Таня Кинкел
Мандухай (20) (Великата царица на монголците)

Деветнайсета глава

Бег-Арслан намери начин да се подчини на публично отправената заповед на хана и въпреки това да запази авторитета си. Замина си, но остави част от мъжете си на заповедите на един човек, на когото, както каза, имал доверие, „че ще подпомага своя хан със съвети и дела“.

— Не е необходимо — възпротиви се Мандул хан.

— Не искам да се появяват нови недоразумения помежду ни, хане. Исама ще ви съветва, както бих ви съветвал аз, и незабавно ще ми предава всичките ви желания.

— Е, един външен човек се нуждае от време, докато свикне и се научи да преценява правилно ситуацията, така че…

— Обаче — прекъсна го Бег-Арслан — Исама не е външен човек за вас, хане. Вярно, сега е на служба при мен и се доказа като боец, но по-рано е служел тук, във вашия стан. Както виждате, наистина съм имал нещо предвид при избора на моя довереник, който да ви бъде в услуга.

Мандухай бе видяла за първи път Исама на тържеството по случай изпращането на Бег-Арслан и той наистина й се стори познат, но отначало не се сещаше къде и кога е виждала лицето му. Щом го зърна, Йехе Хабарту загуби ума и дума, сякаш беше насекомо, неочаквано полазило по кожата й.

— Струва ми се, че наместникът на твоя баща не се радва особено на одобрението ти — подхвърли Мандухай уж между другото, защото не искаше да попита направо какъв е случаят с този мъж.

Йехе Хабарту сви рамене.

— Ти да не би да го одобряваш? Не съм аз тази, която беше принудена да убива заради него.

За един миг Мандухай се обърка, но после споменът се върна. Исама беше съпругът на онази жена, която тя бе екзекутирала. Този мъж беше обвинил в прелюбодеяние съпругата си и един от бойците от клана Чорос, а тя бе убила и двамата, за да запази мира между клановете, давайки ясно да се разбере кого смята за невинен и почтен и кого — за лъжец и страхливец, физиономиите на жената и на предполагаемия любовник се бяха запечатали в съзнанието на Мандухай, както и споменът за натежалото тяло на жената в ръцете й, за миризмата на човешка кръв върху дланите й. Само образът на съпруга беше останал някак призрачен. По-късно научи, че ханът го освободил от служба, а другите воини го избягвали, и за миг изпита нещо като задоволство. До ден-днешен не се беше замисляла какво се е случило с него.

Значи Бег-Арслан го бе избрал като допълнително унижение за Мандул хан. Мандухай едвам се въздържа да не се изплюе, когато Исама се извърна към женската половина и вдигна чаша.

— Ще говоря с баща си — разпалено заяви Йехе Хабарту. Гневът й беше твърде личен, за да има нещо общо с Мандухай. Ето защо нещо накара Мандухай да застане нащрек — нещо повече от собственото й огорчение, задето този мъж беше жив, отново уважаван и почитан, докато един добър воин и една жена са били принудени да умрат заради него.

— Щом смяташ, че ще те послуша — преднамерено небрежно подхвърли тя.

— О, знам, че той ме слуша само когато сметне, че ще има полза — отвърна Йехе Хабарту. — Но тук става въпрос за собствения му авторитет. Не може да оставя за свой заместник един човек, който преди година беше отритнат от всички тук!

Двете екзекуции се бяха случили много отдавна, а не преди година. Мандухай имаше причина да брои седмиците и дните, но не и Йехе Хабарту. Може би затова обърка времето. А може би не. Мандухай не каза нищо, но запомни този разговор.

Ако Йехе Хабарту действително беше помолила баща си да избере друг за свой заместник, то явно не бе пожънала успех. Исама остана в стана на Мандул хан, след като Бег-Арслан го напусна. През следващите дни все повече воини идваха при Мандухай, за да се оплакват от Исама, който сега очевидно си отмъщаваше на онези, които се бяха отнасяли особено презрително с него след обвинението в прелюбодеяние, и се възползваше от новопридобитата си власт, за да им възлага задачи като например да копаят нови нужници.

— Това е работа за роби, а не за воини — каза един от нейните хора от клана Чорос. За миг тя се изкуши да го попита за слуховете в стана: дали според тях собственото й положение не е поставено под въпрос и в зависимост от добруването на Златния принц, но това би било дребнаво. Мандухай все още беше хатун, върховната господарка на стана, и щом мъжете й имаха доверие, че ще се застъпи за тях, тя трябваше да се окаже достойна за него.

Исама беше поискал да му дадат юрта недалече от спалната юрта на хана — нечувана дързост за един бивш обикновен войник, и вече бе предупредил, че желае да получи една от големите каруци, когато дойде време за преместване на зимния стан, понеже нямал намерение да разглобява на съставните й части юртата, в която току-що се бил нанесъл.

— Господарке — възкликна той, когато Мандухай се яви при него с двама мъже, единият от клана Чорос, другият от север, защото не искаше случаят да бъде принизен до свада въз основа на произхода. — Вие осветихте с блясъка си моята юрта! С какво съм заслужил тази чест?

Очите му, впити в нея, бяха твърди като камъчета. Трябва току-що да е бил с жена, подушваше го. И тъй като се беше явил в стана без нова съпруга, можеше да става дума само за несвободна слугиня, за робиня. Мандухай изпита състрадание, ала беше наясно, че би могла да направи нещо за неизвестната нещастница само ако не ставаше въпрос за собствената слугиня на Исама, защото законът му позволяваше да прави със своята собственост каквото си поиска. И все пак, нейното начинание щеше да го накара да се загрижи за съвсем други неща.

— Като ваша хатун — подзе тя — не мога да допусна да ви се случи нещо, така че трябва да се погрижа за вашата сигурност. — Той примигна. Беше очаквал всичко друго, но не и това. Понякога тя се питаше как мъжете оцеляваха във война. Та нали би трябвало да знаят, че най-добрата атака винаги е изненадващата и че човек отстъпва само за да нанесе нов удар и да спечели.

— За моята сиг…

— Един мъж — продължи Мандухай, — който е толкова претоварен от новите си задължения, че възлага на воините неподходящи за тях задачи, което изобщо не му е работа, понеже те попадат в сферата на стопанката и съпруга на хана, та такъв мъж може един ден да бъде нападнат от други мъже. Просто така, из засада, от мъже, схванали погрешно стремежа му да изпълнява добросъвестно дълга си. И за да предотвратя ситуацията, в която той, вероятно уморен и изтощен, няма да е в състояние да се защити, аз ви доведох двама телохранители. Бъдете сигурен, че те няма да се отделят от вас. Това е най-малкото, което мога да направя. — Тя се обърна към воините. — Нали знаете какво да правите?

Мъжете кимнаха с едва скрито злорадство и се тупнаха в гърдите.

— В такъв случай ви оставям на новите ви закрилници — с лъчезарна усмивка каза Мандухай на Исама и тръгна да излиза от юртата, броейки наум всяка крачка. Когато стигна до осем, той гневно извика:

— Почакайте!

— Днес имам да свърша още много неща — отвърна тя, без да се обръща. — Боя се, че молбите ви за повече охранители ще трябва да почакат до утре.

— Вие… Вие не можете просто така да… Ако заповядате на тези типове да ме набият, то моите хора…

Мандухай изчака още миг, после извърна глава.

— Какво ви заповядах — да вдигнете ръка срещу Исама, или да го закриляте? — попита тя двамата мъже.

— Ясно и недвусмислено ни заповядахте да го пазим и закриляме, господарке — потвърди воинът от клана Чорос.

— Ама вие нямате предвид това! Много добре знам, че… Не можете да ме…

Тя го беше изчислила правилно. Един мъж, публично обвинил съпругата си и пожелал да гледа как я изтезават, задължително е страхливец, който се възползва от чуждата власт, за да се почувства силен.

— Няма да ви преча, ако поискате да си улесните малко живота, като оставите на нас двете с Йехе Хабарту да разпределяме задълженията на хората в този стан — с меден глас каза Мандухай. — Така ще разполагате с повече време, за да подпомагате хана със съветите на Бег-Арслан, и съм сигурна, че тогава няма да са ви нужни телохранители. Но едва тогава!

Така, поне временно, беше сложен край на опита на Исама да раздава наказания в стана и да се прави на втори тайджи, защото историята бързо се разчу. Воините, които преди време се бяха оплакали на Мандухай, сега дойдоха да й благодарят, а един от тях каза:

— Трябва обаче да подсилите и собствената си охрана, господарке. Знам го аз Исама. Той е от онези змии, които те ухапват по петата години, след като сте ги настъпили, когато вече не очаквате подобно нещо. Но една такава змия хапе непременно.

— Възможно е, но ако разположа допълнителни часови пред моята юрта, ще намаля броя на верните мъже, които да го следят, нали тъй? А аз искам Исама да бъде следен непрекъснато и да ми се докладва какви ги върши по цял ден.

Мъжете се спогледаха, после кимнаха и обещаха да й докладват. Чак по-късно Мандухай осъзна, че току-що беше издала заповеди, далеч надхвърлящи правомощията й на ханска съпруга — и въпреки това нито един от мъжете не беше поставил под въпрос авторитета й. Подчиниха й се веднага.

Това я накара да се замисли.

Нямаше новини от Ма Дзин, което я изпълваше с надежда; ако го бяха хванали, ханът непременно щеше да й го съобщи тутакси, и то с удоволствие. Затова пък изненадващо пристигна вест от Златния принц, датираща отпреди няколко седмици, в която се казваше, че се бил натъкнал на неочаквани пречки, така че походът срещу Средното царство вероятно щял да се проточи; трябвали му мъже, пари и коне.

— Не може да упорства да влезе в Средното царство, след като няма предмостово укрепление и съюзници! — сподели Йехе Хабарту яда си с Мандухай. — Остава ни само да се надяваме, че баща ми скоро ще е там и ще го вразуми.

Не беше ясно дали Йехе Хабарту бе убедила баща си по време на посещението му да вижда свой бъдещ зет в лицето на Златния принц. Във всеки случай след това посещение тя изглеждаше по-малко самоуверена от обичайното. Държеше се неуравновесено като кобила, която пасе с жребчетата си, знаейки, че наблизо има вълци, но не може да напусне пасбището.

— Ами ако не стане така? — попита Мандухай, без да влага ирония в гласа си. Все още беше възможно Баян-Мунке просто да е жертва на младежки ентусиазъм и неопитност. Едно момче, израснало в скромни условия, в чиито нозе изведнъж са поставили целия свят, с който да си играе, започва да се държи като мъж, напил се за първи път, който все някога ще изтрезнее. Нищо необичайно. Но беше възможно и друго: в това първо изпитание да покаже от какво тесто е замесен.

— Трябва да стане! — кипна Йехе Хабарту. — Не се прави, че ти е все едно. На какво друго да се надяваме? Кой, освен него, може да повлияе на нашето бъдеще?

Скоро след този разговор един от мъжете, които Мандухай беше натоварила да не изпускат от очи Исама, й докладва, че Исама бил посетил Йехе Хабарту, уж за да й предаде съобщение от баща й, и че тя го приела на нож. От юртата й се чували гневни звуци, но не било възможно да се разберат отделни думи.

Малко по-късно ханът се премести с хората си в зимния стан. По пътя за натам към тях се присъедини Нойонболод. Мандул хан му се зарадва и тутакси го помоли да язди от дясната му страна, което принуди Исама, който беше окупирал това място от името на Бег-Арслан, да премине от лявата — женската — страна.

— Тъй като завръщането на любимия ни Златен принц се бави — заяви той на висок глас, — може би е редно Нойонболод да потегли на юг, за да му окаже подкрепа.

— Нямам намерение да прекосявам Гоби през зимата — спокойно отвърна Нойонболод, — защото има и по-лесни начини да се самоубиеш. Сигурен съм, че Златния принц и хората му са постъпили по единствения разумен начин и са си намерили подходящо убежище.

— И къде ще да е то, след като нямат никакви съюзници — заради проклетите китайци и заради китайския шпионин от обкръжението на господарката Мандухай? — коварно попита Исама. — Не че това трябва да ви тревожи наистина, Нойонболоде. Ако Златния принц е мъртъв, вие в крайна сметка оставате единственият жив наследник от клана Борджигин, нали? Какъв късмет, че не бяхте тук, когато откриха шпионина и той избяга. В противен случай някои хора можеха да си помислят лоши неща.

Нойонболод го беше познал, но не си направи труда да го удостои с отговор. Заприказва се с хана за клановете далече на север и на запад, някои от които отказваха да плащат контрибуции или да се смятат за поданици на един-единствен велик хан. Напротив, имали си собствени ханове — поне трима такива се бяха появили от времето на наследниците на Хубилай насам, въпреки че живеели надалече от страната майка. Ханът се увлече в разговора, ала Мандухай не пропусна да отбележи, че погледът му непрестанно сновеше между нея и Нойонболод. Вечерта, след като изградиха стана, тя отиде при съпруга си, макар той вече да не даваше аудиенции, и пазачите я пуснаха да влезе.

— Знам, че за тази година е късно — подзе тя, — но през пролетта трябва да изпратим да доведат Шихер и детето й, съпруже мой. Не е добре съпругата на нашия Златен принц и синът му да продължават да живеят далече от нашия двор, пък и момчето трябва вече да е в състояние да понесе едно продължително пътуване.

— Момчето — умислено повтори той. — Напълно бях забравил, че въпреки младостта си Златния принц вече има син.

„Ако детето изобщо е живо“, помисли си Мандухай. Очите й срещнаха погледа на съпруга й и за първи път от много време насам тя беше сигурна, че двамата си мислят за едно и също нещо. Но мъртвият й син все така не позволяваше да се създаде мост помежду им, а задълбочаваше още повече пропастта, защото Мандул хан додаде:

— На вас повече ви прилича да нехаете за опасностите, на които може да бъде изложено едно дете. Сигурно смятате, че Нойонболод е достатъчен като наследник, а?

Ноктите й издълбаха два кървави полумесеца в дланите й, но външно тя запази спокойствие.

— Не, съпруже мой. Точно затова искам Шихер и детето й да са близо до вас. Когато Златния принц се завърне, както се надяваме всички, той ще се зарадва да бъде посрещнат от съпругата си и от своя син. Ако, да пазят боговете, му се е случило нещо, то край вас ще има още един член на клана Борджигин.

— Ако детето изобщо е от Баян-Мунке — кисело промърмори Мандул хан. — Той ми каза, че приемният му баща нямал търпение да тикне в леглото му онова глупаво момиче.

На Мандухай й се искаше да го попита как изобщо един мъж би могъл да знае от кого е детето, ако няма доверие в честта на жена си. Но дори сега Мандул хан все още имаше власт да заповяда да я екзекутират по всяко време, когато му скимне. Една мисъл, която отдавна зрееше в нея — най-напред като неясно чувство, после все по-трудно потискана, най-сетне си проправи път и бе облечена в думи, и докато се взираше в съпруга си, тя осъзна, че се е уморила да живее в свят, в който да му се подчинява по принуда. На лов за вълци, мечки и снежни леопарди често се бе изправяла очи в очи със смъртта и всеки път се спасяваше сама, без помощта на своя съпруг. Той не беше по-смел от нея, не беше по-умен от нея, не беше по-великодушен от нея и, все едно от кого произхождаше, в поведението му не се забелязваше и искрица божественост. Само по една причина му бе дадена власт над нейния живот: защото друг го беше поставил на този трон и защото бе неин съпруг. Възможно беше Златния принц да порасне и да превъзмогне младежката си глупост, или пък не, но тя твърдо реши, че никога вече няма да падне в тази клопка. Когато съпругът й умреше, а той щеше да умре преди нея, тя нямаше да позволи да бъде превърната в инструмент, за да даде възможност на друг мъж да се възкачи на трона и да започне отначало танца на раболепието, на претеглянето на всяка думица, все едно за кого ще става въпрос.

— Смятам, че дори един млад мъж като Златния принц е в състояние да разпознае девственицата по кръвта, която пролива — отбеляза тя, едва сдържайки гнева си.

— Младите мъже имат други работи в главата си. Но както и да е, той е признал детето, така че сигурно е от него — ако още е живо, де. Освен това няма да е зле да се напомни на Нойонболод, че в клана Борджигин има и други синове, а що се отнася до скъпия ми тъст… — той присви очи. — Исама ще ми проглуши ушите да съм накарал Златния принц да се закълне, че след моята смърт ще се ожени единствено и само за Йехе Хабарту. Ти знаеше ли?

Тя поклати глава и се запита дали това не беше истинската причина, поради която все още беше съпруга на Мандул. Не обстоятелството, че от години полагаше усилия да дава най-доброто от себе си за него и за неговото управление, а заради антипатията на Мандул към Йехе Хабарту, заради това че нейното присъствие му напомняше за властта на Бег-Арслан и дори — че тази власт можеше да се разпростре и след собствената му смърт. Ако Бег-Арслан искаше да се отърве от Мандухай и да превърне дъщеря си в единствената възможност за узаконяване на следващия хан, то би било грешка от нейна страна да запее песни във възхвала на Йехе Хабарту. Това само щеше да породи желанието на Мандул да стори обратното.

— Бег-Арслан иска най-доброто за дъщеря си — отвърна тя.

— Бег-Арслан е с две години по-стар от мен и е много самонадеяно от негова страна да очаква да ме надживее. Можете да си вървите.

 

 

Йехе Хабарту чакаше Мандухай пред юртата на хана. Придружаваха я една слугиня и един факлоносец, но тя им даде знак да изостанат на няколко крачки зад тях, докато вървяха с Мандухай през нощния стан.

— Ако аз държах ножа — рязко попита Йехе Хабарту, — ти би ли ми помогнала да го забия?

Никак не й приличаше да се разкрива до такава степен пред друг човек, но след посещението на баща си тя не беше същата. Мандухай сметна за излишно да се преструва, че не е разбрала какво имаше предвид по-старата съпруга на хана. В някои друг ден може би щеше да се запита дали всичко това не е някаква хитрост, целяща да я накара да изрече на глас предателските си намерения, и дали прислугата на Йехе Хабарту не чуваше отлично какво си говорят, но тази вечер и на нея й беше дошло до гуша от играта на криеница.

— Не — отвърна тя.

— И защо не? Само не казвай, че в теб е останала искрица уважение към мъжа в тази юрта. Понякога е нужен кървав разрез, за да се сложи ново начало.

— Да — каза Мандухай. — А после се оказва, че новото начало се състои от точно същия плат като старата дреха, която си разрязала току-що, и следващият човек с нож вече чака реда си, защото сама си му показала как да се отърве от овехтялата дреха, нали тъй? Аз вярвам в новото начало, сестро. Но не по начин, който просто повтаря старите образци.

— Спомни си тези думи следващия път, когато ти се наложи да пълзиш пред него — прошепна Йехе Хабарту. — Спомни си какво си отхвърлила.