Таня Кинкел
Мандухай (9) (Великата царица на монголците)

Осма глава

За Ма Дзин казаното от бавачката Ван беше колкото ужасно, толкова и полезно — и не само заради Дън. Според нейните представи северните варвари трябвало пак да нападнат някой град, при което по-младият император нямало да има друг избор, освен да докаже, че е по-добър от брат си, и да тръгне на бой с тях. Тогава монголците трябвало да убият само младия император и да сключат мир с големия му брат, което щяло да възстанови авторитета на стария император. В замяна тя щяла не само да разкрие плана пред императрицата вдовица и военния министър, но и да се погрижи питомецът й да се ожени за дъщерята на Чоросбай-Темур; тук у Ма Дзин се зароди подозрението, че първоначално е смятала да каже просто „за дъщерята на някой варварски предводител“. Виждайки Мандухай обаче, явно й беше хрумнала по-добра идея. Само преди няколко години Ма Дзин сигурно би сметнал подобно предложение за крайно съблазнително, за прекалено голяма чест за монголците. Подобно на Ван и той би си помислил, че още един поход няма да представлява особено усилие за народ, който непрекъснато води война, а напротив, би ги ощастливил и би задоволил суетността им — да помогнат за връщането на един император на трона. И на всичкото отгоре — предложението за женитба на една от техните дъщери с бъдещия властелин! Невероятно, чак да ти се завие свят.

Така щеше да си помисли Ма Дзин и най-много да се шокира, задето подобни мисли, включващи, ни повече, ни по-малко, смъртта на действащия император, са хрумнали тъкмо на една жена. При това — бавачка, на която се полагаше да бъде колкото може по-скромна и незабележима. Ала годините на съжителство с монголците го бяха променили, и то дотам, че му стана жал за Ван. Тя не беше никак глупава, очевидно имаше силна воля и несъмнено желаеше най-доброто за своя питомец. Само дето си нямаше никаква представа за хората, с които искаше да се съюзи. „Един монголец би й се изсмял в лицето“, помисли си той, „или би се съгласил охотно, а после би нарушил договора.“ Все пак предупреждението й относно анамците беше полезно и важно; освен това Ма Дзин бе наясно, че Чоросбай-Темур иска да има шпионин в Забранения град. Затова евнухът се престори, че одобрява предложението й, и се договориха да й пише уж от името на нейното семейство, премълчавайки, че на самия него ще му е нужен учител, за да изобрази на хартията нещо повече от няколкото знаци, които владееше.

Всичките идеи за взаимните ползи от сътрудничеството с бавачката Ван обаче бяха пометени, когато императорът отмъсти за пленничеството си на Чоросбай-Темур, а чрез него — на всички монголци. Ма Дзин бе очаквал донякъде нападение или опит за убийство, макар да знаеше, че преди да бъде предаден на Чоросбай-Темур, императорът е бил принуден да се закълне пред Есен да не убива или наранява никой от придружаващите го монголци. Не беше очаквал обаче подобна унизителна постъпка. Впоследствие призна неохотно пред себе си, че тя беше колкото подла, толкова и брилянтна. Императорът си оставаше човекът, претърпял фатално поражение от монголците, но вече не беше най-големият срам за своята династия, защото бе унизил варварите — при това, без да наруши клетвата си пред Есен. Брат му и новият военен министър щяха така или иначе да го затворят в южния дворец, но ако не го убиеха, имаше шанс да се върне един ден на трона. „Императорът винаги може да хвърли вината за загубената битка върху евнусите“, тъжно си помисли Ма Дзин, „ала унижението на монголеца Чоросбай-Темур си е само негова заслуга.“

 

 

За един дълъг миг Ма Дзин си помисли, че Чоросбай-Темур ще даде знак на знаменосците и ще отмъсти за поруганата си чест, впускайки се в последната, смъртоносна за всички тях битка. Все едно колко добри воини бяха монголците, тук те бяха в малцинство. Представи си как влачи през Забранения град крещящата, размахваща ръце и крака Мандухай и осъзна, че нямаше да стигнат далече. Малката щеше да има късмет, ако я вземат за слугинче в двореца, но много по-вероятно беше да я продадат на сводница, както се бе случило с децата на клановете от „Трите стражи“, когато за пореден път бяха сменили фронта. Търговията с деца от женски пол носеше много пари, а поддръжката на императорския двор струваше скъпо. Що се отнася до него, щеше да е мъртъв в мига, щом императорът го види и разпознае.

Вместо това Чоросбай-Темур скочи на крака, обърна се и безмълвно напусна залата със знаменосците си, сподирян от смеха на китайците. Ма Дзин очакваше да изпита облекчение, защото това несъмнено беше правилното, спасителното решение, ала въпреки това се чувстваше, сякаш са го ритнали в корема. „Стегни се“, заповяда си той. „Чоросбай-Темур не е твой спасител, той е човекът, който е убил безброй хора от твоя народ и който те обяви за своя собственост. Още не си избягал само защото виждаш бъдещето си при него, а не при своя народ, но това не го прави твой приятел. Да скърбиш за Дън — това е правилно. Да изпитваш чувства към Чоросбай-Темур само защото е била наранена гордостта му, е смешно.“

Но имаше и още нещо. Знаменосците щяха да разкажат в стана за случилото се. Хората на Чоросбай-Темур вече нямаше да го уважават по същия начин както преди. Може би той щеше дори да загуби мястото си като дясна ръка на тайджи. Това пък щеше да има последици за цялото му домакинство, към което се числеше и Ма Дзин. Егоизмът и желанието да спаси собствената си кожа го подтикнаха да се обърне към Чоросбай-Темур, докато напускаха Забранения град — нещо, което никой от знаменосците не си позволи.

— Господарю, в столицата има бани. — Искаше да добави, че в столицата живеят и потомци на онези монголци, които никога не бяха напускали Средното царство, така че Чоросбай-Темур нямаше основания да се опасява да не бъде разпознат. Но Чоросбай-Темур каза:

— Ако пристъпя прага на още една сграда в този град, ще избия един по един всичките й обитатели.

Ма Дзин осъзна внезапно, че в крайна сметка и самият той беше в опасност. Какво щеше да стане, ако Чоросбай-Темур решеше да убие китаеца, който му беше под ръка, както военният министър и останалите регенти бяха убили Дън навремето? Захванеше ли да се кълне във верността си, щеше само да събуди подозрения в измяна. По-добре да покаже защо си струва да го оставят жив.

— Не бива да чакаме анамците, господарю — каза той. — Имам основания да смятам, че лично младият император им е направил предложение, по-добро от вашето. Те няма да ни придружат до границата или ако го сторят, ще е само за заблуда. Още утре или вдругиден ще ни нападнат отново.

Чоросбай-Темур се спря и се вторачи в него.

— В такъв случай министрите и младият император са били в неведение относно плановете на стария — почти беззвучно изрече той. Ма Дзин действително смяташе за невероятно да са били в течение на замисъла, защото държаният за заложник военен министър едва ли би се зарадвал да засенчат опита му да отмъсти за позорното поражение и за пленничеството на императора.

— Това няма да попречи на младия император да издаде своите заповеди, ако вече не го е направил — отвърна Ма Дзин. Мъчеше се да не отклонява поглед от лицето на Чоросбай-Темур и в никакъв случай да не поглежда към петната върху кожения елек, който монголецът носеше над робата си.

— Военният министър може да се смята за мъртъв — оповести Чоросбай-Темур. Това беше последното, което каза, после се умълча за дълго. Не проговори и когато излязоха извън града. Мандухай, също бледа и притихнала, което съвсем не й беше в нрава, се обърна към Ма Дзин:

— И хановете ли са живели по-рано в онези къщи?

— Мисля, че навремето Забраненият град е бил доста по-малък, но да, така смятам.

— Трябваше да ги изгорим всичките до една — възбудено изрече тя. Макар сам да не си вярваше, Ма Дзин я успокои с думите, че вероятно императорът ще бъде затворник в собствения си дворец, докато е жив, и ще бъде принуден да гледа как друг седи на неговия трон — а това можеше да се смята за наказание от небето.

— Но защо небето наказа моя баща? — извика тя и веднага се плесна по устата. Ала знаменосците и баща й галопираха твърде бързо, за да я чуят. „Първият живот“ на Ма Дзин — този отпреди битката при Туму, го накара да си помисли: „За пленяването на Сина на небето, разбира се.“ Но ако беше вярно, то и неговият „втори живот“ сред монголците беше наказание, а той не вярваше да е така.

— Само боговете знаят.

— Трябва да ми го кажат. Беше толкова несправедливо! Трябва да ми го кажат. Ще попитам нашите шамани.

— Мандухай — предупреди я Ма Дзин, — ако обичаш баща си, не казвай на никого за това, което се случи.

— Но то не беше по негова… — подзе тя, ала млъкна, преди да е произнесла думата „вина“. През останалата част от пътя мълча.

Анамците се бяха договорили с монголците да отпътуват заедно след три дни, които бяха им нужни да си свършат делата в столицата. Но щом пристигна в стана, Чоросбай-Темур заповяда да тръгват веднага. Преди това обаче да разчетворят военния министър, като го вържат за четири коня. Така и стана.

Междувременно се беше свечерило; докато вдигнат всички юрти, щеше да настъпи нощта. Обозите не пътуваха нощем, но за изненада на Ма Дзин никой не постави под въпрос заповедите на Чоросбай-Темур, макар че новината за случилото се в Забранения град със сигурност още не се бе разпространила. Ма Дзин се огледа и видя, че големите юрти вече лежаха под формата на вързопи до камилите и само няколко по-малки още не бяха опаковани. Следователно монголците бяха очаквали предателство.

По пътя до границата не установиха нов бивак. След няколко часа направиха кратка почивка, за да се присъединят към тях и изоставащите. Чоросбай-Темур дръпна настрана евнуха:

— Ще съблека дрехите си — каза той, без да поглежда евнуха в очите. — Искам да ги изгориш, но така, че никой да не те пита какво правиш.

Ма Дзин кимна, ала като се сети, че Чоросбай-Темур не го гледа, потвърди на глас:

— Да, господарю.

Тази нощ небето беше много ясно. Ма Дзин не пропусна да вдигне взор към Голямата река, която, според приказките от детството му, разделяла влюбените — Тъкачката и Пастира. В светлината на звездите той видя как Чоросбай-Темур се съблича, хвърляйки с отвращение дреха подир дреха. В горещите дни на детството си Ма Дзин беше виждал баща си да излиза на полето само по препаска около слабините, а като юноша и той ходеше така. Както изглежда обаче, монголците сваляха дрехите си само когато се бореха, а иначе се бояха да ги сменят. Понякога чуваше Чоросбай-Темур да спи с жена си, но никога не го беше виждал гол. Голата кожа го правеше уязвим и раним, превръщаше го в някакво друго, различно същество и Ма Дзин с изненада си помисли: „Та той бил снажен мъж!“.

Чоросбай-Темур беше донесъл от окачената на седлото торба резервни кончове, риза, елек и връхна дреха, но кой знае защо се поколеба да ги облече и неочаквано каза:

— Вече никога няма да бъда чист.

Посещението в Забранения град явно беше разтърсило и Ма Дзин, защото сам се изненада, че каза нещо, което никога не бе изричал досега:

— И аз си помислих така, след като касапинът ме осакати, както сам бях пожелал. Кървях като свиня. Нужни бяха месеци, докато започна отново да пикая, без да се подмокрям. Но се справих.

Щом го каза, му се прииска да си върне думите обратно, очаквайки остра забележка за честта и за разликата между един монголски предводител и един китайски скопец. Ала монголецът не помръдваше и оставаше безмълвен. За момент Ма Дзин се поколеба, после пристъпи напред и направи това, което досега беше правил само за Мандухай: помогна на Чоросбай-Темур да си облече ризата, подаде му кончовете и връхната дреха. Тишината помежду им не беше нарушена и когато евнухът вдигна от земята захвърлените дрехи. Докато се навеждаше, почувства за миг ръката на Чоросбай-Темур върху рамото си. Но когато се изправи с дрехите в ръка, монголецът беше изчезнал, а малко след това отново потеглиха на път.

На втория ден след тръгването им ги настигна китайски отряд. До този момент общността им се беше превърнала във войнствено гнездо на оси, защото поне един от знаменосците се беше разприказвал. Жените също бяха въоръжени с лъкове и копия. Ма Дзин се измъчи доста, докато успее да възпре Мандухай.

— Нима ти не искаш да се биеш? — през сълзи го попита тя. Той се вслуша в себе си: част от него наистина го желаеше. Ала макар вече да не можеше да мисли за войниците на разчетворения военен министър като за „моите хора“, нямаше как и да ги причисли мислено към „врага“; споменът за трите дни, когато гледаше как монголците убиваха другарите му, беше още жив.

— А ти какво искаш — да се биеш или да победиш? — отвърна на въпроса й с въпрос той. — Защото ако искаш да победиш, трябва да чакаш. Мъдрият воин умее да чака, докато получи предимство, а това ще стане чак когато порасне достатъчно, за да се бие…

— Откъде знаеш, след като не се биеш? — предизвикателно го прекъсна Мандухай.

— Защото, за разлика от теб, вече съм се бил — рязко отговори Ма Дзин и тя се примири с възражението му. Скрити зад каменната преграда, издигната набързо за защита на багажа и децата, те наблюдаваха как китайският отряд се отправяше към гибелта си. Чувството, че трябва да отмъстят, караше и двете страни да бъдат безмилостни, но монголците имаха по-добри лъкове и уцелваха по-добре от своите противници. След като отблъснаха първата атака, те прескочиха ниската каменна стена и изпотъпкаха всичко, което им се изпречи на пътя. Китайците попадаха под копитата на коне, яздени от жени и деца.

Битката не продължи дълго. Ма Дзин се усети, че вече дори не прави опит да закрива очите на детето.

Този ден, за разлика от други битки, не завърши с празненство за победата. Чоросбай-Темур бързаше да остави крайграничния район зад гърба си. Предишния ден вече бяха заобиколили граничните укрепления. Ма Дзин се запита дали някой владетел ще пожелае един ден да похарчи достатъчно пари, за да завърши плана на династията Хан отпреди хилядолетие и да свърже всички съществуващи останки от старите стени и граничните укрепления с дебела, наистина защитна стена, но не му се вярваше това да стане.

Налагаше се да яздят бавно заради ранените, така че изминаха още два дни, докато срещнаха пратеника на Есен.

— Предай на тайджи, че сега Китай има двама императори, каквото беше неговото желание — с горчивина каза Чоросбай-Темур. Пратеникът не реагира на това съобщение.

— Ето какво казва моят господар, моят тайджи — подзе той. — Чоросбай-Темур, побратиме мой, време е да направим това, което е направил праотецът Чингис, и да сложим начало на едно коренно ново, различно време. Ще бъдеш ли до мен и в това начинание?

— Какво значи това? — попита Чоросбай-Темур. Пратеникът се прокашля и зашари с очи, само и само да не среща погледа му. Накрая произнесе:

— Ето какво казва моят господар: Златната наследствена линия се превърна в окови, които спъват монголския народ. Тя трябва да бъде пресечена из основи, изкоренена, унищожена до дъно.

Тази новина се разпространи в стана на клана Чорос по-бързо и от слуха за позора, претърпян от Чоросбай-Темур в Забранения град. Това, което искаше Есен, беше по-чудовищно от всичко сторено от него досега. След като победил и убил стария хан, Есен омъжил дъщеря си за брата на хана и провъзгласил младия мъж за хан — точно в съответствие с плана, който беше споделил с Чоросбай-Темур. Това било обаче просто хитрост, за да залъже клана Борджигин, клана на праотеца Чингис хан, че е в безопасност.

— Шишовете, на които опекли агнетата за сватбеното тържество, още не били изстинали, когато Есен тайджи започнал да избива наред хората от клана Борджигин — разказваше на своите другари един от надарените с буйна фантазия бойци, поразкрасявайки новините, а стоящият наблизо Ма Дзин го чу.

На Есен вече не му беше достатъчно да бъде тайджи и да се сроди с хана, макар че ханът отдавна не притежаваше реална власт и съществуваше само като гаранция за властта на пълководеца. Есен искаше да направи нещо, което досега не беше правил никой мъж, ако не произлиза по пряка линия от праотеца Чингис: сам да стане велик хан.

 

 

Чоросбай-Темур завари Есен в компанията на непознати мъже, а смяташе, че познава всичките доверени воини на тайджи. Размениха си любезности и дори пиха заедно, докато Есен най-после отпрати от юртата непознатите, за да разговаря насаме със своя побратим.

— Защо не си довел войските си?

— Моите войски пазят границата — хладно отвърна Чоросбай-Темур. Тайджи присви очи.

— Да, чух, че сега имаш причина да се боиш от китайците.

Значи Есен имаше шпиони сред хората му. Или позорната вест бе стигнала до него чрез хората на „Трите стражи“. Чоросбай-Темур не би се учудил, ако те тайно си бяха запазили влиянието и в двата лагера.

— Имам причина най-вече да се запитам защо моят тайджи и побратим ме излъга, преди да ме прати на вражеска земя. Предварително си бил наясно, че искаш нещо повече от това да поставиш на трона един нов хан. Не бих се учудил, ако си ме отпратил само защото си знаел какво ще кажа за твоя план!

Есен се облегна назад и се вторачи в събеседника си. Лицето на тайджи беше със същите познати черти, но на Чоросбай-Темур му се стори, че съзира изписаното върху него недоверие. Не беше права съпругата му с подозренията си, че Есен искал да се отърве от него веднъж завинаги. Не може да е била права. Достатъчно трудно му беше да понесе и собственото си подозрение, че тайджи го е изпратил при китайците, за да не пречи на удара по клана Борджигин.

— Кажи го сега — бавно изрече Есен.

Чоросбай-Темур почувства как лицето му пламна на местата, където го беше уцелила урината на императора. В подобни ситуации имаше усещането, че събеседникът му все още вижда следите от позора.

— Това, което планираш, е лудост — с преднамерена грубост отсече той, за да докаже и на Есен, и на себе си, че не се е превърнал в страхливец. — Ако прекъснеш Златната наследствена линия, духът на праотеца Чингис ще ни напусне и ние ще се унищожим взаимно.

— Не ми се вярва — спокойно отвърна Есен. — Помисли добре, братко. Кога, след Хубилай, сме имали велик хан, който наистина да е бил добър водач и да е носел в себе си огъня на праотеца? Не сме имали такъв дори когато Средното царство още беше наше. Какво направиха владетелите от клана Борджигин? Това име вече не беше достатъчно добро за тях, та се нарекоха Юен. Забавляваха се в дворците и почти престанаха да бъдат монголци. А и тези, които дойдоха след това в прародината, не бяха по-добри. Хората отдавна са разбрали, че кланът Борджигин не ражда вече нищо добро и полезно. Е, в такъв случай не е ли време да стане велик хан някой, който действително умее да управлява? Когото ще уважават и зачитат нашите монголски братя от ханството Чагатай, от Илханата, че и от Златната орда?^[1] И кой, питам, има по-голямо право на това от мен? Кой друг е успял да си спечели уважението на толкова много родове и предводители? Аз направих това, което е направил нашият праотец Чингис, когато още се е казвал Темуджин. Аз обединих отново неговия народ. Затова заслужавам и неговата титла.

Най-лошото беше, че Есен бе прав по много въпроси. Наистина се бяха изредили множество посредствени, лоши или даже изобщо неуправляващи носители на титлата „велик хан“; сред тях не се намираше почти нито един добър, колкото и да напрягаше паметта си Чоросбай-Темур. Всички те не си бяха мръднали пръста да попречат на междуособиците — клан против клан, племе против племе, докато Есен не стана тайджи. Въпреки това сърцето на Чоросбай-Темур се изпълни с ужас, като го слушаше. Спомни си как веднъж като палаво хлапе се беше изправил невъоръжен пред разярена вълчица и малкото й — тогава за първи път осъзна, че е смъртен. По-лесно беше да погледне в зиналата паст на животното, отколкото да слуша кроежите на Есен. Чоросбай-Темур беше поел с майчиното си мляко убеждението, че Златната наследствена линия не бива да бъде прекъсвана; че винаги трябва да има хан от кръвта на праотеца Чингис, все едно дали този хан действително управлява, или не. Всички майки и бащи учеха децата си на това. Праотецът Чингис бе създал един народ от множество кланове и племена и му беше подарил света. Никога не бе съществувала такава огромна империя, нито преди, нито след това. Затова децата на Вечното синьо небе бяха верни на неговите потомци, макар империята да се беше разпаднала на много съставни части. Защото все още монголци царуваха над узбеки, киргизи и казахи. Властта на Златната орда стигаше до Киев, Москва, че и по-нататък. Монголци определяха хода на събитията в родината майка чак от Армения, Анадолия и Персия — страни, които Чоросбай-Темур познаваше само по имената и по подаръците от техните предводители. Ако обаче пактът с праотеца бъдеше нарушен, то тогава нямаше изобщо да има законни монголски владетели, никъде по света, и те щяха да загубят всичко.

Ако той, побратимът на Есен, вярваше в Златната наследствена линия и същевременно се съмняваше в силите и в разума на стария си приятел, как ли щяха да се почувстват предводителите, които Есен беше победил, за да ги принуди да го последват? Ами хората, които никога не го бяха виждали, обаче отлично помнеха старите истории?

Единството в прародината, току-що постигнато, щеше отново да бъде разбито. Дали след това владетелите на другите ханства щяха да продължат да изпращат подаръци или войници за подкрепа, което и сега правеха само епизодично? Щяха ли те изобщо да се прекланят пред древните закони на Чингис хан, или щяха да се върнат към стария произвол, при който всеки клан си имаше собствено правосъдие? Племената и клановете щяха да се разделят на привърженици и противници на Есен. И дори накрая Есен да излезеше победител, това кръвопускане щеше така да обезсили всички, че същият човек, който е искал да завладее отново Средното царство, щеше в крайна сметка да даде възможност на китайците вместо това да поробят тях. Чингис хан е имал зад себе си пет пъти повече монголци, и то без да броим попълненията от поробените народи, отколкото имаше сега Есен. Чоросбай-Темур търсеше трескаво аргумент, с който да го разубеди от това зловещо начинание, без той да го схване като липса на приятелски чувства или на доверие в способностите му.

— И баба ти ли е на това мнение? — попита той тихо, за да спечели време. Самур, живата все още баба на Есен, беше най-забележителната жена, за която бе чувал някога Чоросбай-Темур. Нейното поколение беше първото, родено в старата прародина на монголците след прогонването им от Средното царство; тя бе дъщеря на най-лошия хан, имал някога кланът Борджигин, човек, който бе убил собствения си син, за да се ожени за снаха си, и който съответно бе убит от старшата си жена. Затова пък Самур олицетворяваше най-доброто от клана Борджигин. След смъртта на съпруга си тя беше превърнала четирите племена на ойратите, които бе управлявал той, в най-могъщата сила сред враждуващите помежду си монголци. Пак тя беше отгледала Есен и го бе насърчила да стане тайджи. Но колкото се бе застъпвала за ойратите, с които се беше сродила чрез женитбата си, толкова горда беше, че е потомка на клана Борджигин и че съответно произлиза от праотеца Чингис. Ако беше мъж, ако беше станала хан, тя вероятно щеше да възстанови авторитета на клана си и в този случай Есен, като неин внук, щеше да бъде в правото си също да стане хан.

Лицето на Есен се помрачи.

— Старата жена е твърде стара — отвърна той. — Не може да гледа как осъществявам мечтата й, и то по-добре, отколкото си е представяла. Вместо това ме засипва с горчиви думи и приказва за родоубийство и неблагодарност. Дори насърчава дъщеря ми да се опълчи срещу мен!

— Какво искаш да кажеш? — попита Чоросбай-Темур, предусещайки, че нещата стоят много по-зле, отколкото се бе опасявал.

— Тя е бременна — поясни Есен, — дъщеря ми, де. От онзи безполезен член на клана Борджигин, за когото беше омъжена. Ако детето е момиче, ще ми е все едно — да прави с малката каквото си ще, да й реши там косите. Но ако е момче, ще се наложи да му се „среши“ гърлото с меча. Когато искаш да промениш света, Чоросбай-Темур, трябва да сечеш из основи. Не бива да има никакви деца на клана Борджигин. Изобщо никакви.

— Ама… Твоят собствен внук…

— Хайде, не започвай сега и ти! Мой, ама от дъщеря ми. Ти си по-умен от женорята. Искам да основа нова династия и това може да стане само чрез моите синове. Не желая след смъртта ми някой от кръвта на Борджигин да се нарече отново хан, и то не защото произлиза от мен по майчина линия, а защото баща му е от клана Борджигин. Не. Баба ми е патила толкова много от нашите раздори, че би трябвало да ме разбере. Вместо това е приела дъщеря ми и не я пуска. Още два месеца, докато се роди детето и, кълна ти се, ако е момче, никакво вайкане няма да помогне на женорята!

Чоросбай-Темур посегна към паницата с айраг — докато пиеше, не се налагаше да говори. Досега за най-лошо му се струваше да разбере, че съпругата му е била права и че най-старият му приятел го смята за риск, ако не и за съперник. Права е била, когато му казваше да съди за Есен по действията, а не по думите му, защото много по-лесно е да приказваш добре, отколкото да действаш добре. Ала сега осъзна, че би предпочел да го смятат за съперник. Щеше да го заболи, но тогава Есен щеше да си бъде същият Есен. На този свят приятелите понякога ставаха съперници, случваше се. Той щеше все така да се доверява на способността си да убеди Есен, че лично той не се стреми към длъжността тайджи и винаги ще бъде верен на своя побратим.

Но щом Есен беше готов да убие собствената си плът и кръв, за да осъществи мечтата си за нова династия, произлизаща единствено от него, значи това не беше човекът, когото Чоросбай-Темур цял живот смяташе, че познава. Вярно, много деца умираха като бебета, при раждане или през първите две години. Пухчо беше умрял, преди да се сдобие с име, и въпреки това Чоросбай-Темур си спомняше отлично за него и болката при мисълта за смъртта му все така го изгаряше. Не би могъл да си представи сам да предизвика смъртта на дете от собственото си семейство. Той и Есен бяха много млади, когато и двамата сключиха едновременно първите си бракове, но първата жена на Чоросбай-Темур почина при раждане. Той се позабави с втория си брак, докато Есен се женеше многократно и затова вече имаше дъщеря за женене, с която бе измамил клана Борджигин. Чоросбай-Темур беше виждал момичето само няколко пъти, а сега неволно си представи Мандухай на нейното място и нишката на мисълта му пресекна.

— Братко — каза Есен, — когато приключи прочистването на народа ни от клана Борджигин и създадем нашия нов свят, аз ще оженя моя наследник за твоята дъщеря, кълна се. Титлата „хан“ отново ще струва нещо, ще бъде уважавана и почитана от цял свят, а тези, които ще я носят, ще бъдат и твои потомци.

Чоросбай-Темур трепна — тъкмо си мислеше за Мандухай, и…

— Да не смяташ да ме подкупваш? — обвинително попита той. — Мен?

— Искам само да ти окажа чест — със сериозен тон отвърна Есен. Говореше трезво и делово и това беше най-лошото. Дори не би могло да се каже, че е пиян. Когато неговият прадядо, бащата на баба му Самур, се изявил като най-лошият хан и убил собствения си син, за да се ожени за снаха си, хората казвали, че в него се е вселил духът на полудял заек, та затова мислел само за чифтосване. Чоросбай-Темур би предпочел луда страст вместо тази разумна деловитост. Тогава щеше да извини Есен. Но Есен съзнаваше отлично какво върши и какво планира. Нямаше извинение за това.

— Ако искаш да ми окажеш чест, позволи ми да говоря с баба ти и с дъщеря ти — каза Чоросбай-Темур. Макар да беше пил току-що, устата му бе пресъхнала, та се наложи да оближе устни. Не помогна.

— Вече съм им провождал много пратеници — застана нащрек Есен.

— Аз не съм пратеник. И аз като теб съм един от водачите на клана Чорос, а баба ти се е омъжила за човек от този клан и ме познава от много години. Моята дума ще тежи пред нея.

Есен не отговори. Чоросбай-Темур започна да се поти; надяваше се, че капчиците пот по челото му ще останат незабелязани. Все повече се убеждаваше, че замисълът на Есен е бил той, верният му побратим, да не оцелее след пътуването до Императорския град. А сега май не беше сигурен какво вижда в лицето на Чоросбай-Темур: евентуален предател, съперник или все още верен привърженик. Ами ако решеше да сложи край на тази несигурност веднага, тук и сега — един смъртоносен край?

— Ако не постигна успех, винаги ти остава пътят на насилието. Но тя те е отгледала, братко мой. Заслужава да й окажеш чест, докато е възможно — добави Чоросбай-Темур.

— Така е — отвърна Есен, наведе се към побратима си и го потупа по рамото. — Понастоящем станът на баба ми се намира край оазиса Хонгорън елс при пясъчните дюни. Направи каквото можеш. Радвам се, че се разбрахме.