Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (4) (Алената графиня)

II

Цяла нощ валя сняг. На сутринта облаците се разпръснаха, оставяйки след себе си синьо небе и безкрайна бяла шир, блещукаща под слънчевите лъчи. Беше още по-мразовито, но вятърът бе стихнал — хубаво време за пътуване, окуражи ме Бона, и обеща, че след два дни Матео ще си бъде у дома.

Усмихнах й се вяло, макар безпокойството ми да не бе стихнало; събудих се с толкова свит корем, че на закуска не успях да хапна нито залък. Ала се молих от сърце до Бона в параклиса: „Боже, пази своя слуга Матео да Прато и го върни невредим вкъщи при мен. Благословена Дево, Божия Майко, закриляй съпруга ми. Свети Христофор, покровителю на пътниците, бди над него…“.

После облякох дебелата си мантия и слязох в градината, където дърварите бяха натрупали купчина елхови клони, висока до раменете ми. Взех няколко и прекосих внимателно хлъзгавия под на откритата лоджия; от другата страна стара прислужница метеше снега с метла, а още по-немощният й съпруг носеше ведро с пепел и го разпръскваше върху камъните.

Покоите на Матео, разположени точно под спалнята на херцога, се намираха на две врати от откритата лоджия. Само най-приближените служители на Галеацо бяха настанени на втория етаж с херцогското семейство; Чико Симонета — секретар и дясна ръка на Галеацо — се радваше на привилегията да живее в съседство с херцога, по-близо до него дори от Бона. Заради интелигентността и предаността му обаче бяха възнаградили Матео с едно от по-хубавите помещения на долния етаж.

Спрях пред входа на покоите му, борейки се с благоуханния си товар, за да извадя ключа от джоба на мантията си. Както началника си Чико, Матео винаги заключваше покоите си; херцогът доверяваше всички държавни тайни на секретаря си, а той на свой ред споделяше някои от тях със съпруга ми. През онези опасни времена владетелите пишеха в шифър посланията си, за да не може да ги прочете никой друг, освен получателя им; пратениците невинаги заслужаваха доверие. Чико — дясната ръка на херцога — бе заслужил високия пост с вродената си дарба в изкуството на шифрите. Съпругът ми не му отстъпваше в умението да създава и запаметява трудни за разгадаване шифри — поглеждаше писмо на латински или на местен диалект и го кодираше за минути. След като седем години го посвещаваше в най-поверителните държавни дела, херцогът го избра за младши посланик в Рим. През пролетта, преди да се оженим, бе пътувал веднъж дотам, а не след дълго щеше да се върне след второто си посещение. Не му задавах никакви въпроси, но се гордеех — не се съмнявах, че разговаря с членове на Кардиналската колегия, дори със самия папа.

Стопеният сняг бе раздул дървената врата; макар и отключена, тя се отвори едва когато я ритнах силно. Оставих елхов клон пред прага и изтрих краката си върху него; после затворих и разпръснах благоуханния наръч по каменния под.

Матео бе заминал преди почти два месеца, ала стаята още миришеше на него — на розмаринова вода и зехтинов сапун, на пергамент и мастило, на неописуемото ухание на мъжка плът. Въздухът леденееше; камината не беше палена отдавна. Тази сутрин бях обещала на Бог да надмогна постоянните си страхове за Матео и да повярвам, че молитвите ми за него ще бъдат чути. Като доказателство за твърдото ми убеждение дадох дума да запаля камината, та покоите да са уютни, когато съпругът ми пристигне.

Предишния ден бях натрупала дърва върху решетката, включително стратегически поставена хвойнова кора за подпалка; сега взех кутията с прахан от полицата над камината, кремъка и огнивото. Едва след няколко опита искрата подхвана дървата; клекнах и раздухах пламъка, замислена за странния си брак.

Другите жени биха ме сметнали за изключителна щастливка. Дори без благородническа кръв и удобството на изтъкнато семейство, благодарение на будния си ум Матео бе успял да се издигне до достойно за възхита положение. И бе достатъчно привлекателен — по-висок от повечето мъже; с дълги, макар и малко слабовати крайници; с права, гъста коса, толкова тъмнокестенява, че след залез изглеждаше черна. Подстригваше я късо и често я криеше под червена филцова шапка, прилепнала върху темето в стила на началника му Чико. Имаше естествено бледа кожа със загар от пътуванията; очите му бяха ясни, лешниковокафяви, замислени и спокойни, устните — плътни и красиви, макар че върху горната имаше белег от детска лудория. Говореше меко и винаги мило. Понякога, ако се случеше да е изморен или да избухне, тосканският му диалект се долавяше забележимо.

През седемте години, прекарани в двора на херцог Галеацо, Матео винаги бе близо до мен. На екскурзии, излети, летни игри или на лов той намираше начин да се усамоти с мен; изглежда, знаеше доста за житейската ми съдба и се интересуваше искрено как се чувствам и особено как напредва обучението ми. Разпитваше ме добра ли е Бона към мен, нагрубява ли ме Катерина; кои са любимите ми учебни предмети и занимания, какви книги съм прочела. Отговарях със свои въпроси и разбрах, че идва от Флоренция и по-точно от Оспедале дели Иноченти — най-голямото сиропиталище в града.

— Там отраснах, но през юношеството ме спаси благодетел — разказа ми той. — Образоваха ме монасите от „Сан Марко“ във Флоренция. После постъпих в Университета в Павия, където ме нае Чико.

— Значи сега във Флоренция нямаш никого? — попитах. — Нито благодетел, нито приемно семейство?

Той понечи да отговори, ала замълча и ме озари с усмивката си като лунен сърп.

— Да — рече най-сетне. — Но имам много приятели. — Поколеба се. — Флоренция ще ти хареса. Там няма страх както тук… — Сведе внезапно глава, осъзнал, че е изрекъл политически опасни думи. — Хората са по-щастливи и говорят по-свободно. Най-добрите творци живеят там, защото благородниците ги подкрепят.

— Едва ли има по-красив град от Милано — възразих твърдо; не бях пътувала и се страхувах да пътувам; Бона бе моето убежище.

— Видиш ли Флоренция, ще си промениш мнението — отвърна Матео.

Не отдавах особено значение на приятелството си с него, защото интересът му към мен бе добросърдечен, ала ненатрапчив. Случваше се обаче да вдигна глава по време на разговор с дворцов служител и да забележа как ме гледа; той винаги поруменяваше и отвръщаше очи.

Когато поотраснах, изпитах известно влечение към него, но в резултат на стриктните религиозни напътствия на Бона и желанието ми да се отърся от греха на родителите си, не проявявах интерес нито към брака, нито към плътските наслади. Светът бе страшно, зловредно място, а аз — щастлива да живея под благочестивото крило на господарката си. На дванайсет я помолих да ме изпрати в манастир, но тя отказа. (Сега съм й благодарна, защото по-късно научих, че напие ли се, Галеацо посещава манастирите и се възползва от властническите си привилегии за сметка на клетите жени в тях.) Дадох обет да не се омъжвам — да остана девствена и до края на дните си да служа единствено на Бог и на Бона. Затова не обръщах внимание на платоничния интерес на Матео към мен.

Херцогът обаче не се съобрази с обета ми. Когато навърших шестнайсет, настоя Бона да ми намери съпруг — макар да нямах зестра и да бе невъзможно да открие сносен кандидат. След няколко месеца херцогът осъзна, че тя протака преднамерено, и реши да ме омъжи за Ридолфо — наскоро овдовелия управител на конюшнята й. Ридолфо имаше посребряла коса, дебел корем и не проявяваше никакъв интерес към изкуствата. Разбираше само от кучета и коне, ала явно неособено добре, защото един жребец, възмутен от безмилостния му камшик, го бе лишил от предните му два зъба. Кучетата му го мразеха по същата причина. Покойната му съпруга несъмнено бе напуснала с облекчение компанията му. Дори преди смъртта й Ридолфо постоянно заглеждаше похотливо мен и по-младите момичета. Очевидно бе сметнал, че младата девствена плът компенсира отсъствието на зестра.

Когато разбрах за женитбата, плаках и умолявах Бона да я отмени или да ми позволи да избягам. Тя прояви дълбоко съчувствие, но не пожела да се противопостави на съпруга си. Отброявах с ужас дните до сватбата.

После Матео отиде при херцога и поиска ръката ми.

На сватбата през юли — скромна церемония в параклиса, на която присъстваха Бона, придворните й дами, Чико и колегите на Матео — женихът изглеждаше твърде поразен от собственото си решение, та да ме погледне в очите. След ритуала не ме целуна по устните, както се полага между мъж и жена, а по челото. На семплото тържество в залата на приземния етаж, отреден за прислугата, погледът му отново бе насочен към всички други, но не и към мен. Изпих повече от полагаемата ми се порция вино, той — също. Явно не само булката се страхуваше от първата брачна нощ.

В покоите му видяхме, че леглото е обсипано с розови листенца; камериерката на Бона — Франческа — ми помогна бързо да се съблека по долна риза, докато зад отворената врата на гардеробната си Матео се суетеше със своите дрехи. Франческа си тръгна, седнах на леглото, отметнах завивките и зачаках голият ми съпруг да се появи.

Матео се появи без туника, ала по къса риза и гамаши. Посочи кожения килим пред студената камина.

— Ще спя тук — осведоми ме, отново без да ме поглежда.

Втренчих се изумена в него. Мисълта за обладаването ме ужасяваше, но свещеникът ни бе обявил за съпруг и съпруга. Според мен бяхме длъжни да изпълним задължението си, независимо дали искаме, или не.

— Защо не в леглото?

Лицето му почервеня.

— Деа, не бих понесъл да те омъжат за жесток мъж под социалното ти положение. Но…

— Не ме обичаш — довърших спокойно. Колко погрешно бях тълкувала замечтаните му погледи! — Просто си се смилил над мен, разбира се.

Той си пое дъх, изопна рамене и седна до мен. Улови ме за ръката и най-сетне ме погледна в очите.

— Обичам те повече от всекиго на този свят, Деа — увери ме пламенно. — И се заклевам да те закрилям и да се грижа нежно за теб. Аз съм най-преданият ти приятел, ала не мога да бъда повече от това. Разбираш ли?

— Да — кимнах. — Значи не харесваш жени.

Той отвърна с кратък, безрадостен смях.

— Нищо подобно. Просто… е твърде сложно за обяснение. Скоро обаче ще настъпи моментът да ти разкрия причината. Засега те моля да ми се довериш. И още нещо…

Повдигнах очаквателно вежди.

— Наложително е да се преструваме, че сме консумирали брака си. Така е най-безопасно и за двама ни. Ще го направиш ли, Деа? Ще ми се довериш ли, че те обичам и ти желая само най-доброто?

Очите и думите му излъчваха топлота; стори ми се, че долавям искрено терзание в гласа му. Въпреки това се ядосах. „Сигурно предпочита мъже — казах си, — но не иска да се опозори, признавайки грях, който се наказва със смърт.“ Разгневих се обаче, че уж сме добри приятели, а не ми доверява истината.

Пуснах ръката му, грабнах пухената възглавница до мен и с всички сили го ударих по лицето с нея. После се проснах на леглото с гръб към него и полежах няколко минути, докато излея яда си в сълзи. Дори сега нямам представа защо се разплаках толкова горчиво, вместо да изпитам облекчение.

Матео легна до мен и ме прегърна през рамо. Не се отдръпнах. Цялата нощ прекарахме така.

Гордостта ми бе наранена, но бързо се окопитих. Все пак имах нещо, което не познавах преди — семейство, макар да се състоеше само от Матео. За пръв път принадлежах истински на някого, а той — на мен. И за разлика от другите жени не копнеех за деца — всъщност тайно смятах, че е жестоко да доведеш нова душа в толкова злонамерен свят. Радвах се на компанията на Матео и реших да живея щастливо с него без плътска близост.

Решенията са толкова нетрайно нещо.

Очаквах да го обикна като приятел или брат. Не очаквах винаги да е грижовен към мен, ежедневно да ме изненадва с дребни жестове и подаръци и да споделя радостта ми. Не очаквах да лежа в леглото му, преструвайки се на заспала, докато той работи до късно нощем на малкото писалище в стаята. Не очаквах лампата да позлатява кожата му, да рисува сенки по скулите и врата му, да озарява косата му с медни отблясъци.

През деня Матео работеше горе в мъжкото крило с Чико и другите писари, а аз прекарвах времето с Бона. Нощем той изпълняваше най-тайните задачи сам в покоите ни. Гордеех се, че Чико му възлага най-деликатните въпроси, и същевременно се дразнех, задето го преуморява. Матео бе дискретен — никога не обсъждаше с мен работата си, не оставяше документи на видно място. Понякога четеше; през повечето време пишеше ли, пишеше. Когато приключеше, подреждаше книжата си и тихо ги прибираше в тайник зад ламперията; ключа носеше провесен на кожена връв на врата си.

Веднъж минах край писалището, докато работеше, и пропуснах да извърна поглед. Зърнах шифър, написан с равния му почерк — красиво творение, шевица от цифри, латински букви и математически символи, елегантно извезани върху листа без разредка и пунктуация. Опитах се да забравя видяното, ала не успях — и аз като Матео имах тайни. Само Бона, научила ме да чета и пиша, знаеше истината — видех ли надпис на родния ми език, френски или латински, го запечатвах в паметта си. Бона остана шокирана, че Бог е дал на жена подобен безполезен талант; по нейно настояване не споделях с никого каква дарба притежавам.

Криех го и от Матео, защото присъствието му в спалнята ме успокояваше; не исках да се разтревожи, че любопитството ми ще надделее.

Скоро след сватбата се събудих една нощ и видях синкавия пламък на лампата да мъждука. Матео все още седеше на стола, изправил гръб, с ръце, отпуснати до тялото. Очите му бяха затворени, лицето — умиротворено; устните — извити в блажена усмивка. „Сънува“ — помислих си, и понечих да стана, за да го подканя да си легне; щом се размърдах обаче, очите му се отвориха бавно. Беше буден.

— Помислих, че спиш — сепнах се.

— Размишлявах — отвърна той, сякаш обяснението бе предостатъчно; очите му бяха блеснали и ласкави. — Ако не възразяваш, бих искал да помисля още малко.

— Разбира се.

Обърнах се с гръб към него, ала не успях да заспя отново; изражението му не излизаше от ума ми.

Към мен съпругът ми винаги проявяваше търпение и доброта. Видях го ядосан само веднъж — една вечер, когато началникът му Чико отвори с трясък вратата на покоите ни и тласна Матео вътре. Той се строполи шумно на пода. Извиках и се втурнах към него — горната му устна бе разцепена и кървеше, лявото му око бе подуто и слепнало. Обгърнах го през раменете и му помогнах да седне. Разтреперан от гняв, той ме отблъсна и се опита да се изправи на крака, но Чико влезе бързо в стаята и с ритник го повали отново на пода.

— Глупак! — изрева той; бе с четирийсет години по-възрастен от Матео, побелял, ала набит и висок като дъб. — Да умреш ли искаш? Стой тук и си потопи главата в студена вода, та да си проясниш ума!

При тези думи Чико се обърна и излезе, затръшвайки вратата след себе си.

Засуетих се край Матео. Избърсах окървавеното му лице; предният му зъб бе нащърбен, горната му устна — разкъсана на мястото на детския му белег, а нежната кожа около окото — подута и посиняла. Поинтересувах се нежно каква е била причината за схватката. Матео не продума. Потресен, мълча часове. Предположих, че е видял да влачат жена през лоджията, и се е намесил. След толкова години работа за херцога би трябвало да знае какво го очаква.

Не говорихме през онази нощ; помогнах му да се съблече и отметнах завивката на леглото, но той не пожела да легне. Не извади и книжата си; седна до писалището и се втренчи в ламперията.

Събудих се след полунощ и видях лампата да свети, а Матео — да седи на стола. Очите му — едното подуто и оцветено в стряскащо мораво — бяха затворени, а лицето му изглеждаше ако не блажено, то поне спокойно.

— Какво правиш там? — попитах тихо.

Той си пое дълбоко дъх и го изпусна с треперлива въздишка.

— Опитвам се да видя нещата каквито са — отговори ми.

В тона му долових изненадващ оптимизъм. Прекосих боса стаята, духнах лампата и го поведох към леглото. Той ме прегърна през рамо и заспа. Не споменахме повече сблъсъка с Чико, но наблюдавах как ден след ден подутата му горна устна заздравява и върху нея остава още по-плътен белег.

Месеците след сватбата ни минаваха бързо. Настъпи краят на юли, дойде август. На всяко празненство, на всяка венчавка седяхме с Матео един до друг и танцувахме, грейнали от щастие, както се полага на младоженци. Поруменявахме, когато някой ни подкачеше за плътските ни удоволствия, и отговаряхме на въпросите за предстоящата поява на деца с усмивки и повдигнати рамене.

Започнах да се влюбвам. Не го очаквах; не вярвах да има мъж, чиято доброта, нежност и всеотдайност надминават великодушието на Бона. Винях Матео за чувствата си. Нямаше да го обикна, ако в очите му не съзирах толкова искрена привързаност. Бях се убедила също — в резултат на зорко ежедневно наблюдение — че не предпочита мъже.

Какво тогава го задържаше далеч от обятията ми?

През последните дни на август започнах да опипвам почвата с дребни прояви на обич. Когато целият двор празнуваше края на лятото с пиршество на открито, го улових за ръка след танците и го поведох към езерце до ловния парк на херцога. Пълната луна се отразяваше в тъмната, неподвижна вода; посочих му диамантеното звездно небе над нас.

Споделих с него тайна, която не бях разкривала пред никого. Незнайно защо бях сигурна, че Матео ще ме разбере.

— Виждаш ли звездите сред облачните воали? Образуват обърната четворка.

Матео ги забеляза и ме погледна остро.

— Да.

— Различаваш ли мъж, обърнат с главата надолу? Кракът му е свит зад другия и очертава четворка.

— Обесеният мъж — прошепна той.

Не успях да разгадая тона му.

— Може би — кимнах и се понесох върху крилете на въображението. — Ако си представим въже, завързано около глезена му, и как виси с главата надолу със свито коляно… Матео, това си ти…

Погледнах го да видя как ще реагира. Очаквах да се усмихне и да си помисли, че се шегувам. Той обаче се взираше в мен съсредоточено както в шифрите си.

— Какво имаш предвид? — попита ме.

Вдигнах отново очи към обесения мъж и внезапно се вледених от страх. Щеше да се случи нещо много лошо, но да донесе голямо добро, което ще обнадежди Матео.

— Назряват промени — отроних; не събрах сили да уточня, че ще са непоносимо трудни.

Нощта бе топла, ала когато заговорих, лъхна вятър. Матео потрепери леко и след миг се овладя.

— Често ли виждаш подобни… знаци, Деа?

— Те са навсякъде — отвърнах, окуражена, че не ми се надсмива. — Понякога просто ги забелязвам преди другите. Но винаги са верни. — Поколебах се. — Бона би казала, че са от Дявола.

— Бона би сгрешила — възрази той по-бързо, стори ми се, отколкото му се искаше, защото замълча за момент. — Споделяла ли си с другиго?

— Не. Надявах се ти да ме разбереш.

— Разбирам те. Ала никога, за нищо на света, не разкривай тайната си пред Бона или когото и да било. — Замисли се. — Не е от Дявола. Опасно е обаче да се обсъжда, защото някои вярват, че е така. Убиват хора и за по-малко…

— Ще споделям само с теб.

— Благодаря ти. Предупреди ме, ако забележиш нещо, което според теб би ми помогнало… — Продължи с по-топъл глас: — Бъди каквато си, Деа! Не задушавай дарбата си. Ала само ти и аз трябва да знаем.

Усмихнах се, доволна, че със съпруга ми имаме обща тайна.

Той пак погледна към небето. Възползвах се от случая да протегна ръка и да погаля топлата му буза. Той ми се усмихна, ала разчете изражението ми, отдръпна се и отиде при другите.

Не се отказах лесно. Целомъдрените ми целувки при събуждане и лягане започнаха да се отклоняват от бузите към устните му. Отбелязвах колко привлекателен изглежда, какво щастие е да съм негова съпруга, колко съм благодарна за нежността му към мен. Останеше ли да работи дълго след полунощ, отивах до него, облягах глава върху рамото му и го молех ласкаво да дойде при мен в леглото. Копнеех за допира му и се страхувах от него.

Матео винаги ме отблъскваше топло, нежно; отбягваше целувките ми, извръщайки деликатно глава, и измъкваше ръката си от моята, когато я задържах твърде дълго. Комплиментите ми предизвикваха плахи, напрегнати усмивки. Една вечер в началото на ноември съпругът ми седеше зад писалището си, а аз — по нощница — стъквах огъня.

— Толкова ли ще е ужасно, ако наистина заживеем като съпрузи? — погледнах го през рамо.

Протяжното му мълчание послужи вместо отговор. Втренчих се унизена в пламъците и се постарах да скрия сълзите си.

След известно време той прошепна:

— Обичам те, Деа, но не по този начин… След няколко дни заминавам за Рим. Чико ме изпраща от името на херцога. Когато се върна, ще ти обясня всичко. По-късно ще отидем заедно във Флоренция, за да се срещнем с приятелите ми.

— Флоренция! — възкликнах остро. — Какво общо има Флоренция с това?

По лицето му се изписа тъга. След дълъг миг отрони:

— Ако знаеше, нямаше да се гневиш. Моля те, Деа, довери ми се още малко.

Не отговорих. Разбутах яростно огъня с ръжена и си легнах сърдита. Най-сетне се отегчих от самосъжалението и заспах.

Няколко часа по-късно се събудих в среднощното мъртвило. Стаята бе тъмна; кепенците на единствения прозорец бяха спуснати и Матео бе изгасил лампата, но не лежеше до мен. Крачеше бос — с бавни, леки стъпки — по килима и каменния под и жестикулираше с ръце в мрака. Зрението ми най-сетне се приспособи към липсата на светлина; видях го да спира пред южната стена и да очертава във въздуха сложна фигура; чух го да шепне тихо, едва доловимо, ала необичайно властно. После се обърна на запад и ръцете му пак описаха същата фигура; когато стигна до северната стена, вече се досещах, че очертава лъчи на звезда и ги свързва с кръг.

Прозрението накара космите по тила ми да настръхнат — звездите и кръговете принадлежаха на магическия свят, а Бона ми бе втълпила, че подобни неща са дяволски. Само половината ми същност обаче се ужаси; другата половина се заинтригува и дори се успокои, защото кръгът на Матео обхващаше цялата стая, включително леглото, където бях аз. И двамата бяхме защитени от злото, дебнещо отвъд.

В мрака съпругът ми не призоваваше демони или мъртъвци. Застана в средата на кръга — до леглото ни — и разпери ръце, обърнал лице към невидимото небе. Реших, че се моли.

На другата сутрин не му казах какво съм видяла; не споменах нищо и през следващите дни, макар че той всяка нощ рисуваше звездите. Докато си подготвяше багажа за пътуването до Рим, изглеждаше все по-умислен; понякога имах чувството, че се кани да ми разкрие голяма тайна, ала нещо го възпира.

Сутрин и вечер, коленичила до Бона в параклиса, се молех: „Нека делата на Матео са добри, а не зли. Нека ме обича. Пази го“.

Пое към Рим в мразовито ноемврийско утро. Не ми позволи да го изпратя до конюшнята, въпреки че беше рано и едва след час трябваше да се кача в покоите на Бона. Сложи си дебелата вълнена мантия и шапката, но когато се опитах да го последвам, спря пред прага и се обърна.

— Деа, искам да се сбогуваме още сега.

За моя изненада стисна крепко дланите ми и ме погледна съсредоточено, сякаш търсеше да открие нещо неочаквано в лицето ми; очите му бяха толкова блеснали и ласкави — помислих си, че ще ме целуне по устните.

— Бързо — съгласих се. — Не обичам да се сбогувам.

Затворих очи и се приведох, изтръпнала от желание за целувка.

Не я получих. Той пусна рязко ръцете ми и когато отворих очи, видях как се пресяга към врата си, изхлузва нещо и ми го подава. Втренчих се за миг във връвта, провесена през дългите му пръсти.

Малко черно ключе, нанизано на кожен шнур. Взрях се изненадана в него.

— Използвай го, ако възникне нещо непредвидено — каза ми Матео.

— За тайника в стената — сбърчих невярващо чело, — където държиш документите си.

Той кимна.

— Защо не го дадеш на Чико?

— Защото документите не са за Чико. Или за когото и да било, освен теб. При това само ако възникне нещо непредвидено — обясни ми Матео.

— Няма да възникне нищо непредвидено — предупредих го строго, взех ключа и си го окачих на врата.

Думите му породиха десетки тревожни въпроси: „Ако не работиш за Чико, тогава за кого…? Защо? Какво представляват документите в тайника?“. Не зададох нито един. Той стоеше пред прага, готов да тръгне.

— Ще ти го върна, когато се прибереш вкъщи.

На Коледа, едва не добавих, и осъзнах колко дълга ще е раздялата.

— Деа — прошепна той и се опита отново да улови дланите ми, но аз го прегърнах; този път той прие прегръдката и откликна с все сърце. — Моя Деа — повтори, отдръпна се и ме озари с чистата си, любяща усмивка. — Бог да те закриля.

— И теб — отговорих, борейки се да запазя спокойствие. — О, Матео, пази се!

Не отивай в Рим, прииска ми се да кажа. Усетих, че пусна ли го, ще си отиде завинаги.

Той се приведе и ме целуна по устните — закрилнически, като по-голям брат.

— Ще ме видиш отново, Деа.

— Разбира се — кимнах, а той се обърна и излезе.

* * *

Докато Матео го нямаше, спях на тесния нар до краката на Бона, където винаги нощувах преди сватбата. Без Матео покоите му ми изглеждаха тъжни и пусти. Не можех да спя сама в леглото му.

През онази сутрин не останах дълго там: Бона ме чакаше, както и приготовленията за ежегодното коледно пътуване до Милано.

Все пак поспрях, преди да изляза, и стъкнах огъня за последно, та димът да се отточи, както трябва, през комина. Взирайки се в златните пламъци, видях как по-малките клонки, натрупани върху дебелите цепеници, са очертали цифра — обърната четворка. Обесеният мъж.