Таня Кинкел
Мандухай (23) (Великата царица на монголците)

Двайсет и втора глава

Неизтрезняващият Мандул хан искаше да му носят все повече млечна ракия, оризово вино и айраг и заповяда на Исама да доведе Златния принц насила. За изпълнението на това поръчение Исама взе със себе си не само неколцина мъже, но и всички воини, които тайджи беше оставил под негово командване в стана на Мандул хан. Мандухай, придружавана от телохранителите си, научи за това от Нойонболод, когото срещна на стрелба с лъкове.

— И затова — заключи Нойонболод, наблюдавайки я зорко — аз не вярвам, че той ще се върне. Смятам, че е слушал много внимателно защитата на Йехе Хабарту и сега се чуди какво бъдеще го очаква тук, след като премахне Златния принц.

— Значи, няма да изпълни заповедта на хана? — попита Мандухай, без да отговори на въпроса, скрит в думите на Нойонболод.

— Не съм казал това. Той не може да си позволи да остави жив Баян-Мунке, сега вече не. Ако го доведе тук жив, напълно е възможно ханът, в състоянието, в което се намира, да му прости, ако ли не — Исама ще плати за всичко, защото обвини Баян-Мунке и Йехе Хабарту и лиши хана от неговия наследник.

Време беше да се прекрати шикалкавенето поне по един въпрос.

— Дори ако Исама реши да се върне — подзе Мандухай, — със или без Баян-Мунке, който тогава вече няма да бъде Златен принц, то аз не виждам причина да бъде допуснат отново тук. И той, и хората на тайджи. Вие виждате ли причина, Нойонболод?

Той беше най-важният хански военачалник, а тя току-що го беше помолила да направи нещо, което вече нямаше общо с желанията на Мандул хан, а произлизаше само и единствено от нея. Ако Нойонболод откажеше, тя щеше да бъде с вързани ръце. Наистина, Мандухай смяташе, че повечето воини в стана се отнасят с уважение към нея, но тези мъже не биха се решили на разправа с хората на тайджи само по нейна заповед.

— Исама никога не е имал какво да търси тук — бавно изрече той, — но когато един мъж хваща оръжието, той предпочита да знае защо го прави. И за кого.

Би било лесно, толкова лесно да му даде надежда, че ще се омъжи за него, щом Мандул хан издъхне. Дори нямаше нужда да изрича тази лъжа — достатъчно беше да прояви двуличие и да каже нещо от сорта „не всички обвинения на Йехе Хабарту бяха неверни“, а после да остави Нойонболод да се ръководи от надеждите си. Но лукавството беше подходящо за оръжие между противници. А той — сега тя беше сигурна — никога не е бил неин враг. Ако се отнесе към него като към враг, той ще се превърне в такъв, щом разкрие истината. Вероятно бездруго щеше да я разкрие скоро; тя можеше само да се надява, че за него има и по-важни неща от една мечта, която явно беше хранил доста по-дълго от нея.

— Отнесох се несправедливо с вас — рязко каза Мандухай. — Години наред ви подозирах погрешно в нещо.

Той разбра веднага за какво става дума; тя го позна по лицето му, по начина, по който изведнъж се напрегна тялото му, по ръцете му, които й подаваха нова стрела и при това докоснаха нейните.

— Откога знаете? — попита тихо той.

— От няколко дни, когато изтръгнах истината от Йехе Хабарту — отговори тя. Как й се искаше да няма задни мисли в този миг, а просто да усеща неговата ръка върху своята, вместо да вижда в тази ръка инструмент, който може да я короняса или да я унищожи. Името му означаваше „яка, добра стомана“, а тя си помисли, че досега е успявала да убива с хладно оръжие само когато противникът не се съпротивлява. Права беше Йехе Хабарту, нейният инструмент беше стрелата, а не ножът или мечът; стрелата, направена от дърво, с която трябва да боравиш умело, за да не се счупи. Дори върховете на стрелите за лов често се правеха от шипове на бодил, а не от стомана. — Затова се случи, каквото се случи.

Той я изненада — отстъпи назад и поклати глава.

— Това може да е била една от причините, но ако нямаше друга, Златния принц щеше още да е тук, Мандухай хатун — каза Нойонболод, а тя се запита дали наистина беше възможно той да я вижда такава, каквато е, дали виждаше и бодила с кукичката, готов да изтръгва живо месо, а не само да уцелва: онази част от нея, която пожертва Златния принц, защото се бе изпречил на пътя й.

— Да — отвърна тя, — да — и осъзна, че никой друг не беше вниквал така дълбоко в нейната същност — нито Йехе Хабарту, нито дори Ма Дзин, който, сбогувайки се с нея, продължаваше да вижда в нейно лице детето, което трябва да закриля. Очите на Нойонболод се задържаха върху лицето й.

— Тук няма бъдеще за Исама — каза той — и аз ще се погрижа всички да разберат това.

 

 

По следите от товарните каруци Исама откри бързо стана на Златния принц, но в последвалата суматоха Баян-Мунке отново успя да избяга. Той изостави цялата си свита и съпругата си, както и всичко, което беше взел от стана на Мандул хан — добитък и богатства. Един от хората му попита Исама дали сега ще се върнат при Мандул хан, или ще продължат да издирват Златния принц.

— Искаш да кажеш, оскубания петел — засмя се Исама. Явно боговете бяха благосклонни към него, макар наскоро да бе изживял някои обезпокоителни моменти. Сега, след като беше спечелил плячка и имаше само предани мъже около себе си, почти не му се вярваше, че се е тревожил заради немощния стар хан и някакви си женоря. Е, вярно, щеше да се наложи да обясни на тайджи защо дъщеря му е мъртва, но вината за това можеше лесно да бъде хвърлена върху глупавото момче, пък и Бег-Арслан имаше и други деца. Вече нямаше значение дали белоликата малка вещица Мандухай знае, или не знае кой е убил малкото й. Той си беше отмъстил, а бъдещето му се предлагаше като жена, която знае за какво я бива: да бъде обладавана. Не, той щеше да остави стана на Мандул хан на собствената му незначителност и да тръгне отново на юг с току-що придобитите богатства, този път не като молител, който има нужда от препоръка, за да бъде облагодетелстван от Бег-Арслан, а като предводител със собствени закони. Ами да, като се замислеше, много скоро нямаше да има нужда дори от Бег-Арслан. Още няколко набега за плячка, и към него щяха да се присъединят достатъчно мъже, така че да поведе собствена войска. Той вече не беше просто член на свитата на Бег-Арслан — той щеше да бъде Исама, който собственоръчно е видял сметката на Златния принц. Нямаше да навреди постоянно да напомня на хората за това.

— Къде е златният пояс на мъжа ти, жено? — попита той съпругата на Баян-Мунке и беше разочарован, когато младата глупачка, хлипайки, му съобщи, че не знае. Е, щом не разполагаше с пояса, поне разполагаше с жената. Който се ожени за съпругата на хана, ще бъде следващият хан. Който се ожени за съпругата на Златния принц, ще струва колкото Златния принц, така трябва да бъде. Как само се шегуваха боговете: най-напред Исама принуди безсрамното женище Йехе Хабарту да му се отдаде, после обвини младока Баян-Мунке в собственото си провинение, а сега щеше да вземе жена му. Животът наистина не можеше да бъде по-сладък за един хитър воин като него…

 

 

Новината за кончината на дъщерята на тайджи вече бе стигнала до стана на Бег-Арслан, когато там пристигна Баян-Мунке — сам, на изнемощял кон, но убеден, че тайджи ще му помогне. Прие го съпругата му, Борокчин, храненичето на Мандул хан.

— Ние сме един вид брат и сестра — каза изтощеният младеж. — В името на роднинството ви моля да ми помогнете!

— Ако сте откраднали съпругата на моя приемен баща, това ме освобождава от роднинските задължения — отвърна Борокчин. Баян-Мунке падна на колене пред нея.

— Ама аз не съм я откраднал! Невинен съм, кълна се! Оклеветиха ме.

Борокчин го съжали. Освен това си спомни колко надменно се бе държала винаги Йехе Хабарту. Би могла да си представи, че мащехата й е сключила споразумение с Баян-Мунке за времето след смъртта на Мандул хан, но не и че е отишла толкова далече и наистина се е отдала на младежа. Затова му позволи да си отпочине в стана на съпруга й, ала го предупреди, че не й се вярва той да го подкрепи.

— Но защо? Та нали двамата с дъщеря му станахме жертва на злостни клевети!

— Той ще види във вас причината за несбъдването на мечтата си да се сроди с двама ханове и да смеси кръвта си с тази на великия хан и ще поиска час по-скоро да ви изтрие от лицето на земята — обясни Борокчин, която достатъчно добре познаваше съпруга си след всичките тези години. Затова не подслони Баян-Мунке в собствената си юрта, а при една слугиня. Бег-Арслан се завърна тъкмо когато младежът, за първи път от много дни, се тъпчеше с пушено месо. Когато му докладваха за посещението на Златния принц, той така се разгневи, че от носа му потече кръв.

— Само да го намеря и ще му изпия кръвчицата — закани се той. — Този млад глупак! Не трябваше да му позволявам да се върне от граничния район. Как ти хрумна да му предложиш моето гостоприемство?

— Предложих му своето — самоуверено отвърна Борокчин. — Двамата с него сме деца на един и същ приемен баща, така че той ми се пада брат по клан. Не проумявам как може да не зачитате тази връзка. Нима аз обиждам вашите роднини?

— Моята дъщеря е мъртва заради този червей — ревна Бег-Арслан и я удари през лицето. Състраданието й към Баян-Мунке не стигаше чак дотам, че да се примири с бой заради него; тя беше наясно, че ако приеме безропотно удара, няма да й е за последен път.

— Веднага отпратих Златния принц — излъга тя. — А пък вие, съпруже, не забравяйте, че съм дъщеря на вашия хан.

— Ти си безполезна също като баща си — упрекна я Бег-Арслан, но гневът в очите му отстъпи на пресметливостта, защото вече беше научил от часовоите в коя юрта се намира нежеланият гост. — Остава още една хатун — замислено добави той — и вече няма Златен принц. Смятам, че е време да се оженя още веднъж.

— Но вие не сте част от Златната наследствена линия — напомни Борокчин и в следващия миг си прехапа езика.

— Никой вече не е — отвърна Бег-Арслан.

 

 

Няколко дни по-късно войници намериха насред пустинята трупа на Борокчин. До него лежеше труп на млад мъж без пояс, чиито одежди някога са били обшити със злато и обточени с катеричи кожи, преди лешоядите да премахнат и последната пречка между дрехите и месата му.

 

 

На Мандул хан му трябваше близо месец, преди да умре от препиване. Никой не дойде при Мандухай да я моли да направи нещо, за да спаси хана, и този факт говореше доста за липсата на уважение и симпатия към съпруга й. Само веднъж един от слугите я попита дали да носи още айраг на господаря си, понеже вече били наченати и зимните запаси.

— Той е ханът — с каменно изражение отговори Мандухай. — Да бъде волята му.

Синът на праотеца Чингис, Угедей, навремето също се бил пропил до смърт, както и много от хановете, които бяха управлявали като императори в Средното царство. Никой не смяташе за нередно да се допускат подобни неща. „И това“, помисли си Мандухай, „показва, че всичко трябва да се промени коренно.“ Докато тя чакаше последното издихание на Мандул хан, пристигаха новина след новина: за Исама, който потеглил на юг с вещите на Златния принц и с Шихер като своя нова съпруга; за смъртта на Златния принц и, неочаквано и болезнено, за разлика от бавното гаснене на Мандул хан — вестта за смъртта на Борокчин.

— Тайджи просто направи това, което направи и Мандул хан — каза новият пратеник на Бег-Арслан. — Той наказа съпругата си за непокорното й поведение по отношение на Златния принц.

Мандухай не беше виждала Борокчин от първата година на брака й. Но двете бяха горе-долу връстнички. Момичето я бе посрещнало радушно в новата й родина, а сега, след като научи за смъртта й, нямаше как да не си помисли, че такава можеше да бъде и нейната участ. Запита се дали Ишиге е по-защитена от своеволията на мъжа си, предводителя на племената на „Трите стражи“. Запита се и дали една жена изобщо може някога да бъде достатъчно защитена и сигурна. Едно знаеше: че трябва да осъществи решението си.

— Бег-Арслан тайджи има още едно послание за вас — продължи пратеникът. — Той казва: „Време е да се обедини страната под един владетел, който наистина да е владетел. След като Мандул хан замине при предците си, знайте, че аз ви предлагам ръката си в името на тази цел.“

Мандул хан умря призори, но едва към обед един от слугите му посмя да го раздруса, за да се убеди, че наистина е мъртъв. Мандухай го погреба, както повеляваше традицията: пя траурни песни и заповяда да вземат кожите на конете, които ханът бе обичал приживе и които бяха запазени след смъртта на животните, и да ги разпънат на високи колове във всички посоки на света над юртата, която щеше да служи за негова гробница. Тази гробница, която едва ли някой щеше да посещава, след заминаването им щеше да остане в Долината на вечния извор. Тя разпореди да вдигнат стана и това беше първата нейна заповед, която един стар и заслужил воин постави под съмнение.

— Не смятате ли, Мандухай хатун, че това решение трябва да се вземе от новия ви съпруг? Изборът на квартирата на хана е важна работа.

— Несъмнено — с безизразно лице отвърна тя и се ядоса, че толкова много хора искаха да участват във вземането на решения за това, което трябва да се случва, но очевидно не се замисляха за съществуването на други възможности.

— Най-добре ще е да се омъжите, колкото може по-скоро, за да си имаме отново владетел.

— Така ли?

Мъжът си тръгна, а по-късно й донесоха, че заедно с още неколцина предводители бил отишъл при Нойонболод. Нойонболод бе изпълнил погребалните ритуали с нея и Бату-Мунке, тъй като двамата бяха последните кръвни родственици на Мандул хан, но още не беше разговарял с нея за бъдещето. Сега, докато се извършваха първите приготовления за вдигането на стана, той подхвана тази тема.

— Моля за разговор, Мандухай хатун — заяви официално.

Всички около тях — мъже и жени, тутакси занемяха. „Ето, това са чакали“, помисли си Мандухай. „Логичният, очевиден, разумен край на поредицата от разочарования, от които се състоеше управлението на Мандул хан.“ Тя сама виждаше приближаването на този момент от мига, в който Борокчин и Ишиге бяха заговорили за тази възможност на сватбеното й тържество, и мислено променяше сто пъти отговора, докато установи какво ще отговори — какво трябва да отговори.

— Нойонболод от клана Борджигин — подзе тя, — знам за какво искате да ме помолите, то е чест за мен. Вие сте най-достойният от всички мъже, които познавам. От всички мъже — повтори, натъртвайки на последната дума, бързо се стегна и продължи. — Но вие не сте потомък на Чингис хан, а един потомък на Чингис хан поиска ръката ми, макар още да не е мъж. Не знам дали имам правото да прекъсвам Златната наследствена линия и ще се моля на боговете да ми дадат просветление.

През последните месеци често се беше питала дали той подозира за намеренията й; понякога можеше да се закълне, че е така. Но сега, когато му го каза, когато чу удивеното мърморене, осъзна, че той не беше очаквал това — той, най-умният мъж, когото познаваше. В очите му прочете смайване и обида — толкова дълбока, че не можеше да бъде обяснена само с току-що изплъзналия му се трон. И не само защото Нойонболод изпитваше влечение към нея и вярваше, че може да бъде добър владетел и да управлява заедно с нея, не — той я обичаше, наистина я обичаше, а тя истински осъзна мащабите на любовта му чак сега, когато го отблъсна.

Предводителят на клана Джисуд, който бе дошъл заедно с Нойонболод и вероятно беше настоявал той да й предложи най-после брак, избухна:

— Не говорите сериозно, нали? Това малко дете? Този инвалид? Приемете го за свой син, това е добре, така е редно. Но народът ви сега има нужда от владетел. От мъж. Не можете да ни карате да чакаме, докато това петгодишно момче възмъжее! Оженете се за Нойонболод, така ще е най-добре за всички! Това е ваш дълг!

Една от съпругите на друг кланов предводител, с която Мандухай беше провела дълъг разговор, когато жената я бе помолила за някои привилегии за мъжа си, явно видя сгоден случай и бързо вметна:

— Не съм на това мнение, господарке. Златната наследствена линия е свещена. Ако я прекъснете, небето ще притъмнее, както стана при Есен. Ако обаче закриляте последния потомък на Чингис хан и го направите свой съпруг, Вечното синьо небе също ще ви закриля.

— А кой ще ни управлява междувременно? — кипна предводителят на клана Джисуд. — Ако тя се ожени за момчето, ние направо можем да се хвърлим в нозете на тайджи. Та нали той претендираше за ръката ви?

— Подавайки ми своята ръка, изцапана с кръвта на приемната ми дъщеря Борокчин — остро възрази Мандухай. — Бъдете сигурни, че никога няма да допусна Бег-Арслан да стане наследник на Чингис хан.

— Не отговорихте на въпроса ми. Ако осъществите това безумство и се омъжите за едно дете, кой ще ни управлява през следващите пет години?

— Мандухай хатун — намеси се с дрезгав глас Нойонболод. — Така ще бъде, нали?

— Да — отвърна тя, издържа на погледа му и повтори: — Да.

От всички пътища към бъдещето това беше единственият, при който тя щеше да води своя народ и властта щеше да бъде в нейните ръце. Не че не вярваше в способностите на Нойонболод да стане добър владетел. Вероятно той нямаше да бъде безспорен и винаги щеше да има недоволство, понеже произлизаше само от брата на Чингис хан, но пък притежаваше достатъчно дух и сили, за да се справи с това. Ала тя беше имала седем години време, за да наблюдава как мъжете боравят с властта, и в нея гореше убедеността, че ще се справи по-добре. Не искаше вече само да дава препоръки. Не искаше да помага на друг най-сетне да си създаде авторитет сред монголците и да ги обедини, като се надява, че този път това ще бъде един по-добър мъж — мъж, когото властта няма да поквари, както бе станало с Есен. Тя искаше да управлява сама, без ограничения, веднага, защото и без това беше загубено прекалено много време.

Жена не можеше да стане хан. Племената и клановете никога не биха я приели. Жената можеше да се опита да управлява вместо своя син, през последните двайсет години това се беше случвало на два пъти, и двете майки бяха убити заедно със синовете си, преди момчетата да са пораснали. Затова нямаше да е достатъчно да приеме Бату-Мунке за свой син и да се самопровъзгласи за регентка. Никой не вземаше достатъчно насериозно майката на хана, защото тя нямаше мъж — напротив, мъжете се надяваха да се оженят за нея и така да влияят на хана. Съпругата на хана обаче беше обвързана категорично и никой не смееше да храни повече надежди за себе си.

— Вие ли?! — попита невярващо човекът от Джисуд и без да се съобразява много-много с присъстващите, добави: — С малката пишка на недъгавия като единствено доказателство за правото да управлявате? То никога няма да порасне — нито момчето, камо ли пък пишлето му!

„Това вече е прекалено“, реши Мандухай. Трябваше да покаже тук и сега, че повече няма да търпи неуважение, както не би го търпял всеки владетел от мъжки пол.

— Значи си въобразяваш, че имаш право да говориш по този начин, защото потомъкът на Чингис хан е дете, докато потомъкът на брат му е мъж, а пък аз съм жена? Майка ми Брибсун обичаше да казва: „Няма нищо по-хубаво от това да слушаш мълчанието на глупака“. След като ми отне тази възможност, съм принудена да отговоря, за твое съжаление. Неговата пишка ще порасне, обаче твоята няма да се вдигне повече, така смята жена ти, а тя трябва да знае. Така че на твое място бих си замълчала.

Предводителят на Джисуд беше намекнал току-що, че я смята за прекалено мекушава, за да управлява, понеже е жена. Безполезно би било да го успокоява с нежни думи. Затова си позволи да прибегне до традиционното право на монголките да отговарят на подобни намеци по същия начин, със същата дързост, като на всичкото отгоре подчерта високия си ранг с обръщението „ти“. Неприличните разкази на жените за техните мъже, когато си вземеха втора съпруга, бяха част от вечерното забавление по празници. Защо не и този следобед? Избухналият смях беше на нейна страна.

Той отвори уста, после я затвори и напусна юртата, целият зачервен, защото никои мъж не обичаше да чува от другите, че е загубил мъжката си сила. Затова пък сега проговори Нойонболод.

— О, аз не се съмнявам, че ще управлявате вие — гласът му прозвуча твърд и режещ като стомана, най-важната част от неговото име. — Но помислихте ли какво ще се случи, когато това дете стане мъж и повече няма нужда от вас? Той ще си вземе млада жена и ще ви прогони, има това право като хан. Кой мъж — той пристъпи по-близо до нея и тя видя огъня в очите му — ще иска жена, която може да му бъде майка, и ще бъде склонен да дели с нея властта?

— Императорът на Средното царство го е поискал — отвърна тя, без да се колебае, защото всичко, което беше чувала от Ма Дзин за уважаемата Ван, бе допринесло за съзряването на този план. Което е възможно веднъж, е възможно и втори път. Разбира се, че нещата можеха да се развият и съвсем различно, но от нея зависеше да предотврати подобно развитие, ако се стигнеше дотам. Отговорът й очевидно разпали още повече гнева на Нойонболод. За разлика от Мандул хан и от повечето мъже, които бе срещала, той не повиши тон, а заговори още по-тихо.

— Бату-Мунке е болнаво дете — напомни. — Какво ще стане, ако не порасне достатъчно, за да управлява като хан?

Това можеше да е заплаха или опит да изтръгне от нея обещанието, че в такъв случай той ще бъде следващият хан, а може би — и двете; така или иначе, този аргумент я уязви, защото той добре знаеше кое беше най-лошото, случило й се досега. Може би, освен всичко останало, в него говореше и желанието да й отмъсти за дългогодишното недоверие. Амбицията и чувствата бяха тясно преплетени в него — както и в нея. Когато го погледнеше, тя виждаше в негово лице своя най-важен съюзник, който можеше да я съсипе, ако се превърне в неин враг, но виждаше и мъж, към когото отдавна изпитваше чувства, далеч надхвърлящи позволеното. Беше й невъзможно да разграничава двете неща. Онова между нея и Йехе Хабарту бе завършило с предателство и смърт. То не биваше да се случва с Нойонболод. Щяха не само да се унищожат взаимно, но да повлекат и Бату-Мунке. Щяха да повлекат децата на Вечното синьо небе още по-надолу към разпокъсаността, вместо да им помогнат. Това не биваше да се случи.

Тя отвори уста, за да изрече някакъв двусмислен отговор, който би му дал надеждата, че трябва само да почака още няколко години, но сърце не й даде да го направи. Да, това би било една възможност: да му даде лъжлива надежда и после, след няколко години, когато стане достатъчно силна и обедини под командването си и други предводители, да се отърве от него. Но той не я беше предал; все едно дали първоначално е виждал в нейно лице само полезен инструмент, или не, той я подкрепяше, когато щастието й обърна гръб, когато щеше да е много по-лесно да се обърне към Йехе Хабарту и да се отърве от хана, преди изобщо да се е появил Златния принц. Той й беше дал обещание и бе останал неин съюзник. Каква владетелка щеше да бъде тя, ако награждаваше верността с предателство?

С най-долното предателство: да събудиш надежда, където няма място за нея. Той не само се беше надявал на короната, той я бе обичал и още я обичаше, сега тя проумя това. Нойонболод нямаше съпруга, а никой не му пречеше да се ожени; един мъж можеше да има повече от една съпруга, ако беше достатъчно богат и здрав, а той беше такъв. Не се беше оженил, защото е чакал, чакал е именно нея. Ако го оставеше да продължи чакането, щеше да извърши предателство — не само като владетелка, но и като жена.

— Само Вечното синьо небе знае кой от нас ще оцелее — каза Мандухай. — Ще се моля на него и на Майката земя да ми казват как да постъпвам. Отсега обаче знам едно: всички се бяха отвърнали от Бату-Мунке, а ето че той продължава да живее. Той носи в себе си не само кръвта на Чингис хан, но и неговия дух. Аз ще бъда до него и с цялото си сърце ще се постарая и нашият народ да понесе отново в себе си духа на праотеца. Не мога да деля сърцето си. Никога няма да му дам друга цел и който смята, че ще постъпвам другояче, се лъже.

По този начин тя му казваше, че никога няма да бъде негова съпруга, все едно дали той щеше да остане неин приятел, или да се превърне в неин враг. За него тя щеше да бъде или негова царица, или нищо. Тя вложи във всяка своя дума цялата убедителност, на която беше способна, и добави настоятелно, след като той продължи да мълчи:

— Ако са милостиви към мен, небето и земята няма да позволят на мен и на Бату-Мунке да тръгнем по този път сами, а ще се погрижат да ни съпроводите и вие, Нойонболод.

— Като какъв? — беззвучно попита той.

— Като най-важният от нашите предводители и като мой побратим — откровено изрече тя, — защото тук и сега ви казвам, че няма да бъда хатун, която само да седи в стана си, да приема почести и да позволява на един тайджи и на няколко наложили се разбойнически банди да разделят страната помежду си. Ще воювам, докато сред децата на Вечното синьо небе остане да управлява само един глас.

Присъстващите предводители и жените им, които ги слушаха, започнаха да си говорят под сурдинка. Нойонболод поклати глава.

— Значи не ми предлагате длъжността на тайджи? — попита той. В гласа му имаше нещо познато: предизвикателство и мъничко подигравка. Така звучеше навремето, когато я накара да му докаже уменията си с лъка, докато я водеше на север за булка на Мандул хан. — Що за подкуп е това?

— Не смятам, че трябва да има други тайджи след Бег-Арслан — отвърна тя и се почувства, сякаш скача от скала, без да знае дали под нея има река, в която да плува, или само камънак, който да я убие. След всичките години, през които беше принудена да крие мислите си и да си държи езика зад зъбите, сега казваше истината, без украсяване, а това беше като хладен утринен ветрец, носещ свежест и студ. — Именно длъжността тайджи правеше позицията на хана все по-незначителна. Затова може отново да има хан в духа на праотеца само ако се сложи край на сана тайджи.

— Ето че тя пак иска всичко и не предлага нищо — промърмори Нойонболод. В този миг Мандухай разбра, че той щеше да остане неин съюзник, поне в близко време, защото ако възнамеряваше да се обърне срещу нея, нямаше да си прави труда да се впуска в разговори, камо ли да я провокира по обичайния си хаплив начин. Все още бе дълбоко наранен. Ала решението й да бъде откровена до болка — както към себе си, така и към него, беше правилно, тя се вкопчи в него, а пламенните й надежди за бъдещето й доказваха за сетен път колко много го обичаше.

— Предлагам ви това, което праотецът Чингис хан е предлагал на своите братя по оръжие — каза тя и цитира думите, които всички бяха поели с майчиното мляко, защото им ги повтаряха отново и отново. — „Когато нямах други другари, освен сенките“ — обърна се Мандухай към Нойонболод, прибягвайки до чужди думи, за да изрази това, което иначе би било непристойно да каже на мъж, който никога нямаше да бъде неин съпруг, — „вие бяхте моята сянка. Вие умиротворихте моя ум. Вие трябва да останете в ума ми! Когато нямах друг камшик, освен конската опашка, вие бяхте моята конска опашка. Вие умиротворихте сърцето ми! Вие трябва да останете в моите гърди!“

Мърморенето около нея затихна и тя усети объркването, очакването и напрежението на всички присъстващи, изгарящи от нетърпение да разберат какъв ще бъде неговият отговор. Подобно на предводителя от Джисуд, повечето от тях вероятно бяха дошли тук, очаквайки да присъстват на обявяването на Нойонболод за следващ хан. Настроени бяха приятелски към него, а някои дори му бяха убедени привърженици. Ако сега той отхвърлеше нейното предложение за съюз, за да й отмъсти за отхвърленото предложение за брак, при това публично, то поне половината, ако не и повече от тях, щяха да се обединят около него и да я напуснат. Що се отнася до клана Джисуд, можеше да се очаква дори много скоро да се озове в открита война с него.

Но тя бе направила предложението си и нямаше какво да се добавя, разкрасява или омекотява. Те двамата можеха да бъдат другари по оръжие — тя, хатун, и първият от нейните воини — или противници. Негов ред беше да вземе решение. Той я хвана за ръцете и ги притисна силно, болезнено между дланите си. Околните не помръдваха.

— Като плъх ще събирам и съхранявам всичко твое — подхвана Нойонболод най-старата воинска клетва, с която братята по оръжие на Чингис хан отговаряли на праотеца. — Като черна врана ще трупам за теб това, което още не е твое. Като плъстено покривало ще те завивам. Като стена ще пазя юртата ти от ветровете.

Напрежението сред присъстващите намаля и прерасна във въздишки на облекчение и отделни радостни възгласи, защото повечето хора не желаеха вражда между хатун и Нойонболод. Сред надигналата се глъчка, когато всички започнаха да спорят какво е имала предвид Мандухай, когато каза, че смятала да тръгне на война, се загубиха думите, които Нойонболод добави към клетвата си. Тези думи бяха негови, а не на мъртвите легенди.

— Но никога няма да ти простя.