Таня Кинкел
Мандухай (6) (Великата царица на монголците)

Пета глава

Ма Дзин не можеше да каже дали мрази живота си при варварите, или го смята за подарък. Някои неща, от които се страхуваше, не се бяха случили. Не го биеха или изтезаваха. Що се отнася до съсипващия физически труд, в родното село се беше трепал много по-усилно. От него, както и от всички членове на домакинството на Чоросбай-Темур от мъжки пол, се очакваше да помага при разпъването и раздигането на юртите. Първоначално трябваше да участва и в доенето на кобилите, което също беше мъжка работа, но само представата как бърка между конски крака го ужасяваше до крайност. Не му повериха задачата да държи жребчето до кобилата, което беше работа на втория мъж, защото кобилите винаги се дояха от двамина; вместо това го изпратиха при кравите, чието доене досега се полагаше само на жените. Имаше някоя и друга подигравателна забележка, но нещата не отидоха по-далече. Все пак боравенето с едър рогат добитък не му беше напълно чуждо, макар че в родното му място никой не държеше особено на всичко, което този добитък произвеждаше — за разлика от монголците.

Те постоянно пиеха мляко и ядяха млечни произведения под всякаква форма. Мляко от кравите, от козите, от конете… Явно пиенето на кобилешко мляко се считаше за привилегия, така че започнаха да го дават и на него, след като поживя сред тях. Даваха го дори на кърмачетата, едва навършили месец. От млякото правеха извара, която сушаха за зимен запас, а също квасено мляко и сирене. Лятно време почти не ядяха друго, освен месо от стадните животни, допълвано с месо от патици, гъски, зайци, фазани и понякога — мечки. Всичко това се режеше на дълги ивици, сушеше се и също се съхраняваше за зимата, освен когато не го опушваха над запалена кравешки тор, която трябвало да държи настрана мухите. По-късно обикновено смилаха месото. Така цяла крава се побираше в един кравешки мях и имаше кажи-речи неограничена трайност. Не се оказа вярна обаче историята, която му бяха разказвали като дете — че варварите слагали месото под седлата си, докато яздят. Отначало му призляваше от толкова много мляко — през двете му години в Забранения град млякото се смяташе за нещо нечисто. После обаче свикна. То все пак засищаше, а квасеното мляко и изварата действаха освежаващо и също засищаха, както и сиренето.

Основната му задача обаче беше ден след ден да се грижи за едно малко дете, чиято майка и бавачка му нямаха доверие, не на последно място — защото не разбираше нито дума от техния език, когато постъпи на служба при тях. Някои от мъжете, като Чоросбай-Темур, говореха китайски, но те не бяха много, и нито една от жените и децата. За Ма Дзин се оказа неочаквано трудно да не може да разговаря с никого на родния си език и да бъде заобиколен единствено от звука на чужда реч. Беше се опасявал от физическо насилие, беше подготвен за него, както и за всевъзможни жестокости. Не предполагаше обаче, че за втори път ще се почувства осакатен, понеже ще трябва да учи и ломоти нови думи като някое дете, за да може да се изразява разбираемо, и че почти няма да чува собствения си език.

В родното му село беше обичайно човек да сади ориз, потънал дълбоко над глезените във водата, която се събираше върху тежката пръст на нивите. В Забранения град цареше елегантност дори в сградите, обитавани от евнусите, а дворците бяха същински поеми от кедрово дърво и хартия.

Докато земята, по която крачеше, откакто бе попаднал в плен — макар това да не бяха дълги преходи, защото не можеше да се върви — беше покрита с малки, остри базалтови камъчета и с изсъхнала трева. От време навреме се натъкваше на някое саксаулово дърво. Първоначално го караха да язди зад бойците на Чоросбай-Темур, после — между гърбиците на камилите, където обикновено се слагаха кошниците, в които монголците пренасяха товарите си. Накрая го научиха да язди, за да стои уверено на коня като малката си питомка. За целта обикновено му даваха някоя от кобилите на Чоросбай-Темур, докато монголските мъже яздеха жребци. Очевидно използваха кобилите за яздене от жените и децата, за източник на мляко и като товарни животни. След като започна да поразбира езика на монголците, Ма Дзин с объркване установи, че воините говорят само за своите стада от шест до осем глави, при положение че всеки от тези мъже притежаваше около петдесет коня — докато разбра, че те брояха само жребците, но не и кобилите. И макар конете все още да го плашеха, той установи нещо общо между кобилите и евнусите в Забранения град: хората ги използваха, приемаха ги за нещо естествено и не им обръщаха внимание.

Къщи нямаше никъде, дори за предводителите. Всички май живееха в юрти, а юртите се състояха от върбова плетеница, дърво и плъст. Ма Дзин не знаеше какво е плъст, докато не видя как се произвежда този материал. Когато за първи път видя жените да удрят по разстланата на земята вълна след остригването на овцете, си помисли, че са си загубили ума. Но накрая проумя, че по този начин те очистваха вълната от замърсявания. После разполагаха вълнените кичури възможно най-равномерно върху стара плъстена постелка, напръскваха ги с вода и наръсваха трева върху най-горния слой. Увиваха всичко това около малък кръгъл ствол от дърво и го стягаха здраво, след което го завързваха за един кон с две дълги въжета от конски косми. През останалата част от деня конят влачеше след себе си вързопа с вълна. Вечерта, когато го развържеха, новата плъстена постелка се отделяше от старата.

В родината му би било немислимо някой богат мъж да подплатява столовете си с придобит по този начин материал, да не говорим за благородниците. Докато тук и най-важните предводители увиваха своите юрти, постели, сандъци за провизии само и единствено с плъст. Те спяха върху плъстени постелки, пазеха се от дъжда с него, слагаха го върху конете си. Е, все пак имаха и празнични одежди от коприна и памук. Коприна срещу добитък — тази търговия открай време вървеше между монголци и китайци, дори в трудни времена, или поне преди войната, провокирана от Есен. През зимата пък жените и мъжете носеха кожи; Ма Дзин беше благодарен за двете кожи, които се обличаха една върху друга — първата с козината навътре, втората — навън, защото студът извън юртите беше непоносим. Човек трябваше много да внимава да не измръзне, ако дори за миг се подлъже да седне в снега. Отначало му даваха кучешки кожи и овча вълна като на пленник и новак. Но след като дъщерята на Чоросбай-Темур се сдоби с име, господарят връчи на Ма Дзин зимна шуба от лисичи кожи.

— Дъщеря ми Мандухай — обясни Чоросбай-Темур — вече си има име и все още е жива. Досега ти изпълняваше дълга си, и то добре. Приеми този подарък.

Ма Дзин не възнамеряваше да изпитва чувства към малкото варварско момиче. Щеше да е горд и щастлив да се грижи за дете с императорска кръв, за отрочето на един от многото принцове в Забранения град, естествено, след като станеше герой. Ала сега беше наясно, че не притежава никакъв героизъм и че императорът, ако някога му се удадеше възможност, щеше да му отреди в най-добрия случай бърза смърт, но не и да му повери дете. Всичките му някогашни надежди се изпариха и бяха сведени до задачата да се грижи за отрочето на един северен варварин. Но той беше сам сред чужди и никога нямаше да има собствено дете. Лично се беше погрижил това да стане невъзможно. Никой нямаше да го почита като свой предтеча. Никога нямаше да види отново единствения си истински приятел Дън и останалите евнуси от Забранения град, с които се опитваше да се сближи навремето. При така създалите се обстоятелства нямаше как да не отвръща с усмивка на усмивката на малката варварка, да не се тревожи, когато другите деца, малко по-големи от нея, вече боравеха с лъка и прашката и й внушаваха, че и тя може същото; да не се надява, че повереното му създание ще бъде от породата на оцеляващите. Може би, мислеше си той, един ден Чоросбай-Темур ще я омъжи за някой от предводителите на „Трите стражи“ и тогава Ма Дзин ще попадне поне в близост до старата си родина и няма да завърши дните си сред сухия вятър на безкрайната камениста степ.

Ала той бе още млад и, както се оказа, му беше нужно съвсем малко, за да осъзнае, че в никой случай не се е примирил със съдбата си. Когато научи от бърборенето на детето и от дочутите по-късно подмятания на знаменосците, че Есен действително възнамерява да освободи императора и да го изпрати в столицата, придружаван лично от Чоросбай-Темур, нещо повече — че Чоросбай-Темур ще пътува дотам със семейството си, Ма Дзин си загуби ума. Сам не знаеше на какво се надява и от какво се страхува. В един момент беше сигурен, че императорът не е забравил кой евнух го е принудил с коварство да се предаде и че ще иска смъртта му, ако му се мерне отново пред очите. В следващия миг си внушаваше, че императорът отдавна е забравил физиономията му, пък и изобщо ще се радва да получи свободата си след толкова години в плен, така че миналото няма да бъде от значение. Понечваше да помоли Чоросбай-Темур да го остави при свитата си от тази страна на границата, после пък решаваше непременно да се вмъкне тайно в обоза, все едно дали господарят му ще пожелае да го вземе със себе си, или не. Стигнеха ли близо до столицата, щеше да избяга през нощта и да си опита късмета някъде — на непознато място и под ново име.

Най-глупавата му мечта беше да се хвърли в прахта пред императора, а императорът да го вдигне и да каже: „Ма Дзин, мой верноподанико, сега разбирам какво направи навремето. Ти спаси моя живот и живота на останалите ми слуги. От сега нататък ще бъдеш до мен“. Понякога сърцето му не беше по-разумно и по-мъдро от това на малката Мандухай.

— Лалугер — обърна се към него Чоросбай-Темур, преди да напусне с клана си долината на Орхон и да се запъти на юг, — досега ти беше добър слуга. Дъщеря ми расте. Но чуй: какво ще направиш, ако императорът ти заповяда да я убиеш или да му я заведеш за робиня, като цена за неговото опрощение?

„Няма добър отговор на този въпрос“, отчаяно си помисли Ма Дзин. Ако се закълне, че няма да предаде малкото момиченце, Чоросбай-Темур ще реши, че говори така от себичност и желание да оцелее. Ако ли пък каже, че ще се подчини на императора, то монголецът вече няма да има причина да запази живота му. Прехапа устни и се почувства както навремето на бойното поле при Туму, когато беше сигурен, че гледа смъртта в очите.

Тогава Чоросбай-Темур го бе оставил жив. Не биваше да забравя това. Тогава се обнадежди, след като проумя, че монголецът нямаше да си направи труда да разговаря с него, ако не търсеше основание да не го убива. И сега Чоросбай-Темур търсеше нещо, и то не беше непременно отговорът на въпроса, който беше задал. Значи трябваше да открие какво всъщност искаше да узнае монголецът. Какво беше важно за Чоросбай-Темур?

— Господарю — бавно подзе той, а звуците на монголския език, които по-рано излизаха така трудно от устата му, вече се лееха плавно и напевно, — нима има причина да смятате, че вие и хората ви сте застрашени от опасност, докато отвеждате императора в неговата родина? Никой, освен собствените ви воини не би дръзнал да посегне на Сина на небето и на придружителите му, това е сигурно.

— Но ти дръзна — сухо отбеляза Чоросбай-Темур. — Защото беше напълно отчаян. При определени обстоятелства хората са способни на всичко. Но кой може да каже кои са тези обстоятелства? Разправят, че на стари години праотецът Чингис водел със себе си един китайски учен, когото почитал като монголец, а праотецът не е бил от хората, които се доверяват лесно. Да предположим, че пристигнем мирно във вашата столица. Би ли подобавало на императора да отмъсти за най-тежкото ви поражение от времето на предците ни, като изпрати подпре ми своите войници, след като си тръгна? Или ще заповяда на слугите си да убият мен и хората ми още докато сме в неговия град? Как смяташ?

Ма Дзин беше виждал отблизо императора за пръв и последен път в живота си, когато завърши битката при Туму. А инак знаеше само това, което се говореше в двореца. Но не това беше истината, която желаеше да чуе Чоросбай-Темур.

— Ако позволите, господарю, никой не убива стършелите, понеже биволът му е изпотъпкал нивата. Есен тайджи е човекът, който победи нашите войски, и ако има желание за мъст, то ще е насочено към него.

Чоросбай-Темур погледна изкосо Ма Дзин, но май не се обиди, задето бе сравнен със стършел. Монголците имаха странен кодекс на честта. Те се гордееха с грабителските си набези. Не държаха да строят градове, докато за китайците „кравар“ беше равносилно на ругатня. Сключваха извънредно неморални бракове, както междувременно бе разбрал Ма Дзин. Когато мъжът умреше, за наследниците му от мъжки пол, все едно дали ставаше въпрос за сина му или за по-малкия му брат, беше напълно естествено да се оженят за жените на покойния, с изключение на собствената си майка — е, поне това се разбираше от само себе си. На жените беше позволено по време на празненства да подхвърлят пиперливи шеги, при които в родината на Ма Дзин би се изчервила дори куртизанка, и то често за сметка на собствените си мъже и на тяхната мъжка сила. Прелюбодеянието обаче се наказваше със смърт, без каквато и да било възможност за помилване. Монголците не се възмущаваха, задето ги наричат убийци и варвари. Затова пък никога не прощаваха на нещастника, който обиждаше гостоприемството им, влизайки с кучешки камшик в юртата — по този начин той сравняваше присъстващите с кучета, или докосваше прага с крак, или не пиеше млякото, чорбата или чая, които му поднасяха. Най-голямата обида беше да наречеш крадец някого, който краде от свой другар, все едно дали става въпрос за овце, оръжия или жени. Докато китайците виждаха в кражбата най-много глупостта, че си позволил да те хванат.

— Хм — отзова се Чоросбай-Темур. — Ти, Лалугер, наясно ли си кой всъщност е твоят император?

Ма Дзин се смая.

— Да не твърдиш, че не си се интересувал за новини от твоята родина!

Разбира се, Ма Дзин се беше интересувал, след като научи достатъчно монголски думи, но воините на Чоросбай-Темур не отговаряха на въпросите му, било защото го смятаха за шпионин, било защото бяха наясно с неговата особена природа — Чоросбай-Темур, естествено, им беше обяснил защо няма проблем да спи при жените, та ден и нощ да бди над дъщерята на предводителя.

— Не съм получавал никакви новини — отвърна той, което си беше самата истина.

— Е, в такъв случай сигурно ще се изненадаш да научиш, че от няколко години имаш двама императора вместо един. За да не откупват „нашия“ император, те просто коронясали неговия брат. Със сигурност на нито един от двамата братя няма да му е приятно да узнае, че другият е в страната. Затова още веднъж те питам: кой е твоят император и какво би направил, ако той ти заповяда да изпълниш дълга си, като унищожиш мен и хората ми?

Преди две години Ма Дзин щеше да сметне това, което сега твърдеше Чоросбай-Темур, за невъзможно. Изключено беше да има двама императора едновременно. Изключено беше да поставят на Трона на дракона друг император, докато предшественикът му е още жив, не и ако двамата произхождаха от едно и също възвишено семейство. В крайна сметка ставаше въпрос за истински хора, а не за варвари, които да бъдат лишени от трона. Ала светът му беше разтърсен твърде силно, за да продължава да смята всичко това за невъзможно. Пък и тази новина придаваше нов смисъл на въпросите на Чоросбай-Темур.

Двама императора на Трона на дракона. Отначало Ма Дзин си помисли, че вторият сигурно е невръстният син на сегашния, по после се сети за малкия брат на императора, за принца, който беше малко по-млад от самия император. „За новия император няма значение какво си извършил“, прошепна му един вечно млад и глупав вътрешен глас, но той знаеше, че не е така. Дори ако вторият император наистина желаеше варварите да са убили неговия брат и предшественик, това нямаше да промени факта, че един евнух с нисък ранг е посегнал на императорското достойнство и че следва да бъде наказан за това. В най-благоприятния случай новият император нямаше да научи никога за онази злощастна случка при Туму, но дори тогава той не би имал повод да прояви милост и да допусне Ма Дзин в Забранения град. Един евнух, живял години наред при монголците — това можеше да бъде само спомен за най-големия позор на Средното царство от варварското владичество насам. Не, за Ма Дзин нямаше връщане назад.

— Аз вече нямам император — промълви тихо той и се насили да погледне Чоросбай-Темур в очите, вместо да се взира в земята пред себе си. — Имам само един господар. А той никога няма да ми заповяда да унищожа вашите хора, защото този господар сте вие.

Когато Ма Дзин получи назначение в Министерството на огъня и водата, никой не го накара да положи клетва за вярност; от само себе си се разбираше, че честта да служи на императора е толкова голяма, та няма какво още да очаква през остатъка от живота си. Когато Чоросбай-Темур го натовари със задачата да пази дъщеря му, той се отнесе с него като господар с роб, получен като военна плячка, без да изисква нищо повече. Но докато изричаше последните думи, китаецът осъзна, че господарят му е очаквал да чуе именно това от него. Монголецът го хвана за ръцете под лактите; Ма Дзин беше виждал монголските воини да си разменят този поздрав.

— Ако казваш истината — пръстите на Чоросбай-Темур се стегнаха здраво и настоятелно около ръцете на Ма Дзин, — ще трябва да я докажеш. Посъветвай ме: как е най-сигурно да отида до вашата столица и да се върна оттам, без да се бия на всяка крачка, без да загубя семейството си и без да видя пленника си мъртъв?

„Откъде да знам“, помисли си Ма Дзин, „та аз съм просто едно селско момче и бивш дребен слуга в двореца, пък и никога не съм ходил на училище.“ Но той беше китаец. Може би това беше причината, поради която Чоросбай-Темур го бе оставил жив. Искал е да разбере как разсъждават китайците, използвайки един китаец, който му беше задължен и който вече бе доказал, че е в състояние да действа против своя владетел в името на някакво велико дело. Може би дори задачата да пази дъщеря му е била просто клопка, за да улови сърцето на Ма Дзин, защото как да не обикнеш едно дете, когато няма нищо друго за обичане?

Всичко това може и да беше вярно. Но единственото бъдеще, което Ма Дзин имаше в момента, минаваше през съгласието му. Трябваше да си признае, че част от него, противно на всякакъв разум, беше поласкана, задето го молеха да използва ума си. Сети се за пратеничествата, които беше наблюдавал от време навреме да влизат в Забранения град през Медиановата порта. Сети се как всички други слуги зяпаха, когато тези пратеничества бяха многобройни и великолепни, и как свиваха рамене, когато пратениците идваха от по-бедни страни.

— Не бива да отивате сам — изрече на глас той. Чоросбай-Темур сви устни, все едно искаше да каже, че и сам знае това, и понечи да го пусне, но сега пък Ма Дзин го задържа и продължи да говори припряно. Почувства се както навремето, когато най-после владееше достатъчно думи на монголски, за да разбира какво говорят хората около него, сякаш мозъкът му сглобяваше нова картина, парче по парче. — Нямам предвид само войниците. Имам предвид, че вие не бива да сте единствените пратеници. Присъединете се към някое от другите големи пратеничества, които пристигат в града всяка година. Това не само ще ви гарантира всеобщо внимание, но ако нападнат вас, ще нападнат и тях, а пък никой в Забранения град не може да иска това, не и когато Средното царство бездруго е объркано от наличието на двама владетели.

— Лалугер — каза Чоросбай-Темур, без да помръдва, — струва ми се, че ти току-що ми посочи начин, по който да убия едно слънце.

 

 

Ван разбра бързо, че най-добрият начин да подслушва императрицата вдовица е не да се опитва да го прави тайно, а да застане смирено в редицата зад нейните придворни дами. Не сред придворните й дами; първо, защото всяка дама се гордееше с положението си и с относителната си близост до императрицата вдовица, и второ, защото всички те бяха много по-възрастни от Ван, така че младежкото й лице тутакси привличаше вниманието. Докато прислужничките, които стояха зад своите придворни дами, в по-голямата си част бяха млади, затова беше много по-добре да преглътне гордостта си и да приеме, че може да я вземат за прислужничка, отколкото да пропусне нещо важно като например аудиенцията, която императрицата вдовица даваше на военния министър.

— Радостна вест, о, Възвишена — подхвана министърът, ала гласът му ни най-малко не прозвуча радостно. — Големият ви син ще бъде върнат на своя народ.

— Аха. С други думи, варварите най-сетне са проумели, че няма да платим откупа, и не желаят да го хранят повече. Е, можете да сметнете това за успех на вашата непреклонност, военни министре. Издействахте свободата на императора, без да подадете на варварите дори малкото си пръстче.

— Да, Възвишена — кисело отвърна военният министър. — А сега Възвишеният е на път към нас.

— Вече го споменахте. Може да съм стара, но не съм глуха, военни министре.

Няколко придворни дами се изкикотиха. Глупава постъпка според Ван, макар че и тя намираше забележката за смешна. Императрицата вдовица нямаше от какво да се бои, обаче дамите си имаха семейства и искаха те да бъдат облагодетелствани, а военният министър беше злопаметен.

— Ако искате да знаете кого от синовете си смятам за по-подходящ владетел, отговорът би трябвало да е очевиден. Онзи, който слуша майка си и не ни е докарал до загубената битка със северните варвари. Но Синът на небето си остава завинаги Син на небето. И мой син. Никога няма да чуете нищо друго от мен.

Военният министър, комуто титлата „Спасител на империята“ бе донесла известно самочувствие и нараснало шкембе, се прокашля:

— Никой не се съмнява в това, о, Възвишена. Но империята може да бъде управлявана само от един мъж, който да седи на Трона на дракона, така че разчитам на вашата мъдрост…

Той нарочно не довърши изречението.

— Сигурно ви е известно, че синът на големия ми син живее при мен — каза императрицата вдовица. Ван замръзна. Военният министър слушаше внимателно.

— Разбира се, Възвишена.

— Той е плашливо дете, понякога заеква и често се налага да му повтарят уроците. Затова го държа тук. Смятам, че един отдалечен и добре охраняван дворец, където никой не влиза и излиза без мое позволение, е най-доброто място за момченце, което трудно разбира какво му се казва, ще се съгласите ли с мен?

— Много сте мъдра — промърмори военният министър. Ван искаше да зърне лицето му, но дамите пред нея го закриваха. Запита се дали присъстващите жени разбираха нещо от това, което бяха чули току-що. Дали щяха да се върнат при семействата си и да им разкажат, че императрицата вдовица е посъветвала да държат големия й син затворен до края на живота му? Проумяваха ли изобщо, че значението на тези изречения се свеждаше именно до това?

Ван си помисли за собственото си семейство, с което беше говорила за последен път преди наказателната експедиция на императора срещу варварите, когато баща й бе поискал да му издейства данъчно облекчение. Ако оттогава се е тревожил за нея, ако се е питал какво се случва сега, след като питомецът й вече не е предопределен за Трона на дракона и го очаква несигурно бъдеще, то тя не беше чувала нищо по въпроса. Ако ли пък днес тя успееше да се измъкне от Забранения град, за да му разкаже какво се е говорило тук, то той щеше да отвърне, че мъдрият държи главата си наведена и че няма значение коя възвишена персона седи на Трона на дракона, стига ти да си верен поданик; или, което беше по-вероятно, щеше да й каже, че не подобава на една жена да се отдава на такива мисли и че бездруго е схванала всичко погрешно, понеже е само жена, а значи — с ограничен ум.

— Всъщност как така варварите отново пресичат границите ни и се насочват към столицата? — попита императрицата вдовица. — И изобщо, сигурни ли сме, че моят възвишен син е с тях? Не е ли възможно това да е някаква хитрост, за да задоволят отколешния си ламтеж за нашата империя?

— Те са малка група и не са сами. Присъединили са се към пратеничество на кралство Анам. Съобщава ни се, че колоната се придвижва много бавно, защото хората по селата се опитват да зърнат Възвишения.

Ван разсъждаваше трескаво къде се намира Анам; после се сети: далече, далече на юг. Трябваше да прекосят почти цялото Средно царство, за да стигнат до страната с голямата река Меконг, с джунглите, където живееха тигри и слонове, а морето миеше бреговете.

— Анам? Но как… Хм.

— Както изглежда — поясни военният министър, — варварите отдавна са възнамерявали да ни върнат Възвишения, обаче са изчаквали, докато намерят пратеничество, готово да се обедини с тях и да пътуват заедно.

— Е, те никога не са нападали Анам и там вероятно си въобразяват, че няма защо да се страхуват от варварите, но каква им е печалбата… А, да, коне, предполагам.

Военният министър се прокашля.

— Не бих се учудил, ако разчитат и на благосклонността на Възвишения, след като отново заеме трона си.

— Твърде недоверчив сте, приятелю. Пратениците от Анам очевидно действат безкористно, защото моят възвишен син несъмнено ще бъде твърде потресен от пленничеството си при ужасните диваци, за да проявява благосклонност към когото и да било, при положение че единственото му желание ще бъде да живее в мир и спокойствие. Като пристигнат, обсъдете с тях бъдещите ни отношения и непременно ги похвалете за безкористното им поведение. Може би тогава ще решат да останат по-дълго тук, вместо да се върнат с варварите, все едно дали са им обещали коне, или не.

— Разбира се — съгласи се военният министър, — никой не може да гарантира, че народният гняв ще бъде обуздан, когато варварите останат сами, след като са довели Възвишения.

— И кой би могъл да упрекне народа? — доволно откликна императрицата вдовица.

Ван бе чула достатъчно. С последните си думи императрицата вдовица фактически беше позволила на военния министър да нападне и унищожи монголските пратеници по обратния им път, след като анамските бъдат отделени от тях. Това щеше да повиши още повече авторитета на военния министър и на малкия й син като отмъстители за позорното поражение. Не беше много вероятно хората след това да се възмущават особено, че големият й син продължава живота си затворен в някой дворец, докато със Сина на небето не се случи нещо кощунствено, като убийство например. Що се отнася до питомеца на Ван, момченцето щеше още дълго да живее при баба си, докато порасне сегашният престолонаследник, синът на новия император. Тогава ще отпратят нейния залог за бъдещето при баща му или ще го накарат да изчезне по друг начин. За самата Ван нямаше да се намери нищо по-добро от някаква дребна служба в двореца на императрицата вдовица, и то само с голям, голям късмет. Впрочем, и тази служба нямаше да продължи кой знае колко, защото императрицата вдовица беше доста стара. Разбира се, в Забранения град имаше куп други дами, на които можеше да служи: наложниците на стария и на новия император или, още по-добре, съпругите на новия и на стария император, които, за разлика от наложниците, ставаха членове на императорската фамилия чрез сватбена церемония, но биваха въздигани до императрици едва след раждането на престолонаследник. Ала всички тези дами си имаха достатъчно придворни и прислужнички и не бяха длъжни да приемат персонала на императрицата вдовица след нейната смърт. Така че би било глупаво да се надява на това.

Ван се върна при своя питомец. Той вече беше достатъчно голям, за да разбира, че животът им в двореца на баба му не е привилегия, а нещо средно между убежище и затворничество. Заекването му се беше влошило. Говореше плавно само когато бяха сами. Детето остави играчката, която тя му беше дала, и погледна нагоре.

— Вашият възвишен баща ще се върне при вас, Възвишени — каза му тя. Той не помнеше баща си, но знаеше, че е бил император и разбираше какво значи това.

— Значи пак ще бъда престолонаследник?

Тя се гордееше с него. Императрицата вдовица го смяташе за боязлив и изостанал и това вероятно беше за добро, защото от умните, будни малки момчета се очакваше един ден да станат бунтари и да се забъркат в граждански войни. Ала Ван знаеше, че той не беше никак глупав, и се стараеше да съхрани увереността му в неговото достойнство.

— Не, Възвишени. За нас няма да се промени нищо, поне на първо време.

— Но…

— Който държи в ръцете си властта, той я упражнява и не я дава другиму — поясни Ван, а мислено добави: „И никой няма да ни помогне, ако не си помогнем сами“. Не знаеше точно как ще стане това, но идеята се оформяше в главата й. Щом императрицата вдовица и военният министър можеха да решават кой да управлява империята, въпреки че никой от тях не беше седял на Трона на дракона, нито щеше да седне някога на него, значи и други можеха да вземат такива решения. Щом те можеха да държат един Син на небето като затворник, без това да срути божествения ред, значи не беше невъзможно да се случат и други нечувани неща. Нечувани и невъзможни… Като например една бавачка да се намесва в съдбините на империята.

Варварите, северните варвари — те бяха ключът. Навремето те са управлявали Средното царство, макар да се твърдеше, че никои нямал това право, освен Синовете на небето. Те бяха победили войската на императора и го бяха пленили, макар че би трябвало да са безнадеждно по-слаби и в числено отношение, и по ум, и по нрав. След което не бяха убили императора, макар всички да твърдяха, че било в природата им да постъпят точно така. А сега явно бяха успели да сключат изгоден съюз с определена цел с кралството Анам, с което иначе нямаха абсолютно нищо общо.

Варварите обръщаха с главата надолу всички правила, върху които почиваше Средното царство, те винаги бяха постъпвали така. Очевидно бяха склонни да мислят по нов, необичаен начин и караха хората като императрицата вдовица и военния министър да кроят планове в пълно противоречие с уроците за непоклатимата позиция на императора, които Ван бе усвоила като момиче. Нима всичко направено за пет хиляди години е било винаги правилно? Мислите на Ван кръжаха, търсеха, а огънят, горящ в душата й, придобиваше все по-ясна форма. Ако не дръзнеше да опита нещо съвсем ново и различно, и тя, и нейният питомец щяха да загинат.