Таня Кинкел
Мандухай (8) (Великата царица на монголците)

Седма глава

Медиановата порта, през която бе позволено влизането на чужденци в Забранения град, беше направена от пурпурночервени камъни и обградена от пет павилиона. За да стигне дотам от двореца на императрицата вдовица, Ван трябваше да мине покрай Залата на висшата хармония, където се даваха големите аудиенции, да слезе по една от трите мраморни стълби, водещи към Южната порта, охранявана от два огромни бронзови лъва, да остави зад гърба си големия площад и да прекоси Златната река по един от петте моста с техните мраморни балюстради. Поне на три места по пътя си трябваше да очаква да срещне пазачи. Предвид обстоятелството, че се очакваше пристигането на Сина на небето, вероятно щеше да има засилена охрана, което означаваше по-голяма блъсканица, но и по-малко внимание към всеки човек поотделно.

— Не желая внукът ми да вижда баща си, Сина на небето, редом с варварите — беше й заявила императрицата вдовица. — Разбра ли ме? Твоята задача, бавачке Ван, е да го държиш настрана и да внимаваш дори дъхът на някой варварин да не се доближи до неговото лице.

С други думи, тя нямаше да има официално оправдание за участието си в посрещането. Досега беше вярвала, че питомецът й ще бъде част от церемонията и ще приветства с добре дошъл баща си, независимо какво в действителност мислеха властимащите в Забранения град за завръщането на императора. Тогава Ван щеше да има възможност да си създаде мнение за варварите и да реши към кой от тях да се обърне. Сега обаче се налагаше да измисли нещо друго. За миг се поколеба дали открито да не помоли за помощ евнуха Джи, който се беше превърнал в полезен източник на информация и донякъде съюзник, откакто в Забранения град бе пристигнала вестта за поражението на императора и двамата бяха избягали от обсега на новия император. Ала в такъв случай щеше да се наложи да му обяснява защо й е толкова важно да установи връзка със северните варвари, а не му се доверяваше чак дотам. Затова реши да го излъже — каза му, че разбирала защо императрицата вдовица иска да спести на внука си позорната гледка на варварите и баща му в Забранения град, но малкото момченце било неутешимо и тя му била обещала поне да хвърли пред краката на баща му гирлянда за добре дошъл.

— Аз мога да го направя вместо вас, бавачке Ван.

— Обещала съм, евнух Джи. Принцът може вече да не е престолонаследник, но за мен той си остава смисълът и целта на моя живот.

Тя долови пресметливостта в очите на Джи — разбираше го напълно. По-възрастният император още беше жив и съвсем скоро щеше да бъде тук, в сърцето на властта. Не беше изключено съдбата един ден да се обърне срещу брат му, по-младия император, и тогава питомецът на Ван щеше отново да стане престолонаследник и следващ Син на небето. Всеки, подкрепил го в периода на безвластие, щеше да има безценно предимство.

— Как да ви помогна, бавачке Ван?

В крайна сметка се разбраха Джи да пази малкия и сега Ван крачеше към Медиановата порта, облякла неговите дрехи. Никой не се интересуваше от поредния евнух, стига да не привличаше вниманието с необичайното си държане. За да не бъде веднага разкрита, тя обу мъжки обувки, които запълни с парцали, защото, естествено, й бяха прекалено големи. По този начин обаче, без собствените си обувки, чиито токове подпираха превързаните й нозе, всяка крачка ставаше двойно по-болезнена, все едно вървеше по ножове. Спомни си за времето, когато превързваха краката й все по-стегнато и по-стегнато, за да не позволят на счупените пръсти да заздравеят — и така, докато започнаха да растат по желания начин. Когато беше малко момиче, поне можеше да плаче и да вика, а сега трябваше да мълчи и да се усмихва.

Въпреки предпазливостта й един пазач я спря. Мислеше си, че е разгадал истинската причина за желанието й да занесе гирлянди от цветя на портата.

— Искаш да се подмажеш на императора, нали? Ама и вие, евнусите, сте едни! По-добре се постарайте да служите по-прилежно и да вземате по-малко подкупи! — След като изрече тази по-скоро добродушна подигравка, той я пусна да мине.

Човешкото множество, предимно чиновници и евнуси, наистина беше огромно. Младият император отсъстваше — „Сякаш би доставил това удоволствие на варварите!“, но церемониалмайсторът и неговият щаб бяха тук, за да посрещнат по-възрастния император и да отведат анамците в Залата на висшата хармония. Никой не знаеше какво се предвижда за варварите. Обозът се появи — носачите с носилката на императора, чиито завеси бяха плътно спуснати, вървяха, естествено, начело. За да не привлича внимание, Ван започна да хвърля цветята си като безброй други посрещачи. Ала радостните възгласи, за разлика от цветята, бяха малобройни. Всички се бяха вторачили в ездачите зад императора. Ето ги и тях, демоните от приказките, на коне, учудващо малобройни и облечени не много различно от благородните китайски господари, когато ходеха на лов. Не излъчваха лоша миризма, носовете им не бяха по-сплескани от тези на истинските човеци и държаха устите си затворени, така че не можеше да се разбере дали зъбите им бяха заострени като на котките. Освен това водеха със себе си дете.

Ван затаи неволно дъх. Не проумяваше защо някой монголец би пожелал да доведе сина си. Първата й мисъл беше, че вероятно става въпрос за дете на императора от монголка, което повечето присъстващи биха възприели като нечувано кощунство; за Ван това би означавало още по-голяма заплаха за питомеца й и за собственото й бъдеще. Разбира се, синът на варварка никога не би се възкачил на Трона на дракона, обаче през последните години се бяха случили и други невъзможни неща. Това би обяснило защо варварите не бяха убили императора. Ван се промъкна покрай мълчаливите фигури, за да види по-добре малкото момче, което се държеше уверено на коня си. Направи й впечатление, че мъжът, който яздеше до него, не беше обръснал слепоочията си, както бе обичайно за северните варвари. Освен това той, за разлика от другите, не се озърташе. Макар и вирнали глави, варварите постоянно гледаха ту наляво, ту надясно. Без съмнение не бяха виждали такова чудо като Забранения град; според слуховете, те живеели в шатри заедно с добитъка. Малкото момче зяпаше с неприкрито любопитство, но не и мъжът до него, който носеше косата си по китайски обичай и гледаше право напред, сякаш всичко наоколо му е познато.

Ван не разполагаше с много време. Налагаше се да разчита на импровизацията. Разбута с лакти стоящите пред нея евнуси, хвърли се между конете и извика:

— Брат ми, какво е станало с брат ми, той беше в битката при Туму, кажете ми какво е станало с брат ми!

Конят пред нея се подплаши. Беше този на детето и за миг Ван си помисли, че огромната маса от плът и косми ще я стъпче. После чу детето да вика „ба, ба“ с глас, твърде тънък като за момче, и конят се успокои. Мъжът с китайската прическа изрече с произношение, което може би беше това на селянин, но в никакъв случай не на монголец:

— Да не си полудял, за бога? Бързо се дръпни встрани! Не можем да ти…

Вероятно искаше да завърши изречението с думата „помогнем“, но Ван го прекъсна и припряно прошепна:

— Анамците ще ви зарежат, щом напуснете столицата. Ако вие и вашите господари искате да научите повече, ще ви чакам след час на хълма в парка „Дзиншан“. — После отново се завайка на висок глас: — Брат ми, ох, брат ми, какво е станало с него! — и покорно позволи на пазачите да я издърпат обратно в тълпата.

Те я наругаха и също я нарекоха луда. Ван се потупа жаловито по гърдите и заяви, че ще се моли за клетия си брат в храма пред духовете на предците.

— Довечера да се обадиш на началника си и да помолиш за наказание — заръча пазачът, — в противен случай ще усетиш и нещо друго, освен бамбуковата пръчка. Кой си ти изобщо?

— Дън — излъга тя, защото името на евнуха, убит заради донесените лоши новини, беше първото, което й хрумна, — от Министерството на огъня и водата.

— Ще докладвам за теб, евнух Дън, и ако чуя, че не си се обадил, ще получиш двойно наказание. А сега си върви.

Тя напусна веднага площада, защото дори най-глупавият войник би трябвало да забележи, че с осакатените си нозе не можеше да върви като нормален евнух.

 

 

Мандухай не беше престанала да се удивлява, откакто стигнаха до покрайнините на столицата, която погрешно бе сметнала за Забранения град. Вместо това явно съществуваха три града, разположени един в друг: столицата, където живееха хора, по външност не особено различни от тези, които срещаха по пътя си насам; Императорският град, където всичко беше много пъстро и се носеше постоянна глъчка, защото, както й обясни Ма Дзин, тук били „магазините“, в които можело да се купи тамян, вино, юфка, ориз, свещи, кожи, сребро, копринени платове и всичко друго, от което имали нужда хората и Забраненият град; и самият Забранен град. Над външния пръстен на града — първия, през който преминаха, висеше огромен облак прах. Когато видя хора, завързали пред устата си бели кърпи, както постъпваха в нейното племе при стригането на овцете, Мандухай най-напред се огледа за добитък, а после се запита дали не го правеха заради монголците, понеже всички тук ги гледаха много враждебно. Скоро обаче се оказа, че било заради прахоляка, от който този град направо се задушаваше. В Императорския град не беше чак толкова прашно, защото тукашните пътеки бяха покрити с камъни, вместо да са отъпкани в пръстта, а пък в Забранения град прах изобщо липсваше. Затова пък тя се загрижи за копитата на конете — тези каменни плочи не бяха добри за животните.

Къщите бяха така многобройни и толкова различни от юртите, че в сложността си приличаха на птичи гнезда. Направо не знаеше накъде по-напред да гледа, докато жената не изскочи пред коня й. Това си беше жена в мъжки дрехи, макар Ма Дзин отначало да сметна, че е евнух. „Ама възрастните наистина се лъжат лесно“, помисли си Мандухай. Изреченото от жената предупреждение ги развълнува, но засега Ма Дзин нямаше възможност да го предаде на баща й. Спряха пред поредната червена порта с две огромни животни от бронз, които според Ма Дзин били лъвове, наредиха им да слязат от конете и обещаха да ги държат в готовност.

— Ние не крадем — многозначително отбеляза дворцовият служител, който ги беше посрещнал още на градските порти.

— То и не би имало смисъл — любезно отвърна баща й, — защото нашите коне търпят на гърбовете си само монголци.

Никой не попита защо конят не отхвърля Ма Дзин, което за пореден път потвърди мнението на Мандухай, че понякога възрастните са много лековерни. Китайците им съобщиха, че им се оказвала огромна милост, като ги пускали заедно с анамците в Залата на висшата хармония, и че трябвало да благодарят за тази милост единствено на императора, който бил пожелал това. Мандухай нямаше търпение да разкаже най-после какво бе казала жената. Може би никой тук не разбираше езика й, но не й се щеше да разчита на това. Баща й нарочно бе подбрал знаменосците си сред онези, които говореха китайски като него. Ами ако тези хора разбираха монголски?

— Моят тайджи ми поръча да върна принца в родината му, което и сторих. Няма нужда да отивам по-нататък.

— Надявам се все пак, че няма да откажете на Сина на небето това, което му се полага — отвърна китаецът в лъскава зелена роба с толкова дълги ръкави, че ръцете му не се виждаха.

Баща й го изгледа от глава до пети и каза:

— Разбира се. Но ако аз се поклоня три пъти, както правят всички, които влизат във вашата Зала на висшата хармония, ще очаквам гостоприемството на императора да бъде същото, каквото беше, когато бях последния път тук, за да платя данъка по поръчение на моя тайджи… преди помежду ни да се появят известни недоразумения, що се отнася до размера на подаръците, полагащи се на гостите.

— Ах, ти, безсрамен варварино! — кипна един от китайците, но мъжът в зелената роба, който явно беше с по-висок ранг от останалите и когото наричаха „високоуважаемия министър“, вдигна ръка.

— Ще получите каквото ви се полага. Трябва да проявите разбиране обаче, че нашите анамски приятели първи ще платят данъка си. Между тях и нас никога не е имало… недоразумения.

— Разбира се — учтиво повтори баща й. Докато всички вървяха след носилката и китайските придворни, той поизостана и изчака Ма Дзин и Мандухай да го настигнат, след което се обърна тихо към евнуха: — Тая работа не ми харесва. Бях сигурен, че искането ми за подаръци ще бъде достатъчно, за да се отърват час по-скоро от нас. Опитай да се смесиш с тълпата и да се откъснеш от нас заедно с малката. Ако всичко мине добре, след аудиенцията ще се срещнем пред същата тази Зала на висшата хармония. Ако ли не, гледай да се измъкнеш от града и отведи дъщеря ми в нашия стан. Съпругата ми знае какво да прави по-нататък.

— Нали не мислите, че ще продам дъщеря ви тук на онзи, който предложи най-много, господарю? — с безизразна физиономия попита Ма Дзин.

— Клетвата си е клетва — отвърна баща й. — Не бих я приел, ако ти нямах доверие, Лалугер.

Ма Дзин кимна, а баща й ускори ход, докато настигна отново анамския пратеник. Колкото повече напредваха, толкова по-странно миришеше въздухът. Мандухай откри причината, когато стигнаха до залата: в бронзови съдове отпред гореше нещо, което Ма Дзин нарече тамян; имаше и две огромни бронзови корита, пълни с вода.

— Това е, ако избухне пожар — поясни Ма Дзин. — Водата се подновява всяка седмица. Аз… имам причина да го знам.

Той вървеше все по-бавно. Когато носилката с императора се насочи към средната от трите мраморни стълби, която можеше да използва само император, сиреч — когато дойде време той да слезе от носилката, настъпи сгоден момент да се смесят с тълпата любопитни, блъскащи се напред, за да зърнат императора. Без много церемонии Ма Дзин я вдигна и я сложи на гърба си, като притисна краката й с ръце, макар че тя вече беше твърде голяма за това, но хората в дълги роби се блъскаха така силно, че Мандухай разбра защо той постъпи така. Като нищо щяха да я повалят на земята и да я стъпчат.

Всички очи бяха приковани в императора, затова и не им подвикнаха да не се отделят от групата, ако някой изобщо ги бе забелязал. Когато се отдалечиха достатъчно от човешкото множество, Мандухай попита:

— Защо не каза на баща ми за онази жена?

— Защото не знам дали не си е измислила цялата тази работа — директно заяви Ма Дзин, пусна я на земята и уверено пое по пътя. Тихо, така че Мандухай едва го чу, той благодари на небето, че в тази част на Забранения град нямаше пазачи.

— Мъжете нямат какво да търсят тук — поясни той, — а всички евнуси са на приема.

Както се оказа, хълмът в парка „Дзиншан“ беше най-високата точка на столицата и се намираше в очертанията на Забранения град. В тази огромна градина си играели принцовете и принцесите от императорския род, както обясни Ма Дзин.

— Първо строите толкова много къщи, а после слагате трева и дървета помежду тях — коментира Мандухай, след като той й обясни какво е градина. — Ама че глупост! Трябвало е поначало да строите по-малко къщи. Или да живеете в юрти като нас.

Също толкова странно й се стори, че най-напред минаха покрай още сгради, докато най-накрая попаднаха сред зеленина. Мандухай попита как се казва хълмът, но Ма Дзин не знаеше. Тревата беше сочна и зелена, ала по-ниска, отколкото в долината на Орхон, а клоните на дърветата изглеждаха като подстригани с нож. Затова пък из парка се разхождаха няколко деца и още повече възрастни, така че двамата изобщо не привличаха внимание. Възрастните носеха роби като на предрешената жена и отначало Мандухай си помисли, че няма изгледи да я открият. Но после зърна фигура с някакво странно приспособление в ръка, която стоеше встрани от останалите и също водеше дете със себе си. Ма Дзин и Мандухай я забелязаха почти едновременно.

— Май е дамата с чадъра — колебливо каза евнухът.

Мандухай очакваше, че приспособлението в ръката на жената е нов вид меч, ала Ма Дзин го нарече чадър, без да й обясни ползата от него. Защо човек просто не отиде на сянка, щом не иска да стои на слънце — явно това беше поредната китайска загадка. Е, сега поне щяха да научат повече. Сега, като жена, фигурата носеше роба с много широк пояс и се стори на Мандухай по-висока, отколкото при първата им среща. Чак след като се приближиха и жената направи една крачка към тях, преди да се сепне и да спре, Мандухай осъзна, че това се дължеше на странните й обувки. Те бяха с високи токове и едва ли бяха по-дълги от обувките на самата Мандухай, макар жената да беше висока поне колкото майка й. Момчето, вкопчило се в ръката й, носеше тънка жълта дреха, която със сигурност щеше да се изцапа веднага щом яхнеше коня, въпреки че наоколо не се виждаха никакви коне. Беше на възрастта на братовчеда на Мандухай, тоест най-много две години по-голям от нея.

— Кажи им кой съм — заповяда той на придружителката си, макар да прозвуча повече като молба, отколкото като разпореждане.

— Имате честта да се доближите до принц Джу Дзяншен — оповести жената, а погледът, който отправи към Ма Дзин, беше по-скоро умолителен. Евнухът се поколеба за миг, след което коленичи, дръпна Мандухай да падне на колене и докосна с чело земята; после повтори и потрети. След първия поклон Мандухай се изправи на крака. Човек отдава почит само на главата на своя клан, на родителите си и на съпруга си — така я бяха учили, а не на някакво си малко момче. Принцът я изгледа и се нацупи.

— Не очаквах, че ще имам привилегията да се видя с вас, Възвишени — каза Ма Дзин.

— Иначе не бих позволил на бавачката Ван да се срещне с вас — отвърна момчето. — Н-н-не обичам да ме оставя сам, а днес тя вече го направи веднъж. В-в-вие явно сте наясно кое е редно — добави той, наказвайки Мандухай с пълно незачитане.

— Откакто чичото на принца се възкачи на трона — подзе жената, която явно се казваше Ван, — повечето служители в двореца, за жалост, не смятат за нужно да го поздравяват така, както се полага на най-големия син на един император.

— Натъжен съм да го чуя — отзова се Ма Дзин; Мандухай забеляза, че той говореше много по-надуто и официално от обикновено. Това не й се хареса.

— Кога точно анамците възнамеряват да измамят баща ми и откъде го знаете? — тръсна тя, за да стигнат най-после до причината за тази среща.

Ван я погледна. Имаше високи скули като повечето жени, които Мандухай познаваше, но много по-тясно лице. Затова пък веждите й бяха много тънки, сякаш ги беше изскубала, превръщайки ги в две високи дъги, едната от които сега се вдигна нагоре. Пълните й устни се изкривиха в лека усмивка, когато се обърна към Ма Дзин:

— Още не сте ми представили вашата придружителка, уважаеми…

— Лалугер — след кратка пауза отвърна Ма Дзин, използвайки монголската дума. Сърцето на Мандухай подскочи; после си спомни, че тук обвиняваха Ма Дзин в предателство, значи имаше причини да премълчи китайското си име. — Вие пък имате честта да се доближите до принцеса Мандухай — додаде той, а Мандухай, която никога досега не бе наричана с тази китайска титла, се постара да гледа колкото е възможно по-арогантно. За нейно огромно разочарование бавачката Ван не падна на колене, но все пак й се поклони.

— Възвишена — каза тя, — не съм очаквала, че господарят ще има още едно дете.

— Принцеса Мандухай не е дъщеря на императора — уточни Ма Дзин, с което поуспокои обърканото момиче. — Баща й е върховният пратеник на монголците и чинсан на своя народ.

Усмивката изчезна от лицето на Ван; когато заговори отново, гласът й прозвуча много сериозно.

— В такъв случай тя много скоро може да се окаже сираче, ако не се споразумеем с вашия господар.

— Простете, но ако нещата тук стоят толкова зле за принца, че му отказват дължимите почести, то аз се питам как така една бавачка може да знае за някакви тайни планове.

— Бавачките са невидими почти като… евнусите — отвърна Ван, а лицето на Ма Дзин придоби непроницаемо изражение. — Ние чуваме много неща, защото не ни забелязват. Няма ли да се съгласите с мен?

Ма Дзин сведе глава.

— Тогава бих желал да знам…

— Казахте, че те щели да помогнат на баща ми да се качи отново на трона — прекъсна го принцът, обръщайки се към бавачката. — Защо това момиче ме гледа право в лицето, след като е само една варварка? Аз съм следващият Син на небето!

— Не, не си — злобно възрази Мандухай и повтори думите, които бе чувала от баща си: — Само ние сме деца на Вечно синьото небе.

— Тя ми говори на ти — изуми се момчето. — Дори в-в-военният министър не е толкова подъл!

Ма Дзин хвана ръката на Мандухай, която бе замахнала за удар. Коленичи до нея и бързо й каза на нейния език:

— Това момче е било почитано като бог, а на следващия ден се е превърнало в нищо. То е като младо жребче, което майката е зарязала след раждането му. Бъди търпелива с него.

Ако й беше заповядал, тя щеше още повече да се разгневи. Но Ма Дзин бе избрал разбираемо сравнение. Освен това Мандухай подозираше, че бавачката в никакъв случай няма да им каже нещо повече от досегашните намеци, ако вземе да блъсне момчето на земята.

— Можем да играем на кокалчета — миролюбиво рече тя. — Ако спечелиш, ще ти говоря като на възрастен и ще падна на колене пред теб.

Братовчед й никога не бе устоявал на предизвикателството да поиграят на кокалчета и тя като всички деца носеше две със себе си. Китайското момче я погледна смаяно и потърси с поглед бавачката си.

— Човек може да се учи и от варварите — каза тя. — Окажете й милостта да играете с нея, Възвишени. Това може да помогне на баща ви.

— Но аз не знам тази игра — призна той.

Мандухай предложи да му я обясни и бързо разбра защо бавачката го бе уговорила да играе. С крайчеца на окото си видя как Ван дръпна настрана Ма Дзин, за да говори с него, без принцът да я чува. Това беше подло от нейна страна; същото се отнасяше и за Ма Дзин, но Мандухай беше сигурна, че по-късно ще успее да го придума да сподели казаното от Ван. Междувременно трябваше да се погрижи за момчето.

— Ама това са кокалчета от прешлени — учуди се той, когато тя отвори малката торбичка, закачена на пояса й. — Да не би вие, варварите, да сте и човекоядци?

Всъщност това бяха шлифовани овчи прешлени.

— Такива сме — отвърна Мандухай; вече се беше убедила, че в тази страна не само възрастните бяха лековерни. Показа му четирите страни на кокалчето. — Козата се пада срещу овцата, а конят — срещу камилата.

— И коя страна има най-висока стойност?

— Конската, разбира се. А сега внимавай. — Тя хвърли кокалчетата на земята. — Виж, тук имаме две овце отгоре, а тук три кози, това прави един кон, а тук са три камили. Трябва да побутнеш с пръст, ама само с един пръст, кокалчетата, които са паднали на една и съща страна, така че да легнат едно върху друго. Ако уцелиш правилното кокалче, имаш право да продължиш и заделяш кокалчетата като част от твоята плячка. Ако уцелиш няколко кокалчета едновременно или пък не което трябва, идва моят ред. Печели този, който накрая се окаже с най-голямата плячка.

Момчето излезе не чак толкова неумело, както бе предполагала тя, а след два рунда започна дори да се представя доста добре и заигра с усърдие.

— Ако спечелиш, ще те изям — каза Мандухай, но малкият явно бе придобил самочувствие, че разбира играта и я владее.

— Не, няма. Ван ме закриля. Тя е по-голяма и по-силна от теб.

— Обаче Лалугера е по-голям и по-силен от нея.

— Но не и по-умен — доверчиво изрече принцът. — Ван е най-умната и най-добрата жена на света.

Досега Мандухай не беше чувала някой да говори с такова уважение и похвала за жена, а дори не ставаше дума за майката на момчето. Тя се сети, че жената се беше хвърлила пред коня й, при което спокойно можеше да бъде наранена, и то зле. Потърси с очи Ван и Ма Дзин, те се бяха разположили на тревата малко по-надалече и разговаряха, като от време навреме поглеждаха към Мандухай и принца.

— Спечелих! — викна момчето. — Сега трябва да ми се поклониш. — Мандухай скръсти ръце. — Нали така се разбрахме — неуверено добави той. Прав беше; освен това тя бездруго не виждаше тук важни за нея хора, с изключение на Ма Дзин. Докосна за миг с чело земята, както бе направил нейният Лалугер, и предложи нов рунд. Принцът се съгласи.

— Ако вие, варварите, помогнете на баща ми да се качи отново на трона, ще ти позволя да ме посетиш в стария ни дворец — великодушно оповести той.

— Че защо да го правим? — с неподправено удивление попита Мандухай. Не си представяше, че баща й или някой друг човек на този свят го е грижа кой е император на китайците.

— Нали затова върнахте баща ми, за да стане така! Той е законният владетел!

Тя си спомни фрагменти от разговора между Есен и баща й. Нещо от сорта, че двама владетели винаги означавало война. Но не можеше да каже това на момчето, понеже и сама не го разбираше.

— Не ми се вярва баща ти да е добър император — усъмни се Мандухай. — Докато беше при нас, все седеше в юртата си. Добрият водач постоянно наглежда добитъка, пие заедно с воините си и потегля на война с тях.

— Моят баща е Синът на небето! — викна момчето и в очите му избиха сълзи. — Повече не искам да играя с теб.

Ама наистина беше като загубено жребче.

— Добре де, може и той да е дете на небето — отстъпи тя, спомняйки си една стара история, която бе чувала в стана. — Нали твоят праотец е бил син на последния от нашите ханове, който е управлявал страната ви.

Момчето скочи и се хвърли върху нея.

— Не е вярно! Лъжа! Лъжа!

Свикнала беше да се бори с братовчед си и още дузина други деца, така че нямаше да й представлява никаква трудност да го повали, но бавачката му довтаса тутакси и ги разтърва.

— Тя казва, че моят възвишен предшественик бил син на варварин! — обвинително извика момчето.

— Това е лъжлива приказка, разпространявана от варварите, понеже не могат да се примирят, че вашият предшественик ги е изхвърлил от страната — отвърна делово Ван и сега пък Мандухай се възмути. Историята, която беше чувала — че последният монголски владетел на Китай имал наложница, която носила детето му цели две години, преди да го роди накрая като съпруга на китаец — трябва да беше вярна, както и тази за лалугера, който прострелял палещото слънце. Отвори уста да възрази, ала Ма Дзин положи ръце на раменете й. Това й напомни, че не беше дошла тук да си играе с непознати малки момчета.

— Ще ни търсят — обърна се Ма Дзин към Ван. — Време е да си вървим.

— Нали ще предадете предложението ми на вашия водач?

— Ще го направя. И ако предупреждението ви се окаже от полза…

— Ще видим.

Тя хвана момчето за ръка и Ма Дзин коленичи пред него. Отначало Мандухай не искаше да го последва, но после надмогна неохотата си и също се поклони, веднъж пред момчето, защото беше клето малко жребче, и веднъж пред Ван, в случай че наистина им е помогнала. Принцът скръсти ръце на гърдите си и пак се нацупи. За изненада на Мандухай Ван отново й се поклони. Нейната фигура и тази на момчето се очертаваха рязко на обедното слънце, подобно на две черни чертички, каквито се виждаха на табелите над „магазините“ в Императорския град, покрай които бяха минали.

Пътят от хълма, през нови и нови градини, надолу към дворцовия комплекс, даваше възможност на Мандухай да разпита Ма Дзин. Макар да се бяха отдалечили от Ван и нейния питомец достатъчно, за да не могат да ги чуят, той взе да се мръщи. Не беше гледал така, откакто избухна, че не е детска играчка. Накрая погледна към Забранения град, разпрострял се пред краката им, и отрони:

— Имаше време, когато бих дал дясната си ръка, само и само да съм тук. Нищо не желаех по-силно. Какъв глупак съм бил!

— Да не би бавачката Ван да те е обидила? — попита Мандухай, готова да се върне тичешком и да защити честта на Ма Дзин. Той поклати глава.

— Не. Обаче имах тук приятел, всъщност приятели, но само един, който ми беше истински близък. Когато бях нещастен през последните години, си казвах, че Дън поне е жив и на сигурно място благодарение на това, което направих. Попитах бавачката за него, по-скоро по хрумване, защото тук има стотици евнуси и беше малко вероятно да го познава. Е, Ван не го познаваше, но беше чувала за него. Както изглежда, всички тук са чували, защото моят приятел Дън бил убит публично в същата зала, където в момента приемат баща ти. Той служеше вярно на императора, даде му всичко, което може да даде един мъж, а последната му мисия била да донесе вестта за поражението, даваща възможност на военния министър да изгради своевременно защитата. Регентите и министрите го стъпкали с обувките си като краставо куче само защото им донесъл лоша новина!

Докато говореше, Ма Дзин трепереше от глава до пети, но не спираше, а вървеше напред, навлизайки все по-навътре в парка. Мандухай едвам успяваше да върви в крак с него.

— Ако искаш да убиеш военния министър и другите министри, баща ми сигурно ще ти даде оръжие — пророни тя — и ще ти помогне. Аз също!

— Ти си една кръвожадна малка дивачка и аз страшно те обичам — отвърна Ма Дзин. После й обясни, че не било в интерес на баща й някой от слугите му да извършва убийства в Забранения град, още повече че военният министър все още се намирал в техния стан. Мандухай не проумяваше нищичко. Явно тук водачите лично убиваха хора, но Ма Дзин сигурно знаеше как да отмъсти за Дън, нали беше негов приятел.

— Какво още каза бавачката?

— Трябва да обсъдя това с баща ти.

— Не е честно, Ма Дзин! — Тя му проглуши ушите с молбите си, кръжеше около него, както стършелът кръжи около кравата, търсейки ново място, където да забие жилото си, и тъкмо си мислеше, че го е убедила да отстъпи, когато ги спря един запъхтян пазач.

— Навсякъде търсят малката варварска принцеса — укорително изрече войникът. — Лично Синът на небето попита за нея, след като приключи приемът за анамците! Защо сте се отклонили?

— Наложи ми се да полея тревата — отвърна Мандухай с най-хленчещия си тон, защото не искаше Ма Дзин да се разкрие като китаец, особено след като чу за случилото се с приятеля му. Това беше първото извинение, което й хрумна.

— Какво?! — смая се войникът.

— Да се изпикая — поясни Мандухай, а войникът действително се изчерви, промърмори нещо по адрес на непоправимите варвари и ги отведе обратно към Залата на висшата хармония, където миризмата на тамян се беше засилила. От залата се носеше музика — не от моринхур, а от струнни инструменти, които звучаха някак по-остро. Пазачът ги въведе в залата и Мандухай видя отначало само крака и роби. Дръпна Ма Дзин за ръката, той разбра и я качи на раменете си. Сега вече можеше да види, че в залата явно нямаше жени, а само мъже. Някои носеха униформата на дворцовата охрана. Веднага зърна баща си и неговите знаменосци в средата на помещението. В отдалечения край, на север, където в юртата би било почетното място, се намираше нещо, приличащо на огромно легло от злато и коприна, а обвито около него — животно, непознато на Мандухай: с дългото и тънко тяло на змия, с ноктите на орел и със зиналата паст на вълк.

— Това е Тронът на дракона — полугласно отвърна на въпроса й Ма Дзин. Мандухай се ококори. Така значи изглеждал драконът!

Върху този именно трон седеше въздебелият млад мъж в жълта коприна, когото бе зърнала за кратко. Заобикаляха го многобройна група пазачи, никой от които не го беше придружавал по време на пленничеството му. Близо до трона стоеше някакъв мъж в сини одежди, за когото Ма Дзин прошепна, че това трябва да е новият церемониалмайстор. Войникът, ескортирал Ма Дзин и Мандухай до залата, рапортува на друг войник, който от своя страна отиде при церемониалмайстора, а той пък се наведе над ухото на императора.

— Императорът желае да разговаря с варварина Чоросбай-Темур — оповести церемониалмайсторът.

— Защо не му го каже лично? — прошушна Мандухай на Ма Дзин.

— Защото императорът не разговаря с простосмъртни, освен ако не го принудят — отвърна Ма Дзин. Музикантите спряха да свирят. Тя видя как баща й пристъпи напред, коленичи многократно и се хвърли на земята, както беше направил Ма Дзин пред малкото момче, докато императорът шепнеше ли, шепнеше разни неща в ухото на церемониалмайстора, върху чието лице се изписа едва потискана усмивка.

— Принцът казва следното: Чуй ме, Чоросбай-Темур. Беше ми съобщено, че южният дворец е приготвен за мен и аз с удоволствие ще приема това предложение на моя брат. Но преди това искам да ти дам, каквото ти се полага. Когато тръгнах, за да накажа твоя тайджи Есен за дързостта му, не предполагах, че небето ще остави своя син на произвола на съдбата. И боговете не ме изоставиха. Те използваха теб, за да ми разкриеш една истина, която не ми беше известна дотогава. А тя е следната: по-лошо от смърт е да ти отнемат честта пред очите на онези, които те уважават.

Из залата се разнесе удивено ахване, когато императорът стана, слезе от трона си и се насочи право към бащата на Мандухай, докато церемониалмайсторът продължаваше да говори.

— Твоята дъщеря е тук, Чоросбай-Темур. Не помръдвай и приеми подаръка, полагащ ти се като на гост. После всички можете да си вървите.

Баща й тъкмо се готвеше да се надигне от последния си поклон, но при тези думи замръзна.

— Злато — това е, което северните варвари открай време са искали от нас. Злато и коприна. Самонадеяният Есен настояваше за още и още злато, затова и започна война. Сега, Чоросбай-Темур, аз ти давам злато. Императорско злато.

Императорът застана точно пред баща й. Отметна робата си и бръкна под нея. За ужас на Мандухай той извади члена си и започна да излива тънка жълта струйка върху баща й. Знаменосците тутакси посегнаха към мечовете си, ала гледаха към баща й, чакайки неговата заповед. Преди да тръгнат от стана, той за пореден път им беше напомнил да не правят нищо без заповед. По-късно Мандухай си мислеше, че императорът едва ли се бе облекчавал дълго над баща й, преди Ма Дзин да осъзнае ставащото, да я свали от раменете си и да притисне главата й към гърдите си, та да не гледа повече. Ала докато се случваше, то й се стори безкрайно и всяка капка беше като удар в лицето й. Прииска й се да убие мъжа, който правеше това. Прииска й се някой да го върже с въже на кон и тя да го влачи по степта, както влачеха вълната, когато я правеха на плъст, само че без защитно покритие.

Мъртвешката тишина на залата бе нарушена от кикот. Този кикот излизаше от едно-единствено гърло, това на императора, макар Мандухай да не го виждаше вече. После стъпките му се отдалечиха и кикотът беше подет от други гласове; засилваше се, докато цялата зала избухна в смях, бурен като вятъра, донасящ толкова много мръсотия в този град. Сред тази шумотевица едва се чу гласът на церемониалмайстора:

— Сега можеш да си вървиш, варварино. И ти, и хората ти.