Таня Кинкел
Мандухай (25) (Великата царица на монголците)

Двайсет и четвърта глава

Ма Дзин нямаше определен план, когато напусна стана на Мандул хан. За първи път, откакто беше помолил касапина да го кастрира, за да стане евнух на императора и да избяга от гладната смърт или от робството на едрите земевладелци, той не знаеше какво да очаква от бъдещето, от какво се страхува, на какво се надява. Чувството беше неописуемо: след всичките тези години отново да има възможността да започне нов живот. Можеше, ако иска, дори да се върне към първия си живот, но при по-добри условия. Монголците все още предпочитаха да търгуват чрез размяна на стоки, вместо да използват злато, сребро и мед. Ма Дзин бе разполагал със злато само когато Чоросбай-Темур му го беше дал за пътуването до Забранения град. Обаче конят, особено монголският кон, струваше много. За един кон средна ръка можеше да получиш цяла бала^[1] висококачествена коприна и десет бали груба коприна. За добър кон като този, с който избяга Ма Дзин, даваха дори 132 фунта^[2] чай. С получените пари можеше да си купи едно-две оризови полета в някои райони.

На бойното поле край Туму той беше погребал мечтите си да стане герой. Отдавна престана да мрази монголците, дори се чувстваше добре при тях, но те не бяха неговият народ; техният език не беше неговият език, а понякога му бяха толкова чужди, колкото и в първия му ден сред тях. Обичаше Мандухай, от дете тя бе превзела сърцето му, но не беше възможно да се върне при нея, докато бе жив съпругът й, а може би и след това. Чоросбай-Темур, когото уважаваше и, ако трябваше да бъде честен пред себе си, накрая дори обикна, беше мъртъв. Нямаше причина да остава при монголците, още повече че сега и те го смятаха за предател.

Не можеше да си представи обаче отново да стане селянин или да се грижи за отшелник. Дори да имаше късмет с реколтата в една година, на следващата вероятно щеше да се принуди да затъне в дългове като баща си и да свърши като наемен роб на някой едър земевладелец. Освен това не беше първа младост и дните, които да прекарва от изгрев до след залез-слънце на нивата, привел гръб, да сади ориз и да го жъне, както правеше като осемнайсетгодишен, бяха преброени. Не, животът не му беше отредил да бъде селянин.

С известна доза самоирония си помисли, че трудно би разбрал каква е била волята на боговете спрямо него, защото досега го бяха изпробвали само в областта на отглеждането на деца и на предателството. После му хрумна една абсурдна мисъл, която отказваше да го напусне. Нито Средното царство, нито монголските племена бяха истинската му родина, ала той мислеше и сънуваше на двата езика. Може би беше предубеден, но твърдо вярваше, че неговата възпитаничка Мандухай има силите да реши въпроса с наследяването по своя воля, независимо дали Златния принц ще загине, или не. Освен това той познаваше жената, която бе успяла да застане начело на Средното царство. Беше й направил услуга и веднъж бе посредничил между двете. Би могъл да се опита да го направи отново, този път откъм страната на Ван.

Веднага след това си каза, че е глупак. Сега не можеше да предложи изгодна сделка, а уважаемата Ван не изглеждаше склонна да го възнагради с някакъв пост, водена от гола сантименталност, и още по-малко приличаше на човек, който се доверява на другите.

Но му беше показала, че е готова да върви по необичайни пътища. Идеята го обсеби и той сключи компромис със себе си. Ма Дзин щеше да отиде в столицата и да се опита да започне там нов живот, независим от бившата бавачка, уважаемата Ван. Това нямаше да е крачка назад, какъвто би бил опитът да стане отново селянин, а нещо, което никога досега не беше правил. Но отвореше ли се възможност, щеше да говори с Ван и да види какво ще излезе от това.

Във всеки случай нямаше да се върне при монголците в близкото бъдеще, а и нямаше да е лесно да намери куриери, затова, преди да мине границата, се отби в стана на клана Чорос и даде на братовчеда на Мандухай прощален подарък за нея, който, както се надяваше, щеше да й разкрие какво би искал да направи. Изчака да остави граничния район зад гърба си, за да си остриже косата и да смени дрехите, но можеше да си спести това усилие. Съдейки по коня му, всички срещнати си правеха заключението, че Ма Дзин е северен варварин, който има предимството да живее на територията на императора.

В столицата гъмжеше от десетки хиляди бедни селяни, все още без адресна регистрация, но когато човек претендираше за място в странноприемница, особено пък ако възнамеряваше да поостане, то, както си припомни Ма Дзин, следваше да се регистрира при половин дузина компетентни чиновници и да дава всевъзможни обяснения. Той се загледа в един от мъжете, който с важен вид попълваше документи, още преди да е настъпил денят, и си помисли, че въпреки нещастията си в крайна сметка е имал късмет, защото баща му така и не бе успял да плати обучението и изпитите му за чиновник. И тъй като все още не смяташе за препоръчително да издава името си и най-вече миналото си на евнух в императорския двор, той отново назова монголската дума за лалугер като свое име и заяви, че родителите му живеели в граничния район и баща му бил от монголски произход, но майка му била истинска издънка на народа Чин и наскоро била починала. Последното й желание било нейният син да погребе праха й във възвишената близост на императора. За негова изненада служителят повярва веднага на тази приказка. Очевидно това желание не се срещаше рядко, защото чиновникът го предупреди с отегчена физиономия да стои настрана от гробовете на императорското семейство на хълма Хуангту, изрази съболезнованията си за майката на Ма Дзин и го похвали за страхопочитанието към истинските китайски предци. Въпреки това обаче поиска подкуп, за да му посочи подходящо място за майчината урна.

— Аз съм беден…

— Ако се стискаш, приятелю, няма как да помогна на клетата ти покойна майка.

Все пак той препоръча на Ма Дзин да купи подаръци от магазините за хартия в Императорския град, например хартиена къщичка, ладия или носилка, а после да ги изгори в памет на покойната си майка, за да получи тя тези подаръци в отвъдното. И тъй като даровете ще произхождат от близостта на императора, те ще й покажат, че синът й е изпълнил последното й желание. На излизане Ма Дзин забеляза, че чиновниците си шушукаха и си водеха бележки, затова реши наистина да отиде до някой магазин за хартия. В столицата имаше много шпиони и ако пратеха някой след него, защото на чиновника му е хрумнало така, нямаше да навреди да се държи в съответствие с измислената си история.

Магазинът за хартия се оказа за Ма Дзин истински дар от боговете. Държаха го двама мъже, баща и син. По-младият беше жаден за описания на пътешествия и предложи гостоприемството на дома си за няколко нощи, след като Ма Дзин разказа за произхода си, срещу описания на северните варвари и техните обичаи. Този мил младеж се казваше Ли Донгян; баща му беше много болен, така че той вършеше основната работа и понеже не можеше да си позволи слуги и слугини, се тревожеше много за бъдещето, когато баща му вече нямаше да може да изпълнява поне домашните задължения, камо ли да помага при производството на хартия.

— Не знам нищо за хартията, освен че оценявам красотата й, когато я взема в ръцете си, за да пиша върху нея — каза Ма Дзин, — но с радост бих се отблагодарил за по-дълго на моя благороден домакин.

Така той се сдоби не само с подслон, но и с възможността да припечелва препитанието си. Помагаше на стареца в домакинската работа и се учеше на занаят от младия мъж. Оказа се доста възприемчив, така че двамата гарантираха за него пред отговорния чиновник. Като цяло монголският мелез Лалугер имаше по-добър живот в Императорския град, отколкото бе имал евнухът Ма Дзин в Забранения град, и макар Мандухай да му липсваше, той установи, че е доволен от съществуването си. Едва когато отиде с Ли Донгян на баня — това се случи два месеца, след като бе започнал нов живот и в първата вечер, когато старият баща склони да остане сам — му беше напомнено, че миналото винаги ни застига.

— Вие сте евнух, Лалугер? — смаяно извика Ли Донгян, а погледите на останалите посетители, които стояха, седяха или се плацикаха наблизо, също издаваха безпокойство. Ма Дзин скалъпи набързо историйката за някаква трагична злополука, но усети, че не му повярваха. Дочу някои от къпещите се да мърморят „шпионин“ и със закъснение си спомни, че извън Забранения град смятаха евнусите за шпиони по принцип, докато не се докажеше обратното. Имаше основателна причина за това недоверие: Източното хранилище, както наричаха тайната служба на императора заради местоположението на главната й квартира, се състоеше почти само от евнуси. Докато беше евнух от Министерството на огъня и водата, Ма Дзин почти не беше срещал евнусите от Източното хранилище.

Ли Донгян беше много тих тази вечер и Ма Дзин започна да се опасява, че още на другия ден ще бъде уволнен. Годините при монголците явно му се бяха отразили, защото реши да хване бика за рогата и да зачекне прямо въпроса.

— Аз не ви шпионирам — каза той на Ли Донгян.

— Знам — отвърна за негова изненада младежът. — Един шпионин би си потърсил по-доходни задачи, отколкото да бърше устата на почитаемия ми баща и да го пази да не седне в собствените си изпражнения. И не би се представял за половин варварин. Въпреки това съм тъжен, задето се оказахте евнух, понеже, признавам си, хранех надеждата… да се сближим.

Нова изненада, при това приятна. Онова, което касапинът беше направил по желание на Ма Дзин, беше достатъчно, за да умъртви всичко в слабините му, но, както установи по-късно, то не означаваше, че не може повече да мечтае, да търси приятелство и някакви усещания. Докато беше при монголците, не смееше да предложи нещо някому, както от страх да не му се присмеят, така и заради странните им закони. Те не смятаха за необичайно свекървата да се омъжи за зет си, ала играта на облаци и дъжд беше позволена само на съпрузите, а нарушенията се наказваха строго.

Но Ли Донгян не беше монголец, още по-малко пък — човек, който имаше власт над живота и смъртта на Ма Дзин. Той бе любезен момък с приятна външност и Ма Дзин имаше избор за първи път от много време насам.

— Съществуват различни възможности за близост — предпазливо отвърна той.

Дом, занимание, мъж, който го приема радушно в леглото си: Ма Дзин можеше да се смята за щастливец и наистина беше щастлив, но въпреки това се усещаше как наблюдава продължително портите на Забранения град, когато минаваше покрай тях. Питаше се дали Златния принц е разгромен, дали се е върнал при Мандул хан и нямаше полза да си казва, че това вече не го засяга. Представяше си какво прави в момента Мандухай. Ами ако съпругът й реши да я държи отговорна за делата му? Дори да не беше така, все още съществуваше онзи враг, който бе убил сина й. Ма Дзин не бе успял да открие доказателство за вината на Йехе Хабарту, Нойонболод или някой друг, макар да беше твърдо убеден, че е пропуснал нещо.

„Жива ли е младата съпруга на хана, добре ли е?“ — това не беше въпрос, който да зададеш на кой да е на улицата. Понякога, докато пиеше вино с Ли Донгян в някоя кръчма, се надяваше да научи отговора от чуждите разговори, но това не се случваше. Затова пък често говореха за бавачката Ван, ала нищо от чутото не му беше полезно. Обвиняваха я, задето императорът още нямал жив син; фактът, че собственото й дете умряло скоро след раждането, показвал неодобрението на боговете, а после — в столицата бяха единодушни по въпроса — благодарение на уменията си на вещица Ван възпрепятствала забременяването на всички други жени, с които спял Синът на небето. Да, той имал и други наложници и въпреки това слушал Ван за всичко и това било още едно доказателство за магьосническото й изкуство.

— Това е противоестествено. Хайде, докато нямаше друга жена в леглото си, както и да е, но какво търси при нея сега, когато може да притежава която пожелае? Кълна ви се, тази жена е вещица!

— Тя върти сделки — обади се друг посетител на кръчмата. — Не стига, че го накара да й прехвърли огромни земи, ами притежава и магазини. Това е просташко, ама пък и тя е само една бивша бавачка, а не истинска благородничка.

„Бъди разумен“, казваше си Ма Дзин, „дръж се настрана“ — ала в главата му отново зрееше старият план. Примамливостта на цял един свят, възможността да научава важни новини — всичко това беше вярно и го влечеше неудържимо, но имаше и още нещо. Най-старото му изкушение, онова, което го бе измъчвало още като млад селяк, му се явяваше в нов образ: след като не може да бъде герой, поне да влияе донякъде върху събитията, вместо да се влачи по течението им.

Сети се за шахматните фигурки, които беше оставил за Мандухай. Понякога, много рядко, дори една пионка успяваше да стигне до другия край на игралното поле и да се превърне в царица.

Ма Дзин съчини писмо до уважаемата Ван, използвайки писмеността на уйгурите, в което я молеше за покровителството й над магазина за хартия на Ли Донгян. Вероятно тя получаваше стотици такива прошения, но той намекна за роднинските си връзки с нея и спомена, че нейният братовчед от севера я възхвалявал като далновидна жена. Освен това нарисува с туш в полето на листа малка, сякаш неволна закачка на четчицата — черна котка. После зачака. Цяла седмица не се случи нищо и той си каза, че вероятно Ван изобщо не е видяла молбата му. Не би се учудил, ако цялата работа вече се въртеше от писари. Но дори да бе прочела писмото, може да беше забравила „братовчеда от севера“ или да е решила, че той вече не може да й бъде от полза.

На осмия ден обаче Ли Донгян, ококорен от почуда, съобщи, че получил покана да представи най-добрите си стоки в Забранения град. Размечта се как щял да стане придворен доставчик или поне доставчик на хартия за главната наложница на императора.

— Ами ако я подразня? Ако неволно направя някой гаф? Накрая ще загубя всичко!

— Само смелият напредва в живота — отвърна Ма Дзин. — Освен това аз ще бъда до теб.

Засрами се, задето криеше истината от Ли Донгян. Но в крайна сметка можеше да се окаже, че уважаемата Ван наистина не иска нищо, освен хартия, и тогава щеше да е по-добре Ли Донгян никога да не научава какво е можело да се случи.

 

 

Когато донесоха на Бег-Арслан новината, че вдовицата на Мандул хан е отхвърлила предложението му, той се ядоса, без да се изненада особено. След всичко, което му беше разказвала дъщеря му, той бе смятал за напълно възможно изборът на Мандухай да падне върху Нойонболод. Следващата част на съобщението обаче беше толкова невероятна, че той удари пратеника през лицето, защото я помисли за шега, а не беше в настроение да се превръща в мишена на подигравките на един подчинен. Удивително бе колко допълнителна работа му създаваше внезапното отсъствие на съпруга. Вярно, беше заповядал на една от робините, взети като плячка при последния набег, да дойде в леглото му, но младото същество не само беше сковано като дъска, а и седмици след това не бе способно да се грижи както трябва за храната и дрехите му, за хранителните запаси и дървата за огрев.

Пратеникът се изправи; от носа му шуртеше кръв, но продължи да твърди, че казва истината: хатун се омъжила за малко момче, а новият хан бил отроче на онзи Баян-Мунке, който сам не беше възмъжал и носеше вината за смъртта на дъщерята на Бег-Арслан. Умът му не го побираше. Който и да я съветваше и да я държеше в ръцете си, трябва да беше кръгъл глупак. Когато накрая му съобщиха, че хатун била решила този път да разположи зимния си стан на юг, той помисли, че се досеща кой е този човек в сянка: братовчедът на Мандухай, настоящият предводител на клана Чорос. Нямаше да му бъде трудно да сплаши този младеж. Бег-Арслан изпрати част от хората си да прогонят стадата, които категорично се намираха върху земята на Чорос, за да демонстрира превъзходството си, и им заповяда да разпространят, че ще се случат и по-лоши неща, ако кланът Чорос не се подчинява на тайджи. Сметна, че не се налагат повече предохранителни мерки. Една жена, чийто ум дъщеря му явно бе надценила, едно малко момче и предводителят на клана Чорос, който досега не се беше отличил с нищо: те щяха да продължават да уронват престижа на хана, но за Бег-Арслан това беше изгодно.

Повече грижи му създаваше Исама. Той се бе установил с хората си в един от най-пищните оазиси по протежение на Пътя на коприната и благодарение на няколко доходоносни набега се беше сдобил с плячка и женска плът и събрал под свое командване достатъчно мъже, за да бъдат наречени войска. О, той продължаваше да изпраща на Бег-Арслан изпълнени с уважение послания и част от плячката, но от своя страна изискваше добитък и коне от общите им съюзници, ойратите, а един от тях разказа, че Исама имал наглостта да кара хората си да го наричат тайджи. Нямаше да навреди, ако през пролетта му бъде напомнено докъде се простират собствените му граници, помисли си Бег-Арслан и прекара зимата в мрачни разсъждения за загубените възможности, смъртта на дъщеря си, неизбежната смърт на непокорната си жена и за ненадеждните подчинени. Посрещна пролетта с не по-добро настроение от миналогодишното, затова пък имаше план. Чудеше се защо Нойонболод е позволил на хатун да го отблъсне, вместо тутакси да я сложи на мястото й. Ако той се намираше тогава в Долината на вечния извор, щеше просто да сграбчи Мандухай и да я обладае, а после тя нямаше да има друг избор, освен да се омъжи за него и да го узакони като хан. Хората му лесно щяха да се справят с неколцината воини от нейния стан.

Сдържаността на Нойонболод говореше или за слабост, или за огромно търпение. На всичкото отгоре малкият грозник бил инвалид. Вероятно Нойонболод е сметнал, че трябва само да изчака година-две и че дължи това на своя клан Борджигин. Както и да е, сигурно кипи от гняв срещу Мандухай, ако се смята за мъж на място. Бег-Арслан реши да убие с един удар две мухи. Ако предложи съюз на Нойонболод, не само ще покаже на Исама, че той, Бег-Арслан, може и без него, но и няма да си повтаря, че е получил отказ заради едно сакато дете.

Предложението му към Нойонболод беше простичко и не можеше да бъде отхвърлено: той щеше да го провъзгласи за хан, нали в крайна сметка всички преки потомци на Чингис хан — с изключение на инвалида — бяха мъртви. „Можеш да обясниш, че предците ти са излезли от утробата на майка Хулун“ заръча Бег-Арслан да му предадат. „Само това има значение.“ В отговор Нойонболод трябваше да се задължи да остане в границите на североизток, с които се задоволяваше Мандул. О, и още нещо: да убие грозния инвалид и да предаде хатун на Бег-Арслан — това се разбираше от само себе си. „Тази жена е вдовица, така че не очаквам девственица“, натърти на пратеника си той с надеждата, че се е изразил пределно ясно и че Нойонболод може спокойно да си отмъсти на жената и да я обладава, колкото си ще, стига после да му я предаде цяла-целеничка и жива. Тук не ставаше въпрос за празното брачно ложе на Бег-Арслан, а за честта и авторитета му. Той беше най-могъщият мъж сред децата на Вечното синьо небе и не можеше да допусне някой да забравя този факт и да му казва „не“. Досега беше търпял донякъде — и какво бе спечелил? Нищо, освен неблагодарност и ядове. Дъщеря му щеше още да е жива и сега щеше да е хатун, ако беше настоял пред Мандул хан да не си взема втора съпруга. Ама не — прояви се като великодушен, великодушен и добър, дори взе храненицата му и й оказа честта да я направи своя съпруга, а за благодарност Борокчин прояви непокорство, заигра се с онова глупаво момче, Златния принц, и така го принуди да я убие и да прекара целия зимен стан, измъчван от неудобство и злоба.

Той внуши на пратеника да говори с Нойонболод само насаме и му предаде второ съобщение, за да има извинение за посещението си в зимния стан на Мандухай, а ако не открие там Нойонболод, да тръгне на север. В това съобщение Бег-Арслан искаше да му върнат зестрата, която навремето беше дал за дъщеря си, а също и онези мъже, които беше оставил при Мандул хан под командването на Исама като „придружаваща охрана“. Разбира се, нито едното, нито другото му искане щеше да бъде удовлетворено; мъжете отдавна вече не бяха в стана на хана, а що се отнася до зестрата на Йехе Хабарту, той я бе получил обратно чрез зестрата на Борокчин. Но от него можеше да се очаква подобно искане, затова той го постави на драго сърце, предвкусвайки отговорите на Нойонболод и на хатун.

Пратеникът не беше същият мъж, когото Бег-Арслан бе изпроводил последния път при хатун, но явно бе наясно с преживяванията на своя предшественик: след като се завърна и предаде отговора на Бег-Арслан, човекът беше достатъчно предпазлив да се държи извън обсега на господарските юмруци. Това не беше необходимо. Посланието не събуди гнева на Бег-Арслан, напротив. Той отметна глава и се засмя. Смя се дълго и от сърце. Не се беше чувствал толкова добре, откакто първите слухове за Златния принц и за дъщеря му бяха достигнали от двора на Мандул хан на юг, до него.

— Малката вдовичка иска да воюва? Строи стенобитни машини? Прекрасно. Скоро сама ще ми падне в ръцете, а аз ще проявя невероятната щедрост да възнаградя Нойонболод за това. Би било жалко, ако загине, пронизана от стрели, преди да съм й показал какво значи истински мъж. Ако обаче Нойонболод ми я предаде цяла и невредима, ще си помисля. Но само тогава!

 

 

— Много е важно — каза Нойонболод на Мандухай — ние да определим бойното поле, а не ойратите, защото те и без това имат предимството да познават по-добре местността.

Не съществуваха много географски карти. През всичките години, през които монголците бяха владели Средното царство, китайците, иначе обсебени от книжата, администрацията и всичко, поддаващо се на броене, при случай изготвяха карти на изконните монголски земи, ала различните кланове предпочитаха да спорят за сферите си на влияние, без да им се налага да предявяват изрисувана кожа или китайска хартия. В крайна сметка, от всяко дете на Вечното синьо небе се очакваше да знае по всяко време къде точно се намира, ориентирайки се по разположението на слънцето и звездите и по състоянието на Майката земя.

При все това Мандухай бе открила в наследството на Мандул хан една стара карта от пергамент. Не беше изготвена от китайци, защото съдържаше два вида писменост — монголската и друга, която не можеше да разчете, но не беше с китайските писмени знаци.

— Това писмо е арабско — поясни Нойонболод, — виждал съм тези знаци при някои търговци по Пътя на коприната. Вероятно картата е изготвена от монголци, живеещи в илханатите^[3] по времето, когато великият хан е царувал над персите.

Остаряла или не, картата показваше всички области, представляващи интерес за Мандухай. Тя я разучава през цялата зима и поиска от Нойонболод да й опише най-точно по кои райони и пътеки ойратите снабдяват Бег-Арслан и Исама с добитък и мъже. Накрая взе решение.

— Голямата равнина западно от планината Хангай и източно от Алтайските планини — отсече тя. — В целия запад няма по-добро място за конските стада, тук всички сте на едно мнение, защото водата се стича през цялата година от планините към равнината. Щом повечето ойратски кланове отглеждат там своите коне, значи това е районът, който трябва да завладеем. Конете са сърцето на всяка войска. Превземем ли този район, ойратите няма да имат друг изход, освен да се подчинят на нашите условия. Все едно дали имат четири тумена, а ние разполагаме с бойци за три. Недостигащите десет хиляди бойци няма да са от съществено значение. За да задържим района обаче, ще трябва да пленим предводителите им, а сетне да поискаме техните синове за заложници — само така мирът ще бъде траен.

После си поговори с Нойонболод на четири очи.

— За начало ще обясним на всички монголци, включително на нашите собствени хора, че първостепенната ни задача е да превземем някой китайски град, защото запасите ни от злато и коприна намаляват, а мъжете ни са се отучили да се бият.

— Защо не искате да им кажете истината за нашата стратегия?

— Защото юртите ни имат тънки стени и защото стратегията е твърде сложна за повечето от тях. Освен това хората, общо взето, обичат да вярват в това, което желаят. Затова им обещавам нещо, което им е познато, и се опитвам да разпаля огъня в сърцата им. Злато, вино, коприна и жени. Ако им кажа защо съм принудена да заблуждавам нашите противници или че тази първа битка цели нещо велико, а именно обединяването на нашия народ, те или няма да ме разберат, или ще издадат преждевременно плана ми. Не желая нито едното, нито другото.

Така по време на цялото зимно стануване се говореше само за това кой от богатите градове на Китай да бъде нападнат. Строяха се стенобитни оръдия, големи катапулти и тежки щитове, които щяха да се транспортират с каруци.

Толкова по-голяма беше изненадата, когато Нойонболод оповести пред командирите на отделните подразделения накъде всъщност ще се отправи първият военен поход. Ала перспективата за коне, безкрайно много нови коне, въодушевява всеки боец с монголска кръв. „Коприната, златото или жените са просто добра плячка, но конете са най-хубавият подарък от Майката земя за децата на Вечното синьо небе“, гласеше поговорката.

Предводителите се спогледаха и кимнаха.

— За целта обаче трябва да пристигнем там, без преди това да бъдем прихванати от тях или от техните съюзници — натърти Нойонболод. — Приклещят ли ни в проходите, сме загубени.

— Исама пребивава в оазисите — напомни братовчедът на Мандухай. — Трябва да прекоси Гоби, за да стигне до ойратите, но би могъл да го направи. А Бег-Арслан като нищо ще ни попречи изобщо да стигнем където и да било, ако разбере накъде сме се запътили!

— Затова е важно и двамата да са заети другаде — отвърна Мандухай.

— И как смяташ да…

— Братовчеде — подзе тя, — ще ти кажа, щом потегли походът. Разбира се, имам ти доверие, както и на всички в тази юрта, но нощта има уши, а аз не искам да въвеждам в изкушение някого, който още не е убеден, че може да разчита на моите способности. Бъди сигурен обаче: помислено е и за Исама, и за Бег-Арслан.

Тя говореше с убедителност, която до голяма степен беше заблуждаваща, защото ако беше признала на колко игри на късмета се крепи планът й, едва ли някой щеше да се съгласи да я последва. Куриерът, когото бе изпратила при уважаемата Ван, още не се беше върнал и тя изобщо не знаеше дали Ма Дзин е успял отново да установи връзка с бившата бавачка. Ако не забележеше раздвижване на китайските войски към Пътя на коприната, Исама нямаше да се обезпокои, че може да загуби базите си, щом напусне оазисите, за да прекоси Гоби в североизточна посока и да подкрепи ойратите. Много неща зависеха и от това как новият й малък отряд от жени щеше да постигне поставените си цели в стана на ойратите. Планът предвиждаше още Нойонболод и хората му от северното крило да яздят само кобили, което беше крайно необичайно, но със сигурност щеше да развесели бойците, след като им бъдеше разяснено. Повечето кобили щяха да са разгонени и това щеше да примами много жребци от становете на ойратите, а лъжливите шаманки щяха да подклаждат разпространението на небивалици. Освен да сеят слухове за наградата в злато, равна на телесното й тегло, най-важната им задача бе да накарат ойратите да повярват, че битката не бива да започва преди новолуние, за да не се разгневят духовете.

На всичкото отгоре тя не знаеше дали е успяла да запази планирания си поход срещу ойратските племена в тайна от Бег-Арслан, който, за разлика от Исама, владееше не само един оазис и следователно не зависеше от една-единствена база.

— Това е нашият час — заклинателно се обърна Мандухай към Нойонболод, двамата предводители на групите от по десет хиляди бойци, техните заместници и най-важните командири на подразделения, събрани пред нея. — Първата голяма крачка, за да станем отново един народ, какъвто сме били някога при праотеца. Не бива да се колебаем. Трябва да направим тази крачка към голямата равнина западно от планината Хангай. Ще тръгнете ли след мен и хана?

— Може би ще е по-добре момчето да остане в зимния стан… — обади се братовчед й, но Мандухай поклати глава.

— Не. Много е важно нашите бойци да знаят за кого тръгват на бой и да не си мислят как ние с хана сме на сигурно място, докато те залагат главите си заради нас. Тръгваме утре.

— Освен това един зимен стан със слаба охрана би могъл лесно да падне в ръцете на Бег-Арслан, след като проумее какво става — допълни Нойонболод. — Ако Бег-Арслан плени хана, войната приключва, все едно дали ще победим ойратите, или не.

Прав беше. Мандухай усети одобрението на присъстващите. Приятно й беше да знае, че Нойонболод е на нейна страна, защото той не само говореше, но и мислеше, все едно за какво ставаше въпрос. Тя плесна с ръце и съпругата на братовчед й, единствената присъстваща жена, освен Мандухай, защото Мандухай не искаше слугините и слугите да слушат какво се говори на това съвещание, напълни голяма паница с айраг, която тръгна да обикаля предводителите. Когато накрая стигна до Мандухай, тя, преди да отпие, каза:

— За възраждането на Нефритената империя!

— За бъдещето — отвърна Нойонболод, а тя го погледна, съзнавайки, че това не беше непременно едно и също.