Таня Кинкел
Мандухай (24) (Великата царица на монголците)

Двайсет и трета глава

Реликвите на Чингис хан, пред които представяха новия хан на народа, бяха поверени на Златния принц, след което попаднаха в ръцете на Исама. Двама от предводителите на кланове се осмелиха да предложат някой да помоли Исама да ги върне, останалите заговориха за зла поличба.

— Все още имаме реликвите на Първата царица — напомни Мандухай. Това не бяха реликви на някоя от съпругите на Чингис хан, макар да съществуваха и такива. Те бяха на Еши хатун, на Първата царица, и на онези, които бяха дошли след нея. Твърдеше се дори, че започвали от майка Хулун, майката на Чингис хан; съдържаха коса, парчета от кости и предмети, употребявани от всички царици на монголците, и бяха обречени на Майката земя. Така, както Вечното синьо небе беше от мъжки род, Майката земя беше от женски, и заедно бяха прародители на всички монголци. Реликвите бяха важна светиня, шаманите бяха единодушни по въпроса, ала никога досега не беше обявяван хан пред тях.

— Не знам дали е редно — усъмни се върховният шаман в стана. — Това би означавало да дадем на Майката земя ранг, равен на този на Вечното синьо небе, ако не и по-висок.

Мандухай реши да съкрати процедурата, защото церемонията трябваше да се състои колкото е възможно по-скоро.

— Доволен ли сте от сана си на върховен шаман? Искате ли да го запазите?

— Не можете да ме заплашвате — изпъчи се шаманът. — Аз съм пратеник на боговете от Отвъдното. — Тя се въздържа да му напомни, че това се отнасяше и за шамана, който си въобразил, че може да подчини самия праотец. Не живял дълго след тази си заблуда.

— Не ви заплашвам — отвърна Мандухай, защото не можеше да си позволи да си създава ненужно врагове. Пък и имаше по-добри начини да привлече шамана на своя страна. — Само казвам, че реликвите на праотеца Чингис хан за жалост не са в наши ръце и се охраняват от шамани, които Исама държи в малкия си джоб. Ако реликвите на праотеца Чингис хан са единствените в тази страна, пред които може да се обявява новият хан, то значи и шаманите на Исама трябва да бъдат с най-високия ранг в страната, не смятате ли? Ако обаче съществуват други реликви с подобен ранг…

— Реликвите на Първата царица превъзхождат всички други реликви в страната — припряно изрече шаманът. — Сам праотецът Чингис хан се е прекланял пред майка си Хулун, пред нейната присъда.

— Благодаря ви за проявената мъдрост.

Малкият Бату-Мунке вече беше навършил пет години, но дори и умното дете си оставаше дете, така че тя не можеше да очаква от него да схване цялото значение на това, което предстоеше да се случи с него. Можеше само да се опита да му го обясни като на дете.

— Ние, ти и аз, ще се изправим пред Еши хатун — започна Мандухай; щеше да го уплаши, ако изведнъж му заговори на „вие“. — Пред реликвите на Първата царица. Аз ще я помоля да ни благослови и ще й се закълна, че ще дам всичко за нашия народ и за теб, защото ти ще станеш хан именно там. Ти, Бату-Мунке, също трябва да положиш клетва.

— Ще обещая да бъда послушен — отвърна той, защото това беше обещанието, което най-често искаха да чуят от децата.

— Да, но не само това. Аз съм хатун. За да станеш хан, трябва да се ожениш за мен и заедно да се закълнем пред светинята на Първата царица.

— Ох — промълви той и сбърчи чело. Неговата бавачка Сайхай беше женена за един от телохранителите на Мандухай, така че понятието брак му беше познато. Не беше виждал достатъчно често родителите си, за да мисли за тях като за мъж и жена; никак не беше лесно да му се обясни, че Шихер му е била майка, а Баян-Мунке — баща. И понеже ги беше виждал толкова рядко, те не му липсваха, след като изчезнаха. — Ама ти си по-висока от мен — умислено додаде момчето.

— Ще пораснеш — успокои го Мандухай. — Сега вече си много по-висок оттогава, когато те видях за първи път.

— Като се оженя за теб и стана хан, ще играеш ли с мен на кокалчета, колкото си поискам? — попита Бату-Мунке.

Той беше много добър в играта на кокалчета, за която не се изискваше почти никаква физическа сила, затова пък беше нужна голяма ловкост, и винаги успяваше да уцелва коня с кон, козата с коза, камилата с камила и овцата с овца, докато върху плъстената покривка не останеше нито едно кокалче.

— Разбира се, стига в момента да не нападат стана или да не удари гръм — отвърна тя и вече по-сериозно допълни: — Или ако трябва да се вземат решения и да се правят неща, които само аз мога да свърша. — Той седеше пред нея върху сиво-жълт кон, каквито бяха яздили всички ханове от Чингис хан насам, когато заставаха пред реликвите на Първата царица, макар че му се налагаше да стиска зъби. Все още можеше да язди самостоятелно едва няколко крачки из стана и то — воден от войник, така че тя смяташе да пригоди висока кошница като седалка, която да го подпира от всички страни, докато укрепне. Двамата бяха облечени в бяла коприна, което изразяваше едновременно скръбта им за покойния хан и радостта за следващия. Шаманите удряха своите тъпани, Мандухай слезе със замах от коня и взе Бату-Мунке на ръце, за да не се мъчи да слиза сам. Той я държеше за лявата ръка; с дясната тя пръскаше наоколо ферментирало кобилешко мляко — пожертвувание за природните духове, което беше донесла в мях.

На почетно разстояние около тях и около светинята се бяха събрали не само хората от стана, но и всички, които през последната седмица бяха научили за смъртта на хана и за избора на Мандухай за нов съпруг и живееха достатъчно близко, за да присъстват на церемонията. Бату-Мунке стисна ръката й. Никога не беше виждал толкова хора на едно място. Но вървеше изправен до нея, както се бяха упражнявали, и тя изпита гордост.

— Еши хатун, Първа царице, чуй ме! — Мандухай започна да се моли бавно, на висок глас, плавно и тържествено, та всички да я разберат. Това, което трябваше да направи сега, засягаше не само духовете на предците, Майката земя и Вечното синьо небе. То засягаше най-вече хората, които тя щеше да управлява. Много, ако не и повечето от тях, вероятно още изпитваха съмнения и се чудеха дали наистина е редно да бъдат управлявани от жена и дете вместо от зрял мъж. Би било погрешно да се прави, че тези съмнения не съществуват. Също толкова погрешно би било да не даде ясно да се разбере, че наистина е изпълнена с решимост, че тук не става въпрос за прищявка или за тактика на забавяне с цел след една-две години да се омъжи за Нойонболод, Бег-Арслан или някой друг мъж. Тя пръсна още малко айраг по пода на старата юрта, служеща за светилище на Първата царица, и падна на колене. Бату-Мунке коленичи до нея, изпитвайки облекчение, че не му се налага повече да стои.

— Аз блуждая безсъзнателно из място, където черното не може да се различи от бялото. Потомството на великия хан, кланът Борджигин, е на път да угасне — подхвана Мандухай. — Нойонболод, потомък на Хасар, брата на Чингис хан, поиска ръката ми, а също и Бег-Арслан тайджи. Затова, царствена майко, аз дойдох в твоя дом. Помраченият ми взор едва-едва различава петнист кон. Мъжете казаха, че твоят потомък и правнук бил твърде малък и незначителен, за да бъде мой съпруг. Идвам тук, при теб, защото се страхувам за живота му.

Тя направи пауза, стисна ръката на Бату-Мунке и му даде знак да се изправи и да се обърне към събралото се множество.

— Виждам, че това не е вярно, прамайко! Ето тук стои твоят правнук. Човек получава от баща си костите и от майка си кръвта. Твоята кръв, прамайко, и костите на праотеца Чингис хан. Ако някога ми хрумне мисълта, че твоите прекрасни порти са леки и халтави, а твоят свещен праг — нисък, или че някой мъж, който не произлиза от семето на Чингис хан, е мой съпруг само защото е висок, то, прамайко на владетелките, накажи ме — мен, твоята снаха и слугиня!

Произнасянето на подобни думи пред светиня, и то най-великата в страната, означаваше да си навлече проклятие, ако се ожени за друг мъж. Това не беше обикновен обет и тя го съзнаваше, съзнаваха го и всички монголци наоколо и този обет правеше всякакъв друг брак невъзможен.

— Но ако изпълня даденото на владетелската майка с честно и вярно сърце обещание, ако закрилям твоя потомък Бату-Мунке и с течение на времето стана негова жена, моля те, смили се над нас и ни дари с дълго царуване и нека от нашия брак се родят синове и дъщери, а синовете и дъщерите на твоя народ да имат нов и дълъг живот. Ако изпълниш желанието ми, аз ще разпаля огъня в твоята юрта!

Тя легна по очи с разперени ръце, за да прегърне земята, докато шаманите биеха барабаните, и изброи десет удара на сърцето си. После застана отново на колене и кимна на Бату-Мунке.

— Прамайко — проговори момчето, а гласът му прозвуча ясно в есенната сутрин, — Еши хатун, Първа царице, погледни мен и твоята дъщеря Мандухай! Дай ни живот и дълго царуване!

Малкият протегна към нея ръце и Мандухай се надигна, сякаш той й беше помогнал да се изправи. Главният шаман излезе от юртата светилище с факла и й я подаде.

— Превърни огъня на прамайката в пламък за целия ни народ — каза той. — Тя те чу!

 

 

През всичките години на своето управление Мандул хан неизменно разполагаше и зимния, и летния си стан в една от долините на брега на Орхон. Решението на Мандухай да тръгнат на юг, по течението на Онги и чак до пустинята Гоби, където да прекарат зимата в Годината на тигъра, беше първото изпитание за предаността на членовете на свитата й, които не бяха родом от юга като нея. Който беше свикнал с тучната трева по бреговете на Орхон и със северните планини, покрити с гъсти гори от лиственица, нямаше как да бъде щастлив при мисълта за откритата степ и студените зимни ветрове.

— Няма да има достатъчно вода за всички животни — предупреди един от предводителите на кланове. — Река Онги е пълноводна само през пролетта и в началото на лятото, когато се топят снеговете по планините.

— Над земята, да — отвърна Мандухай, — но вода има и под земята. Около Улан нур, езерото, което Онги образува лятно време, има извори и кладенци. А планините северно от Улан нур ще ни защитават от зимните ветрове.

Премълча едно, ала то беше ясно на всеки човек със здрав разум — че новият стан ще ги приближи не само до Средното царство, но и до зоната на влияние на Бег-Арслан. Тя знаеше, че дори с помощта на Нойонболод нямаше да разполага с достатъчно хора, за да предизвика директно Бег-Арслан, да не говорим пък че най-напред трябваше да спечели доверието на воините. Ала там, на юг, щеше да може не само да се обедини с племената, владени от собственото й семейство — клана Чорос, но и да нападне един от най-важните тилове на Бег-Арслан: областта, владяна от ойратите на северозапад от Гоби. Думата „тайджи“ всъщност беше ойратска титла и първоначално е означавала просто „владетел на ойратите“, преди да се превърне в наименование на най-важния пълководец под управлението на хана, ала Есен бе последният тайджи, който наистина произхождаше от клана Чорос от района на ойратите и през повечето време пребиваваше там. Бег-Арслан носеше тази титла, но предпочиташе да се установява в оазисите в непосредствена близост до Пътя на коприната. Затова пък много от неговите воини и конните му подкрепления идваха от ойратите; ако успееше да му отнеме тези подкрепления от хора и животни и да ги дръпне към себе си, тя щеше съществено да ограничи възможностите му за военни действия.

— Ако — натърти Нойонболод, с когото Мандухай обсъждаше боеспособността на малката си армия. — Това зависи не само от късмета в битката, понеже с тях имаме еднакви достойнства и грешки. Трябва да бъдем в състояние да задържим завзетия район. Ако ойратите преминат отново към Бег-Арслан веднага след като ни видят гърба, всичко ще се окаже напразно. И това при положение че успеем да спечелим първата си истинска битка. — Той се усмихна мрачно. — Не се съмнявам, че Майката земя е с вас, но за тази работа ще ни трябва нещо повече от шамански тъпани.

— Наясно съм. Аз не съм Баян-Мунке, който се провъзгласи за победител, преди изобщо да е стъпил на китайска земя, и който не знаеше нищо за хората, срещу които беше тръгнал. Запомнете, Нойонболод: ние няма да обръщаме задълго гръб на нито един от клановете тук, на север. Това, което искам на юг, не е само зимен стан. Ако всичко върви добре, вие ще се връщате редовно на североизток, защото това е вашата земя, но ханът и аз ще управляваме от юга. Докато Бег-Арслан, Исама и подобните им бъдат премахнати от лицето на земята или се подчинят на нашата власт.

По този начин тя скъсваше не само с наследството на Мандул хан. Праотецът Чингис хан е бил човек на североизтока и това отличаваше следовниците му до ден-днешен. Вярно, че внукът му — праотецът Хубилай, избрал Средното царство за център на своето управление, но когато в крайна сметка кланът Борджигин бил прогонен от там, той веднага се върнал в старата прародина на Чингис хан.

— Това е… неочаквано — каза замислено Нойонболод, а тя беше сигурна, че не я лъже и не е използвал последната дума вместо „глупаво“. Както и да си е представял своето управление, ако беше станал хан, той никога не би прибягнал до лицемерието и не би се отказал от принципите си. Мандухай не знаеше как да разбира това — дали да го смята за обезпокоително, или за окуражаващо. Нойонболод имаше зад гърба си дългогодишен опит като воин и пълководец, докато тя, ковейки плановете си за бъдещето, можеше да се опре само на наблюдения, на бащините съвети и на безкрайното време, което бе имала за размисъл.

— Е, надявам се, че поне Бег-Арслан не го очаква — отвърна тя. — За мен би било най-добре той да си мисли, че искам да тръгна по стъпките на Баян-Мунке и да нападна Средното царство през следващата година, но не можем да разчитаме на неговите съображения. Освен това разполагаме и с други начини, освен открития конфликт на бойното поле. Монголците се бият и с ума си, а хитростта често е надвивала силата. В зимния стан ще построим стенобитни машини като тези, които праотецът е получил навремето от китайците и които са от полза само за щурмуване на градове; ще направим правоъгълни щитове и арбалети, каквито използват пехотинците, и усърдно ще разпространяваме слухове, че вършим всичко това. И все пак, Нойонболод, съществуват ли основания да предполагаме, че той продължава да има шпиони сред нас, дори сега, след като Исама и хората му вече не са тук?

— Вероятно. Но ако се питате поотделно за всеки мъж дали е готов да ви предаде, никога няма да спечелите верността на войската. Не всички са глупаци, склонни към самоизмъчване — заключи той.

Това беше единственият намек, който Нойонболод си позволи да направи след клетвата й пред светилището на Първата царица. В разговорите си с нея запазваше деловия тон, а тя не смяташе, че той говори зад гърба й нещо различно от това, което й казва в очите. Прав беше — прекомерната подозрителност щеше в крайна сметка да я отчужди от войската, чиято вярност трябваше да спечели, но тя не можеше да забрави какво се беше случило с последните две жени, опитали се да управляват от името на дете.

Той попита какво по-точно има предвид относно слуховете. Тя му обясни, че възнамерява да изпрати при ойратите шаманки, които да разправят, че китайците са обявили награда за главата на Мандухай — злато колкото собственото й тегло. Това ще предизвика смут и объркване в бойните им редици. Жаждата за злато ще накара поне част от ойратите да тръгнат да я търсят, вместо да останат във формированията си. Освен това жените трябвало да предупреждават, че някои дни са прокълнати и съответно неподходящи за боеве — така Мандухай ще може да влияе върху стратегическите им решения. Но това не било всичко, тя щяла да измисли още неща.

Той я погледна сериозно, но не изтъкна очевидния факт — че така би увеличила неимоверно собствената си застрашеност. Тя и сама го знаеше, както знаеше и че добрият личен пример е единствената възможност за въздействие върху колебаещите си бойци.

— Каква полза от женски слухове? — беше единствената му забележка към плана й.

— Слуховете са като експлозия на китайския прах, с който Средното царство защитава столицата си. Те са невероятно ефикасни, независимо дали ги възпламенява гигант, или джудже, а някои войни се печелят с главата. Замисли се: защо нашият праотец е изравнявал със земята цели градове, но винаги е оставял жив един от жителите — за да разпространява тази вест в други градове, да всява страх и ужас и да им предаде посланието му, че това е нямало да се случи, ако градът се е бил предал. В главата ни винаги се загнездва поне частица от всеки слух, а хората са склонни да вярват в нещо, което не им струва нищо. Това, което се разказва бавно и непрекъснато, прониква подобно на упоритата капка, която издълбава камъка — а не огромният прилив. Сам го знаете и ние ще се възползваме от него. Освен това дори жените, които не се бият, са по-полезни при война, отколкото си мислят много мъже. Ако ги накараме, могат не по-зле от всеки воин да палят допълнителни огньове, където няма нужда от такива, да вдигат прах, където трябва да се вижда такъв, и да правят кладенците неизползваеми.

— Става въпрос за вашия живот, но сте права — няма да имаме втора възможност.

След този ден тя увеличи постоянния брой на телохранителите, своите и на Бату-Мунке, на десет души. Освен това започна да сменя пазачите — с изключение на едно ядро от четирима, което й даваше възможност постоянно да се запознава отблизо с нови бойци, за да разбере кой разсъждава и кой просто се подчинява и да може да ги преценява по-добре в бъдеще.

Походът на юг й даваше още една възможност да създава връзки между себе си, малкия хан и своя народ. Обкръжението й бе очаквало, че той ще пътува в голямата великолепна юрта върху каруца, теглена от шейсет вола, защото всички знаеха, че още беше твърде слаб да язди сам. Бавачката му Сайхай протестира, когато Мандухай заповяда момчето да язди кротък кон в приспособен за целта кош.

— Но това е по-уморително и всички ще го видят!

— Да — отвърна Мандухай. — Всички ще видят колко е смел. Сайхай, много скоро ще поискам от тези мъже да излагат живота си на опасност заради него. Да направят подобно нещо заради дете, за което са чували само подигравателни слухове и чието лице не са виждали, би означавало да отглеждам предатели, които ще побегнат от бойното поле, щом стане напечено. Но ако видят, че нашият хан е не по-малко смел от самите тях, ако видят как се бори да бъде с тях, те ще започнат да го обичат, както го обичаме ние с теб, а не само защото той е последният потомък на Чингис хан. Аз искам не само да се боят от хана, както е било в миналото, искам и народът му да се грижи за него.

— Нали ти ще бъдеш с мен? — попита Бату-Мунке, когато му обясни защо е толкова важно да го виждат по пътя на юг, и тя му обеща.

— Ако имаш въпроси — каза Мандухай на момчето — към мен или към някой от войниците, спокойно питай. Все едно за какво става дума. Ние с теб няма да яздим в една и съща част на обоза, а всеки ден ще бъдем на различно място. Все още никой не те познава. Но ще видиш, че това ще се промени, докато пристигнем в зимния стан, а след зимата всички ще знаят какъв е новият им хан.

— Майка ми знаеше какъв съм — промълви Бату-Мунке. — Това я караше да плаче, а не да се бори. Още го помия. Добре го помня!

Той имаше спомени за онези първи години от живота си, за които никога не говореше, освен по този завоалиран начин.

— Майка ти си имаше много грижи, които я караха да плаче — поясни Мандухай, което в крайна сметка не беше лъжа. Не искаше да го лъже, защото отлично си спомняше как мразеше възрастните да я залъгват, въобразявайки си, че малката ще преглътне очевидната неистина. — Освен това самата тя беше още дете.

— Но защо сега не е тук? Нали е голяма като теб.

— Защото един от враговете ни я отвлече — отвърна Мандухай и се зачуди защо момчето никога не пита за баща си. Бяха му казали, че е син на Златния принц, който загубил живота си, но, за разлика от майка си, Бату-Мунке никога не споменаваше Баян-Мунке. Може би единственият спомен, останал му от него, беше за деня, когато го показаха за първи път на Баян-Мунке, а той обвини Шихер, че искала да му пробута чуждо дете. Някакъв урод.

— Това ли е врагът, с който ще се бием?

— Не веднага — каза Мандухай. — Преди това има и други. Но накрая ще се бием и с него. Обещавам ти.

— Радвам се, че няма да се бием веднага с него — изненадващо заяви Бату-Мунке. — Като порасна, сам ще го надвия. Тогава тя няма да плаче, като ме види. Не може да удряш коза с овца, Мандухай! Това кокалче лежи с козята страна нагоре, ето виж.

Той продължаваше да играе с удоволствие на кокалчета. Освен това беше добър в прашката с камък и изпадна във възторг, когато Мандухай му подари кученце — животинка, не по-голяма, а много по-малка от него, за която да се чувства отговорен. По време на пътуването кученцето седеше до господаря си, а през почивките тичаше наоколо с него, което беше полезно за укрепването на краката на Бату-Мунке. Скоро мъжете започнаха да се обръщат към него с „малки хане“ — правеха го със симпатия, затова Мандухай не им се сърдеше, макар това да й напомни, че трябва да измисли владетелско име на Бату-Мунке.

— Но ти ми даде ново име само преди две години — учуди се момчето, когато тя заговори за това.

— Бату-Мунке ще си остане твое, лично твое име. Но праотецът Чингис хан се е казвал Темуджин, когато е бил още по-млад, а ние искаме да напомним на хората за него, затова и ти трябва да си потърсиш ново име като владетел.

Бату-Мунке попита воините, които яздеха до него на следващия ден, какви имена на ханове помнят, освен това на праотеца, а резултатът го накара да заяви на Мандухай, че обичаят да се търси ново име за него е ненужен, защото и без това никой вече не можел да запомни други имена, освен Чингис, Хубилай и Угедей, и това при положение че за няколкостотин години са се изредили цяла върволица владетели.

— И освен това — триумфално заключи той — ти също не си променяш името!

Тя имаше хрумване за име, което щеше веднъж завинаги да изясни какво целеше с господството на този хан, но не искаше Бег-Арслан да се подиграва на нея и на детето с това име, ако небето и земята се обърнеха против нея и тя загубеше първата си битка. Затова реши засега да го запази за себе си и обясни на Бату-Мунке следното: дали едни ханове ще останат в паметта на хората, а други не, зависи само и единствено от техните дела.

Що се отнася до Мандухай, през първите дни на пътуването тя слушаше най-вече оплаквания. Молители бяха започнали да идват при нея още през последните месеци от живота на Мандул хан. Сега, когато върховната отговорност наистина и окончателно беше нейна, се обаждаха и онези, които се въздържаха до момента. Не беше лесно да намери златната среда и да реши кой разкрива действителни неуредици и кой се чувства пренебрегнат при разпределянето на пасищата; кой заслужава да бъде издигнат от обикновен войник в предводител на група от десет бойци, кой може да бъде началник на сто воини, кой — на хиляда, и кой само се хвали, че може. Разбира се, тя се допитваше до Нойонболод и до останалите предводители на кланове, искаше тяхното мнение, но в крайна сметка трябваше сама да каже да или не, тя носеше отговорността дали решението ще се окаже правилно или погрешно.

В сравнение с това упражненията с оръжие — меч, прашка, бойна секира, пика и с постоянно сменящи се бойци, бяха лесни. Но що се отнася до чисто физическото усилие: след тях тя винаги беше плувнала в пот и съзнаваше, че невинаги може да компенсира с бързината си силата на мъжките тела, съчетана с умелост — това я тревожеше, защото не можеше да разчита, че винаги ще се намира зад прочутия дъжд от стрели на своя народ. Затова трябваше да разработва нови стратегии как да провокира противника с думи, за да превърне силата му в гняв, който да го направи необуздан и невнимателен. Ала когато държеше в ръцете си оръжие, все едно дали беше лък или меч, тя не беше принудена да мисли за дългосрочните последици от всяко свое решение, преди да го е взела, а, напротив, бе принудена да действа за време, по-кратко от удара на сърцето, да се прицелва, да се изплъзва, да парира и понякога това беше направо почивка в сравнение с решенията й като владетелка.

— Мандухай хатун — каза й веднъж един от бойците, когато дойде неговият ред да й бъде партньор в упражненията, — знаете, че нашата задача е да попречим някой да се доближи достатъчно до вас, за да се наложи да се биете с меч. Нима се съмнявате в нашите способности?

— Не — отвърна тя. — Но открай време вярвам, че е важно да се пазим взаимно, защото така и само така нашият народ е станал велик — това съм го слушала от дете, а също и вие. Ако мога да разчитам да ми пазиш гърба, знай, че и аз ще направя същото за теб; искам да опозная моите бойци, така че не само вие да познавате мен, но и аз вас.

Думите й бяха малко преувеличени. Един военачалник винаги щеше да има повече мъже, които да го защитават, от един отделен боец. Но за нея беше важно мъжете да повярват в нейните способности и в боеготовността й. След княгиня Хутулун беше имало и други жени, придружавали войските в битките, дори предвождали ги, но за разлика от Хутулун те не постигнали успехи, така че Мандухай трябваше да преодолее не едно и две препятствия, за да спечели доверието на своята войска. Беше неопитна в битките, защото да си добър в състезанията и на лов просто не беше едно и също. Да, тя бе хатун, но във вените й не течеше кръвта на Чингис хан, и беше станала част от клана Борджигин само чрез женитбата си. Освен това беше жена.

В крайна сметка всичко щеше да зависи от това дали първата й битка ще се окаже успешна. Упражненията с оръжие бяха само за да спечели или задълбочи доверието на мъжете, но това нямаше да й помогне, ако избереше погрешната битка, ако не планираше добре или претърпеше поражение. А те не можеха да тръгнат на първата важна битка, преди да настъпи пролетта.

Така стигнаха до Улан нур, където наистина нямаше вода, но трябваше само да разровят земята с върха на гутула^[1], за да видят, че тук не цари абсолютна суша. Както беше обещала Мандухай, с помощта на инстинкта на камилите успяха да открият кладенци и извори. Вярно, много скоро малките потоци щяха да замръзнат, но имаше предостатъчно място за добитъка и за юртите и преди всичко — около тях се простираше само равнината, чак до подножието на планините на север. Никоя чужда войска, никоя чета от съседи разбойници не би могла да се доближи до стана, без съгледвачите да са я забелязали дни преди пристигането й. Това беше земята на ранното й детство, безкрайната степ и Вечното синьо небе над нея, и тя се чувстваше добре дошла като в прегръдката на отдавна починалите си родители. Мандухай пристъпи към осъществяването на плана, който беше обсъдила с Нойонболод, и заповяда да построят стенобитни машини, но най-вече арбалети, които се отличаваха с много по-голяма якост от стрелите и можеха да пробият всяка броня, всяка ризница и всеки щит. Мъжете не харесваха това оръжие, защото не можеха да стрелят от него в галоп както с лъка си, ала Нойонболод бе настоял да свикнат с него.

Тя насмалко не се просълзи, когато при нея дойдоха първите жени и попитаха какво могат да направят, за да помогнат на хана. Много добре знаеше, че възложената задача никога не се изпълнява така добре както това, което човек сам открива в себе си, и остави жените най-напред да обсъдят въпроса помежду си. По някое време те излязоха с предложението, на което се беше надявала.

— Имаме две жени с шест пръста, една с различен цвят на очите и една с голям белег на лицето. Веднага ще им повярват, че са шаманки. Може да отидат при ойратите и да се представят за магьосници. Никой няма да знае откъде идват, ако намажат с боя лицата си и накичат с птичи гнезда косите си. Самите ние почти не познаваме непосредствените си съседи, до които ни се налага да яздим поне половин ден. Можем да убием предводителя им, да говорим за проклятия и зли прокоби над водачите им, да се допитваме до оракула, който гадае по костите, да слагаме в супата им билки, предизвикващи диария, и можем да крадем коне по-добре от всеки мъж.

Жените обсъждаха дни наред възможностите за реализиране на всяко от тези предложения, а Мандухай се трогна особено от молбата им да намери начин да спре обичайните изнасилвания, в случай че ойратите бъдат победени. Те не желаеха този вид война.

Дълбоко впечатлена, Мандухай им каза, че засега трябва да запазят в тайна всичко, което обсъждат помежду си, и сподели тези неочаквани възможности само с Нойонболод. Отначало той я слушаше спокойно, но накрая отбеляза, че така войната отрано ще бъде вкарана в главите на ойратите — явно беше впечатлен от замисъла й.

Нощите ставаха все по-дълги и по-дълги, все по-студени и по-студени, а Мандухай проводи пратеници при братовчед си, сегашния предводител на клана Чорос. През последните години той се беше споразумял с Бег-Арслан и тя обмисляше дали да не изчака до пролетта, преди да установи връзка с него, но се налагаше да принудят ойратите да се бият, и то колкото е възможно по-скоро. През пролетта Мандухай трябваше вече да разполага с наличните бойци, които да използва за целите си, вместо тепърва да преговаря, но преди всичко щеше да е добре, ако се съберат на общ зимен стан, за да напомни на воините на братовчед си коя е: дъщерята на Чоросбай-Темур, рожба на клана Чорос, следователно по-близка до тях, отколкото Бег-Арслан.

Отговорът на братовчед й се забави, докато стана почти късно да язди през степта с хората си, а дните ставаха къси и твърде студени. Но тъкмо когато Мандухай беше изправена пред решението дали да не се лиши от собствения си клан като евентуален съюзник, на хоризонта се появи авангард от негови хора, а дни по-късно — войската и обозът му. Устроиха му празненство за добре дошъл, но тя не се сдържа да го попита дали е спирал по пътя, за да обере меда от някой пчелен кошер преди зимуването. Той наистина го беше направил веднъж, когато бяха деца, и се върна така жестоко нажилен, че родителите му се страхуваха за живота му.

— Перушинке — отвърна той, — езикът ти е все така по-остър от жилото на пчелата. Просто ми трябваше време, за да се подготвя подобаващо.

Галеното име от ранното й детство прозвуча неочаквано, а той го произнесе с такава лекота, че очите й се насълзиха. Тя примигна. Да пролива сълзи, как не — това приличаше само на децата.

— Радвам се, че дойде — каза, без да се впуска в роднински закачки. — Повярвай ми, не смятам, че това се разбира от само себе си.

— Надявам се! Ще бъда откровен с теб: през последните години Бег-Арслан изискваше от нас все по-големи налози, сякаш не сме независим клан и негови съюзници, а просто някакви поробени поданици. Както казах на моята съпруга, не затова омъжихме братовчедка ми за хана. Бег-Арслан заслужава да бъде озаптен, а ние — да дишаме по-свободно.

Тя се досещаше, че решението му не е било толкова лесно, колкото го представяше сега, в противен случай щеше да дойде по-рано. Но той беше тук и за нея това бе подкрепа — не само заради числеността на бойците, но и от морално естество. След като обмениха новини за жена му, за децата му и за неколцина други роднини, тя най-после му зададе въпроса, който през цялото време изгаряше сърцето й:

— Братовчеде, чувал ли си нещо за Ма Дзин през последната година?

— За кого?

— За Лалугера — поясни Мандухай. Сърцето й се надяваше, че Ма Дзин ще се върне при нея след смъртта на Мандул хан, но главата й казваше, че той вероятно се намира някъде дълбоко навътре в Средното царство, където научаваха за събития като смъртта на хана на „северните варвари“ след месеци, ако не и след години. Да, Ма Дзин се бе върнал в родината си и си бе изградил нов живот, под ново име. Пък и тя не можеше току-така да го приеме отново за свой слуга. Бег-Арслан и Мандул хан вдигнаха предостатъчно шум около предателството му като причина за неуспеха на Златния принц, така че повечето бойци го помнеха като долен китайски шпионин. Не би могла да каже, че това е лъжа: той действително беше предал едно съобщение, което трябваше да остане тайна.

Всичко това, взето заедно, й даваше основания да се примири с мисълта, че никога повече няма да чуе за Ма Дзин. Ала надеждата беше опърничаво и упорито растение, което разцъфваше сред пустинята и при най-лек дъждец, а приятелството и обичта бяха като степната трева, която и най-голямата жега не можеше да изгори.

— О — отвърна братовчед й, — имаш предвид твоя китайски прислужник. Хм. Може да се каже.

— Какво, какво? — смая се тя; помисли си, че братовчед й вероятно беше чул за смъртта на Ма Дзин.

— Никога не съм му имал доверие! — кипна братовчедът. — Ама ти винаги си беше многознайка, още от дете, при това аз съм по-голям от теб!

— Сега изпитвам към теб уважение като към водач на нашия клан — процеди през зъби тя, вместо да го перне по главата, какъвто беше първият й импулс. — Какво знаеш за моя Лалугер?

— Той дойде при нас — отвърна братовчедът — и имаше наглостта да попита за майка ти, която никога не го е понасяла, и за гроба на баща ти, сякаш ние не уважаваме достатъчно човек като Чоросбай-Темур, та да направим гроба му достъпен за всеки, както постъпват китайците. Уверявам те, че баща ти и майка ти, която умря много скоро след него, бяха погребани, както му е редът, и никой няма да намери мястото, точно както се полага на един предводител и на неговата съпруга.

— Никога не съм се съмнявала в това — каза Мандухай и се зачуди дали единствена тя е пораснала, докато братовчед й си е останал същото момче, само че в тялото на възрастен.

— Във всеки случай той остави нещо за теб — продължи братовчедът. — Твоят китаец рече да ти предам едно вързопче, когато те видя. Сякаш бихме отишли доброволно при Мандул хан, тъй рекох на жена ми, особено след всичките истории за това как Златния принц… Както и да е, сега вече не е важно. Във всеки случай Лалугера бързаше много, но беше уверен, че ние с теб ще се видим. „Вашата братовчедка Мандухай ще остане хатун“, каза ми той, „това е сигурно“, и да не съм забравял, че винаги си печелила, когато бяхме деца. Което впрочем не е вярно. Понякога печелеше само защото беше малка подла твар и ме хапеше по ръката, преди да се състезаваме в стрелба с лък. Както и да е, взех вързопчето. А после той изчезна — познай в коя посока. Винаги съм знаел, че някой ден ще ти избяга и ще се върне при своите хора в Средното царство. Ама мен кой ли ме слуша…

Вързопчето не му било подръка, поясни той с грейнало от злорадство лице. Измина още един ден, докато съпругата му го откри сред множеството върбови кошници, които разопаковаше в зимния стан, и докато Мандухай го пое в ръцете си. Очаквала беше писмо, но Ма Дзин явно се бе опасявал — не без основание, — че писмото може да бъде прочетено и от други. Въпреки това пратката й проговори пределно ясно какво е възнамерявал да направи, преди да напусне нейната родина и да се върне в своята.

— Какво е това? — любопитно попита седящият до нея Бату-Мунке; когато жената на братовчеда донесе пакетчето, двамата тъкмо си деляха сушена извара на резени. Детето огледа бялата и червената фигурки, които Мандухай държеше — беше ги виждала стотици пъти в ръцете на баща си и на Ма Дзин. — Не приличат на кукли закрилници на юртата — продължи малкият. Имаше предвид куклите, които олицетворяваха духовете на предците, окачваха се от двете страни на юртата и символизираха стопанина и стопанката.

— Това са фигури от една игра на име шах — обясни Мандухай. — Наричат се дами. Или царици. — Тя помнеше, сякаш беше днес, какво бе казал веднъж баща й за тези фигурки. Ханът на шахматната дъска е най-важната фигура; ако падне, играта свършва, но той почти не може да се движи. Затова най-важната фигура е хатун. С нея можеш да се движиш по цялото игрално поле, напред, назад, във всяка желана посока, както с никоя друга фигура.

Бялата и червената фигура в ръцете й бяха свързани с конец. Тя разбра.

— Това съм аз — каза тя на Бату-Мунке, тласкана от непреодолимото желание да сподели поне с един човек. — А това е уважаемата Ван, най-могъщата жена в Средното царство. А пък конецът, който ни свързва, е Ма Дзин, моят Лалугер. Той не се е върнал просто така в родината си. Ще се опита да се доближи до Ван.