Таня Кинкел
Мандухай (13) (Великата царица на монголците)

Дванайсета глава

Императорът умря в ранните утринни часове и никой не се учуди да намери престолонаследника в обятията и в леглото на Ван, когато му поднесоха вестта съгласно ритуала. Единствено баща му можеше да му забрани общуването с нея, но той се беше разболял малко след като престолонаследникът потвърди, че е превърнат в мъж. Когато стана очевидно, че болестта му е сериозна, императорът положи големи усилия да уреди брака на сина си с достойна невеста. И тъй като престолонаследникът прояви сговорчивост и послушание по въпроса, в замяна му позволиха да запази връзката с бившата си бавачка.

— Сега обаче — край на тези неща — оптимистично заяви главният церемониалмайстор. — Той ще има красива млада съпруга от висшата аристокрация и всяка наложница, която поиска. Защо при това положение да желае все още една жена на трийсет и две години?

Останалите евнуси се съгласиха, още повече че опитът им потвърждаваше това мнение. Само евнухът Джи си замълча. Той помнеше изражението на Ван, когато беше казала на евнусите, че да, разбира се, новата императрица трябвало да бъде настанена в Двореца на земното безгрижие, докато самата тя не била достойна да живее там. Главният церемониалмайстор съзря в тези думи единствено скромността, подобаваща на една бавачка, ала му убягна, че очите на Ван бяха като на котка, малко преди да скочи и сграбчи мишката. Е, на един церемониалмайстор му отиваше да бъде сляп за една бавачка, но ако беше пропуснал да забележи, че младият престолонаследник, а сега вече и нов император, от години избягваше при всяка възможност избрания за императрицата Дворец на земното безгрижие, то това показваше колко наложително беше друг евнух да заеме неговото място. Някой, който от години съветваше и подкрепяше младия император и уважаемата Ван.

Съгласно обичая тялото на стария император беше измито и положено в ковчег сред гробовете на семейството му на южния склон на планината Хуангту, така че неговата тъмна част — Ин, да не спохожда повече Забранения град. Синът му върна върху сребърен поднос светлата част на баща си — Ян, от планината Хуангту обратно в столицата, за да започнат четирийсет и деветте дни на траур, и като цяло се държеше според очакванията. Едва когато на четирийсет и деветия ден евнусите дойдоха при него, за да обсъдят заедно избора на името му на владетел, не само за Джи стана очевидно накъде вървяха нещата. Наред със собственото си име, което е носил като престолонаследник, всеки император имаше и име на владетел, което да бъде валидно през цялото време на управлението му и същевременно да подсказва в какъв дух възнамерява да управлява. Покойният император си беше избрал името „Послушание на небето“; евнусите сметнаха за подходящо да направят връзка с него при избора на владетелското име на младия Дзяншен и предложиха нещо от рода на „Добро управление“ или „Верен на боговете“.

— Уважаемата Ван и аз — оповести новият император — вече обсъдихме името на Възвишения император. Ще се нарека Ченхуа — Съвършената промяна.

— Но, Възвишени — възпротиви се смаяният церемониалмайстор, — това не е решение, при което една слугиня да има право на глас!

Императорът се надигна.

— В-в-всички вие сте мои слуги, церемониалмайсторе — отвърна той, а заекването му не намали ефекта от острия му тон. — Всеки от вас поотделно. И имате право единствено да правите предложения за името ми на владетел. Обаче аз решавам.

Церемониалмайсторът изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се пръсне; останалите придворни също смятаха явно за под достойнството си да бъдат сравнявани с една обикновена бавачка, но беше невъзможно да изразят това на глас пред императора.

— Аз, Възвишеният, съм Ченхуа — с нетърпящ възражения глас повтори императорът. — А първата заповед на Ченхуа към вас е да присъдите на уважаемата Ван ранга на императорска наложница и да обзаведете за нея покои в Двореца на небесната чистота.

Дворецът на небесната чистота беше традиционното жилище на императора; на императора, не на императрицата, и със сигурност не — на някаква си наложница.

След напускането на залата за аудиенции церемониалмайсторът даде воля на гнева си.

— Тази жена! Това е чудовищно! За каква се мисли? Да не си въобразява, че е бялата змия, която, преобразена като жена, може да изсмуче волята на всеки мъж и да го подчини?

— Нали сам казахте, че скоро с нея ще е свършено — успокои го един от по-младите евнуси. — Щом императорът проумее, че сега може да има всяка жена на света.

— Но кой знае какви щети ще нанесе тя дотогава — продължи да се гневи церемониалмайсторът. — Самата представа, че в Двореца на небесната чистота живее някаква бавачка, че трябва да се обръщаме към нея като към благородничка…

Министърът на стопанството, който не беше евнух, а чиновник, издигнал се след безброй изпитания, човек с благородническо потекло и принципно отрицателно отношение към евнусите, отрезви ситуацията:

— Ще го преживеете. Съгласен съм обаче, че колкото по-кратко остане тук тази жена, за да пуска бръмбари в главата на императора, толкова по-добре. Струва ми се, че решението е очевидно. Трябва да се погрижите сама да разбере колко по-добре ще бъде за нея да си тръгне доброволно и с едно хубавичко обезщетение, вместо да чака, докато втръсне на императора и всички я намразят.

Джи продължи да се вслушва внимателно в плановете на министрите и придворните, след което намери сгоден случай да изчезне. Отиде право при Ван и я осведоми, че замислят да насъскат срещу нея младата императрица By, която беше станала съпруга на сегашния владетел малко преди смъртта на баща му.

— Може да притежавате сърцето на императора — поясни Джи, — но той не е в състояние да ви издигне над ранга на наложница, не и с вашия произход. Дори не можете да станете негова съпруга. Това ще рече, че трябва да се подчинявате на заповедите на императрицата. Тя би могла, например, да ви накара да стоите цял ден права пред нея. Или да ви заповяда да носите дреха от бодлив плат. По този начин, смятат министрите, животът ви тук ще стане така непоносим, че сама ще помолите императора да ви отпрати. Така той няма да им се разсърди, а те ще се отърват от вас.

— Не са глупави — коментира чутото Ван, без ни най-малко да изглежда разтревожена. Забарабани с пръсти по черната лакирана масичка до себе си. — Хм. Джи, смяташ ли, че ще можеш да си уредиш аудиенция при императрицата? Или да се присъединиш към пратениците, които ще отидат при нея, за да я насъскват против мен?

— Разбира се, но едва ли ще съм в състояние да умилостивя сърцето й — уплаши се Джи, който вече виждаше края на кариерата си, ако церемониалмайсторът го хванеше да говори добри неща за Ван; той беше негов началник и отмъщението му щеше да е светкавично и жестоко.

— Изобщо не искам това. Напротив. Искам да я насъскаш, да ме очерниш пред нея, и то така, че да отиде по-далече от обичайния тормоз. Прави са министрите; тя може да ме тормози месеци наред и да ми вгорчава живота. Не, трябва да направим така, щото императрицата да ми стори нещо толкова отвратително и подло, та императорът да го види и незабавно да вземе мерки. — Тя сбърчи чело. — Нека заповяда да ме набият с камшик — произнесе бавно тя. — Да, точно така. Да заповяда да ме набият с камшик публично.

През годините Джи се беше изпълнил с уважение към Ван и я смяташе за способна на много неща, що се отнасяше до хрумванията и смелостта й, но това предложение го потресе.

— Уважаема Ван… Вие не сте запозната с наказанията с бой, но аз съм. Дори само ударите с бамбукова пръчка вече са ужасно болезнени. А камшикът може да ви осакати за цял живот.

— Само ако императорът не научи своевременно какво става и не ми се притече на помощ — хладно възрази тя. — Трябва да види, че ме изтезават, и да знае, че съпругата му е отговорна за това.

„Някои хора умират под ударите на камшика, особено ако не са достатъчно закалени“, помисли си Джи. През целия си живот Ван не беше полагала физически труд. Ако той просто изчакаше, вместо да уведоми императора, то и церемониалмайсторът, и всички министри щяха да са му благодарни — а също и императрицата. И в този случай можеше да разчита на повишение.

Сякаш прочела мислите му, Ван додаде:

— Ако императрицата направи нещо подобно, императорът ще я изпрати в заточение — при положение че оцелея и здравето ми не бъде увредено. Ако умра обаче, е, тогава не бих искала да съм на мястото на онези, които императрицата ще обвини, че са й дали такъв съвет. Защото и двамата с теб, Джи, знаем, че императорите никога не вземат лоши решения. И двамата сме наясно кой ще плати вместо тях.

Той си спомняше ясно онзи ден, смъртта на Дън, пръските кръв по дрехата на принца.

— Ако императорът ме загуби сега, когато за първи път в своя живот държи цялата власт в ръцете си, на света няма да има достатъчно кръв, с която да се плати за това — каза Ван.

— Разбирам — тихо промълви Джи.

 

 

Есенно-зимният стан на Мандул хан беше разположен край един малък приток на река Орхон. Той носеше името на долината, в която се намираше, Мунке Булаг — Вечния извор, и Мандухай отново си помисли колко различна беше пищната вечна зеленина на планините от степта на южната й родина. Тук имаше предостатъчно трева за конете, яковете, биволите, козите и овцете, а последните скакалци цвърчаха толкова силно, че почти наподобяваха пронизващия звук на моринхурите. Скоро есента щеше да отстъпи пред зимата и скакалците щяха да измрат. Тя се запита дали реката ще замръзне, дали ще се налага да разсичат леда с брадви. На юг също имаше сняг и лед. Дебел лед се срещаше обаче само в планините Алтай, които се простираха до Южна Гоби, така че тя беше свикнала.

Нойонболод изчака да се доближат до стана на един ден път и чак тогава изпрати куриер да съобщи на хана за скорошното им пристигане. По време на пътуването не им досаждаха нито разбойници татари, нито воини от враждебен монголски клан, което вероятно се дължеше на предпазните мерки на Нойонболод. Жената на братовчеда бе помогнала на Мандухай да се нагизди за първата среща с бъдещия си съпруг. За връхна дреха бе избрала червена роба, обточена с хермелин и вързана над ханша с небесносин копринен шарф. Украсата на главата й се състоеше не само от богтог, но включваше и нанизи от мъниста отляво и отдясно, както и златни обици, от които също висяха малки нанизи от мъниста. Косата й беше напълно скрита. Майка й я бе научила, че при церемониални поводи трябва да я маже обилно със смола и животинска мазнина, за да я закрепи под богтога и да попречи на въшките да се загнездят в нея.

— Лицето на жената трябва да бъде бледо, а бузите — червени — промърмори родственицата й и макар пътуването да се беше погрижило за руменината на невестата, тя добави с четчица още малко цвят. Мандухай се запита какво ли щеше да се случи, ако всички усилия се окажеха безрезултатни и ханът се подиграеше на външността й, както бе сторил с първата си съпруга. Е, тогава поне щеше да свали веднага тежките обици и богтога, за да може отново да си движи свободно главата. Не й се вярваше обаче, че ще си замълчи на обидите.

Съгласно обичая бъдещата съпруга на хана следваше да бъде занесена при съпруга си върху бяла плъстена постелка. За последно Мандухай беше падала от кон далеч преди да загуби прякора си Перушинка, но сега се чудеше дали ще съумее да запази равновесие върху клатещата се постелка, носена от четирима мъже. След като се увери, че единият от четиримата ще бъде братовчед й, тя го заплаши, че ако я изпусне, жена му няма да го допуска до леглото им в продължение на година. Още повече се успокои пък, когато разбра, че сред другите трима ще е Нойонболод. Тя още му нямаше пълно доверие относно собствените му намерения, но беше сигурна, че той желаеше успех на съюза с нейния баща. Би било много лош знак, ако младоженката падне по пътя към младоженеца. Докато се прехвърляше от коня на постелката, тя отправи молитва към Майката земя и към Вечното синьо небе и се насили да се усмихне, за да не се изкуши да прехапе устни.

Хората в стана, мнозина от които вече носеха рунтави кожени дрехи, подхванаха сватбени песни, а тя гледаше право напред, към най-голямата юрта, където я очакваше мъж в палто от самурени кожи. Не беше старец, както се бе опасявала тайно. Косата му, както при всички воини обръсната на слепоочията, се спускаше до раменете и не беше бяла, ами тъмна, леко прошарена, докато мустаците и брадичката му бяха изцяло стоманеносиви. Лицето му не бе лишено от бръчки, но това не бяха дълбоките бразди, характерни за старците.

— Мандухай, дъщеря на Чоросбай-Темур, искаш ли да запалиш огъня на моето огнище? — попита той, както повеляваше обичаят; гласът му беше благозвучен, с акцент като на Нойонболод.

— Мандул хан, син на Адсай, искам да запаля огъня на твоето огнище и да бъда домакиня на твоята юрта — отвърна тя и макар да беше репетирала, в края на изречението гласът й се повиши и със сигурност издаде на всички присъстващи, че самообладанието и изправената стойка бяха само лустро. Тя погледна хана, който протегна ръце към нея, и мислено го закле да бъде добър мъж, достоен да му посвети живота си.

Той я вдигна от бялата плъстена постелка и я внесе през прага в юртата, която нямаше да бъде негова, а нейна. Мандухай знаеше, че всяка съпруга на монголец, не само жената на хана, има право на собствена юрта, а мъжът решава кога да я посети там. Той я пусна на земята. Тя клекна пред огнището в средата на юртата и взе подадените й кремък и стомана, за да запали приготвената камара дърва. Не спираше да се усмихва, макар лекото треперене на пръстите й да я издаваше, и изпусна кремъка. Това беше направо смешно! Не трепна, когато изпрати стрелата към Нойонболод, та точно сега ли?

Ханът не каза нищо, а останалите гости, които ги бяха последвали в юртата, продължаваха да пеят. Мандухай грабна бързо кремъка, удари го в стоманата и този път успя. С отмерени движения взе малко съчки, които трябваше да се запалят преди цепениците, и духна, за да разпали искрите. Наобиколилите я хора изръкопляскаха, пламъците лумнаха.

— Моето огнище и аз те приветстваме с добре дошла, Мандухай — каза ханът, а шаманите влязоха в юртата с танцова стъпка и с тъпани в ръце, за да измолят благословията на боговете за хана и за новата му жена. Избутаха напред едно момиче, горе-долу на нейната възраст, и друго, малко по-малко.

— Това са моите дъщери — обясни ханът, — Борокчин и Ишиге, които вече ще бъдат и твои дъщери.

Никой не й беше споменавал за дъщери, камо ли за такива, които й бяха почти връстнички. Мандул беше женен едва от две години за жената, която бе нарекъл Голям нос, така че не можеше да става дума за деца от този брак. Мандухай се опита да прикрие изненадата си, хвана първото момиче за ръцете и го притисна до сърцето си.

— Добре дошла, дъще — каза тя; почувства се смешна, но момичето я погледна дружелюбно.

— Добре дошла, нова майко.

Сестра й се изкикоти, но не по-малко пламенно посегна да хване ръцете на Мандухай. През останалата част от празненството двете седяха от лявата и от дясната й страна, пиеха айраг и бърбореха. Отначало не знаеше какво да каже, но после Ишиге я попита дали е виждала старата столица и Мандухай си помисли, че въпросът е за столицата на Средното царство.

— Веднъж — отвърна тя. Искаше й се Ма Дзин да беше тук, не само защото всичко бе ново за нея, но и защото се тревожеше за него. Малко вероятно беше след толкова години някой да го свърже с младия евнух, издал навремето на монголците къде да намерят императора, но не беше и напълно изключено. — Там е като змийско гнездо.

Момичетата сбърчиха чела.

— Но там вече не живее никой!

Те питали за град Каракорум, основан от сина на праотеца Чингис, откъдето била управлявана империята на монголците, докато внукът на праотеца — Хубилай хан, изградил собствената си нова столица в Средното царство. Каракорум се намираше само на два дни езда от Долината на вечния извор. Мандухай се засрами — изобщо не беше подозирала за съществуването му, затова пък новите й дъщери се смаяха, когато чуха, че е била в Средното царство, и я заразпитваха за какво ли не.

— Наистина ли там ядат в чинии от изсушен ориз?

Навремето Ма Дзин й беше обяснил какво представлява порцеланът и сега тя се престори, че лично го е виждала. Похвали се, че имало пиршество в тяхна чест, а ястията били сервирани върху много тънки подноси, които треперели, щом някой монголец се приближавал до тях. Беше й много по-лесно да говори за неща, които не бе преживяла, отколкото да разкаже за случилото се наистина между баща й и императора. Неволно си представи как Ма Дзин я слуша безмълвно, донякъде укорително, защото лъжеше, донякъде одобрително, защото го правеше добре и находчиво. Никога в живота си не беше присъствала на важно събитие без него и точно сега той ужасно й липсваше.

— Ами дракони? Разправят, че в Средното царство още имало дракони!

Тя отвори уста да разкаже и за драконите, но отново я затвори, когато с крайчеца на окото си видя приближаващия се Нойонболод и внезапно осъзна, че вече не е дете, разказващо измислени истории на други деца. Въпреки това не искаше просто да каже „не“. Главата й беше олекнала, айрагът кръжеше във вените й и тя си помисли, че разправянето на приказки е традиция по сватбите — наред с така обичаните пикантни подмятания между мъжете и жените, стига да поясниш, че това са само приказки.

— Всички дракони отдавна са напуснали Средното царство, защото то не ги заслужава — отвърна тя. — Дошли са при нас, защото и ние сме деца на Вечното синьо небе като тях, но понеже сме разединени, те се крият в планините и не се показват.

Ишиге плесна с ръце. Борокчин се засмя.

— Но откъде знаете за тях, нова майко, след като не се показват на никого?

— Защото съм родена в Годината на дракона и нощем чувам гласовете им — отговори със сериозно изражение Мандухай.

— И те ви шепнат колко са разочаровани от нашето разединение? — попита Нойонболод, който дори не се престори, че не е чул разказа й. — Ама че мъдри дракони! Само на едно се чудя… Как изобщо вземат думата от вас?

Ако беше напълно трезва, вероятно щеше да се почувства засегната на новата си чест, но в сегашното си състояние възприе думите му като безобидна закачка и се засмя.

— Когато си заслужава, умея да слушам мълчаливо и покорно, благородни Нойонболоде. Но само тогава. И винаги когато става въпрос за дракони.

Той вдигна към нея една паничка с питие и отвори уста да отвърне, но тя така и не узна какво възнамеряваше да каже, защото в този миг музикантите спряха да свирят, песните замряха и гостите се обърнаха към входа да видят кой е дал заповед за тишина. Там стоеше една възпълна, висока жена. Разкошните й одежди не оставяха място за съмнение относно личността й. Явно беше намислила да се подиграе със съпруга си, защото бе сложила булчински обици и украса на главата.

— Когато великият хан на монголците празнува — оповести с пронизващ глас тя, — би било редно да покани най-напред жена си на тържеството!

Мандухай погледна към новия си мъж, върху чието лице бе изписан гняв.

— Дотук с нашето единство — прошепна Нойонболод право в ухото й. — Ако я накаже, ще загуби привърженици, които смятат Бег-Арслан за по-силния кон; ако й позволи да си излива злобата, пак ще загуби привърженици, задето се е проявил като слабак.

Тя нямаше време да се запита защо Нойонболод казва това точно на нея и дали съображенията му изобщо имаха някакво значение. Мандухай знаеше само, че трябва да направи нещо, защото Нойонболод беше прав.

Тя скочи и установи, че, без да се усети, бе изпила повечко айраг, защото краката й изведнъж натежаха. Въпреки това се устреми бързо към входа, където стоеше Голям нос, Йехе Хабарту, чийто нос беше малко по-дълъг от този на Мандухай, но все пак достатъчно дълъг, за да изглежда уродлив.

— Моята скъпа сестра — подзе на висок глас Мандухай — е дошла специално, за да ме почете и да ме приветства с добре дошла в семейството. Каква радост!

Сграбчи Йехе Хабарту за раменете и я притисна към себе си, вдишвайки най-напред миризмата на лявата й буза, после на дясната. Това беше поздрав и сбогуване между членове на семейството, но обикновено душеше по-възрастната жена с по-висок ранг, а не по-младата. Мандухай обаче нямаше намерение да изчаква поздрава, защото всяко колебание от страна на старата съпруга би развалило всичко.

— Ах ти, малка гадинке — прошепна Йехе Хабарту, докато Мандухай душеше дясната й буза, но не я отблъсна. Тъкмо обратното. Щом новата съпруга приключи с поздрава, Йехе Хабарту се провикна: — Скъпа сестро, аз наистина те поздравявам с добре дошла. Само ме следвай по моите стъпки във всичко!

После и тя притисна Мандухай към себе си, веднъж отляво, веднъж отдясно, възвръщайки си по този начин позицията на по-възрастната жена с по-висок ранг.

— Не е нужно да бъдем врагове — прошепна в отговор Мандухай. — Какво би разгневило по-силно хана?

— Ах ти, малка гадинке — повтори Йехе Хабарту, този път с възхищение. — Един съвет за целия ви съвместен живот: не вярвайте, че всеки, който се смее заедно с вас, се радва заедно с вас. Истинската радост е много сериозна работа. — После хвана Мандухай за брадичката и прошепна така, че да я чуе само тя: — Напротив, боя се, че сме принудени да бъдем врагове, но не заради него. Колко жалко. — Целуна я леко по устата и на висок глас каза: — Лека нощ на теб, сестричке, и на нашия скъп съпруг!

После я пусна, обърна се и прошумоля обратно в нощта. Мандухай си наложи да не поглежда към хана. Ако новият й съпруг не одобряваше това, което бе направила току-що, за да спаси авторитета му, и й се сърдеше, то тя не искаше да го знае още сега. Достатъчно скоро щеше да го разбере.

Двете й доведени дъщери бяха ококорени от почуда, когато се върна при тях в женската страна на юртата.

— Досега никой не е успял да се справи с Йехе Хабарту — със страхопочитание отбеляза Борокчин. — Даже татко.

Мандухай се отпусна върху меката кожа на леглото.

— И аз не съм се справила с нея. Чисто и просто тя беше любезна да отложи враждата за по-късно. Добра ли е като ваша майка?

Момичетата се спогледаха.

— Е, с нея човек винаги е принуден да избира на чия страна да застане. Казва, че била научила това от тайджи, от баща си. Или си за нея, или — за него, и който не е с нея, е против нея. Татко ни прибра, след като осиротяхме. Първият ни баща беше негов знаменосец, убил го Есен, докато спасявал живота на татко, а първата ни майка умря през следващата година. Така че ние дължим всичко на хана и не можем да вземаме решения, различни от неговите.

Това обясняваше произхода на двете момичета — те бяха храненичета. И тъй като никой не стоеше по-ниско по ранг от кръглия сирак, това наистина ги задължаваше да почитат безгранично Мандул хан като свой баща.

— Когато ханът даде на съпругата си прякора Голям нос — подхвана Ишиге, — Йехе Хабарту го прокле да намира леглото си студено и безотрадно до края на живота си и всички тук знаят, че тя спазва клетвата си. Той отдавна се е отказал да я посещава, макар че има нужда от наследник. Разбира се, нейната клетва вече няма значение сега, след като сте тук, нова майко.

Тя се възхити неволно на способността на Йехе Хабарту да отмъщава за обидите и на силната й воля, но не можеше да го сподели с храненичетата на Мандул хан.

— Затова ли каза, че сме принудени да бъдем врагове?

— Така ли каза? — разтревожи се Борокчин. — В такъв случай трябва да внимавате. Всъщност не, смятам, че го е казала, защото имаше твърди планове за наследяването, което ще обърне живота ви с главата надолу.

Явно случаят с Йехе Хабарту й беше взел ума или пък беше твърде замаяна от ферментиралото кобилешко мляко, но Мандухай не проумя за какво намекваше доведената й дъщеря. Наясно беше, че очакваха от нея час по-скоро дете, ала това не обясняваше всичко.

— Но как може да е крояла планове за наследяването, след като отказва да приеме Мандул хан в леглото си?

Двете момичета се изсмяха нервно. После Ишиге се озърна и прошепна в ухото на Мандухай, затулвайки с длан устата си:

— Майко, ако не родите дете, преди да умре ханът, сиреч ако той не се сдобие със собствен син, то тогава неговият приемник ще трябва да се ожени за една от съпругите му, за да се узакони. Досега Йехе Хабарту, като всички тук, беше сигурна, че в този случай Нойонболод ще наследи хана и ще се ожени за нея. Но ето че сега той лично уреди брака с вас. Това значи или че искрено желае дете на баща ми, или че не я иска за жена, но и в двата случая е равносилно на обида и отблъскване, за които е принудена да ви мрази.

Едва сега тя осъзна, че Нойонболод не се виждаше никакъв. Беше я предизвикал да спаси положението, а после изчезнал, сякаш вече узнал каквото искаше да знае. Пред юртата със сигурност имаше часови. Часови, които бяха пуснали вътре Йехе Хабарту, без да предупредят хана. Вярно, че тя беше жената с най-висок ранг в стана, ала Мандухай беше готова да се обзаложи, че часовите са получили заповед от някой висшестоящ предводител да не я спират. Всичко беше игра на мисълта, нещо като партиите шах от Средното царство, които баща й, а понякога и тя, играеха с Ма Дзин; предизвикателство, изпитание като онова, когато той я накара да докаже точната си стрелба с лък.

Мандухай почувства как нещо пулсира във вените й. Ако Нойонболод си въобразяваше, че може да я мести насам-натам като фигура от шаха, ако си мислеше, че може да я вкара в леглото на Мандул хан, та да я направи подходяща за себе си, както пречупват волята на коня, преди да го пуснат да се надбягва — е, тогава значи се беше излъгал. Тя не беше ничий инструмент.

Когато ханът най-после плесна с ръце и даде знак на гостите да си вървят, тя беше готова за него. Не си загуби времето да се пита дали сега той е ядосан или доволен от поведението й към първата му съпруга и какво изобщо си мислеше за нея. Вместо това свали украсата от главата си и другите накити; в това време той отпращаше слугите си, а когато се обърна, тя беше останала само по риза, каквато всички жени носеха под връхната си дреха — в чест на сватбата й тя беше от бяла китайска коприна.

— Е — промълви леко обърканият Мандул хан, — е…

Мандухай пристъпи към него.

— Мой хане — промърмори тя, — празненството беше чудесно, но аз през цялото време копнеех да се озова в твоите обятия.

Това не беше непременно лъжа. Тя искаше да има добър брак, истински брак, а не ожесточени кавги или връзка, в която да играе ролята на залог за някакъв съюз или да се превърне в стъпало към нечие възкачване на трона. Пред себе си имаше мъж, чиято първа съпруга всячески му беше дала да разбере, че не го намира за привлекателен и желан. Това със сигурност накърняваше суетността му, макар сам да се бе подиграл на външния вид на тази жена. Майка й й беше дала куп съвети и според първия нямаше мъж, който да не иска да чуе от жената, че го желае, независимо каква е истинската причина за това да са заедно.

И наистина, лицето му омекна.

— Толкова си млада, моя съпруго. На младини човек е нетърпелив.

Всичко в нея вреше и кипеше, но алкохолът в кобилешкото мляко беше най-малката причина за това.

— Аз съм младоженка и това е моята първа брачна нощ.

 

 

Капачето, което при дъжд или сняг затваряше и най-горния връх на сводестия покрив на юртата, беше отметнато както в повечето сухи нощи, така че Мандухай можеше да види няколко звезди, когато погледнеше нагоре. Съпругът й вече спеше; чуждата тежест, чуждата миризма бяха наполовина върху нея, наполовина до нея. Под себе си усещаше влагата и надушваше кръвта, смесена с потта и с миризмата на мъжкото семе — отчасти рибешка, отчасти брашнена. Утре, след като пред всички бъде доказана нейната девственост, ще трябва да сменят плъстената постелка.

Въобразяваше си, че ще се чувства съвсем различно, щом стане жена, но не беше така. Майка й я бе подготвила за болките при първия път и болки наистина имаше, но не много по-силни от деня, когато се появи месечното й кръвотечение. Ханът не беше груб с нея. Като се сетеше обаче за екстатичните стонове, които бе чувала нощем от леглото на родителите си, осъзнаваше, че има и още нещо, което би трябвало да изпитва, а не само облекчение, задето всичко е минало благополучно. Жената на братовчед й твърдеше, че да бъдеш с мъж в леглото можело да е поне толкова хубаво, колкото да излезеш с любимия си кон в ранната утрин, когато първите слънчеви лъчи се смесват с хладината и карат кожата ти да тръпне, когато се сливаш с животното и политаш през равнината. Нищо такова не беше усетила през тази нощ. Може би човек трябваше първо да научи тези неща, точно както най-напред трябва да опознаеш коня, преди да поискаш нещо повече от него, освен само да не те хвърли от гърба си. Да, сигурно беше така. Не биваше да се отказва само защото не беше изпитала веднага всичко.

Сега беше съпруга на хана и връщане назад нямаше.