Джийн Калогридис
Катерина Сфорца (23) (Алената графиня)

XXI

Отказът на Джироламо не отслаби любовта, която споделях с Лука; напротив — решимостта ни укрепна, макар че невъзможността да сме заедно ни тормозеше.

Настоявах да се отдадем един на друг като съпрузи — изпитвахме мъчителен копнеж, а и да забременеех, нямаше ли това да принуди Джироламо да благослови брака ни?

Лука обаче не се съгласяваше. Научи ме да му доставям удоволствие с ръка и с уста и през един следобед в късната есен ме запозна с плътското блаженство.

Необичайно хладният ден не бе подходящ за разходка в градината — оловното небе ръсеше ситен, упорит дъжд, а вятърът привеждаше дърветата. Лука ме срещна в коридора в покоите на Катерина и ми прошепна да го чакам в склада пред кабинета му.

Надвечер помолих Катерина „да се разтъпча“ както обикновено.

— Времето не е подходящо за разходки — усмихна се лукаво тя; забеляза стъписаното ми изражение и се усмихна още по-доволно. — Върви, но гледай да не се намокриш.

Промърморих, че ще обикалям из коридорите, поклоних се и тръгнах бързо към покоите на графа и закътания склад до кабинета на писаря. Отдавна не бях стъпвала в сумрачната стаичка, но не забелязах промяна — по рафтовете бяха натрупани писарски принадлежности, в пространството между тях едва биха се сместили двама души, легнали един до друг с прибрани ръце.

Имаше обаче и няколко съществени разлики — първо, Лука ме чакаше там със запалена лампа и тъмносиня вълнена мантия покриваше студения под. Когато отворих вратата и влязох, той остави лампата върху една етажерка и бързо заключи след мен. Чак тогава се прегърнахме.

Той ме целуна и притисна стройното си, трепетно тяло толкова силно към моето, че отстъпих неволно назад, за да не падна. Отвърнах със същия плам на целувката му. Погледът ми току се отклоняваше към вълнената мантия върху пода; знак ли бе тя, че Лука най-сетне е решил да изпълни желанието ми. Дланта ми се плъзна между краката му, но той я отблъсна.

— Днес не е мой ред — прошепна в ухото ми. — Легни, Деа.

Отпуснах се върху фината синя вълна — главата ми сочеше към градината на графа, краката — към заключената врата. Лука коленичи до мен и нежно повдигна полите и фустата ми, оголвайки бедрата и хълбоците ми.

— Не прави нищо — прошепна ми. — Лежи си…

Прокара леко длани по бедрата и корема ми. Потръпнах, ала се насилих да не мърдам и затворих очи.

Лука пак ме погали по бедрата; разтворих ги и простенах тихо, усетила как пръстите му шарят като перца по кожата ми. Той се намести ловко между краката ми; усетих топлия му дъх върху косъмчетата над слабините ми.

Погали ме отново по бедрата, после бавно сложи длан върху венериния ми хълм. Стиснах очи; постарах се да не мисля за Бона и да не се срамувам. Съсредоточих се върху пръстите му, докосващи нежно най-интимните ми части; разтворила устни, задишах по-тежко, завладяна от допира на пръстите му, които описваха бавни кръгове около слабините ми, по корема и после пак се връщаха надолу.

Точно когато усетих, че надигащото се желание става непоносимо, пръстите му разделиха устните между бедрата ми; ахнах, почувствала как езикът му досяга пъпчицата, скрита между гънките. Той се надигна и замасажира чувствителната плът. Изопнах гръб от удоволствие.

Върхът на показалеца му се задържа влудяващо върху отвора към утробата ми; пъхна се вътре до първото кокалче, после до второто и докрай.

Насладата ме завладя. Гърчех се върху пода, забравила страха да не ни открият, забравила всичко, освен магията, която ръцете на Лука създаваха. Той ме погледна и вдигна длан. Нещо меко и бяло погали лицето ми — кърпичката му.

— Постарай се да не вдигаш шум — прошепна ми Лука. — Сложи си кърпичката в устата и я захапи, за да не извикаш.

— Да извикам ли? — сбърчих объркана вежди.

Той повдигна по-високо глава, за да видя лукавата му усмивка.

— Ще разбереш след малко. Просто бъди тиха.

Послушно свих ленената кърпичка на топка и я сложих в устата си. Пръстите на Лука се върнаха върху блажено чувствителната ми плът.

Не след дълго удоволствието ме погълна. Тялото и умът ми изгубиха представа за време и за всякакви външни обстоятелства; нищо чудно, че Катерина бе готова да рискува всичко за подобна наслада.

Сякаш се разтварях; между мен и света не съществуваше разстояние. Краката ми се изопнаха, гърбът ми се изви като дъга. Вълна от екстатични тръпки премина от стъпалата към бедрата ми и избухна, стигнала до слабините. Утробата ми се сви около пръста на Лука — отново и отново — предизвиквайки най-приятното усещане, което бях изпитвала.

В последния момент се сетих да захапя кърпичката, за да не изкрещя, но все пак не успях да остана безмълвна. Когато се опомних, Лука бе надвесен над мен и повтаряше:

— По-тихо! По-тихо!

* * *

Последва сладостно горчива година. С Лука рядко успявахме да се усамотим. Войната между Флоренция и обединените сили на Неапол и Рим продължаваше, флорентинците не се огъваха; подкрепяха Лоренцо, макар че с течение на времето притокът на провизии по река Арно намаляваше.

Коледа мина и настъпи новата 1479-а година. В края на януари Катерина обяви, че отново е бременна. Състоянието й обаче не й пречеше от време навреме да обучава войниците с Джироламо; убеден най-сетне в способностите й, понякога графът й поверяваше командването и се ограничаваше да изпълнява ролята на наблюдател. Понесоха се слухове, че войниците са по-предани на Катерина, отколкото на нетърпеливия, избухлив капитан.

През дългите месеци на бременността Катерина не се щадеше. Нае един от командирите на Джироламо да шлифова умението й да се сражава със сабя, докато язди. Коремът й растеше, ала ръцете и краката й укрепваха, а издръжливостта й ставаше все по-впечатляваща.

Когато роди отново — през август 1479 — бе толкова силна, че родилните мъки продължиха едва четири часа и на белия свят се появи едро, здраво дете. При вида на миниатюрния му мъжки орган тя се усмихна доволна.

— Син — съобщи акушерката и лицата на всички грейнаха.

— С баща му се договорихме да го кръстим Отавиано — оповести Катерина с изморен глас, но във възторжено настроение.

Отпусна глава върху възглавницата и въздъхна, когато сложиха плачещото бебе върху гърдите й.

— Отавиано — изрекох гласно като ехо.

Името на първия римски император; Катерина и Джироламо очевидно възлагаха големи надежди на малкия си син.

— Син — повтори Катерина. — Нищо чудно някой ден да управлявам като негов регент.

Подсмихна се при тази мисъл, а с акушерката се спогледахме угрижени. Катерина би управлявала като регент на непълнолетен син, ако Джироламо умре; каква лоша поличба да споменеш смъртта на бащата при раждането на сина!

Появата на момчето предизвика повече шумотевица от появата на Бианка. Папа Сикст го кръсти лично, а през седмицата след раждането му в двореца се тълпяха доброжелатели, обсипващи с подаръци и престорени ласкателства майката и новороденото. Вместо да приема гостите, легнала в покоите си, както по традиция правеха повечето аристократки, Катерина настоя да седи на стол в пищно украсената приемна, прегърнала Отавиано. Дойде дори кардинал Борджия. Джироламо сияеше от гордост.

Малкият Отавиано се отличаваше с вълчи апетит, растеше не с дни, а с часове, и бързо се превърна в умалена версия на Джироламо — с дълги крайници, конски черти, гигантска челюст и същата мътна враждебност в погледа. Сестра му бе по-голяма от него с повече от година, ала още преди да проходи, Отавиано изглеждаше по-едър, по-висок и по-закръглен от нея. Умствено обаче се развиваше по-бавно от сестра си. Посещавах децата почти всеки ден и докато Бианка бе обичлива и с готовност даваше да я прегръщат, Отавиано се гърчеше, хленчеше и се бореше да се измъкне от ръцете ми.

След няколко месеца приповдигнатото настроение на Джироламо — победата срещу Флоренция изглеждаше сигурна, понеже неаполитанската армия бе успяла да блокира снабдителните пътища на врага — се превърна в гняв. Когато настъпи моментът Отавиано да отпразнува първата си Коледа, баща му научи за тайната маневра на Лоренцо.

Неспособен да обрече хората си на глад, ала и решен да не ги предава на деспотичния папа, Лоренцо съумял някак да избяга от града и обсаждащата го войска. Повече от две седмици яздил сам до Неапол. Там се предал на крал Феранте с една-единствена молба — преди да го екзекутира или да го изпрати в Рим, да обсъди с него съдбата на флорентинците.

Впечатлен от храбростта и искреното му уважение, кралят заповядал да посрещнат Лоренцо като гост и да го оставят да се разхожда свободно из двореца и околностите му. Феранте вечерял и разговарял с първия гражданин на Флоренция. Двамата обсъждали всичко, освен войната. След няколко седмици, през които го отрупали с внимание и подаръци, ала не му позволили да се застъпи за хората си, Лоренцо се върнал у дома.

Рискованата му стратегия обаче даде резултат. Флоренция започна да получава храна и в ранната пролет на 1480-а крал Феранте си навлече гнева на папата, свиквайки армията си обратно в Неапол.

Разгневени от „загубата“ на Флоренция, Джироламо и Сикст насочиха ламтежа си за земи към Романя — хълмистата плодородна провинция на североизток от твърдината на Медичите — Тоскана. Имола не стигаше на Джироламо, който жадуваше да завземе близките градове Фаенца, Пезаро и Форли.

Машинациите му да сложи ръка върху Фаенца обаче се провалиха, защото крал Феранте заяви ясно, че Неапол ще защитава града на всяка цена. Графът не посмя да нахлуе и в Пезаро, понеже миланците му обещаха война, ако нападне.

Форли бе особено апетитен, защото управникът му Пино Орделафи тъкмо бе умрял, без да остави пряк наследник, освен болнавия си незаконен четиринайсетгодишен син Синибалдо. Имаше двама здрави братовчеди, готови да претендират за Форли, разбира се, но папата хитро предпочете да подкрепи сина, който едва ли щеше да живее дълго. Синибалдо подписа доброволно документите, превръщащи града му в папски протекторат; умреше ли без наследници, Форли щеше да стане собственост на Църквата.

В отговор братовчедите Орделафи — Антонио Мария и Франческо — нахлуха във Форли и унищожиха до крак силите на папската марионетка. По време на битката „мистериозна смърт“ застигна прикования вкъщи Синибалдо. Джироламо веднага поведе армия от осемстотин войници към Форли. Малобройната войска на Орделафи нямаше никакъв шанс да се спаси от касапницата. При вестта за наближаващия враг Антонио Мария и Франческо избягаха. На 9 август 1480-а Джироламо обяви Форли за собственост на семейство Риарио. Мечтата му обаче да притежава голям къс от Италия — Тоскана и по-голямата част от Романя — бе зачеркната. Все пак в Палацо Риарио в Рим отпразнувахме новината, че Форли е наш, макар Катерина да остана недоволна от киселите зърна, поднесени й от недодялания й съпруг, вместо желаните хубави чепки грозде.

Дни след завземането на Форли плодовитата графиня роди втори син, на когото също дадоха име на римски император — Чезаре.

* * *

През ноември Катерина получи потискаща вест — мащехата й Бона, винаги милозлива към нея, бе отстранена от власт след безкръвен преврат, осъществен от по-малкия брат на покойния херцог Галеацо — Лудовико с прозвище Ил Моро, Мавъра заради катраненочерната му коса и смуглата кожа.

Дванайсетгодишният полубрат на Катерина — Джан Галеацо с дългите руси къдрици и деликатни черти, продължаваше да изпада в нервни изблици и да не показва интерес към делата на държавата, която по право трябваше да наследи. От малък той се съпротивляваше срещу опитите на Бона да го образова в това отношение и предпочиташе да се отдава на удоволствия. Катерина предположи с половин уста, че Лудовико навярно ще успее да влее у Джан Галеацо по-сериозно чувство за отговорност към Милано.

Онези от нас обаче, които бяха дошли с нея от херцогството, знаеха какво всъщност ще се случи. Лудовико посещаваше рядко Галеацо, понеже херцогът се страхуваше да не му открадне владението. Пред хората Лудовико изглеждаше по-добросърдечен от покойния си брат, ала подмолно бе също толкова способен да убива и да мами.

Седмици наред Катерина тънеше в униние, особено след като изпрати поздравително писмо до Лудовико и му засвидетелства подкрепа. Получи кратък протоколен отговор, че Милано винаги е на нейните услуги.

Посланието не разсея тревогата й. Лудовико не познаваше добре племенницата си и не изпитваше привързаност към нея. В крайна сметка Ил Моро щеше да покаже на кого е предан… и този някой нямаше да е Катерина.

Лудовико се оказа първата пробойна в темелите на Кулата.

* * *

Изпълнен с неутолима омраза, бащата на невръстните императори — Джироламо — бе обсебен от идеята да лиши Лоренцо от Флоренция. През лятото на 1481-ва графът заяви на Катерина — бременна в петия месец — че е крайно време да го придружи на пътешествие — първо до великолепната Венеция, после в Романя, Имола и Форли, където ще я приветстват новите й поданици. Възможността да пропусне най-горещите римски дни я поблазни и тя веднага заповяда да й ушият нови рокли. Лука сподели, че графът се нуждаел от услугите му. Зарадвах се, че любимият ми ще пътува с нас. Не бях посещавала Венеция и предстоящата експедиция ме въодушеви. Понеже щяхме да отсъстваме дълго, дни наред подготвяхме багажа на Нейно Сиятелство, включително всичко необходимо за очакваното бебе. Предвиждаше се Катерина да роди във Форли, за да предразположи поданиците си с празненствата, отбелязващи появата на новия наследник.

Две нощи преди отпътуването господарката ми се върна в покоите си доста късно след вечеря насаме със съпруга си. Камериерките се бяха оттеглили, но аз все още бях облечена и не бях изгасила лампите. Седях сама пред пълната с цветя камина и разбърквах картите. Мислех да не ги вземам, но някакъв инстинкт ме бе подтикнал да ги извадя и да ги прибера в пътническия си сандък.

Чух, че вратата се отваря и погледнах натам — Катерина влезе, свела глава. Изражението й ме накара да попитам:

— Почитаема? Добре ли сте?

Тя поклати глава. Оставих картите и се изправих. Устните й бяха свити толкова плътно, че не се виждаха. Бръчици браздяха челото й. Тръгна към мен и мълчаливо протегна ръка — знак да сваля веднага тежките й ръкави.

Започнах да развързвам единия и докато издърпвах копринената връв от броката, попитах:

— Нещо ви измъчва, почитаема? Как да ви помогна?

Смъкнах ръкава, сгънах го, сложих го върху стола и минах от другата страна, за да развържа другия. Катерина въздъхна и отвърна с пресеклив глас:

— Кучи син! Проклет кучи син!

Свалих втория ръкав и го оставих върху първия.

— Съжалявам — прошепнах объркана, но след миг ми хрумна обяснение за избухването й. — О, почитаема, нима графът е отменил пътуването!

— По-лошо! Трябва да отида — разкриви лице тя. — Но ти, Деа, няма да дойдеш! — добави и закри очи с длани.

Улових я нежно за китките и разтворих ръцете й.

— Сигурно има някаква грешка — успокоих я. — Защо да не ми позволи да ви придружа?

— Той решавал кой да дойде с мен! В свитата ми щяло да има само една придворна от семейство Дела Ровере. Не ми разрешава да водя никого от Милано. Той самият бил избрал най-доверения си секретар, защото ни предстояла „тайна дипломатическа мисия“. Какво ли не му наговорих, ала не склони да размисли. Заплаших го, че няма да тръгна без теб. Отговори ми, че ще ме принуди със сила. — Очите й се напълниха със сълзи. — Страхувам се, Деа! Оставя ли те тук, нещо ужасно ще се случи! Ще умра при раждането, ще ме убият или ще ме нападнат разбойници.

— Не бойте се! — гласът ми прозвуча толкова уверено, че тя наистина се поуспокои. — Нека първо ви съблека, почитаема. Сигурно ви е много горещо… Виждате ли? Вратът ви е потен.

Катерина замълча и вдигна ръце, за да й сваля роклята. Махнах й диадемата, разплетох косите й и ги сресах.

— Джироламо ще се срещне с дожа на Венеция — заговори отново тя. — Крои политически план. Не знам какъв точно, но изглежда развълнуван. — Господарката ми разкриви лице. — Не искам да съм без теб, когато ще раждам!

Помогнах й да смъкне потната си долна риза и да облече памучна нощница.

— Ще се справите! — отсякох твърдо, прикривайки разочарованието си от дългата раздяла с Лука. — Вече сте зряла жена, не бива да робувате на глупави суеверия.

Тя се втренчи в тестето, подредено спретнато върху стола ми.

— Дали? Да видим какво ще покажат картите.

Седнахме една до друга пред камината. Разбърках картите и й ги подадох. Тя ги размеси пак, цепи ги и ми ги върна. Вместо да ги оставя, разперих тестето като ветрило с гръб към нея.

— Изберете една. Само една е достатъчна.

Тя протегна ръка импулсивно, ала се разколеба в последния момент, преди пръстите й да докоснат картата. Изопна рамене, пое си дъх, издърпа я най-сетне и ми я показа — Обесения мъж.

Постарах се да запазя хладнокръвие, макар да изтръпнах от страх. Не биваше да забравям, че разговарям с бременна жена с изопнати нерви.

— Обесения мъж — изрекох безизразно. — Вече сме го виждали. Означава жертва.

Извърнах глава, неспособна да понеса ужаса в очите й.

— Ще загине ли някой? Аз ли ще умра?

— Не знам — отвърнах честно, колкото и да се страхувах за нея. — Помнете обаче, че жертвата винаги носи добро. В крайна сметка от нея произтичат велики неща. — Усмихнах се пресилено. — Кой знае, почитаема, може би жертвата е да ме оставите тук, за да се научите на самоувереност, когато не съм с вас.

— Така ли мислиш? — попита обнадеждена тя.

Кимнах. Катерина се успокои и се отпусна изтощена в леглото. Съблякох се, изгасих лампата и легнах до нея.

Тя беше будна. Прошепна в мрака с гласец на далеч по-малко и несигурно момиче:

— Деа? Ще ме прегърнеш ли, докато заспя?

Не беше ме молила да я утешавам така, откакто баща й умря. Тонът й ми припомни деня в катедралата и ужасеното момиче, пред чийто поглед бяха убили баща му.

— Разбира се — съгласих се нежно.

Катерина се обърна настрани, с гръб към мен. Обгърнах я през рамо, изпълнена със състрадание. Три минути по-късно за мое облекчение тя започна тихо да похърква.

* * *

В деня преди заминаването на графа и графинята всички в Палацо Риарио бяха заети с подготовката на дългото пътешествие. Надвечер успях да отделя едва няколко минути на Лука; срещнахме се в градината и го целунах за сбогом.

Той поиска да ме види призори, за да остане по-дълго в обятията ми, но аз отказах. Предпочитах прощаването да не се проточва, донякъде, за да си спестя пороя от сълзи.

Устоях на увещанията му да не бързам и му пожелах безопасно пътуване. Той се разочарова, ала прояви разбиране.

През нощта не се разплаках, ала спах лошо — будеха ме забравени кошмари, изпълващи ме със злокобни предчувствия. Знаех, че пътуването ще погуби някого — навярно Катерина или дори обичания ми Лука. Смъртта обаче щеше да донесе промяна и неочаквано бъдеще.