Таня Кинкел
Мандухай (27) (Великата царица на монголците)

Двайсет и шеста глава

Войната на Бег-Арслан с китайците и с отрядите на „Трите стражи“ отвъд прохода завърши с примирие, като и двете страни се обявиха за победителки и се върнаха на изходните си позиции, без да са взели плячка. Загубите им бяха значителни. Бег-Арслан се бе натъкнал на извънредно скалист терен откъм китайската страна, така че неговите конници не можаха да се разгърнат ефективно. „Трите стражи“ застрелваха най-напред конете при всяка негова атака, а китайците пребиваха бойците му, чувстващи се неуверено на земята. Той загуби шест хиляди души, а други три хиляди бяха толкова тежко ранени, че беше малко вероятно да оцелеят. Предостатъчно, за да се развали окончателно настроението му, а когато първите слухове за посоката, в която е поела Мандухай с войската си го достигнаха, той заповяда да избодат едното око на вестоносеца.

— Господарю — каза му един от неговите главатари, — ако продължавате да възнаграждавате така приносителя на лоши вести, няма да получаваме никакви новини.

Мъжът, който се осмели да изрече тези думи, беше много блед, но не сведе поглед. Бег-Арслан бе принуден да признае пред себе си, че боецът имаше известно право. До такава степен беше свикнал през последните години да бъде най-страховитият и най-могъщият военачалник на монголците, че бе започнал да възприема като бунт всичко, влизащо в разрез с тази му представа. Разумът, чрез който бе постигнал позицията си, му казваше, че отново е дошло време да прояви малко повече самообладание.

То щеше често да му трябва. В началото на пролетта ойратите имаха наглостта да му откажат дължимите налози, изтъквайки, че са ги насочили към Мандухай хатун. Първата мисъл на Бег-Арслан беше да прекоси Гоби в североизточна посока и веднъж завинаги да покаже на ойратите кой е тук истинският господар. Малката вдовичка бе извадила късмет в битката, нищо повече.

— Господарю, някои кланове помислиха същото и искаха да нападнат хатун и хана, защото смятаха, че ще постигнат лесна победа в една битка с начинаещи, при това изтощени. Ала всичките бяха победени и се принудиха да оставят синовете си за заложници. Само един от главатарите се похвалил, че още разполагал с инструмента да създаде нови синове, ама една нощ не се събудил. В селото пристигнало момиче змия, за да покаже уменията си. На следващата сутрин тестисите на хвалипръцкото висели на входа на юртата, а момичето било изчезнало. Както изглежда, всичко работи в полза на Мандухай. Сега цялата западна част на изконната родина смята, че духът на Чингис хан…

— Духът на Чингис хан — кипна Бег-Арслан — не се е загнездил в една безсрамна жена и в един малък слабак, който дори не може да седи сам на коня!

Най-лошото беше, че тези истории се повтаряха около собствените му лагерни огньове, при това без подигравки, а с нотка на възхищение. Към тях се прибавиха разказите за безбройните убити, кръстосвали мечове в битките с Мандухай или загинали от стрелите й, което доказваше, че тя умее не само да планира, но и да се бие. Уважението към тази жена нямаше граници. Бег-Арслан започна да проумява, че Мандухай представлява по-голям проблем, отколкото смяташе първоначално. Навремето Мандул хан бе настроен враждебно към него, но в крайна сметка беше достатъчно Бег-Арслан само да демонстрира силна ръка и ханът отстъпваше и изпълняваше волята му. Така никога не му се налагаше да се отклонява от учтивата лъжа пред монголците, че ханът е най-голямата власт в страната, а Бег-Арслан — само неговият върховен военачалник.

Хората имаха нужда от тази лъжа — че ги управлява потомък на Чингис хан; това беше доказал Есен с провала си, когато се опита да й сложи край. Бег-Арслан бе склонен да нарича хан някой член на клана Борджигин, докато този човек правеше каквото той поиска, но когато се очерта възможността да бъде заличен кланът Борджигин, започна да заиграва с идеята сам да се нарече хан. А ето че Мандухай бе успяла някак да изпълни с нов живот старите титли хан и хатун, които монголците вече уважаваха само по навик. Вместо с безразличие или с подигравка, сега хората говореха с огромно възхищение за жената, биеща се от името на малкия хан, който въпреки слабото си тяло пътуваше из страната, за да чуе неволите на своя народ и ако е необходимо — да отмъсти за тях. За Мандухай хатун казваха, че била избрана от Вечното синьо небе, за да възстанови единството между неговите деца. Ако имаш насреща си противник от плът и кръв — бориш се с него и го ликвидираш, но тя бе успяла да се превърне в легенда, а глупавият народ очевидно харесваше тази легенда. Ако Бег-Арслан заповядаше на своите водачи да тръгнат срещу Мандухай, вероятно нямаше да се натъкне на открита съпротива, защото в крайна сметка те искаха да запазят живота си, но имаше основания да се опасява, че няма да се бият така пламенно, както се очакваше от тях, или че ще им хрумнат такива глупости като на онзи ойрат, който имал възможността да убие тази жена още в самото начало, а я пропилял.

Бег-Арслан се замисли. Отдавна не му се беше налагало да побеждава по друг начин, освен чрез числено превъзходство, но и той някога беше само един от многото предводители и се бе изкачил на върха не защото беше глупав. Не, това би било погрешното решение — веднага да скъса с учтивата лъжа за властта на хана и да тръгне срещу Мандухай. Но една легенда можеше да бъде обезсилена с друга, още по-мощна. Време беше най-после Исама да свърши нещо полезно и да му предаде реликвите на Чингис хан. И още нещо: време беше да покаже не само на Мандухай, но и на всички кланове какво прави истинският водач, когато в него се е вселил духът на Чингис хан. Последната китайска крепост, която праотецът се бе опитал да превземе, беше „Инчуан“. Който владееше нея, владееше коридора Гансу и съответно — достъпа до цялото Средно царство. Някъде преди Инчуан лежаха костите на Чингис хан, защото той беше умрял, преди да превземе града и крепостта му. Това се беше удало едва на неговия син, но след края на монголското господство в Средното царство потомците му бяха загубили и „Инчуан“.

Водачите се стреснаха, когато Бег-Арслан се плесна по коляното, но гневното изражение беше слязло от лицето му. Напротив — устата му бе разкривена в широка усмивка.

— Преди да свърши тази година, целият свят ще види кой е истинският наследник на Чингис хан — весело обяви той.

Най-важното, разбира се, беше, че по този начин той щеше да владее цялата търговия с коприна, ала Бег-Арслан призна пред себе си, че представата да разобличи Мандухай като безсрамна измамница, каквато бездруго беше, и сам да се възправи като мъж, получил благословията на праотеца и на Вечното синьо небе, му се виждаше по-сладка и от мед.

 

 

Бату-Мунке не можеше още да свикне с титлата си Даян хан, макар да се опитваше. Явно трябваше да порасне още малко, преди да се почувства като хан обединител. Все пак вече успяваше да язди самостоятелно на кратки разстояния. Мандухай го научи да стреля с лък, нещо, което той можеше да прави както седнал, така и прав, а когато едното положение го изморяваше, преминаваше към другото. Усещаше как краката му заякват все повече и повече. Вече не извръщаше глава, когато някой го заговореше; както му каза Сайхай, издутината на гърба му била изчезнала и със сигурност нямаше гърбица. Понякога сънуваше старите времена — не толкова определено събитие, колкото постоянно разяждащото го чувство за глад и увереността, че всеки силен звук може да бъде опасен. Но денем шумът вече не го плашеше. Напротив, той се включваше с удоволствие в песните, които бойците пееха по пътя. Бату-Мунке вярваше, че една от причините, поради които възрастните така обичаха да вдигат шум, беше, че самите те изпитваха страх, но не смееха да си признаят. И за да не им личи, пееха или удряха по щитовете си, подканваха добитъка да бърза — така страхът им видимо отслабваше, изместен от приповдигнато веселие. Според момчето всички бяха наясно за това, ала то избягваше да задава въпроси, защото бе установило, че повечето възрастни не обичат да си признават неща, с които не се гордеят.

Бату-Мунке се тревожеше за Мандухай, когато тя тръгваше на бой. Съществуваше времето преди Мандухай, когато се беше чувствал много зле, и времето след Мандухай, през което той се беше научил какво означават топлота, грижи и близост. Беше толкова просто. Той обичаше и Сайхай, но сега тя беше бременна и скоро щеше да се сдобие със собствено дете, пък и си имаше съпруг. Докато Мандухай и Бату-Мунке си нямаха никого, освен себе си, затова беше добре, че тя е омъжена за него, защото в противен случай щеше да стане жена на друг мъж и да си роди собствени деца като Сайхай. Не че му се зловидеше, дето Сайхай ще си има дете. Но той не можеше да забрави колко често си бяха шушукали хората в негово присъствие: „Дано Златния принц по-скоро се сдобие с второ, по-здраво, по-добро дете…“. Да бъде последният потомък на Чингис хан означаваше, че и той има своето място в света, но ако се появяха други деца, по-здрави, по-добри, тогава той щеше да бъде заменим, във всеки случай другите деца щяха да бъдат по-обичани. Пък и защо не? Той съзнаваше отлично, че досега е бил разочарование за всички, които се бяха грижили за него. Прави бяха другите — когато нещо се объркаше, вината беше негова, затова не го обичаха.

Освен може би Мандухай. Тя го бе избрала, макар да знаеше, че той е грозно дете, при това — с гърбица, че не умее да язди, когато всички други вече умееха. Тя можеше да си вземе мъж и да си роди собствени деца. Бяха му казали, че веднъж е имала дете, значи можеше; ала тя не бе направила нищо подобно, а беше хванала Бату-Мунке за ръката и го беше направила свой съпруг. Заради нея той се стараеше да стане добър хан, макар това да беше много трудно и понякога да означаваше, че трябва да седи до нея, когато раздава правосъдие. Това беше доста скучно. Когато попита хатун защо е нужно да върши всичко сама, вместо да прекарва повече време с него, тя го погледна уплашено.

— Още отсега трябва да се научиш, че най-сигурната ръка, която ще ти окаже помощ, винаги е твоята, защото мнозина само приказват, че искат да ти помогнат. А когато имаш нужда от помощта им, те нямат време. Проблемът не е в това, че имаме твърде малко време, а в това, че имаме твърде много време, което не използваме правилно. Разбра ли ме?

Той не разбра съвсем точно какво му казваше тя, но схвана смисъла и мълчаливо посочи вайкащите се пред тях хора, сякаш за да попита: „Ами това?“.

— Раздаването на правосъдие е важно — продължи Мандухай. — Още по-важно, отколкото да водиш битки. Някои кръвни вражди са възникнали, защото един клан е откраднал добитъка на друг. По-късно, когато се научиш да изслушваш и да раздаваш правосъдие, и ти ще можеш да предотвратяваш подобни вражди.

— Но откъде знаеш кой те лъже и кой казва истината? — попита Бату-Мунке, защото често беше виждал мъже да стоят пред Мандухай и да твърдят, че другият е лъжец и крадец.

— Ако искаш достоверен отговор, трябва да задаваш разумни въпроси. Разбира се, винаги ще има пастири, които са на мнение, че тревата в съседната долина е по-зелена, а май и животните им са на същото мнение. Изслушвам, проверявам казаното, а има и доказателства, с които човек може да се сдобие с малко късмет. Ако ли не, трябва да слушам сърцето си.

— И то винаги ти казва истината?

— Невинаги — отвърна Мандухай, а по лицето й премина сянка. — Но в крайна сметка никой не може да ти бъде по-близък от собствената ти съвест, ти трябва да се ръководиш от нея и тя ще те направлява.

Новият му телохранител Кремъка бе споменал нещо подобно, когато съпругът на Сайхай го попита защо е дал на Мандухай шлема си — сега тя не се разделяше с него при всички бойни упражнения, защото й носел щастие. Понякога Кремъка беше тъжен, а Бату-Мунке — любопитен да разбере дали този човек съжалява, задето е помогнал на Мандухай, но не му зададе лично този въпрос. Това беше един от въпросите, на които възрастните не можеха да отговорят, без да излъжат или да ги заболи, както беше установил Бату-Мунке, макар че Кремъка бе отговорил кратко с „не“.

Понякога лицето на Мандухай също придобиваше тъжно изражение, например в деня, когато Нойонболод замина начело на отряд от бойци. Тя беше обяснила на Бату-Мунке, че той трябвало да наглежда нещата на североизток, защото не бивало да изпускат от очи страната майка заради новите завоевания, а никой не бил по-високо уважаван от него на североизток, откъдето произлизаше кланът Борджигин. Значи, решението да го изпрати там беше правилно, но Бату-Мунке вече умееше да чете много добре по лицето на Мандухай и беше наясно колко й е трудно да се сбогува с Нойонболод. Това трябва да беше едно от онези решения, при които съвестта ти дава съвет, от който да те заболи.

Беше няколко седмици след заминаването на Нойонболод — Бату-Мунке тъкмо се учеше да укротява жребче и да го държи настрана от майка му, за да могат възрастните да издоят кобилата, когато пристигнаха наведнъж няколко вести за Мандухай. И двамата пратеници очевидно бяха изминали много дълъг път, но единият гледаше, сякаш Мандухай, Бату-Мунке и всички в стана им са зле миришещ боклук под краката му, а другият като че ли изпитваше страх. Бату-Мунке разбираше от страх. Както се оказа, и двамата носеха вести от Средното царство. Пратеникът, който се страхуваше, беше от хората на Бег-Арслан тайджи и съобщи, че тайджи току-що е завладял успешно района в „Примката“ — завоя, който образуваше Черната река, и възнамерявал оттам да нападне някакво място на име „Инчуан“. Духът на Чингис хан му бил проговорил чрез шаманите и заявил, че желае това и само това. Той, Бег-Арслан, бил въодушевен от този призив и щял да победи благодарение на благословията му. Тя можела да се присъедини към него, стига да имала куража да участва в това велико дело, в противен случай можела да продължава да си пази конете на запад.

На всеослушание Мандухай даде нищо незначещ отговор, като поздрави Бег-Арслан за почитта му към праотеца, но по-късно, в юртата си, тя заснова неспокойно насам-натам. Бату-Мунке попита що за примка е това, която бил завладял Бег-Арслан, и защо е толкова важна. Тя извади старата си карта и му показа.

— Това е Черната река — подзе. — Китайците я наричат Жълта, но те не виждат правилно цветовете. А тук, виждаш ли, тя прави голям, много голям завой и образува нещо като примка. Районът вътре в нея е тревна степ, затова всъщност не им е толкова важен, защото те нямат големи стада добитък като нас, а земята не става за ниви. Но пък се намира близо до — пръстът й се заби в друго място на картата — коридора Гансу.

— Какво е коридор?

— Нещо като проход, само че по-широк. Там се намира и крепостта „Инчуан“, в чието подножие е умрял нашият праотец Чингис хан. Бег-Арслан иска да я завладее, за да покаже на всички, че той е истинският наследник на своя предтеча.

Бату-Мунке се навъси. Ако не беше хан, ако не се държеше като хан, той беше едно нищо и тогава никой нямаше да го иска.

— Не бива да го прави — решително заяви момчето и понеже знаеше, че Бег-Арслан няма да спазва каквито и да било забрани, не продължи с „ти трябва да му забраниш“, а с „ти трябва да му попречиш“.

Мандухай го погали по косата.

— Не е толкова лесно.

— Ами ако първа превземеш крепостта? — бойко попита Бату-Мунке.

— Не мога. Вярно, сега имаме повече войска и повече коне, но ги имаме тук, в този район. Причината, поради която Бег-Арслан най-напред е окупирал „Примката“, вместо веднага да продължи към „Инчуан“, е, че не би могъл да поддържа войската си без трева за конете. Най-важните му станове са при оазисите Турфан и Хами, а те са твърде отдалечени от коридора Гансу, за да се снабдява оттам с добитък и нови бойци при обсадата на „Инчуан“. Земята на „Примката“ обаче се намира достатъчно близо, а той трябва да е отишъл там не само с войниците си, но и с достатъчно собствен добитък за поддържане на войската. Ако стигна с нашите конни отряди до крепостта, там ще можем да се изхранваме само от неговите животни, а той няма да ни ги даде. Напротив, ще се възползва от случая и ще ни вземе в плен.

— Но ние можем да водим собствените си животни.

— Даян хан — подхвана тя и щом употреби името му на владетел, той разбра, че работата е сериозна, — ние не притежаваме достатъчно дълго запада, за да си позволим още сега да го оставим на самотек. Да, имаме заложници и гости, но винаги има риск техните бащи по някое време да престанат да носят отговорност за клановете си. Освен това изобщо не можем да се грижим за нещо толкова голямо като крепостта „Инчуан“. Там се намират повече от трийсет хиляди войници, а китайците могат всеки месец да удвояват броя им, стига да поискат, толкова голям е техният народ. Да завладееш крепостта е едно, но дори това би продължило дълго, защото тя е подготвена за обсада. Но как ще я задържим и снабдяваме? С кои войски? И какво ще се случи междувременно тук, в страната, която искаме да обединим? Нима ще я оставим на Бег-Арслан? Тази крепост ще му заседне в гърлото, убедена съм, защото той не е Чингис хан.

Да разсъждаваш върху всичките тези възможности беше много, много по-трудно, отколкото да играеш на кокалчета. Когато хвърлеше кокалчетата на земята или върху плъстената постелка, той веднага виждаше къде са овцете, къде конете, къде камилите и къде козите, кога беше невъзможно да уцели с щракване на пръстите дори едно кокалче и да го накара да отскочи и от какъв ъгъл да се прицели по-точно. Бату-Мунке се взря в картата и се помъчи да я вижда като игра на кокалчета, ала не успя. Все пак му хрумна нещо.

— Но щом той сега е там с войската си, не значи ли това, че е предоставил на нас земята, откъдето е дошъл? — попита.

Въпросът извика усмивка върху лицето на Мандухай и той разбра, че вероятно е казал нещо правилно, защото тя му се усмихваше така, когато се гордееше с него.

— За момента, да. Но ако бях на мястото на Бег-Арслан, първо щях да се споразумея с Исама и да му наредя да се погрижи, щото ханът и хатун да не нападат в мое отсъствие старите ми станове в оазисите. Естествено, той иска просто да превземе крепостта. Разбираш ли, за него никак не е важно дали ще може да я задържи. Вероятно няма изобщо такова намерение. Но дори да разположи хората си само за месец в „Инчуан“, ще може да каже, че е изпълнил последната воля на праотеца Чингис и следователно е неговият наследник. Ще се завърне с тази слава и част от хората ще му повярват. Не го е грижа, че щом се махне, китайците ще изградят отново крепостта и ще разположат там войниците си.

— Може би китайците ще го убият — изрази надеждата си Бату-Мунке, а усмивката на Мандухай замръзна. Момчето си помисли, че това се дължи на обстоятелството, че не е прилично да вземеш страната на китайците, когато противникът им е монголец, дори когато ставаше въпрос за враг като Бег-Арслан. Затова побърза да се извини; Мандухай обаче отвърна, че някои неща не бивало да се изричат на висок глас, но помежду си можели да бъдат достатъчно откровени и да признаят, че не пожелават победа на Бег-Арслан.

— Защо тогава изглеждаш смутена? — объркано попита той.

— Защото получих още една вест от Средното царство — отвърна тя. Това трябва да беше запечатаният хартиен свитък, връчен й от пратеника с презрително сбърчения нос. За разлика от пратеника на Бег-Арслан той не бе казал нищо повече и се беше поклонил едва-едва, преди да напусне колкото може по-бързо голямата юрта за приеми. Щял да чака отговора й една седмица. Мандухай поясни, че този човек бил китаец с монголски родители и че като всички китайци вече не живеел с животните като децата на Вечното синьо небе. Тя беше прочела съобщението едва когато се върна със свитъка в спалната си юрта.

— Лоша вест?

— Ами… Хатун на Средното царство иска от мен нещо, което не притежавам, и ако не й го дам, заплашва да причини лоши неща на един много скъп човек.

— Ами тогава да завладеем крепостта — предложи Бату-Мунке, — а ти ще кажеш, че ще й я върнеш, ако остави приятеля ти на мира. — После се сети за посочените от нея причини, поради които не можеше да става дума за поход срещу „Инчуан“, и прехапа устни.

— Не може ли да й кажеш, че не притежаваш това, което иска от теб? Но че поне ще се опиташ да го откриеш?

— Знам кой би могъл да го притежава — въздъхна Мандухай. — Но дори да го държах в ръцете си тук и сега, то нямаше да принадлежи само на мен, а щеше да е и твое, и на всички, които един ден ще станат ханове. То е част от нашето наследство. Но още по-важно е следното: ако й го дам, тя ще знае, че от сега нататък може да иска от мен каквото й хрумне, защото ме държи в ръцете си. Оставиш ли се веднъж да те изнудят, Бату-Мунке, то ще се случи пак. Никой владетел не бива да допуска друг владетел да има такава власт над него.

В общи линии той разбираше накъде бие тя, но му беше по-лесно да съчувства на хората в нужда, отколкото да проумява принципите, затова тихо попита:

— А какво ще стане с твоя приятел?

Мандухай седна на леглото и подпря с ръце главата си, без да отговори. Той видя как стисна клепачи, сякаш да попречи на сълзите да рукнат, защото не беше прието възрастните да плачат пред деца.

— Не мога да го изоставя на произвола на съдбата — прошепна задавено тя. Беше объркващо да я види такава, нали Мандухай беше символ на силата! Бату-Мунке седна до нея и дръпна леко ръката й, подканвайки я да го прегърне. За него усещането на близостта на топло човешко тяло си оставаше най-успокоителното нещо на света — не можеше да забрави, че не го беше познавал по-рано, в тъмните времена. Заблъска си главата как да й помогне, но се сещаше само за историите, които му разказваха тя и Сайхай и в които неизменно се явяваше героят, който освобождава пленниците.

— Как бих искал да помолиш за помощ лалугера — промълви той.

— Какво каза?

— Лалугерът — повтори Бату-Мунке, — който застрелял слънцата, за да им попречи да изгорят света, а по-късно се овъргалял в солта, за да я занесе на децата си. Лалугерите са толкова сръчни и умни. Сигурно ще успеят да освободят твоя приятел.

Мандухай потръпна от глава до пети, хвана го за брадичката и го целуна по челото. В очите й танцуваха искрици. Така изглеждаше тя, когато й хрумнеше нещо, това му беше ясно. Той изпита облекчение, макар да беше донякъде объркан, когато тя му благодари, понеже не схващаше какво толкова е казал.

— Даян хан — заговори Мандухай с гласа си, предназначен за големи събирания, — когато някой ти благодари за добрата идея, гледай умно и кимай, макар изобщо да не знаеш какво има предвид благодарящият.

Ъгълчетата на устата й се извиха нагоре, а около очите й се образуваха весели бръчици и той разбра, че тя го закача, но все още не проумяваше ставащото.

— Мисля, че за известно време ще трябва да се лишиш от твоя телохранител Кремъка — каза Мандухай.

 

 

Откакто Мандухай го бе взела на служба при себе си, Кремъка не беше давал повод за оплаквания; според нея оказаната му от Даян хан чест беше повишила авторитета му сред ойратите. Същевременно тя забелязваше, че Кремъка избягва да прекарва с другите мъже повече време от необходимото и беше голям особняк. Това беше разбираемо: в други времена да служиш лично на хана вероятно е било най-високата чест, която може да се предложи на един монголец, при това — победен враг, но Бату-Мунке беше още дете, а хатун тепърва започваше да се доказва. Кремъка се питаше постоянно дали не е допуснал грешка и осъзнаваше, че поне част от племето му го смята не за достоен боец, а за глуповат предател. Това напомняше на Мандухай какъв беше Ма Дзин в ранните години на детството й и я окуражаваше да осъществи хрумването, което й бе дошло след разговора с Бату-Мунке.

Тя помоли Кремъка да бъде следващият й противник в упражненията по бой с меч, попита го дали говори китайски и се зарадва, че той не се похвали колко добре владеел езика — това само потвърждаваше основателното му самочувствие. Тя изчака и двамата да загреят, преди да заговори с него за верността — верността, която дължим на приятел, верността към предводителя и верността към народа.

— Коя е най-важната за теб? — попита го тя.

— Мандухай хатун — отвърна той, отбивайки удара й, — как можете да вярвате, че ще ви отговоря искрено, след като съм ваш крепостен?

— Мога да повярвам, защото ти помогна на една противничка, въпреки че щеше да имаш предимство, ако не беше постъпил така.

— И съжалих за това! — разгорещи се той. — Престанете да ме хвалите! Няма нужда и да ми благодарите; вие изплатихте дълга си. Не знам какво още искате от мен!

— Най-напред — да отговориш на въпроса ми — каза Мандухай и от своя страна избягна удара му.

— Ако имах избор дали да предам приятеля си, или водача си, или своя народ, бих взел решение да предам приятеля. Знам, че ще загубя честта си и ще опозоря Вечното синьо небе, но да, така бих постъпил. Сега виждате ли, че не съм годен да служа и занапред на хана?

— Виждам, че си мъж, който разбира за какво ще го помоля — отвърна Мандухай и отново се опита да пробие защитата му. На това упражнение и двамата носеха щитове, а той съчетаваше така умело щита с меча, че тя имаше какво да научи от него.

Докато се обикаляха един друг с лека танцова стъпка, тя му обясни за какво става въпрос с кратки, припрени изречения.

— И вие искате да занеса тайно печата на уважаемата Ван, за да спася въпросния Ма Дзин? — попита той, не толкова задъхан като нея.

— Аз не притежавам печата — поясни Мандухай. — Той е изчезнал от Средното царство преди повече от сто години. Никой там не знае как изглежда. Никой тук не знае как изглежда, само че бил от нефрит. Искам да занесеш на Ван подправен печат. Възможно е тя да отгатне истината, но това няма значение. Ще й предадеш мнимия печат едва след като ти предадат Ма Дзин, жив и здрав. Измисли по какъв начин да осъществиш размяната. Тя сигурно ще заподозре нещо, ако се появиш с печата в торбичката без предохранителни мерки, така че й създай колкото може повече затруднения. Очаквам тя да не те пусне просто така след размяната — като разбере, че държа на живота на Ма Дзин, ще поиска да го задържи, за да предявява нови искания. Вероятно ще се наложи двамата с Ма Дзин да бягате, преследвани от китайски войници, докато граничният район остане зад гърба ви. Имате обаче добри шансове, защото границата е на по-малко от един ден езда от тяхната столица — нищо работа за добрия ездач.

Междувременно тя се задъхваше все повече и повече, но той не успя да пробие защитата й, а и неговото чело бе покрито с пот.

— С други думи, вие искате да рискувам живота си за враг, който многократно е сменял позициите, само защото е ваш приятел, макар че в началото на тази година самата вие бяхте моя противничка! Защо да го правя, вместо да се възползвам от случая и да избягам?

— Защото знаеш, както го знам и аз, както го знае и Ма Дзин, какво значи да стоиш притиснат между дълга и верността. Защото би избрал приятеля. И защото това е задача, достойна за герой — да спасиш един човешки живот и същевременно да предотвратиш изнудването на твоя народ.

Този път той успя да провре стъпалото си зад подпорния й крак и Мандухай се озова на земята, а острието на меча му се опря в корема й. Коремните рани бяха дълъг и болезнен начин на умиране, ако наоколо няма кой да ти съкрати страданията. Тя оценяваше високо факта, че Кремъка не се смяташе за длъжен да й предоставя всеки път победата, както правеха някои бойци, уж за да запазели авторитета й. Той никога не бе постъпвал така.

— Искате ли въпреки това да продължим, докато и двамата умрем? — запъхтяно попита той.

— Или докато и двамата оцелеем, защото вие ме научихте за какво да внимавам.

— Мандухай хатун — бавно подзе Кремъка, — не беше нужно да ми казвате, че не притежавате истинския печат. Можехте да ме оставите да вярвам, че ще ми предадете истинския нефритен печат на Средното царство.

— Не мога да лъжа човека, когото моля да рискува живота си заради мен — отговори тя, премълчавайки по-важната причина. Ако преценката й за Кремъка се окажеше погрешна, безкрайно много щяха да й навредят приказките му, че Мандухай хатун се е отказала от символа на най-голямото завоевание на монголците за всички времена, и то заради един китаец. Тя не знаеше какво би направила, ако разполагаше с истинския печат, а откакто прочете писмото от Ван, през главата й минаха много възможности; една от тях беше да изпрати човек на североизток при Нойонболод, който веднъж й бе намекнал, че бил получил печата от Самур гунджи. Ала тя не държеше печата в ръцете си и това й беше дало време да обмисли последиците и възможностите за маневриране. Немислимо беше да остави Ма Дзин на произвола на съдбата, но също така не можеше да става дума да покаже на владетелската двойка на една чужда страна, и то — на Средното царство, че се поддава на изнудване. Целият авторитет, който си беше извоювала досега в очите на хората като хатун, щеше да се стопи за миг, след като дадеше основания да я обвинят, че се отказва от наследството на Чингис хан заради един враг.

С детската си простота Бату-Мунке й беше посочил изхода. Често в детските приказки лалугерите, зайците и лястовичките печелеха битката с вълците и рисовете благодарение на хитрост и преструвки — уж притежават нещо, а всъщност не го притежават. Лалугерът не бе застрелял само слънцата. Той беше убедил вълка да потопи опашката си в един заледен поток, като се престори, че се е сдобил със златна опашка, а всъщност лъскавите перли по собствената му опашка били просто зрънца лед.

Що се отнася до Кремъка, Мандухай с годините беше научила, че не само страхът може да накара някого да рискува живота си. Когато представиш пред човека неговия образ, по-добър от този, който той самият има за себе си, когато разбираш какъв е искал да бъде този човек, то тогава ще можеш да го спечелиш, да го накараш поне да се опита да превърне този образ в реалност. Методът не беше безгрешен, а и винаги съществуваше опасността от заблуда. Вероятно Кремъка отдавна търсеше предизвикателство, което отново да го издигне в очите на ойратите като един от техните най-добри бойци. А за Мандухай нямаше по-лошо от това да седи със скръстени ръце и после да се упреква, задето дори не се е опитала да направи нещо. Вятърът, който вееше през голямата равнина, донесе до тях блеенето на овцете и виковете на пастирите, които ги пазеха този ден. Тя съзнаваше, че един мъж, който съжаляваше за жеста си на хълма Ташбурту, преспокойно може да реши да поправи грешката си тук и сега, като я убие, пък било и за сметка на собствения си живот. Мъж, който виждаше в нейно лице по-скоро враг, отколкото достойна за уважение личност; мъж, който искаше по-скоро да умре, отколкото да спаси нечий живот, извършвайки чутовно дело. Всичко зависеше от това дали тя го бе наблюдавала достатъчно добре, дали го бе слушала достатъчно внимателно. Битките не бяха единственото място, където човекът се превръща в изстреляна стрела.

Той отпусна оръжието си и издиша шумно.

— Ще тръгна заради вас към Средното царство — отсече.

Тя отвърна:

— А аз ще ви дам пълна свобода на действие, защото ви имам доверие. — И добави думите, които съпровождаха всички монголци през целия им живот, когато си пожелаваха късмет: — Да ти се падне добър кон и просторна равнина!