Таня Кинкел
Мандухай (14) (Великата царица на монголците)

Тринайсета глава

Едва когато камшикът се впи болезнено в кожата й, Ван осъзна за какво я беше предупреждавал евнухът Джи. Представяше си, че е болезнено, и се смяташе за готова — ала лумналият внезапно върху гърба й огън надмина и най-лошите й очаквания. Всичките й намерения да страда безучастно, безмълвно и с достойнство и да пролее някоя и друга сълза чак когато дойде императорът, се стопиха и тя изкрещя с пълно гърло.

До този момент тя не мразеше истински младата императрица By. Дори съжаляваше момичето. By беше млада, красива, сред по-далечните й предци имаше двама императори, тоест — произхождаше от висшата аристокрация, и бидейки четиринайсетгодишна девственица, отговаряше на всички изисквания, предявявани към една императрица. Налагаше се да нагласи така нещата, че тя и младият император никога да не бъдат близо един до друг, но това нямаше нищо общо с By като личност. Ван умееше да брои не по-зле от евнусите. Беше на трийсет и две години. Тялото й още бе стегнато, кожата — без нито една бръчка, но това нямаше да продължи безкрайно дълго. Докато By имаше пред себе си поне още десет, вероятно дори двайсет години красота, а и предимствата на своята позиция. Така че беше напълно възможно след някоя и друга година императорът да хвърли втори поглед към съпругата си и да установи, че заслужава не само да я толерира, но дори и да я уважава. Ван обаче се беше трудила твърде дълго и усърдно върху съдбата на двама им, за да допусне тази възможност. Не, тя не беше станала най-могъщата жена в империята, при това противно на всякакви очаквания, за да види как след няколко години звездата й избледнява и да свърши като повечето императрици вдовици, да плете със слугите интриги срещу другите наложници в някой отдалечен дворец, защото вече не е важна за императора. О, не. Това трябваше да се предотврати, пък било и за сметка на собственото й тяло.

Но сега, когато светът се състоеше само от болка и от кратките мигове до следващия удар, Ван започна искрено да мрази момичето By. By беше имала избор. Може да бе млада и глупава, но не е била длъжна да слуша министрите. Ван не й беше сторила нищо. Императорът седеше на Трона на дракона едва от месец, а By беше омъжена за него малко отпреди това. Тя почти не го познаваше, следователно не можеше да изпитва ревност или поне — не и ревност заради самия мъж, а само омраза, понеже си въобразяваше, че никоя друга жена не може да упражнява повече влияние в Забранения град от нея. Това младо същество, което досега е било глезено на поразия, което никога не е изпитвало страх за живота си или за живота на младия император, което със сигурност би се омъжило на драго сърце и за сина на узурпатора, за онова момче, което сега щеше да седи на трона, ако Ван не беше проклела собствената си душа, изпращайки му питието, предназначено не за него.

Момчето. Може би това беше причината Ван да се хване за тази идея, за да премахне By от пътя си. Разбира се, че имаше и други възможности, но не — боговете искаха да я накажат за собствената й простъпка, затова й бяха внушили това хрумване. Ами ако станеше още по-лошо, ако заплахата й с отмъщението на императора се окажеше недостатъчна, за да задържи Джи на нейна страна? Ако той разчиташе на закрилата на младата императрица? Би било глупаво от негова страна, тогава вече никой нямаше да помогне на Ван. Поредният удар я жегна и тя изкрещя.

„Не“, помисли си през булото на болката, „не. Не може да бъде.“ Не можеше боговете да са й дали разум и воля, та не само да остане жива, но и да разбере, че тя, повече от всеки друг човек в Забранения град, е подходяща да управлява тази страна. Не можеше боговете да са я довели дотук, за да й отнемат всичко в момента на нейния триумф, преди още да е извършила всички дела, които биха оправдали правото й на живот. Камшикът изплющя отново и този път Ван изпищя с всички сили:

— Не!

И като ехо чу гласа на младия император, разплакан, побеснял от гняв:

— Не! Спрете веднага! Спрете веднага!

Въпреки това беше нужна сякаш цяла вечност, преди той да я вземе в обятията си и да я увери, че всеки, който е отговорен за това чудовищно престъпление, ще загуби главата си, след като първо бъде одран жив. Ван още чувстваше гърба си пламнал от огън и й се щеше той да я пусне, та лекарите да си свършат работата с вода и целебни мехлеми, но беше достатъчно силна да следва плана си.

— Но това би означавало епохата на Съвършената промяна да започне с кървава баня, другарче мое любимо — прошепна тя. — Аз не искам това. Не и заради мен. Помислете само: никой слуга не може да се противопостави на заповедите на една императрица, без да бъде жестоко наказан за неподчинението си. Още помня това, нали и аз бях малко повече от слугиня. Моля за милост за онези, които не са имали друг изход, освен да се подчинят.

— Ти си най-благородната жена на света! — възхитено възкликна младият император, а тя затвори очи с надеждата, че намекът й за това кой наистина трябва да бъде наказан е бил достатъчно ясен.

— Просто искам най-доброто за вас, както е било винаги.

Императрица By беше изпратена в заточение до края на живота си. Тя беше живяла като императрица точно един месец и един ден и тъй като имаше отлично здраве, този живот щеше да бъде много дълъг и щеше да протече в малък, отдалечен дворец, който нямаше право да напуска. Разбира се, тя протестира през сълзи, че само следвала съветите на други хора, които й се клели, че неин дълг като императрица било да накаже една нахална слугиня. Когато донесоха тези й оправдания на императора, той се изпълни с презрение, задето е толкова лишена от достойнство, че прехвърля отговорността си върху по-слабите.

— За разлика от уважаемата Ван, която се застъпи за враговете си дори в момент на най-голяма опасност. О, как бих желал да можех да се оженя за Ван! Единствена тя е достойна да бъде императрица!

Старият церемониалмайстор придоби ужасен вид и пребледня от страх. Той минаваше за съветник на младата императрица и загуби поста си.

— Това би било желателно, о, Възвишени — промърмори новият церемониалмайстор Джи, който Ван беше наложила, — но за жалост предписанията на вашите предци са неумолими в това отношение.

Той ценеше Ван и чувстваше благодарност, задето бе спазила обещанието си и не само му бе спестила наказанието заради участието му в деянието на младата императрица, но и бе прокарала желаното му повишение. Ала Джи не си правеше илюзии относно възможното и невъзможното. Ако император Ченхуа, противно на обичая, издигнеше в ранг на императрица жена с долно потекло, цялата висша аристокрация щеше да се обърне срещу него, защото това би било израз на презрение към техните дъщери, а населението щеше да тълкува всяка градушка, всяко нашествие на скакалци и всеки пожар по нивите като наказание от боговете за нарушаването на естествения ред на нещата.

Впрочем, и за самия Джи беше добре, че Ван е могъща, но никога — напълно уверена, както би била като императрица. Така тя винаги щеше да има нужда от съюзници.

 

 

Бег-Арслан пристигна с внушителна войска, която изпълни до пръсване Долината на вечния извор, заедно с първите снежинки, уж за да гостува на дъщеря си и да се увери, че позицията й в двора на хана остава непроменена. Дотогава Мандухай не го беше виждала, включително по времето, когато воюваше с баща й срещу Есен. Той приличаше на дъщеря си — висок, снажен, с нос, издаващ, че не всичките му предци са били деца на Вечното синьо небе.

— След като сте тук, Бег-Арслан тайджи — с каменно изражение попита Мандул хан, — кой се грижи племената по Пътя на коприната да ни плащат налози?

— О, те ми плащат — спокойно отвърна Бег-Арслан. — Достатъчно разумни са да не си развалят отношенията с мен.

— Това е чудовищно — ядосано каза Мандул хан на Нойонболод, когато Бег-Арслан не можеше да го чуе, докато Мандухай и дъщерите му, които се бяха появили за посрещането на Бег-Арслан, стояха безмълвни в женската страна на юртата. — Пристига с цял тумен, десет хиляди въоръжени до зъби воини, всеки от тях с поне два жребеца и шестнайсет млечни кобили. А после нашите животни няма да намерят достатъчно трева под снега и можеш да се обзаложиш, че няма да си тръгне, преди да е наложил волята си и да е опасъл цялата ни зимна трева. — После добави малко по-спокойно, но все още мрачно: — Надявах се да не се случва подобно нещо. Смятах, че новите бойци ще ме пазят от него. Нали ти твърдеше така, Нойонболод. Защо Чоросбай-Темур не ми е изпратил повече воини? Сегашното неприятно положение се дължи на негова грешка.

Той погледна към Мандухай, сбърчил чело. „Кълна се във Вечното синьо небе“, помисли си тя. „Моят съпруг е страхливец.“

Помъчи се да потисне тази мисъл. Безрадостните чифтосвания в нощите, които Мандул прекарваше в нейната юрта, не бяха станали по-приятни, но нали трябваше поне да го уважава като свой господар и владетел. Умният мъж вижда опасността и признава последиците от нея. Това не е израз на страх. После обаче умният мъж планира как да посрещне опасността. Но тя не чуваше нищо подобно от Мандул хан, само оплаквания, задето другите не поемали неговите задължения.

Наложи си да не поглежда към Нойонболод за съвет. От сватбата си го беше срещала само в присъствието на трети лица и бе принудена да си признае, че й липсваха споровете, които водеше с него по пътя от родината й към североизтока. Дали беше устроил появата на Йехе Хабарту на нейната сватба като един вид изпитание, или не? Във всеки случай той не беше човек, който се опитва да извинява собствените си слабости с провала на другите.

— Обстоятелството, че основната част от войската на Чоросбай-Темур не се намира тук, е вероятната причина Бег-Арслан още да не е предявил исканията си — делово отвърна Нойонболод.

— Искания ли? — объркано повтори Мандул.

— Искания, като например да отритнете дъщерята на Чоросбай-Темур и да възстановите ранга на неговата дъщеря като единствена ханска съпруга — поясни Нойонболод, без да откъсва поглед от Мандухай. Явно това бе поредното предизвикателство от негова страна. Време беше да му даде да разбере, че го е разгадала и няма намерение да играе играта му.

— Извини ме, скъпи съпруже — обърна се тя към Мандул хан с най-сладникавия си тон, — но е време за доене на козите. Не искам да бъда лоша домакиня, особено сега, когато имаме нови гости.

Обикновената монголка трябваше да дои двайсет пъти на ден — кози, крави, кобили, докато жената на хана го правеше най-много два пъти. Да дои по-малко от два пъти или изобщо да не дои, би й донесло лоша слава и би се схванало като недопустима разглезеност. Затова Мандул хан кимна. Мандухай се загърна в наметката от рунтава кожа и излезе от юртата. Момичетата, зарадвани да се измъкнат от напрегнатата атмосфера, заявиха, че ще й помогнат, и я последваха. Щом излязоха, Борокчин каза:

— Наистина би било ужасно жалко да ни напуснете, майко.

— Това няма да се случи — отвърна Мандухай, не защото мисълта да не споделя повече постелята с Мандул хан би й разбила сърцето, а защото беше голям позор да бъде прогонена от съпруга си и още по-голяма обида за баща й, който в такъв случай щеше да бъде принуден да тръгне на война срещу него. Когато отпратил една от жените си, понеже съюзът с нейния баща бил развален, праотецът Чингис хан заявил: „Не казвам, че си лоша жена. Ти си красива, нравът ти е очарователен и изпълняваш задълженията си. Ще запазиш ранга си, всички ще продължат да те почитат, а децата ти ще бъдат смятани за принцове и принцеси. Но повече не можеш да бъдеш моя жена“. Според легендите той бил единственият мъж, който съумял да прогони жена си, без да я обиди. Ала нейният съпруг Мандул хан не беше като праотеца си нито в мисленето, нито в действията.

Тя отпрати момичетата, понеже не беше сигурна дали ще успее да си държи езика зад зъбите — заяви им, че би направило лошо впечатление, ако не може сама да издои една коза, и двете храненичета проявиха разбиране. После отиде в кошарата и поиска да й покажат козите, които трудолюбивите жени в стана още не бяха издоили; взе дървено ведро, завърза кърпа пред лицето си и започна да масажира и дърпа вимето на първата свободна коза. Едва беше започнала, когато до нея изникна Нойонболод.

— Защо си тръгнахте?

— Ако сам не виждате…

— Знаете какво имам предвид. Ставаше въпрос за вашето бъдеще. Защо не се борите за него?

„Вайкането е израз на неспособността ти да се справяш с трудностите“, идеше й да подметне в отговор на оплакванията на Мандул, ала все пак успя да се въздържи; не искаше да покаже гнева си и пред Нойонболод.

— Искате да кажете — отвърна Мандухай и погледна нагоре към него, без да спира да дои, — че става въпрос за вашето бъдеще и че за собственото си удоволствие желаете да прескоча още няколко препятствия, за да се подсигурите, че наистина залагате на правилния кон.

Той замълча смаяно — явно тя бе прозряла в корен плановете му. Обикновено мъжете и жените носеха кърпи на лицето, когато стрижеха овцете, дояха козите или кобилите, за да се предпазят от мухите и хвърчащите косми, затова никой не забеляза, че той разговаряше с нея, още повече че бе понижил глас.

— За бога… — неволно подзе той с обичайния си висок тон, но бързо се опомни и отново зашепна:

— Както и да е. Става въпрос за вашето бъдеще.

— Аз не съм кон, който се състезава за вас, Нойонболод, нито фигура на вашата шахматна дъска. Ако ви е толкова важно да остана съпруга на Мандул хан, ще трябва сам да направите нещо.

Вимето на козата беше почти празно и Мандухай я перна леко, за да отскочи встрани и да направи място на следващата.

— Знаете ли защо напуснах преждевременно сватбеното ви тържество? — внезапно попита той.

— Защото вече бяхте видели, каквото искахте да видите — отвърна тя. — Вие дадохте възможност на Йехе Хабарту да се появи така ненадейно, нали? Искахте да видите какво ще направя, и видяхте.

— Да, видях — повтори той и преди тя да посегне към следващата коза, постави дясната си ръка върху нейната. Пръстите му бяха горещи. — Но това не беше единствената причина. Тръгнах си, защото исках да се напия, и то дотам, че да заглуша вътрешните си гласове, а това можеше да стане само ако останех сам. Трябваше да си тръгна, защото в противен случай някой щеше да чуе как изричам глупави и наивни думи по адрес на една жена, която сам предадох на съпруга й.

Тя дръпна ръката си, но не отбягна погледа му. Това сигурно беше някаква хитрина. Той беше умен мъж, който сега, след като го бе разгадала, търсеше нов път, за да се увери, че един ден Мандухай ще се хвърли в обятията му и ще го легитимира като хан.

— Точно сега говорите пълни глупости — каза тя, — а пък не сте пиян. Глупостите са си глупости и вие ги казвате на жена, която е достатъчно умна да не ви вярва и която най-вече знае какво дължи на брака си.

Би могла да каже и „на оцеляването си“. Съпруга, която покаже на друг мъж, че го харесва, заслужава да бъде набита. Съпруга, която изневери с друг мъж, заслужава смърт съгласно закона на всички кланове; смърт заслужава и мъжът, с когото е изневерила. Мандухай беше сигурна, че предпазливият намек на Нойонболод не съдържаше сериозно предложение, а беше само опит да спечели благоразположението й, като й се подмаже.

Той издаде кратък звук, който можеше да мине колкото за смях, толкова и за въздишка, и каза:

— В такъв случай от сега нататък ще говоря по-умни неща. Трябва да намерим начин да накараме Бег-Арслан да се оттегли. Ако остане тук цяла зима с войниците си, много е вероятно ханът да отстъпи и да се раздели с вас, само и само за да се отърве от него. Той го мрази най-вече защото присъствието на Бег-Арслан и особено на неговата дъщеря постоянно му напомня, че е станал хан с тяхна помощ. Така ханската му власт винаги ще бъде нереална. Затова се чувства обезчестен и обезсилен от тях.

Мандухай се зае да дои втората коза.

— Виждате ми се здрав физически и душевно, Нойонболод, значи в никакъв случай не сте глух. Следователно трябва да сте чули ясно това, което казах: че трябва сам да направите нещо, щом ви е толкова важно да остана съпруга на Мандул хан.

— Искате да кажете — бавно изрече той — аз да бъда конят, който ще бяга за вас, за да покаже на какво е способен.

Тези му думи я накараха да се усмихне — надяваше се, че той не може да забележи как се извиха ъгълчетата на устата й под предпазната кърпа. Изведнъж с пределна яснота осъзна, че от тази размяна на словесни удари се почувства окрилена и щастлива, както никога не се беше чувствала в присъствието на своя съпруг, и това откритие се разля като жив огън по вените й.

— Вие го казахте, не аз.

* * *

Обикновено беше нужно време, докато събитията, случили се в Забранения град, се разчуеха и сред народа. Ала заточването на една императрица беше толкова необичайно, че Ма Дзин чу за него още в деня на пристигането си в столицата, макар нарочно да бе избрал странноприемница на известно разстояние от Забранения град, а самото събитие да беше станало преди цели десет дни.

Късната есен не беше подходящият сезон за пребиваване в столицата. Ветровете разгръщаха пълната си мощ и носеха със себе си прах, който се загнездваше в косата, зъбите, носа и очите на хората, а просяците, които бягаха от настъпващата зима, стичайки се от провинцията към столицата, бяха навсякъде. Градските служители трупаха сено и животински косми в складовете. Там просяците можеха да пренощуват срещу една медна монета. Който нямаше медна монета, беше осъден да измръзне през студените нощи. След толкова години при монголците Ма Дзин бе свикнал да вижда как обикновените войници и техните предводители си съжителстват мирно в тясно пространство, а на младини не беше напускал Забранения град за достатъчно дълго време, за да се натъква на труповете на просяци в късната есен и през зимата, затова сега бе потресен. Освен това сред тях имаше много деца и всеки труп на малко момиче му напомняше за Мандухай. „Тя е добре“, успокояваше се той. „Вече не е дете, пък и никога не е била твое дете. Сигурно си живее щастливо с монголския властелин.“ Постоянно си го повтаряше, но това не му помагаше да преодолее чувството за липса, което го измъчваше с неочаквана сила и още по-малко му помагаше срещу ледените тръпки, побиващи го при вида на умрелите от глад или студ деца.

Същевременно трябваше да признае, че магазините, театрите, странноприемниците, великолепните храмове все още караха сърцето му да бие по-силно. Може да нямаше особена практическа полза от гледката на хартиен фенер, разпръскващ мека червена светлина, вместо да виждаш газена лампа в прост глинен съд, но елегантността и красотата дори на такива родни дреболии нямаха равни на себе си.

Този път той не беше част от официално пратеничество, така че се налагаше да намери друг начин да влезе в Забранения град. Известно време обмисля дали да не си обръсне косата и, предрешен като дворцов евнух, носещ дърва или вода, да се промъкне в Императорския град, а оттам — в Забранения град, но предпочете да не залага живота си на карта и да не разчита, че пазачите отново ще са толкова небрежни, та да го пуснат да мине — него, който несъмнено им беше непознат. В рамките на Забранения град — може би, но не и пазачите на външните порти, особено пък в преходния период между две управления, в който всеки се надяваше на повишение.

Естествено, разпространяващите клюката за заточването на императрицата споменаваха и причината за случилото се, така че Ма Дзин веднага чу името на императорската наложница Ван. За кой ли път собственикът на странноприемницата и неговите гости си разказваха старите истории за момичето змиорка, за лисичия дух, за бялата змия и как всички те, за нещастие на мъжете, били приели човешки облик и изсмуквали мъжката сила, употребявайки мъж след мъж. И тази Ван трябва да е такова създание, твърдеше собственикът на странноприемницата, сладостно потръпвайки; как иначе да се обясни фактът, че императорът е пропъдил своята млада и красива съпруга с благородно потекло заради една бивша бавачка, която може да му бъде майка?

— Значи наложницата Ван е бившата бавачка Ван? — попита Ма Дзин, за да бъде напълно сигурен по въпроса.

— Да! Не е ли чудовищно?

— Казвам ви, в нея се е вселил духът на змия! — разгорещи се един от посетителите и мъжете се впуснаха във възбуждащи фантазии: какви ли неописуеми, порочни хватки се практикуваха в подобно змийско гнездо! Един разказа за момичето змия, което можело да изпише над сто йероглифа с ръцете и краката си, опряно на едната си ръка, без нито за миг да изпуска от устата си онова, чието име не се произнася; друг твърдеше, че тя се сношавала, стоейки на главата си, и умеела да преплита крайниците си, сякаш са оризово фиде. Нямаше граници за фантазиите, но Ма Дзин не можа да научи нищо наистина полезно, затова рискува да излезе на разходка въпреки зимния вятър, за да помисли на спокойствие. В крайна сметка потърси писар. В годините, прекарани при монголците, се беше научил на писмо, само че то не беше китайското. За своя изненада бе открил, че монголците си имат собствена писменост, която бяха възприели от уйгурите и която беше доста по-опростена в сравнение с хилядите китайски знаци, които никой не можеше да овладее изцяло. Това обаче не му помагаше за сегашните му цели, така че той плати на един от многото студенти, които се мъчеха да вземат изпит подир изпит за чиновници и или не получаваха достатъчно пари от родителите си, или ги бяха профукали за нещо друго, така че припечелваха допълнително като писари. Отне му известно време, докато си спомни какво му бе предложила навремето бавачката Ван, за да поддържат връзка, а сега можеше само да се надява, че и тя не е забравила за уговорката им.

Отговорът пристигна само след ден: почитаемата Ван била готова да приеме обичния си братовчед от северните провинции, който й известил за идването си с едно толкова очарователно стихотворение. В последния момент Ма Дзин си спомни, че е препоръчително човек да не се явява пред жена без подарък. Чоросбай-Темур му беше дал известни средства за пътуването, но сега, когато Ван имаше на разположение императорската съкровищница, Ма Дзин не можеше да си представи, че една сребърна огърлица или копринен шал биха й направили впечатление. Затова реши да й занесе котенцето, което се беше присламчило към него още в деня на пристигането му в столицата, търсейки топлинка и месо. Първоначално той възнамеряваше да го занесе на Мандухай, така че го скри в ръкава на робата си.

И наистина — когато показа потвърждаващото писмо от Ван, без проблем го пуснаха през портите в наетата носилка. Дворецът на небесната чистота, в който бившата бавачка по скандален начин съжителстваше с императора, беше истински кошер и ни най-малко не липсваха молители, ала печатът на наложницата Ван правеше подкупите почти напълно излишни, така че той бързо проникна в залата за аудиенции, където бе приет от нея. Тя почти не беше остаряла през последните десет години, но дрехите, които носеше, не бяха на наложница, а на войник. Той можеше да си представи колко чиновници са били разгневени само от този й външен вид в съчетание с малките женски обувчици.

— Удивително е — подзе Ван — колко членове на моето семейство междувременно са си спомнили за роднинските ни връзки, след като дълги години не се бяха обаждали.

— Трябва да признаете, че моят клон на фамилията не беше причина за онзи достоен за съжаление случай, довел до въпросното отчуждение — отвърна Ма Дзин. — Което, естествено, не целеше да уязви вас, обична ми братовчедке. Надявам се, че приемате моя подарък за помирение?

Тя хвърли поглед към черното котенце, вкопчило се страхливо в Ма Дзин, макар той да се опитваше да го успокои, милвайки го, и се засмя — не злобно, а истински развеселена.

— Е, поне сте по-оригинален от баща ми, комуто след години мълчание внезапно му хрумна да ми изпрати препис на книгата за почитта на децата към възрастните. Я кажете, какво ви кара да смятате, че обичам котки? Може да предпочитам кучета. Или редки птици.

— Смятам, че имате склонност към създанията, които откриват пътя към щастието напук на всички превратности — отговори Ма Дзин, залагайки на инстинкта си. — Това котенце е трябвало да свърши в корема на някой просяк. Но вместо това е тук. Струва ми се, това е знак от боговете, които обичат да виждат как оцелелите се разпознават помежду си.

Ван вдигна едната си вежда, стана и се запъти към него. След онова посещение в Забранения град отпреди повече от десетилетие той не беше виждал как върви жена от благородно потекло и почти бе забравил колко много се различава походката й от тази на другите жени. Малките стъпки, люлеещите се хълбоци, които се дължаха на превързаните нозе, се съчетаваха по странен начин с мъжката дреха, която носеше Ван. Кожата на ръцете й беше светла и мека, каквато никога не можеше да има една монголка, защото и най-високопоставените сред тях се грижеха за добитъка. Ала Ван не носеше златни предпазители за прекомерно дълги нокти, каквито носеха императорските наложници, както беше чувал Ма Дзин на младини. Изглежда, използваше ръцете си, вместо да безделничи, когато не е при императора. Това не го изненада. Макар да не разбираше начина на мислене на монголците, Ван още навремето беше оставила у него впечатлението, че е дейна като монголските жени.

Очакваше, че и тя ще погали котенцето, но Ван не направи нищо подобно. Вгледа се внимателно в госта и тихо каза:

— Всичко това може да е така, скъпи братовчеде, но нещата се промениха много, откакто се видяхме за последен път. Какво друго бихте могли да ми предложите сега, когато голямата промяна е вече настъпила, и когато… намесата на северните роднини вече не е необходима?

Това беше подкана да говори, защото тя никога не би го приела, ако не смяташе, че той може да й бъде полезен по някакъв начин.

— Търговия — тутакси отвърна той. — Не е добре нито за вашите, нито за техните съкровищници, когато голяма част от търговията с коприна и животни се извършва от контрабандисти, които не плащат отчисления и контрибуции — нито на нас, нито на вас.

— Вярно е — проточи тя. Ма Дзин зачака да чуе следващите й думи, докато не проумя, че тя иска да узнае повече, преди да каже нещо конкретно. За Чоросбай-Темур беше важно да разбере дали китайците знаят колко е отслабена понастоящем Монголия от вътрешните си борби и, разбира се, дали новият император жадува за военна слава, или възнамерява да се ограничи с укрепването на собствената си империя. Ма Дзин не можеше да разкрие всичко това, без да съсипе смисъла на своята мисия. Вместо това каза:

— Коприната и добитъкът не са единственото, с което може да се търгува.

— Търговията предполага и двете страни да имат какво да предложат — тутакси отвърна тя. — Вашият господар е същият човек, който загуби тук достойнството си, във всеки случай е един от многото… земевладелци в северните провинции, нали?

Да я заблуди, че Чоросбай-Темур междувременно е станал тайджи или даже хан, би било твърде тромава лъжа, която лесно можеше да се провери. Ала Ма Дзин си спомни колко отчаяно се стремеше тя да намери съюзници при последната им среща, дотолкова, че да се хвърли пред коня на едно дете, и тогава го осени спасителна мисъл.

— Това, скъпа, високоуважаема и достопочтена братовчедке, е бащата на моята господарка — каза той. — Мисля, че сте я виждали. Негово Възвишено Величество също я е виждал. За моята господарка обстоятелствата се промениха почти толкова, колкото и за него, защото сега тя е съпруга на самия велик хан и няма друга дъщеря на Вечното синьо небе, която да стои по-високо от нея.

Това беше двойно преувеличение — както за значението на Мандухай, така и за това на хана, а Ван вероятно беше осведомена за монголците поне дотолкова, та да знае, че ханът не е абсолютен владетел като императора. От друга страна, тя беше последният човек, който би подценил това, което една жена е в състояние да постигне, когато се намира близко до властта. И наистина — в очите й проблесна разбиране.

— В такъв случай приемам с благодарност вашия подарък, братовчеде — отговори тя, — защото той ми се струва наистина като дар от боговете. Ние с вас не бива да се губим отново от поглед. Аз много държа да научавам семейните новости от северните провинции, но като имам предвид предишните ви обещания да ми пишете, които не спазихте, не знам как…

— Имам още един подарък за вас — побърза да я увери той. — Една опростена писменост, каквато се използва при нас, в северните провинции. Вярвам, че тя ще улесни размяната на семейни новости, защото човек не може да разчита винаги да има подръка писар.

След още няколко внимателно формулирани любезности се разбраха той да остане достатъчно дълго, за да я научи на монголското писмо, а Мандухай да упражни влиянието си за съживяване на официалната търговия със Средното царство по старите начини. Ван, от своя страна, обеща, че най-важните стоки ще преминават през клана Чорос, ако той насреща доставя коне. Ма Дзин осъзнаваше отлично, че всичко това щеше да рухне, ако Чоросбай-Темур не е преодолял отдавнашното си унижение и ако Мандухай няма желание да помогне или изобщо не притежава влияние, а съпругът й, вместо да е повишил реномето си със своята женитба, все още има твърде малко авторитет. Но на първо време си позволи да помечтае.