Таня Кинкел
Мандухай (22) (Великата царица на монголците)

Двайсет и първа глава

Един от хората на Баян-Мунке дойде при Мандул хан, хвърли се в краката му и каза:

— Златния принц замисля лоши неща срещу вас. Не иска да чака повече, ами смята да открадне съпругата ви Йехе Хабарту и с нея да се провъзгласи за хан на монголците!

Мандул хан се възмути от това твърдение и незабавно го отхвърли, наричайки го лъжа. Ала тъй като тази лъжа бе изречена в присъствието на много хора, той заповяда да повикат Баян-Мунке, който изумено заяви, че не разбира значението на подобни, мерзки приказки.

— Ако е така, то клеветникът трябва да бъде наказан — отсъди Мандул хан. — Да сеят раздор между мен и обичния ми син! Няма по-голямо престъпление от това.

Всички забелязаха, че не каза нищо за първата си съпруга. Обвинителят беше един от младежите, последвали Баян-Мунке в Средното царство с надеждата за слава и плячка само за да се завърнат унизени и с празни ръце. Хората в юртата не бяха единодушни по въпроса коя лъжа прилича повече на истина: възможно ли беше действително да е чул някоя изпусната дума от Баян-Мунке през последната година, или имаше други причини да се сърди на Златния принц? Във всеки случай младежът беше подценил симпатиите на Мандул към бъдещия му наследник. Ханът заповяда да го накажат за клеветничество, като му отрежат устните и носа, след което да го убият, което се случи толкова бързо, че нещастникът не успя да направи нищо, освен да изреве: „Но това е истина! Исама! Исама!“, преди носът му да падне на земята и недостойните за един монголец викове на болка да заглушат всичко останало, докато накрая умря.

Мандул хан не пропусна да отбележи, че обвинителят беше викал Исама, но отначало не предприе нищо по въпроса, а прегърна смаяния Баян-Мунке и заяви, че доверието му в него е непроменено.

— И във вашата съпруга — ревностно додаде Златния принц. Сред насъбралото се множество се възцари тишина. Мандул хан присви очи.

— Няма нужда да се грижиш за съпругата ми — хладно отсече той. — Още дълги години ще е така. Или се надяваш скоро да умра?

Златния принц се възмути, но тъй като не беше свикнал да уверява в невинността си по който и да било въпрос, думите му зазвучаха все по-измъчено и неискрено. Накрая помоли за позволение да се оттегли.

— Най-добре ще направиш — каза Мандул хан. — Вземи съпругата и свитата си, потърси си свой стан и се опитай да стоиш известно време на собствените си крака и да създадеш няколко по-представителни деца. Така ще бъдат пресечени всякакви клюки.

Златния принц се смая.

— Ама нали не ми се сърдите? Кълна се, че…

— Имам пълно доверие в теб! — нетърпеливо го прекъсна Мандул хан, но думите му вече не звучаха сърдечно както преди. — А сега прави, каквото ти се казва.

Шихер дойде при Мандухай и я помоли да се застъпи за оставането й.

— Не искам да тръгна с Баян-Мунке, след като ханът му е сърдит — поясни тя. — Освен това така му се пада. С мен се държи просташки, а каква патърдия вдига около Йехе Хабарту! При това тази жена е много по-стара от вас, пък и вие сте вече почти на двайсет и три години.

— Боя се, че ханът няма да ме послуша — отвърна Мандухай. Понякога й беше трудно да не мисли, че Шихер и Баян-Мунке са си лика-прилика по глупост. Може да беше така, но никой от двамата не заслужаваше участта, която бе предвидила за Йехе Хабарту. Що се отнася до Баян-Мунке, тя искаше само да бъде изключен от наследяването. Безразлично й беше какво ще стане след това с него. Шихер бе майка на Бату-Мунке, въпреки че го беше пренебрегвала досега; тя бе негова майка и Мандухай не биваше да го забравя.

— Най-доброто, което можеш да направиш — каза й тя, — е да се върнеш при баща си. Като чуе, че между Баян-Мунке и Мандул хан е паднала сянка, той няма повече да настоява да бъдеш до съпруга си.

— Наистина ли смятате така? Ама тук е толкова по-хубаво… У дома никога не съм разполагала с толкова много коприна и трябваше да върша всичката работа сама, без нито един слуга. След някоя и друга седмица ханът ще размисли и сигурно ще повика пак Баян-Мунке. В крайна сметка, нали му е наследник!

„Глупостта не е престъпление“, каза си Мандухай и се помъчи да си повярва, „глупостта не е престъпление.“ Злощастният момък, когото Исама вероятно е отрупал с обещания, за да отправи първите обвинения срещу Златния принц и Йехе Хабарту, плати с кръвта си и отговорност за това носеха не само самият той, Исама и ханът, но и тя, защото преднамерено беше накарала Исама да повярва, че, за да оцелее, трябва да съсипе както Баян-Мунке, така и Йехе Хабарту. Не й се вярваше да е посветил и други хора в замисъла си. Всеки трябва да пази ревниво своите тайни. Отмъщаваш ли, ръцете ти не може да останат чисти, но тя реши поне да се опита да ограничи броя на жертвите.

— Може би ханът ще прояви разбиране, ако останеш, за да се грижиш за сина си — предложи тя. Шихер се стресна.

— Ама нали Сайхай се грижи, пък и вие — с надежда отвърна тя. — Аз… не искам да сбъркам нещо.

Понякога камилата не приемаше новороденото си камилче или овцата — своето агънце. Мандухай беше го наблюдавала много пъти, най-вече, когато раждането протичаше тежко, а малкото се оказваше немощно. Като че ли някои майки от животинския свят разпознаваха недъга и отхвърляха рожбата си, преди да са създали връзка помежду си. Вероятно и с Шихер беше така, но Шихер беше човешко същество, а детето, което тя не искаше, бе надеждата на Мандухай за едно бъдеще, надхвърлящо собствения й живот. Затова не можеше да постъпи така, както постъпваше с камилите и овцете — да изпита състрадание поравно и към майката, и към детето. Видя пред себе си Бату-Мунке, какъвто беше при пристигането му — хилаво дребно създание, покрито с рани и отоци, което всички в стана бяха отписали още в самото начало, и отново се разгневи така, че задуши в зародиш гузната си съвест спрямо Шихер.

— В такъв случай мога само да те посъветвам да тръгнеш с Баян-Мунке. Права си, след няколко седмици ханът сигурно ще размисли. Той е толкова доверчив по характер и така обича да прощава, че никога не би му хрумнало да заповяда да убият Баян-Мунке, както биха постъпили други на негово място.

— Да го убие? — изписка Шихер.

— Случвало ли ти се е да наблюдаваш вълча глутница? Когато младите вълчета предизвикат водача, той или ги изпохапва, за да ги изгони от глутницата, или направо ги убива. Разбира се, нашият хан е много по-благосклонен и не би заповядал на съперника си да живее далече от хорските очи, за да се отърве там от него — от него и от всички, които са с него.

Това беше достатъчно ясно, за да хвърли в страх и ужас дори простовато създание като Шихер. По-късно я чуха да се вайка и да плаче в юртата на Баян-Мунке — по-добре било веднага да се сдобри с хана, преди да се случат по-лоши неща, да го помоли за прошка и да се закълне, че не го е грижа за Йехе Хабарту.

— Не съм направил нищо, за което да се извинявам, и ако не си затвориш най-после устата, няма защо да се страхуваш от хана, понеже аз ще те убия!

В резултат на всичко Баян-Мунке напусна стана, без да се сбогува с хана, със самочувствието на обиден и несправедливо обвинен.

— Обаче се сбогува с Йехе Хабарту — тръсна Исама, повикан от Мандул хан да обясни защо клеветникът бе повтарял името му. — Съжалявам, хане. Сам не повярвах, когато злощастният момък ми разказа какви планове се кроят, и го посъветвах да не ви досажда с приказките си. Но сега лично видях как Златния принц се срещна с вашата съпруга Йехе Хабарту на открито, далече от свитата си, и я прегърна нежно, преди да напусне стана. Докато явно не е сметнал за нужно да се сбогува с вас.

— Още помня твоето собствено обвинение в прелюбодеяние, Исама — недоверчиво изрече Мандул хан. — Наистина ли си посъветвал човека да не ме занимава с въпроса, или по-скоро си го окуражил?

Исама бе разполагал с достатъчно време да си подготви подходящо обяснение за всяко възражение.

— Господарю, Йехе Хабарту е дъщеря на моя благодетел, единственият, комуто дължа поста си тук. Какво друго бих могъл да искам при това положение, освен да я защитя? Беше себично от моя страна, признавам. Докато изпитвах съмнения, поставях верността си към Бег-Арслан над верността си към вас. Но сега, след като видях колко малко държи Йехе Хабарту на своята чест, да не говорим за честта на баща й и за вашата, та значи, сега ми стана ясно, че рано или късно ще се явят други свидетели и мълчанието ми ще бъде изтълкувано като съучастие, затова реших да оправя нещата.

Ханът се навъси още повече.

— За Йехе Хабарту мога да повярвам. Но Златния принц дължи всичко на мен. Може да е самонадеян, но иначе е добро момче. Освен това знае, че бездруго е мой наследник. И да не може да изчака още няколко години?

— Младостта винаги е нетърпелива, хане — отвърна Исама, — и за жалост не една жена е успявала да отрови крепкия съюз между мъжете. Та нали вашият предшественик е бил изкушен от собствената си снаха да убие сина си, само и само да я притежава? Нали по този начин е започнало падението на клана Борджигин?

Всъщност смисълът на историята беше точно обратният: нужно било насилие, за да може въпросният хан, бащата на Самур, да се домогне до снаха си, а по-късно тя му отмъстила жестоко за своя съпруг и негов син, ала Исама залагаше на склонността на Мандул хан да повярва в лошотията на жените вместо в грешките на мъжете и, както се оказа, преценката му и този път излезе вярна.

— Така си е. Нима е възможно моят Златен принц да е бил прелъстен от тази жена? Той, комуто дадох всичко? Наистина ли е толкова неблагодарен? Трябва да говоря с него!

Куриерите, които ханът изпрати след Баян-Мунке, настояха той да се върне незабавно, за да даде обяснения. Куриерът, когото Исама изпрати едновременно с тях, се представи за пратеник на Йехе Хабарту и предупреди Златния принц, че животът му бил заложен на карта, а ако се върнел, го чакала сигурна смърт.

— Но ханът ме прие като свой син! — объркано възкликна Баян-Мунке.

— Есен, вашият собствен дядо, е желаел смъртта ви, когато още сте били в утробата на майка си — напомни му пратеникът. Баян-Мунке взе решение в полза на бягството.

 

 

Когато чу, че Златния принц е отказал да се върне при него, за да му даде обяснения, а, напротив, е избягал, Мандул хан за всеобща изненада не изпадна в пристъп на гняв. Напротив, смълча се и се скри за два часа в юртата си, за да се напие. После заповяда да доведат съпругата му Йехе Хабарту и поиска да изслуша оправданията й. Обикновено подобни оправдания се поднасяха пред голямо събрание, както в случая със Златния принц, когато бе повдигнато обвинение срещу него, но Мандул хан остана в спалната си юрта и пожела за свидетели само двете си съпруги, Исама, Нойонболод и трима от най-важните заместник-предводители, плюс неколцина от собствените си телохранители. Междувременно нямаше човек в стана, който да не знае как стоят нещата, а Йехе Хабарту разполагаше с време да подготви оправданията си. Беше се пременила в самурено палто, с украшение за главата от паунови пера, каквото се полагаше да носи една хатун на големи празненства, а държането й беше гордо и достолепно. Затова пък очите на Мандул хан бяха кървясали; за първи път, откакто Мандухай се бе омъжила за него, изглеждаше наистина като старец, с треперещи ръце и неспособен да стои изправен. Лежеше проснат на почетното място и ги наблюдаваше.

— Знаеш в какво си обвинена, Йехе Хабарту — подзе той.

Тя поклати глава и отвърна с глас, преливащ от убедителност:

— Знам, че съм невинна, хане. Каквото и да си мислите за мен, трябва да ми признаете, че цял живот съм действала разумно. Вече не съм младо момиче, което тича след някой пастир, заслепено от любов. Разбира се, че прекарвах известно време със Златния принц, но честно и почтено, винаги в присъствието на други хора. Да, той ми намекна, че иска да стане мой съпруг след вашата смърт, но само защото праотците са приели да се постъпва така, когато умре някой хан. Никой от двама ни не е очаквал с нетърпение този ден. Искахме само да се подготвим. Най-добросъвестно. Който твърди нещо друго, е лъжец.

Добра защитна реч, звучаща като истина, макар че при изречението „Никой от двама ни не е очаквал с нетърпение този ден“ върху лицата на повечето присъстващи се изписа недоверие. Възползвайки се от обстоятелството, че ханът не я нарече веднага прелъстителка и лъжкиня, Йехе Хабарту побърза да продължи.

— Запитайте се, хане, кой има полза от цялата тази мъка, която ви се струпа изведнъж на главата. Със сигурност това не е нито Златния принц, нито пък съм аз. Ние гледахме спокойно към бъдещето, докато не ни оклеветиха. Очевидно е кой ще има полза, ако вие се отречете от Златния принц и от мен. Тогава Мандухай ще остане единствената ви съпруга и пак чрез нея един мъж, който дори не е потомък на Чингис хан, ще заграби вашето наследство — Нойонболод!

Йехе Хабарту се завъртя рязко и посочи обвинително към Нойонболод.

— Той стои зад всичко, хане, бъдете сигурен. Той и Мандухай. Двамата са спечелили на своя страна Исама, за да ме охули пред вас, обаче истинските измамници са те!

— Нойонболод — измърмори под нос Мандул хан. Мандухай настръхна. Това беше моментът, в който щеше да се реши всичко. Що се отнася до Йехе Хабарту и до нея, то неблагоразположението на съпруга им беше еднакво и към двете; би се учудила обаче, ако той не изпитваше завист и недоверие към Нойонболод, при положение че обичаше Баян-Мунке. Майсторски номер на Йехе Хабарту — да го въвлече в играта, вместо само да настоява на собствената си версия.

Нойонболод си замълча и не даде вид, че възнамерява да отхвърля обвиненията. Мандухай също запази спокойствие и не отговори на нападките. Исама обаче не се въздържа.

— Хане, господарю мой, нищо не би ме радвало повече от това да нарека господарката Йехе Хабарту невинна. Тя е дъщеря на моя щедър благодетел. Обаче видях със собствените си очи греховната прегръдка между нея и Златния принц!

— Мандухай му е платила да говори така — прекъсна го Йехе Хабарту. — Нима не е очевидно?

— Не е — отвърна Мандул хан, вперил очи в нея. — Женоря! До гуша ми дойде от всички вас. Но ти, ти отрови моята мъжественост от самото начало. Кажи ми, Голям нос, защо Исама ще тръгне да помага на Мандухай? Та той я мрази. Тя е непослушна съпруга и небрежна майка, но се лъжеш, ако смяташ, че всичко това ме прави сляп. Исама е човек на баща ти. Той ми проглуши ушите с настояванията си да съм бил накарал Баян-Мунке да се закълне, че ще те направи своя царица, теб и само теб. Откакто е тук, Исама пееше все тази песен. Именно твоето знаме развяваше Исама — доскоро. Докато ти не ми открадна моя Баян-Мунке. Бъди проклета!

— Мандухай… — подхвана Йехе Хабарту.

— Мандухай не е казала дума против теб или против Баян-Мунке. Нито дума. Престани да мърсиш името й, за да ме отклониш от собствената си вина!

Мандул хан се опита да плесне с ръце — знак към телохранителите да го изправят на крака, но лявата му длан се размина с дясната.

— Помогнете на хана — каза Нойонболод и телохранителите скочиха. Мандул се изправи с пъшкане, опирайки се на двамата воини.

— Малко ще бъде да ти отрежат устните, Йехе Хабарту. Той беше нашето бъдеще, разбираш ли, последното добро и хубаво нещо в моя живот, всичко, което ми вдъхваше надежда, а ти ми го отне и го съсипа!

Лицето на Йехе Хабарту стана пепеляво. Би трябвало Мандухай да изпита удовлетворение, виждайки я как осъзнава ситуацията, виждайки отчаянието й от безизходицата, в която се намираше — ала вместо това тя й напомни за сърна, обкръжена от кучета. Отново извика в паметта си безжизненото телце на своето дете, посинелите устни, следите от стискане по нослето. Колко ли време се беше борил нейният син за живота си? Йехе Хабарту трябваше да плати за всеки удар на сърцето, от който той е бил лишен завинаги. Не биваше да изпитва и искрица състрадание към нея. Да не би тя да беше пожалила дойката, която просто е стояла на пътя й? Разбира се, че не е изпитвала и капчица състрадание към детето, което трябваше да отиде при предците си само с галено име, без да е получило истинското си име и да е изживяло живота си. „Рунтавелко, Рунтавелко“, помисли си Мандухай, „правя това заради теб.“

— Аз съм дъщерята на тайджи — напомни пребледнялата Йехе Хабарту. — Ако ме убиете, свършено е с вас като хан. Ще ме последвате в смъртта.

— Не е вярно! — разгорещено възрази Исама. — Моят господар ще бъде безкрайно натъжен, но вие, Мандул хан, все още сте негов повелител… а и тъст, макар вече да не сте негов зет.

— Изпратете да попитат баща ми! — настоя Йехе Хабарту.

— Аз съм ханът — отсече Мандул и се изплю на земята. — Все едно дали е важно, или не, аз все още съм ханът, изворът на правосъдие в тази страна. Йехе Хабарту, ти ме измами и ще си платиш за това. Няма само да загубиш живота си, о, не. Ще зашият всичките ти телесни отвърстия и ще те оставят насред степта, на птиците, вълците и слънцето!

Мандухай не знаеше какво да каже, когато чу собствения си глас да вика „Не!“ — един вик, който се изтръгна от нея противно на всякаква воля и на всичките й намерения. Не беше възнамерявала да каже изобщо нещо, независимо какво се случваше. В крайна сметка цялата й стратегия беше замислена така, че никой да не я свърже с падението на Йехе Хабарту. Исама беше този, който трябваше да бъде обвинен по-късно, защото той и само той бе обвинил Йехе и Баян-Мунке. Ако ли пък беше започнала да се защитава от нападките на Йехе Хабарту, само щеше да създаде впечатлението, че се чувства уязвена. Думите на Мандул доказваха, че плановете й са били правилни. Всичко стана както се бе надявала, макар да бе разчитала на обикновена смъртна присъда, а не на наказание, каквото бе налагано най-много два пъти през последните двеста години, и въпреки това: тя бе решила твърдо да не нарушава мълчанието си, да не поглежда отново в очите Йехе Хабарту, преди да я отведат, и така да принесе в дар към духа на мъртвото си дете кръвта на неговата убийца.

Ала планът й отиде по дяволите, когато чу наложеното от Мандул наказание. Нещо в нея се разбунтува и не беше възможно да го потисне. Смърт за смърт, така беше справедливо, така трябваше да стане — но не по този начин. Не по този начин. „И нека никой не ти е по-близък от собствената ти съвест“, прошепна гласът на баща й и тя осъзна, че нямаше да си прости, ако допусне Йехе Хабарту да умре така.

— Какво?! — невярващо попита Мандул хан. Йехе Хабарту стоеше като истукан, вперила очи в Мандухай. Тъй като не беше предвидила подобно развитие, Мандухай се видя принудена да импровизира и намираше аргументите си, докато говореше — първо колебливо, после все по-уверено.

— Вие не сте единственият, когото тя предаде, съпруже. Пред тези свидетели тя ме обвини, че съм оклеветила Златния принц. Ако умре, без да си е взела думите назад, това петно върху моята чест ще остане.

— О, като започнат да я зашиват, ще пищи и ще вика други работи — изръмжа Мандул хан.

— Точно затова — продължи Мандухай, молейки се мислено на Майката земя да й помогне — искам да премеря сили с нея в борба с мечове, за да възстановя честта си.

— Какво? — попита Мандул хан, спъна се и отново рухна върху леглото. Телохранителите понечиха пак да му помогнат, но той ги отпъди с ръка. — Май си се главозамаяла, след като ви позволих да си играете на войници — намекваше за онази хитрост при посещението на Бег-Арслан, ала в очите му нещо проблесна. Беше достатъчно пиян и ядосан, за да не обмисля всичко чуто, стига тя да го побутваше в желаната от нея посока.

— Ако боговете решат аз да загубя и подарят победата на Йехе Хабарту, вие ще се отървете и от двете ни, защото присъдата ви все още ще важи — тихо поясни тя. — Ако победя, тогава всички съмнения в правотата на вашата присъда ще бъдат опровергани и моята невинност ще бъде доказана.

Ако беше трезв, ханът щеше да възрази, че изобщо няма да остане място за съмнения, тъй като болката от предвиденото от него наказание ще накара Йехе Хабарту да признае преди смъртта си всичко, което той иска да чуе. Щеше да се запита още защо Мандухай иска да заложи на карта собствения си живот. Ала Мандул хан беше като наранен мечок — гневен, удрящ във всички посоки и полуобезумял.

— Добре де — изръмжа той, — избийте се помежду си! Женоря!

Мандухай свали украсата от главата и накитите от ушите и шията си. Йехе Хабарту направи същото. Нойонболод подаде безмълвно меча си на Мандухай и я изгледа, сякаш не беше сигурен какво да мисли за случващото се. Тъй като причината й да мрази първата съпруга не му беше известна, нямаше как да я разбере, но може би подозираше нещо.

— Малка сестро, малка сестро — рече Йехе Хабарту, като взе меча на един от телохранителите, — нали знаеш, че умея да боравя с меч. Трябваше да избереш лъка.

— Аз знам за какво се бия — отвърна Мандухай и по изражението в очите на Йехе Хабарту позна, че и онази знаеше. Вероятно Йехе Хабарту би могла да я победи, ако от това зависеше оцеляването й, въпреки мъртвото дете, което стоеше помежду им, защото Мандухай отдавна вече не вярваше, че справедливостта побеждава изкусното боравене с оръжие. Ала Йехе Хабарту имаше възможност само за едно решение: жестока и продължителна смърт — или бърза, причинена от меча на Мандухай. Може би имаше още един избор: да повлече към гибел и Мандухай, ако го пожелаеше, или да предложи само собствената си смърт, без да отваря нови рани, като разплата за несправедливостта, която бе причинила и за която трябваше да отговаря. Изглежда беше взела решение.

Йехе Хабарту изчака мечовете им да се кръстосат, един път, два пъти, три пъти. После, както се очакваше, оголи слабото си място и Мандухай замахна. Ударът не се получи добър, не като навремето, когато бе убила жената на Исама. Острието проникна в шията на Йехе Хабарту и сряза артерията й. Двете жени пуснаха оръжията си, а кръвта избликна подобно на вода от горещ извор.

— Малка сестро — прошепна Йехе Хабарту, — колко жалко… — От устата й бликна кръв и тя се строполи на земята.

 

 

Бату-Мунке вече спеше предимно в юртата на Сайхай, неговата детегледачка, и на съпруга й, който беше телохранител на Мандухай. Намираше се близо до юртата на Мандухай, така че тя лесно можеше да го вика при себе си или да ходи да го вижда. Обикновено прекарваше поне няколко часа на ден с него и винаги го навестяваше преди заспиване. Вечерта след смъртта на Йехе Хабарту й се наложи най-напред да се почисти и преоблече, но въпреки това й се струваше, че малкият ще подуши кръвта по нея. Но той вдигна дясната си ръка и я постави върху клепача, а после върху бузата й.

— Не плачи — промълви детето. Каза го по начин, различен от обичайния си говор и тя разбра, че трябва да го беше чувал много пъти, отново и отново, дълго преди да се озове под нейното крило.

Всичките й сълзи бяха пролети отдавна — за детето й, за жената, каквато можеше да бъде Йехе Хабарту. Сълзите й бяха пресъхнали, бузите — сухи. Ала това внимателно дете виждаше неща, скрити за другите, макар да му бе необходимо дълго време, преди да посмее да изрече на глас какво вижда.

Ако синът й беше жив, тя сигурно никога нямаше да види това дете. Нямаше да има причина да повикат Баян-Мунке, камо ли — Шихер и детето й. Бату-Мунке, колкото и да се съпротивляваше волята му за живот срещу пренебрежението и липсата на грижи, най-вероятно щеше да умре поради безразличието и отхвърлянето на околните, а тя нямаше да знае достатъчно за него, за да почувства някаква загуба, ако изобщо чуеше за съществуването му. Представи си ясно другия живот: нелюбимата, но все пак уважавана съпруга на Мандул хан, която държи за ръка сина си и тича с него през гъстите треви в долините на Орхон, докато мишките се крият в дупките си, а щурците цвърчат ли, цвърчат. Една Мандухай, която се счепква с Йехе Хабарту само на думи; двете чувстват тези „битки“ като освежаващо предизвикателство и само от време навреме се питат какво ще правят, ако съпругът им умре, преди синът й да е пораснал и станал мъж. Всичко това можеше да бъде, а едно мъртво момче някъде в степта, за което никой няма да скърби, защото двете враждебно настроени едно към друго полудеца, които го бяха създали, не бяха в състояние да го обичат. Мандухай се наведе над Бату-Мунке, сбогува се с всичко, което е можело да бъде, и го взе на ръце.

— Ние трябва да създадем едно по-добро бъдеще — промърмори тя, — ти и аз.