Таня Кинкел
Мандухай (18) (Великата царица на монголците)

Седемнайсета глава

„На Вечното синьо небе има слънце и луна. На Майката земя има хан и Златен принц“, гласеше една стара поговорка. Отдавна не се беше случвало хан да държи в ръцете си реалната власт; още по-отдавна не се беше случвало „Златен принц“ да бъде нещо повече от титла. Мандул хан обсипваше Баян-Мунке с подаръци: коне, добитък и дрехи, както подобаваше на новия му сан. От пристигането си той носеше постоянно новата роба от брокат със златни бродерии, обточена с катерича кожа. После му дадоха да си избере от жребците на хана онези, които му бяха по сърце. Също така непрекъснато младежът носеше и колана от злато, който ханът му бе сложил още в деня на пристигането му и който съобщаваше на целия свят, че Мандул хан отново има син и наследник. Всички бързо го обикнаха, понеже по характер беше любопитен, приказлив, общуваше с воините и ги караше да му разказват за наскоро приключилия поход.

— Можем да очакваме от него велики дела — доволно заяви Мандул хан. — Иначе защо боговете щяха да го спасят от смъртна опасност още като бебе?

Затова пък старият му осиновител и младата му съпруга Шихер изчезнаха само след няколко седмици и се върнаха в родното си място. Баян-Мунке се сбогува сърдечно с мъжа, който го бе отгледал, както подобаваше на един добър и благодарен син, докато с Шихер го стори набързо, отегчено и с видимо облекчение.

— Е, разбирам го — каза Ишиге. — Тя е толкова глупава! Изобщо не е подходяща за съпруга на бъдещ хан. Сигурно сега ще си вземе втора, по-достойна съпруга.

— Ако имаш предвид себе си — трезво отбеляза Мандухай, — то не забравяй, че той не може да се ожени за жена от същия клан.

— Ама аз нямам кръвна връзка с клана Борджигин, а само съм негово хранениче! — разпали се Ишиге. — Освен това време е баща ми да ми уреди добър брак. Има ли някой по-достоен от Баян-Мунке? В крайна сметка сестра ми се омъжи за Бег-Арслан тайджи и би било несправедливо да ме омъжат за някой прост войник.

Мандухай едва се въздържа да не отбележи, че, що се отнася до глупостта, Златния принц е лика-прилика със съпругата си, но предпочете да замълчи. Непрекъснато си повтаряше, че трябва да бъде справедлива към новия Златен принц и че е неразумно да изпитва разочарование. Вярно, момъкът умееше да борави с меча, но въпреки това си оставаше по-скоро голямо момче, отколкото мъж. Разбираемо беше, че не е успял да намери подход към момичето, с което е отрасъл и за което го бяха оженили. Тя също не би могла да се спогоди с братовчед си, с когото си играеше, откакто се помнеше.

И ако той не споменаваше за детето на Шихер, което все пак беше негов първороден син — е, това несъмнено също се дължеше на собствената му младост и на факта, че и той, както и всички останали, знаеше колко много деца умираха като бебета. Мандухай се гневеше на съдбата и се питаше що за справедливост е тази — да дари с живо дете това момче, безразлично към бащинските си задължения, а собственото й дете да бъде убито. Но Баян-Мунке нямаше никаква вина за това.

— Смяташ ли, че Златния принц ще бъде добър владетел? — попита тя Ма Дзин.

— Нищо не е сигурно, освен миналото. Бъдещето ще покаже, но в мирни времена всеки лесно може да бъде хан — отвърна той. Незадоволителен отговор. По нейно поръчение евнухът все още се опитваше да разбере кой е убил дойката — вероятно същият човек беше убиецът и на нейния син. Но Лястовичката беше добродушна девойка, виждали я бяха да си бъбри с много жени и мъже; никой не бе забелязал нищо по-особено. Така че Мандухай не се беше доближила до отговора на загадката, която я измъчваше, но разполагаше с много време да мисли по въпроса, защото ханът ясно бе заявил, че не желае да я вижда повече, а и тя не правеше опит да си върне благоволението му. Нойонболод и Йехе Хабарту също се държаха на разстояние, а новият Златен принц явно не виждаше причина да се запознае с нея. Затова пък споменът за детето й я преследваше навсякъде. Тя съзнаваше, че ако не направи нещо, за да занимава поне ума си, ще затъне в горест и накрая — в безумие. Ма Дзин й беше разказал, че е научил уважаемата Ван да пише по монголски, след като сам бе усвоил това писмо, и Мандухай, която като майка си досега владееше само знаците, с които да изписва името си, поиска от евнуха да й обясни останалото. Тя освежи и познанията си по неговия език и накрая откри сред слугините в стана едно момиче, което произхождаше от северозапада и беше отраснало с езика на Големите носове от тамошните гранични райони.

— Но за какво ти е всичко това? — попита я веднъж Ишиге. — На кого са му притрябвали думи на други езици? Сигурно никога няма да говориш с Големите носове или с китайци, като изключим твоя прислужник.

Фактът, че Ишиге беше започнала да се обръща към нея на ти, говореше за понижения ранг на Мандухай в двора на Мандул хан.

— Веднъж нашият праотец казал, че винаги се опитвал да влиза в обувките на враговете си и това била една от тайните на неговия успех. Човек може да разбира по-добре другите и да се научи да мисли като тях, ако знае чуждите думи, които използват.

— Единственият Голям нос, чиито мисли бих желала да науча, е Йехе Хабарту — отбеляза Ишиге, — защото в последно време тя се държи странно. Черви си бузите и устните, през седмица си сменя прическата и използва всяка възможност да тича подир баща ми. Знам, че той ти е сърдит, но пък тя се лъже, ако смята, че е забравил, дето не може да я понася. Впрочем той не се отделя от Баян-Мунке и ако споделя с някого леглото си, то е с него, както са правели праотецът Чингис и неговият приятел от детството Джамуха.

Доколкото си спомняше Мандухай, Чингис хан и Джамуха споделяли леглото само докато траели военните походи, а не в мирно време, но тя предпочете да не повдига въпроса — Ишиге обичаше да преувеличава. Освен това беше права по същество. Вероятността Мандул хан да се заинтересува сериозно от Йехе Хабарту не беше особено голяма, а в момент, когато бе изцяло погълнат от задачата да се хвали с новия си син — по-малка от всякога. Но би трябвало и Йехе Хабарту да е наясно по въпроса, а тя не беше жена, която би предприела безполезни жестове без изгледи за успех.

— Нойонболод с хана и със Златния принц ли се движи?

— О, не си ли чула? Нойонболод бил принуден да предаде на Златния принц отговорността за реликвите на праотеца Чингис хан и оттогава почти не го виждат.

Ако беше още в добри отношения със съпруга си, след тази новина Мандухай щеше да го посети на мига и по възможно най-заобиколен и учтив начин да го попита дали не си е загубил ума. Всички монголци смятаха Нойонболод за най-уважавания водач на оцелелите от клана Борджигин; той беше най-важният, дори — единственият военачалник, необвързан с тайджи, който подкрепяше Мандул хан след смъртта на баща й. Да покажеш на този мъж, че няма да наследи хана след смъртта на детето на Мандухай, си беше доста рисковано. Но да сипеш сол в раната му, като му отнемеш реликвите на Чингис хан, беше напълно безсмислено и безотговорно.

„Какво те интересува?“ — запита се тя. — „Ти вече нямаш нищо общо с бъдещето на Мандул, защото този, който един ден ще стане хан, няма да е плод на твоята утроба и каквото и да е можело да се случи между теб и Нойонболод, е отровено — или от него чрез убийство, или от теб заради подозренията ти.“

Интересуваше я, каза си Мандухай, защото не ставаше въпрос само за нейното бъдеще. Ако Нойонболод оставеше Мандул хан и Златния принц на произвола на съдбата или пък се изправеше срещу тях, то те щяха да загинат, а единственият печеливш щеше да бъде Бег-Арслан, който се отнасяше към собствените си хора, към собствения си народ като към чужди, поробени врагове. Клановете и племената щяха да продължат да се избиват помежду си, докато законът, славата и величието на нейния народ се превърнат единствено в далечен спомен.

Тя взе Ма Дзин със себе си, защото последното, от което сега имаше нужда, беше да кажат, че се е срещнала на четири очи с Нойонболод. Завари го да удря с чук по едно ахилесово сухожилие от коза, за да го раздели на фини нишки. Нишките от козе сухожилие бяха най-добрата защита, която можеше да съществува за един лък; увиваха ги в средата на лъка, за да го предпазят от счупване. После го покриваха с брезова кора, за да стане водоустойчив. Мандухай не пропусна да отбележи, че той удряше по козето сухожилие и по плоския камък с доста по-голяма сила, отколкото беше необходимо.

— Не знаех, че имате нужда от нов лък — каза тя. Имаше твърде много и същевременно твърде малко неща, които искаше да обсъди с него, а нали все трябваше да започне някак.

— Е, затова пък знаете как стои въпросът с нещата, от които вече нямат нужда — отвърна през зъби той, без да прекъсва работа. — Захвърлят ги и си вземат нови, независимо колко са непроверени.

Никога не го беше виждала толкова гневен — с изключение на онази празнична вечер, когато бе последвал нея и Шихер. Гневът го обгръщаше като плътен черен облак, необуздан и постоянно възприемащ нови и нови форми.

— Добрият стрелец с лък държи повече от една стрела в колчана — възрази тя. — Нали знаете какво се случва с единичните стрели? Могат лесно да бъдат изстреляни без наложителна причина или да се счупят в колчана. Но ако човек нареди една до друга много стрели, те няма да се счупят и всяка непременно ще намери своята цел. Стига да останат заедно.

Той най-после вдигна глава. Лятното слънце беше изсветлило кичури в кестенявата му коса, която го правеше така лесно разпознаваем сред повечето чернокоси мъже. Очите му обаче бяха все така тъмни и бездънни.

— Вие наистина сте невероятна — каза той. — Като пясъчните дюни в края на пустинята, където ви намерих. Кой знае колцина вече са затънали в тях. Те вземат ли, вземат, но няма никакъв смисъл да чакаш да ти върнат каквото и да било, защото земята на степта може да е способна да го стори, но финият пясък — никога.

Тя държеше ръцете си скръстени зад гърба, за да не вижда той как свива и разпуска пръсти. Искаше й се да му се нахвърли, да го сграбчи и да го попита веднъж завинаги дали е отговорен за смъртта на сина й, или не. Но ако беше, нямаше да каже истината. За първи път й се прииска да беше като Шихер — толкова доверчива, та изобщо да не й идва наум, че някой може да й мисли злото, щом не го показва с нищо, или че нечия симпатия може да е неискрена. Може би наистина беше като пясъка, който умее единствено да поглъща, да задушава и разрушава, но не и да върши добро, защото в природата му няма нищо добро. Мандухай събра кураж, подхвана с две ръце робата си и падна на колене.

— Нойонболод от клана Борджигин — подзе тя, — моля ви да не обръщате гръб на своя народ. Златния принц е още много млад, ханът е опиянен от радост, че има нов син, след като е загубил своя. С течение на времето мъдростта ще се завърне в неговите решения.

Той остави настрана камъка и нишките.

— Смятате ли, че не знам това?

— Ами тогава…

— Станете — прекъсна я той. — За бога, станете. Вие не сте родена да коленичите; така всяка дума, излязла от устата ви, звучи неискрено.

— Всяка дума, излязла от устата ми, е истина — кипна тя, но все пак се изправи.

— Отлично знаете, че не желая да чувам от вас нищо за хана или за Златния принц. Искам да ми кажете какви геройства трябва да извърши един мъж, за да не го смятате за способен хем да ви се кълне във вярност, хем да ви отнеме детето. Защото за това става въпрос, нали? За това, което мислите за мен. Искам да знам с какво съм го заслужил. Какво съм сторил на вас или на който и да било друг, за да мислите така за мен?

В един миг тя почувства изгарящ срам, в следващия — убеденост, че той не би могъл да знае в какво го подозира тя, ако подозрението й не беше основателно. Никога не го бе произнасяла на глас, то никога не се беше налагало, защото думите на Йехе Хабарту се бяха врязали в паметта й и не искаха да отстъпят.

— Аз убих един мъж, който ми се беше заклел във вярност, и една жена, която със сигурност не беше сторила нищо повече от мен самата, за да събуди подозрения. И двамата бяха добри хора, а аз им отнех живота, за да запазя мира между клана Борджигин и клана Чорос, а също и за да спестя мъченията на жената. Направих го и после, Нойонболод, после знаех, че всички са способни на всичко, ако им се дадат достатъчно основания!

Нойонболод се изправи бавно. Когато Мандухай не носеше украшенията си за глава като сега, той я надвишаваше почти с цяла глава. Както винаги в близост до него тя се почувства, сякаш е сложила ръката си върху корпуса на моринхур, докато музикантът свири на него. Той караше нещо в нея да запее, едновременно неблагозвучно и сладко. Никой друг не бе успявал да постигне подобно нещо.

— И въпреки това — каза той, — вие ме молите да остана тук и да бъда до вас. Ако бях причинил смъртта на сина ви с цел сам да стана хан, какво всъщност ви кара да смятате, че при следващ случай няма да пронижа Златния принц в сърцето, а после да бутна хана от коня? Нали току-що ми дадохте основателни причини да не се сдържам повече?

Прав беше. Нямаше причини да не направи веднага всичко това, освен една.

— Твърде умен сте, за да желаете една титла, която не струва нищо — отвърна тя. — През последните десетилетия са убивали всеки мъж, който се е наричал хан. Никой не е държал в ръцете си действителната власт, а мъжете, които са имали власт, също не са били способни да я задържат трайно. Знаете, че нашият народ заслужава нещо по-добро. Не някаква безконечна върволица от владетели, а управление, което да трае достатъчно дълго, за да се възцарят отново законът и правото. Навсякъде. Дайте малко време на хана, Нойонболод. Дайте време на Златния принц, за да възмъжее и да докаже на какво е способен. Дайте на народа време да види, че думата на хана отново значи нещо.

Нойонболод също беше скръстил ръце зад гърба си. Тя видя как потръпваха мускулите на лицето му, сякаш преглъщаше нещо. Накрая той заговори с дрезгав глас.

— А на вас за какво да дам време, Мандухай? За да бъдете унижавана от съпруга си? За да ви убедя, че все пак не всички са способни на всичко? Не знам колко време ще ви остане за това, защото, видите ли, нашият нов Златен принц е решил да докаже, че притежава не само реликвите на праотеца Чингис хан, но и неговия дух. И, разбира се, духа на Есен в добавка.

— Какво имате предвид? — обърка се тя.

Нойонболод седна отново и се захвана да удря по козето сухожилие.

— Момчето иска да тръгне на поход срещу Средното царство — обясни той. — Без всякакъв военен опит и с моите хора. Когато му обърнах внимание, че ако един отряд е в състояние да победи отделен непокорен предводител, то не значи, че е достатъчен за завладяването на Средното царство, той с цялата си младежка мъдрост оповести, че това не било нужно, защото към него щели да се присъединят „Трите стражи“, всички други монголци от граничните райони и племената, намиращи се под владичеството на китайците. Небето да ни е на помощ.

 

 

Оказа се, че единствените часове, през които Златния принц със сигурност не беше плътно до хана, бяха тези, през които ханът раздаваше правосъдие. През това време новият му син ходеше на лов с други млади воини. Мандухай не можеше да си представи по-лоши обстоятелства, при които да посъветва един младеж да не тръгва на война, отколкото да го направи пред други младежи, но нямаше избор. Затова изрази желание също да ловува и помоли да тръгне с неговата група. Той не беше във възторг, но за нейна изненада повечето останали младежи бяха очаровани. Един от тях каза на Баян-Мунке, че Мандухай хатун била майсторка с лъка и самият Нойонболод казвал, че малцина можели да се мерят с нея. Физиономията на Златния принц се разведри и той заяви, че за него било чест тя да го придружи, още повече че възнамерявали да убият вълка, който през последните три нощи нападал стадата на хана. Мандухай реши да изчака с молбата си, докато открият вълка, защото досега почти не беше разговаряла с принца, а беше важно да не го сплаши. Може би той щеше да се вслуша в съвета й, ако останеше доволен от успешния лов. Тя си бъбреше с него и с приятелите му, дори взе участие в един спор по въпроса кой от шестимата най-верни съратници на Чингис хан е бил най-голям юнак. Откриха пресни следи от вълка, но храсталакът беше непроходим, затова слязоха от конете и тръгнаха смълчани напред. Отначало Мандухай смяташе да предостави смъртоносния изстрел на Баян-Мунке, за да запази благосклонното му настроение, но преди да открият вълка, на пътя им ненадейно се изпречи глиган. За разлика от вълците и дори от мечките, глиганите почти винаги нападаха незабавно враговете си, вместо да бягат от хората. Този също не беше изключение. Един от младежите го уцели, но раната беше незначителна и само раздразни още повече звяра. Леките ловни стрели не бяха добър избор за стрелба по глигани, които могат лесно да повалят човека и да го разкъсат с бивните си. Нужни бяха по-дълги и по-здрави стрели, а още по-добре — копия, ала такива имаха слугите, останали в стана. Нямаше време за мислене. Мандухай се прицели в едното око на звяра и уцели. Раненото, полусляпо животно стоеше като ударено с ковашки чук и представляваше великолепна цел за всички ловци. Не след дълго глиганът рухна и умря.

— Ама че празник ще си устроим довечера — тържествуващо оповести Баян-Мунке, а приятелите му подеха песен в негова възхвала.

— Страхувам се обаче, че прогонихме вълка — отбеляза Мандухай. Макар ловът да беше само предлог, нямаше как да не я увлече; в този момент тя беше забравила чувството за вина, тревогите и плановете.

— Ах, кой го е грижа за вълка — небрежно подхвърли Баян-Мунке и действителността отново я застигна.

— Нашите пастири, чиито животни той граби и разкъсва — отвърна Мандухай, преди да успее да се въздържи, а той направи насреща й гримаса като малко момче, каквото явно все още беше.

— Е, вие наистина умеете да боравите с лъка, но ако се наложи да се оженя за вас, спешно трябва най-напред да се научите как да се радвате повече на живота, чувате ли?

Тя не повярва на ушите си.

— Какво казахте?

— Та нали за това дойдохте? Знам какъв е обичаят, да не съм глупак само защото не съм отраснал при вас. Един ден, когато Мандул хан умре, трябва да се оженя за една от неговите жени, а пък вие искате да се подсигурите, та да избера вас. Харесва ми, че умеете да ловувате, обаче аз обичам само веселите жени. И без това ми се налага достатъчно да мисля за задълженията си, не е нужно постоянно да ми напомняте за тях.

Той не си направи труда да понижи глас, така че всеки от ловните му другари несъмнено го беше чул ясно и недвусмислено. Защо Вечното синьо небе бе отсъдило измежду всички потомци на Чингис хан да оцелее точно това момче — нямаше отговор на тази загадка.

— Принце мой — обърна се към него Мандухай с най-официален тон, — ако се случи моят съпруг, вашият нов баща, да ни напусне преди собствената ми смърт, то ще бъде моя работа да реша дали изобщо да се омъжвам отново и трябва да ви кажа, че тази вероятност в момента ме изпълва с ужас и отвращение.

Може би си въобразяваше, но й се стори, че по лицата на един-двама от ловците пробяга одобрителна усмивка. Затова пък Баян-Мунке изглеждаше, сякаш го бе зашлевила, което в известен смисъл си беше точно така. Беше си го заслужил, а тя нямаше друг избор. След като публично я бе обвинил, че си търси нов съпруг в негово лице, тя беше принудена също така публично да изясни, че няма нищо такова — в противен случай щяха да докладват на Мандул хан за този разговор още преди да е настъпила вечерта и така да му дадат повод да я отпрати. Но моментът за подобна кавга беше крайно неподходящ, още повече че тя искаше нещо от Баян-Мунке.

— Със сигурност няма да ви взема за жена! — избълва Златния принц.

— Радвам се да го чуя — отвърна Мандухай, — защото не искам да загубя съпруга си.

— Защо тогава сте тук? Само за да се изфукате с уменията си с лъка?

Ако сега го помолеше да не тръгва на война срещу най-голямата империя на земята, това неопитно момче щеше да схване думите й като директна покана да направи точно това. Изведнъж тя се запита дали пък това би било толкова лошо. Може би той криеше в себе си неподозирани заложби и след няколко години, на базата на успеха от удържаните битки, щеше да се сдобие със зрелост и мъдрост, но какъвто беше сега, нямаше да бъде голяма загуба, ако китайците го убият.

Ала той нямаше да умре сам, а вестта, че войските на Мандул хан са претърпели поражение от Средното царство, щеше да унищожи авторитета, едва възвърнат след победата на Нойонболод. Останалите племена и кланове щяха отново да се обърнат изцяло към тайджи и всичко щеше да бъде както преди, само че още по-лошо.

Затова тя се насили и отново опита да го откаже от плановете му. Ако наистина разсъждаваше толкова детински, че да направи обратното на това, което го съветваше човек, току-що уязвил суетността му, може би тази тактика щеше да помогне.

— Казаха ми, че искате да спечелите слава и чест във война срещу Средното царство. Не бих могла да си представя по-добър начин да се сдобиете бързо с безсмъртие, освен ако преди това не успеете да обедините клановете на монголците, както го направи Есен преди похода си към Китай, но вие сигурно не смеете да се захванете с тази задача — каза тя. — А сега ме извинете. Трябва да открия вълка.

Мандухай се забави доста, а когато се върна в стана, носеше кожите на цели два вълка.

 

 

Когато се роди синът на Ван, прорицателите незабавно разгадаха звездите му и също незабавно му предсказаха трон и десетилетия управление, което да изведе народа му до нови висини. Лекарите, които прегледаха детето веднага след раждането, бяха малко по-предпазливи и между другото споменаха колко ненадеждни са акушерките. „Старите сводници, акушерките и евнусите са най-подлите хора, които съществуват“ — многозначително отбеляза един от лекарите и Ван се изпълни с лоши предчувствия, макар тази поговорка да не беше нова. В това подмятане тя разпозна опит за своевременно намиране на виновници — за всеки случай.

Раждането беше трудно и продължи четиринайсет часа, през които тя на няколко пъти мислеше, че умира. „Ако някой от вас е бил подкупен, за да ми навреди по време на раждането на детето ми“ — предупреди тя лекарите и акушерките, — „то бъдете сигурни, че духът ми ще преследва вас и вашите семейства чак до девето коляно.“ Не знаеше дали тази заплаха е помогнала, но така или иначе, още беше жива. Отначало детето не издаваше никакви звуци, а когато най-после проплака, гласчето му беше крайно немощно. Плодът бил разположен седалищно, обясни акушерката, главицата му била твърде дълго заклещена в родовия канал. На Ван й беше все едно. Дългата бременност и четиринайсетте часа мъчения бяха отминали и детето й беше тук. Нейното дете. Не на друга жена и друг мъж, нито поверено й за отглеждане. Нейното дете, част от нея. Нейният син, който щеше да надмине по слава дори императора, прогонил монголците. Прорицателите се кълняха в това.

Детето живя три дни, но още след първия лекарите бяха наясно, че ще загубят битката. Гадатели, будистки монаси и мъдри мъже се молеха за здравето на сина й, а лечителите се надпреварваха с отвари, игли и благовонни пръчици, но нищо не помогна. През това време тя не видя Ченхуа нито веднъж, защото три дни след раждането жената се смяташе още за нечиста. Когато той най-после дойде при нея, и двамата бяха облечени в траурно бяло, а тя се чувстваше като дух, далече от всичко живо. Черната й котка се открояваше върху бялата й рокля като драскулка с туш и мъркаше в ръцете й, сякаш искаше да я утеши, но когато си загубил детето си, утеха няма, макар поетите да твърдяха, че скръбта ще отлети на крилете на времето.

— Моите предци ще приемат нашия син при себе си — безпомощно промълви Ченхуа. Беше й донесъл сливова клонка, обсипана с цветчета, и при други обстоятелства този жест щеше да я трогне, защото й напомняше за отминалите времена. Докато бяха гости — но и заложници — на старата императрица вдовица, Ван не разполагаше с много средства, за да му прави подаръци или да му даде възможност той да й подари нещо. И така, когато искаше да я зарадва, той й носеше разцъфнала клонка или лотоси, откъснати от градината.

Но сега, докато го гледаше, я владееше само една мисъл: че той можеше да има и други деца от безброй жени. Тя изключваше възможността за свое дете. Никога вече нямаше да си причини подобна ранимост — нито физическа, нито душевна.

— Така и ще бъде, ако се молите за него — отвърна Ван, защото дори в такъв миг не си позволяваше да даде воля на чувствата си в негово присъствие, за което му се гневеше. Детето й не бе живяло достатъчно дълго, за да се сдобие с име. За целта беше нужен поне месец. Що се отнася до предците на императора, то тя не можеше да си представи, че старата императрица вдовица и синовете й биха посрещнали радушно детето на бавачката, да не говорим пък за малкия мъртъв престолонаследник, изпил лекарството, което не беше предназначено за него.

Може би боговете наистина я наказваха по този начин за делата й. Е, в такъв случай боговете щяха да установят, че Ван не беше сломена, не и тя. Едно дете може да умре, но империята е вечна и непоклатима.

През дните на родилните мъки и краткия живот на детето й се бяха натрупали прошения и писма, които сега започна да чете. Вниманието й привлече най-вече едно писмо. Изглежда беше отсъдила правилно, когато навремето се съгласи с предложението на евнуха Лалугер, и то не само заради подновената след това търговия. Не, както се оказваше, в миговете на съмнение сърцето му все още биеше за Средното царство. „Или крои планове да завърши дните си тук, при това — добре подсигурен“, помисли си Ван с цинична горчивина. Във всеки случай той й беше изпратил много важна вест.

— Бъдете силен, любими — каза тя, — защото боговете ви изпращат ново изпитание. Северните варвари са отегчени от мира и смятат да подкокоросат своите вероломни братя и сестри, живеещи в нашите граници, да въстанат срещу вас.