Таня Кинкел
Мандухай (11) (Великата царица на монголците)

Десета глава

Златката избегна стрелата й, защото беше твърде бърза, а и лъкът не бе обтегнат достатъчно, за да уравновеси скоростта. Мандухай въздъхна разочаровано. Обичаше лова и беше безкрайно благодарна на баща си, задето я бе научил на всичко, което трябваше да знае добрият ловец. Търпение, точно око, но и непоколебимата воля да не се отказва, след като си е наумила нещо. „И жената има нужда от всичко това, когато преде вълна“, бе отбелязала през смях майка й, заварвайки веднъж бащата на Мандухай да й изнася един от своите уроци. Това си беше вярно, но Чоросбай-Темур бе научил дъщеря си и на неща, които й се струваха единствени по рода си.

След като установи, че постоянното бъркане наляво и дясно не е израз на непохватност, а се дължи на умението й да използва еднакво добре и двете си ръце, той взе следното решение. Заведе я в една от юртите, където съхраняваха плячката от десетилетия, най-вече оръжия. Тя посегна веднага към един от големите дълги мечове — точно такъв висеше на пояса му, когато отпрашваше нанякъде с коня си. Той й обясни предимствата и недостатъците на всички тези оръжия. Мандухай се учуди безкрайно на разкритието, че с дългия меч един ездач може да уцели главата, шията, раменете и ръцете на противника. Мечът обаче беше прекалено дълъг, за да пронизва, и не ставаше за всякакви ситуации. Много по-ефикасен беше боздуганът — по-къс, задвижван с китката на ръката и нанасящ ужасяващи рани; освен това можеше не само да извади противника от строя, но и при точно прицелване да счупи всеки меч. Веднъж започнал, бащата й показа как се държат и насочват тези оръжия с двете ръце — мечовете, брадвите, ножовете и боздугана.

— Надявам се никога да не ти потрябва — поясни той, — но по-добре да имаш възможност да се защитиш, за която никой да не подозира, и да я използваш в случай на нужда. — С тези думи той привърза под лакътя й дълъг, тесен нож в ножница и го скри под дългите ръкави, извънредно полезни, защото с тях човек можеше да си предпази ръцете, когато вдига горещ съд от огъня. — Ще си мълчиш за това оръжие — нареди й той. — Можеш да извадиш ножа дори когато някой е съвсем близо до теб и прави неща, които не ти допадат, и да го забиеш в гърба на нападателя си.

Той й отделяше такова внимание, защото виждаше в нейно лице загубения си син, какъвто така и не му се роди отново. Както майка й я учеше да борави с конете, така и той й предаде всичките си знания за оръжията. Всяко монголско дете се учеше да разговаря с конете. „Обичай на първо място родителите си, после конете и накрая бащата на своите деца“ — така съветваха старите хора, които седяха пред юртите си и се грееха на вечерното слънце. Ала всеки научаваше по различен начин как да разговаря с конете. Мандухай имаше късмета да бъде обучавана както от майка си, така и от баща си. Никога нямаше да забрави как й позволиха за първи път да помага при израждането на конче — тази работа изискваше толкова търпение и умения, както и кое да е оръжие. По-късно се научи да подбира вкусни хапки за конете, които искаше да язди, да намазва ръцете си с мед, който те да облизват, да открива билките, които те особено харесваха, и да ги възнаграждава с тях, когато се бяха постарали да й угодят повече от необходимото.

Понякога й се налагаше да се погрижи за животните, когато сама беше изтощена и предпочиташе да бъде първа при раздаването на печеното овнешко месо. Колкото повече порастваше, толкова повече проумяваше, че си струва човек да се старае повече от останалите. Понижаваше глас и говореше с обич на конете, макар рядко да си правеше този труд за хората, когато искаше нещо от тях. Братовчедите й, с които обичаше да се боричка като дете, отначало й се смееха, дъвчейки шумно и с наслада крехкото месо, до което се бяха докопали преди идването й. Ала когато пораснаха, установиха, че конете на Мандухай реагираха веднага щом тя хванеше лъка — сякаш разбираха, че ще им се наложи да останат повече време във въздуха при галоп, за да й дадат възможност да стреля точно. Любимото й оръжие беше лъкът, който й носеше успехи както на състезанията, така и на лов. Провалеше ли се обаче, заяжданията ставаха още по-жестоки. Ясно беше, че ще трябва да си плати и за пропуснатата златка.

Мандухай се надяваше тази година да заминат на изток. Там имаше повече сливови дръвчета, а тя спешно се нуждаеше от нов лък. Черешовото дърво и качественият рог от козирози бяха почти толкова добри, но сливовото дърво имаше по-голяма здравина и еластичност. Старият й лък беше направен от сливово дърво и рог на коза, но тя го имаше още от тринайсетата си година и това си му личеше сега, три години по-късно. При дъжд той дори беше започнал да поема влагата. Ивиците от брезова кора, плътно навити на спирали, задържаха формата му, докато съхнеше, но тя беше убедена, че не лежи така сигурно в ръката й както преди. Освен това щяха да й трябват два лъка, за дълги и за къси разстояния, както се полагаше на всеки воин.

— Въобразяваш си, че това е причината, понеже вече не успяваш да ме побеждаваш често на състезанията по стрелба — заяде се братовчед й. — Това обаче не се дължи на дървото, а на факта, че си жена. Никоя жена не може да опъне тетивата като мъж.

— Силата не е всичко, а като те гледам как се прицелваш, загубите ми може да се дължат единствено на влагата в дървото — дръзко отвърна тя; братовчед й се разсърди и злобно отбеляза, че най-после трябвало да я омъжат, тогава щяла да се занимава с деца, а не с лъкове и стрели. Възраженията му отразяваха реалното положение на нещата. Повечето момичета умееха да боравят с прашката, лъка и стрелите като момчетата, обаче съвсем малко жени използваха оръжия, освен при внезапно нападение над стана или в други спешни случаи.

Всички бяха израснали с приказките за принцеса Хутулун, братовчедка на Хубилай хан, която участвала в битките заедно с баща си и можела да победи всеки воин не само в стрелбата с лък, но и на състезания по борба. Уж заради нея елеците на борците били вече толкова тесни, че никоя жена да не може да скрие под тях гърдите си и да участва в състезанията. Но дори Хутулун беше престанала да се бие, след като се омъжила.

Братовчед й беше вече женен, а съпругата му още не бе бременна. Като нов член на семейството обаче тази жена беше затрупана с работа — налагаше се да компенсира неумението на братовчеда да се справя със стадото, така че не й оставаше време за нищо друго. Трябваше само да види човек какво се случваше в ден като този, когато заплашителните облаци и силният вятър предвещаваха задаващата се буря. Братовчедът се задоволи с уплътняването на отворите над огнището на юртата си и нагледа конете, докато жена му, заедно с Мандухай и още няколко жени, бързо събираше козите под смрачаващото се небе, за да ги закарат в кошарата при овцете. Ако след бурята им се наложеше да обикалят цял ден на кон равнината, за да търсят разпръсналите се кози, това щеше да бъде по вина на братовчед й.

— Конете и камилите са мъжка работа, овцете и козите — женска, освен това съм уморен — надменно заяви той, но ако питаха Мандухай, това си беше чист мързел. За щастие не се налагаше да събират на едно място камилите, те бяха достатъчно умни. Въпреки това тя ги нагледа, след като вкараха козите в кошарата, и направо не повярва на очите си, когато сред онези с гъста червеникавокафява козина съзря една почти без козина — със сигурност не беше от тяхното стадо. Явно пак някой се бе възползвал от бурята и от всеобщото объркване, за да изхрани животното си за сметка на предводителя на клана. Огледа се и не след дълго откри виновника — мъж, чието покрито с пясък облекло издаваше, че е пътувал дълго, шибан от вятъра, който се опитваше да настани и коня си при животните на баща й. О, хич да не си мисли, че Мандухай ще му позволи! Понеже човекът беше с гръб към нея, тя го потупа по рамото.

— Докато трае бурята, както и да е — подзе тя, след като той се обърна, — но ако и след това трябва да храним твоя кон и твоята камила на наша земя, чужденецо, то ще се наложи да споделиш с нас водата си. Тази година лятото е лошо за всички.

Той я измери с поглед и се усмихна.

— Ще видим тая работа — отвърна развеселено с дълбокия си глас. Според акцента му май не произхождаше от юга като Мандухай и клана Чорос; определено беше от североизточната част на страната, от горските хора. Носеше традиционното облекло на пътешественик: синя дреха с шафрановожълт пояс и плоска червена шапка, ала по разкрачената му стойка можеше да се съди, че е свикнал да се движи с ризница и броня на ръцете. Определено не беше търговец. — Всъщност очаквах по-голямо гостоприемство от клана Чорос — додаде той. — Или това не е станът на Чоросбай-Темур?

— Да, това е станът на Чоросбай-Темур през едно сушаво лято — спокойно поясни тя, — в който вече са се появявали не един и двама, за да подслонят при нас добитъка си и после да си го вземат с някое от нашите животни в добавка, щом времето се подобри. Впрочем, гостът трябва да изчака да го посрещнат, преди да настани животните си. Който се промъква, без първо да окаже чест на своя домакин, явно има да крие нещо.

Мъжът скръсти ръце на гърдите си. Косата му под плоската шапка на пътешественик беше гъста, но не черна, ами кестенява, както понякога беше характерно за хората от севера и изтока. Затова и тя първоначално го бе помислила за по-възрастен, отколкото вероятно беше. Във всеки случай животът още не бе издълбал бръчки по кожата му.

— Или наистина бърза да отведе на сигурно място животните си, преди да е започнала бурята — делово заяви той, — особено ако е изминал дълъг път и му предстои да измине още по-дълъг. Аз обаче с радост ще окажа чест на благородния Чоросбай-Темур. Когато го видя пред себе си. Което сега не е така. Не съм свикнал да се оправдавам пред слугините, дете мое. Дори пред такива, които са радост за окото ми. — Докато той говореше, тя отначало се усъмни дали не се е излъгала — може би наистина си имаше работа с пътник, който искаше да посети баща й, все едно по какви причини. Ала надменните му думи тутакси я настроиха срещу него.

— Аз пък съм свикнала да се оправям с всякакви гости на Чоросбай-Темур — заяви тя. — Дори с онези, които се държат самонадеяно. Кажи ми какво те води при него, чужденецо, и може да ти помогна.

Изражението му се промени.

— В такъв случай вие сте неговата съпруга? — попита той, като й заговори в учтива форма. На „ти“ се говореше само с равностойни и с по-млади хора, а с високопоставени или с родители — на „вие“. Очевидно той беше по-голям от нея, едва шестнайсетгодишна, затова новото обръщение прозвуча по-скоро пресилено и подигравателно, отколкото като израз на уважение; явно й го връщаше, задето го беше нарекла самонадеян.

— Не съм. Ако наистина сте гост и познавате Чоросбай-Темур, трябва да знаете, че съпругата му е Брибсун, при това от близо двайсет години, така че не разбирам въпроса ви.

Устните му потръпнаха в подобие на усмивка.

— Един богат и властен мъж може да си позволи повече от една съпруга. — Това беше вярно, но малцина постъпваха така. Веднъж чичо й беше предложил на баща й да си вземе втора жена, за да се сдобие с жив син, а баща й му бе отвърнал, че първата му съпруга е починала при раждане. Дотогава Мандухай дори не знаеше, че е имало жена преди майка й. Баща й бе добавил, че този удар плюс смъртта на Пухчо били присъда на Вечното синьо небе и на Майката земя, така че би било глупаво да залага на карта живота на още една жена и на нейните деца.

— А една слугиня с вашия остър език отдавна да е изяла пердаха — додаде чужденецът. Мандухай реши, че не може да го понася, но че вероятно наистина е гост, който иска да се види с баща й. Така, както говореше надменно и самонадеяно, вероятно беше свикнал хората да пълзят пред него.

— Съжалявам ви — с най-мекия си тон изрече тя и от своя страна използва уважителното обръщение като подигравка, — ако сте заобиколен от слугини и ратаи без език или от напердашени. Последвайте ме. Баща ми не се чувства добре, но ще ви приеме, след като бурята ви е довяла пред нозете ни.

Дори да се беше изненадал, че е дъщеря на Чоросбай-Темур, той с нищо не го показа. Тя го заведе до юртата, в която живееха родителите й, вече уплътнена срещу бурята, така че се наложи първо да развърже въжетата на входа. Той не предложи да й помогне.

Баща й наистина не беше добре. Предишния ден Мандухай и майка й яздиха до най-близкия хълм, за да изстържат и съберат мъх от камъните. Разтворен в гореща вода, той се смяташе за лекарство, помагащо почти срещу всичко, и баща й сега отпиваше по глътка от него, докато играеше шах с Ма Дзин. Майка й и слугинята опаковаха изсушената извара и пушените ребърца, които обикновено висяха на стената на юртата, за да не се напълнят с пясък. Както подобаваше, чужденецът се постара да не докосне с краката си прага, но заради вятъра го прекрачи много бързо, вместо да изчака поканата на баща й. Зад него Мандухай отново се захвана припряно с въжетата, а слугинята се изправи, напълни една паничка с мляко и я подаде на госта, който се поклони учтиво към разположеното на север почетно място на баща й и пръсна няколко капки за духовете, преди да отпие.

— Аз съм Нойонболод — подзе той, — от клана Борджигин. Имам честта да дойда при вас по поръчение на самия хан, Чоросбай-Темур.

Подчинявайки се на първия си импулс, Мандухай беше склонна да се усъмни в достоверността на думите му, ала се въздържа и си замълча. Въпреки това с мъка се удържа да не прихне. Един пратеник на хана, пък и член на собствения му клан, който бездруго беше твърде малоброен, със сигурност нямаше да се появи тук само с две ездитни животни и без слуги или знаменосци.

— Поласкан съм от тази чест — отговори баща й и върна на дъската бялата фигурка, която държеше в ръце. — Простете объркването на един стар мъж, но кой е нашият хан — още ли е Мандул хан, или вече имаме нов?

Въпросът не съдържаше капчица ирония. През последните години се бяха изредили трима различни ханове. Двама от тях бяха деца, чиито майки се кълняха, че ги били заченали от членове на клана Борджигин, преди Есен да започне с големите кланета. И двамата управляваха съвсем за кратко, после бяха убити заедно с майките си. След опита на Есен да изтреби до крак клана Борджигин бяха останали живи само деца или старци, стига да не бяха преки потомци от мъжки род на праотеца Чингис хан, затова следващият хан, избран от тайджи Бег-Арслан, беше възрастен мъж на име Мандул, който управляваше едва от две години и за когото никой не знаеше нито добро, нито лошо. Той веднага беше оженен за дъщерята на Бег-Арслан, но никой нямаше да се изненада, ако и неговото управление не продължеше дълго.

— При вас ме изпраща моят благороден братовчед Мандул хан — каза чужденецът. Странно: ако наистина беше от клана Борджигин, защо ли Бег-Арслан не бе избрал за хан именно него? Този мъж, макар отдавна да не беше дете, все още беше млад, достатъчно млад, за да има пред себе си дълъг живот, стига да не го съкратяха с меча. От вниманието на Мандухай не убягна, че той не спомена името на Бег-Арслан, а заяви, че идва направо от хана. Вероятно беше наясно, че Бег-Арслан тутакси би му взел главата, ако узнаеше, че някой се е представил за негов пратеник, при това като член на клана Борджигин. А на клетия, стар Мандул хан вероятно никой нямаше да съобщи за това.

— Нойонболод — замислено промърмори баща й. — Нойонболод… Възможно ли е да сте били сред съюзниците на Самур гунджи, синко?

— Тогава бях много млад, но да, имах тази чест.

— В такъв случай сигурно знаете паролата, с която навремето се разпознавахме помежду си, докато се борехме срещу Есен? — попита бащата на Мандухай. Капанът щракна. Мъжът, представил се като Нойонболод обаче не се разтревожи ни най-малко, а се усмихна.

— „Победителят има много приятели. Победеният има добри приятели.“ — отвърна той, цитирайки стара поговорка, която очевидно беше правилният отговор, защото бащата на Мандухай се опря на Ма Дзин, за да се изправи, и се приближи до госта. Мандухай прехапа устни.

— Добре дошли — каза баща й, — и ме извинете за предпазливостта, Нойонболод от клана Борджигин. Живеем в трудни времена.

— Затова дойдох тук сам — отбеляза Нойонболод и хвърли многозначителен поглед към Ма Дзин, а после и към слугинята. В същия миг трясък разцепи въздуха, после долетя гръмотевичен тътен. Бурята беше стигнала до стана.

— Не можем да отпратим навън нашите слуги — припряно се обади Мандухай, — не и при това време. Ако това, което имате да казвате на баща ми, е толкова тайно, че не е подходящо за ушите на верните му хора, то ще трябва да почака, докато отмине бурята.

Слугинята я погледна с благодарност, а Ма Дзин — с облекчение. Майка й обаче цъкна с език в израз на порицание и потупа по леглото, с което даде знак на Мандухай да седне до нея и да мълчи.

— Изглежда, вашата дъщеря е много загрижена за начина, по който общувам с прислугата — обърна се Нойонболод към бащата на Мандухай. — Уверявам ви, че нямам намерение да прогонвам хората ви в бурята, обаче наистина бих предпочел да обсъдя с вас на четири очи това, което имам да ви кажа. Хайде да споделяме новини, докато бурята утихне.

— С удоволствие — бодро отвърна баща й и даде знак на Нойонболод да седне вдясно от него в мъжката част на юртата. — Извинете ме за любопитството, но как успяхте да оцелеете, след като сте член на клана Борджигин? Сигурен съм, че сега сте могъщ воин, който всява страх у враговете си, но преди десет години сте били само на…

— Аз принадлежа към клана Борджигин, но не съм потомък на праотеца Чингис хан — обясни Нойонболод. — Моят предшественик е бил по-малкият брат на праотеца, Хасар. Когато тайджи Есен нападна клана ни, той, естествено, се зае най-напред с потомците на праотеца. Докато тръгне да преследва останалата част от клана, бунтът беше започнал, а аз се бях оттеглил в планините близо до река Онон, както навремето праотецът Чингис.

Баща й бутна настрана лекарството си и посегна към паницата с мляко, която беше предложена на госта. Напръска с няколко капки плъстената кукла, която беше окачена над почетното място и олицетворяваше духа на клана, после отпи и отново подаде паницата на Нойонболод.

— Вечното синьо небе е било благосклонно към вас.

— Не съм толкова сигурен, след като загубих по-голямата част от клана си — отвърна Нойонболод.

Баща й потръпна. Мандухай знаеше, че той продължава да се самообвинява. Дали защото не беше спрял навреме Есен, или защото не го бе подкрепил — това само той си знаеше. Във всеки случай тя не искаше този Нойонболод да подклажда чувството за вина у баща й.

— Вие сте млад, здрав и очевидно се ползвате с благоразположението на вашия хан — каза тя. — На вашия хан, който произхожда от вашия клан, и тъй като няма голям избор, много е възможно един ден и вие да станете хан. Кой не би нарекъл това благосклонност от страна на Вечното синьо небе?

— Дъщеря ми отрасна без братя — укорително се обади майка й. — За жалост понякога й липсва скромност, но ще се научи, уважаеми гостенино.

Бузите на Мандухай горяха — най-вече защото баща й не добави нищо в нейна защита. Около очите на Нойонболод се очертаха бръчици, а на нея й се прииска той да не се весели чак толкова, докато я гледа. Все пак гостът й отговори.

— Много е възможно на хана тепърва да му се родят синове, освен това внуците на Есен са живи. Не ми допада да прекарам живота си с надеждата за смъртта на деца. Но вие сте права, има много неща, за които да съм благодарен. Представете си само, че още живеехме като китайците. Ако бях член на императорското семейство, никога нямаше да изляза от Забранения град.

Тя си спомни за всичките онези сгради от камък, дърво и мрамор, за чуждоземната грациозност, за оформената зеленина на хълма. Но най-вече помнеше какво се беше случило с баща й. Ако Нойонболод бе споменал нарочно Забранения град, за да го унизи и с цел да подготви почвата за това, което щеше да поиска от него, то тя му дължеше много повече от остър език.

— Кой знае, може би — спокойно изрече баща й, без да пребледнява или да се изчервява. — Все пак императорът, когото държали затворен, се върнал на трона си, след като починали малкият му брат и неговият наследник. Човек никога не знае какво ще му донесе съдбата в следващия момент.

— Императорът, когото вие пленихте — отвърна Нойонболод. — Наистина ли му желаете доброто?

В този миг Мандухай беше сигурна, че всички — дори майка й и слугинята, които не бяха присъствали на срамната случка, си мислеха как императорът бе унизил баща й като отмъщение за пленничеството си. Накъде биеше този Нойонболод? Или просто изпитваше удоволствие да раздава удари чрез думи, за които не можеха да му поискат сметка?

— Не съм казал такова нещо. След всичко, което съм видял през живота си, няма по-горчива съдба от това да седиш на трон, който не си заслужил и на който не можеш да изпълняваш пълноценно задълженията си.

Нойонболод надигна паницата.

— Вие сте мъдър човек, Чоросбай-Темур.

Мандухай изпита гордост заради начина, по който баща й умееше да се справя с дързостите, и се изненада приятно от откровеното признание на Нойонболод.

Повече двусмислени забележки не се размениха. Заговориха за отраженията на сушата върху стадата и дали през зимата ще има достатъчно трева за всички в плодородните долини на река Орхон. После си разказаха за любимите си коне. През това време бурният вятър затихна и отшумя бързо, както бе обичайно за бурите в степта.

— Мандухай — каза баща й, — нагледай животните! Нека ти помогнат Лалугера и нашата добра Полска мишка.

Не й оставаше друго, освен да се подчини, макар отлично да разбираше, че я отпращаха от юртата, за да може Нойонболод да каже това, заради което беше дошъл. Камилите бяха добре, вятърът ги бе лишил от още малко от зимната им козина и тя висеше на фъндъци от тях както всяко лято, за разлика от животното на Нойонболод, което вече беше с къса лятна козина. Ако я използваше като товарна камила, той явно бе прибрал торбите, които се окачваха на седлото.

Конете, за разлика от камилите, бяха много неспокойни. По време на бурята конят на Нойонболод вероятно е бил хапан от другите коне, които също е хапал, ако се съдеше по раните на няколко жребци, и на Мандухай й отне доста време да успокои бащините си коне. После тя въздъхна и се запъти да търси коня на Нойонболод, който другите бяха прогонили. Не го виждаше никъде, затова прецени, че ще й трябва помощта на друго животно.

— Ма Дзин, ще взема камилата на Нойонболод, защото познава коня му. Ако не се върна скоро, отиди в юртата, прекъсни разговора и им кажи. Баща ми не бива да се уморява заради един… Просто не бива да се уморява, това е достатъчно.

Тя не взе седло, защото чуждото седло будеше в животното недоверие почти колкото и непознатият ездач; взе само едно малко парче плъст, с каквито обикновено попиваха потта на животните, и заговори мило на камилата, та да й позволи да я яхне. „Ба“, редеше тя, „ба“, милваше животното по шията, за да свикне с миризмата й, и накрая рискува да я притегли надолу, карайки я да коленичи. Беше си чист късмет, но човек, който държеше на послушанието като този Нойонболод със сигурност не би избрал за продължително пътешествие опърничава камила. С коня работата беше друга, но пък тя и не възнамеряваше да го язди. Щеше да го хване за поводите и да го води, а тъй като камилата му беше позната, той сигурно щеше да я следва.

След буря въздухът винаги беше чист, наситен с аромата на степните треви, които разцъфтяваха светкавично от дъжда. Небето отново беше подкупващо ясно. Мандухай си пое дълбоко дъх, притисна колене към тялото на камилата и я подкани: „Чу, чу!“.

Бързо откри коня. Той имаше няколко кървящи рани от ухапвания, така че щеше да го настани отделно от другите коне, но иначе не беше сериозно наранен. Наложи й се да направи няколко кръга около него с камилата, преди да бъде допусната по-близко, после той се укроти. Но само докато понечи да го хване — тогава вирна глава и посегна да я ухапе.

Не й оставаше друго, освен да се надява, че конят ще последва камилата. Не беше препоръчително да се яздят ранени коне, при това принадлежащи на самонадеяни господари.

Опърничавото животно не мръдваше от мястото си. Три пъти се отдалечаваше тя с камилата, три пъти се връщаше обратно. Разбира се, можеше да го зареже и да каже на гостенина на баща си сам да се погрижи за коня си, но той и без това вече я смяташе за неучтива дивачка. Освен това Мандухай не искаше домакините да му бъдат задължени за каквото и да било. И държеше в никакъв случай да не се провали с тази задача, дължеше го на себе си — не на него. Накрая й хрумна нещо. Ако този Нойонболод яздеше коня и при военни походи, което можеше да се предположи, то животното вероятно притежаваше инстинкта при бърз галоп не само да следва другите коне, но и да застане начело на тях. Затова, вместо да тръгне бавно, този път тя спеши камилата, направи голям кръг и профуча покрай коня с толкова висока скорост, че той се подплаши. Необичайният, висок тембър на гласа й и действията й го накараха да побегне, тласкан от послушание и страх. Тя не посмя да се обърне; вниманието й беше достатъчно заето с непознатата камила. По едно време й се стори, че покрай нея профучава някаква светкавица с черна грива, но може и да й се беше привидяло.

Спря камилата току пред бащината си юрта. Нойонболод тичаше насреща й, след него — Ма Дзин и родителите й.

— Какво направихте с моя кон? — невярващо попита гостът. — Той не се подчинява на никого, освен на мен!

Мандухай изпитваше облекчение, но в никакъв случай не искаше това да й проличи. Погледна над главата му и видя, че конят е пристигнал преди тях.

— Аз не съм никой — изрече тя с възможно най-величествения си тон и с радост би слязла със замах от камилата, но точно сега тъй покорното до момента животно отказа да коленичи.

— Виждам, виждам — каза Нойонболод, а в гласа му отново се прокраднаха весели нотки. Явно очакваше тя да го помоли за помощ. „Ще има да чакаш“, помисли си Мандухай, преметна крак над предната гърбица на камилата и скочи на земята. Чак сега той пристъпи към животното и го потупа успокоително по шията. Брибсун дръпна дъщеря си настрана, още веднъж цъкна неодобрително с език и я отведе към юртата си, далече от мъжете.

— Нойонболод предложи на баща ти брак — каза тя. — При твоето поведение е цяло чудо, че го направи.

Баща й вече бе получил няколко предложения за нея. Все пак кланът Чорос се числеше към най-важните и най-богатите, въпреки че той вече не беше чинсан или дясна ръка на тайджи, пък и репутацията му не бе като предишната. Така че предложението не дойде съвсем неочаквано, но Мандухай не беше наясно с чувствата, които изпита след думите на майка си. Чест беше да се омъжи за клана Борджигин, макар той вече почти да не съществуваше, а Нойонболод, както се виждаше, беше млад и здрав. В същото време той беше най-арогантният мъж, когото бе срещала извън Забранения град, и тя не беше сигурна дали ще може да го почита и уважава, както подобаваше на една съпруга. „Твоите мисли и желания може да са свободни, но ти не си“, обичаше да казва Брибсун, когато обясняваше на Мандухай, че дълг на всяко момиче е да помогне на своя клан като залог за полезни съюзи, защото именно това беше целта на брака. Но Мандухай от малка бе наблюдавала как се отнася баща й към майка й — винаги с респект и искрена симпатия. Искаше й се така да се случи и с нея, а не знаеше дали Нойонболод би бил способен на подобно поведение.

— Със самия хан! — продължи майка й. — Затова е дошъл. Ти ще бъдеш съпруга на Мандул хан!

— Ама… нали едва преди две години Мандул хан се ожени за дъщерята на Бег-Арслан тайджи?

„Един богат и властен мъж може да си позволи повече от една съпруга“, прозвучаха в ушите й думите на Нойонболод. Чак сега проумя защо я беше наблюдавал така развеселено. Тя заби нокти в дланите си, а майка й махна пренебрежително с ръка и продължи обясненията:

— Ще му станеш втора съпруга. Явно Мандул хан иска да излезе от сянката на своя тайджи. За целта му е нужен съюзник, а кой е по-добър съюзник от твоя баща? Казвам ти, така той най-после ще престане да се пита дали небето го наказва заради проклетия Есен. Не може да има по-ясен знак. Нашите потомци ще царуват над децата на Вечното синьо небе. Боговете ни благословиха! Най-после!

Мандухай погледна майка си и се зачуди дали Брибсун се сеща какво се беше случило с майките на последните две момчета, които поне формално бяха управлявали децата на Вечното синьо небе от името на синовете си. Ала паметта й изигра шега и й припомни нещо друго. Тя се видя като малко момиче как се моли пред реликвите на праотеца Чингис: „И ни дай най-после добър хан!“.

„Ами ако Мандул хан е отговорът на праотеца на моята молитва?“, запита се тя. „Тогава какво?“

Беше шестнайсетгодишна и всичко й изглеждаше възможно.