Таня Кинкел
Мандухай (33) (Великата царица на монголците)

Трийсет и втора глава

Нойонболод завари Мандухай, вече облечена за път: семпла връхна дреха, вдигната коса и мъжки шлем.

— Не можете да тръгнете след него — каза той, без да си губи времето с встъпления. — Ако искате някога да го признаят за хан, не можете да покажете на всички, че той, седемнайсетгодишният, още не е в състояние да мисли самостоятелно или да направи една крачка извън юртата, без да го надзиравате!

— Наясно съм по въпроса — спокойно отвърна тя. Малко неща бяха в състояние да я отрезвят така, както фактът, че се бе проявила като глупачка, залагайки на карта бъдещето на всички племена. Искаше й се да се върне на празничната вечеря и да се зашлеви. — Само дето още не знам кое, освен собствената ми глупост, го е накарало да тръгне точно срещу Исама.

— Иска да се докаже като мъж… — подзе Нойонболод, но Мандухай поклати глава.

— Не е само това. Вие, Нойонболоде, не го познавате, както го познавам аз. Ако беше само видяното онази вечер, щеше да избере друг начин.

— „Само“? — тихо попита той, наблягайки на единствената важна за него дума.

— Беше грешка — твърдо уточни тя. — Моментна глупост. Нищо повече.

— За жена, която вече наричат Мандухай Мъдрата, сте удивително добра в самозалъгването.

— Не знам дали съм мъдра и дали някога ще бъда, обаче разпознавам всяко отвличане на вниманието, щом видя такова. След поражението на Бег-Арслан Исама е трън в плътта ни, моята и на Даян хан, но някой го е натиснал напълно съзнателно едва сега или съвсем наскоро. Ако знам кой, ще знам и защо. Има само две възможности. Цяла вечер новият предводител на „Трите стражи“ седеше до него, следователно може да се предположи, че именно той е натиснал въпросния трън, пита се обаче по чия заповед го е направил.

Тя забеляза как пулсираха веничките на слепоочията му.

— Нека отгатна — обиди се той. — За пореден път ме подозирате в желанието да премахна ваше дете заради собствения си интерес.

— Не — възрази тя, осъзнавайки, че покрай хладната решимост в гласа й се бе прокраднала нежност. — След всичките тези години знам, че сте почтен мъж, Нойонболоде. Все едно дали в момента сме сърдити един на друг, или не.

Той примигна.

— Тогава…

— Ако сте били вие — продължи Мандухай, — ако това е било едно от вашите предизвикателства, от вашите изпитания, то целта ви не е била да навредите на Даян хан; просто искате да разберете дали той е способен да се докаже без мен и да му дадете тази възможност пред очите на всички. Ако е така, спокойно можете да си признаете. Би било много по-добре от другата възможност.

Той свъси чело, а тя видя как картината започва да се сглобява и за него. Сърцето й спря. Наистина щеше да е много по-добре, ако ставаше въпрос за едно от предизвикателствата на Нойонболод.

— Апетитът към оазисите би бил добро основание за човека от граничния район — замислено подзе той. — Но тогава той би имал съществена причина да подкрепи Даян хан, а не да го напада в гръб; в противен случай не би могъл да се надява на оазисите и вие нямаше да се обезпокоите.

— Щях да се обезпокоя във всеки случай, защото става въпрос за Исама и защото не прави добро впечатление, когато ханът нарушава думата на хатун. Но да, не от това се опасявам.

— Смятате, че клановете от „Трите стражи“ отново са преминали на китайска страна — поясни Нойонболод. Гърлото й се сви, когато го чу да изрича на глас това, от което сама се боеше. Кимна утвърдително.

— Човекът от границата е заминал заедно с момчето… с младия хан — продължи Нойонболод. — Дори да възнамерява да го примами в капан от името на уважаемата Ван, вие въпреки това не можете да тръгнете след него, без да съсипете авторитета на Даян хан в очите на вашите хора.

— Аз не мога — подзе Мандухай и той схвана накъде бие, миг преди да го е произнесла. Винаги беше така: надпревара между нейния разум и неговия, като две пъстърви, които скачат една до друга над скалите и се стрелкат във водата, за да докажат коя е по-добрата.

— Той няма да се върне с мен, точно с мен — каза Нойонболод.

— Късно е да го върнем — съгласи се Мандухай. — Но нашата страна е достатъчно голяма, за да не се срещаме никога, дори когато две групи конници се движат горе-долу в една и съща посока. Ако „Трите стражи“ замислят нещо, освен дето се надяват на оазисите, то те вече ще са потеглили на път. Искам вие и хората ви да застанете помежду им. Едно е да се съгласят да предадат Даян хан на китайците, след като им е направил услугата да ликвидира Исама, и вероятно са съчинили някаква история, уж ханът и Исама са се убили взаимно, която после да ги предпази от моето отмъщение. Но със сигурност няма да посмеят открито да започнат война с нас и да настроят срещу себе си всички монголски кланове и племена.

— Ами ако обвиняваме несправедливо „Трите стражи“ в предателство, докато всъщност те са тласкани само от жаждата за нови завоевания? — попита Нойонболод, а на устните му заигра усмивка. Точно с това изражение я бе гледал той, когато тя беше на възрастта на Бату-Мунке — отчасти развеселено, отчасти впечатлено и отчасти раздразнено.

— В такъв случай те въпреки всичко няма да получат оазисите — отсече Мандухай. — Да се ограничат в собствените си земи. Време е и оазисите да бъдат владени само и единствено от хана Обединител.

— Който може да бъде убит от Исама — отбеляза Нойонболод.

— Не — трепна от думите му тя, съзнавайки, че й се иска да убеди колкото Нойонболод, толкова и себе си. — Не. Може да желае да се докаже, обаче е прекалено умен, за да се изложи ненужно на опасност. Той знае, че животът му принадлежи на неговия народ. Казвам ви, аз го познавам най-добре. Знам на какво съм го научила и знам какво е научил. Той ще намери начин да победи Исама, без да допусне да бъде убит. Стига гърбът му да е свободен и да не е застрашен от предателството на собствения си народ.

Нойонболод я гледаше и клатеше глава.

— Седемнайсет години, четири месеца и три дни — каза той, — а все още не знам дали вие сте най-лошото, или най-доброто, което ми се е случило. Добре де, ще тръгна към граничния район. Но ако нямате намерение да върнете сама момчето, защо сте се приготвили за път?

— Защото също ще предприема пътешествие — отвърна тя, опитвайки се да не мисли какво означаваше откритието, че той е броил дори дните. — И поради това е важно ханът да се завърне здрав и читав, колкото е възможно по-скоро. Пътят ми ще ме отведе по-далече от вашия или този на Даян хан.

Запази за себе си, че част от нея искаше да тръгне подир Бату-Мунке не само за да го предпазва и закриля, но и защото толкова дълго бе чакала да види Исама мъртъв, та й се струваше нелепо да допусне той да умре от ръката на друг. След като думата й беше нарушена, желанието за мъст, което я изгаряше толкова години, й нашепваше, че би могла и сама да обере плодовете.

Ала не само умът, но и сърцето й заповядваха друго. Нещо важно за бъдещето, не само за нейното, не само за младия хан, но за бъдещето на целия й народ; нещо, което можеше да свърши само тя, а не Бату-Мунке, нито Нойонболод. Мъртвият й син най-сетне щеше да бъде отмъстен; не от нея, но отмъщение щеше да има. Всичките живи деца на Вечното синьо небе обаче вярваха, че тя ще постави благото на народа си по-високо от собственото си благо, и трябваше да им отговори подобаващо.

Нойонболод присви очи.

— Не може да планирате сериозно това, което си мисля.

— Винаги сте ме разбирали, Нойонболоде — отрони тя. — Седемнайсет години, четири месеца и три дни.

— Ами ако тя заповяда на хората си да ви вземат за заложница? Ами ако тя изобщо вече не управлява и въпреки това ви вземат за заложница, все едно чия?

— Няма да бъда ничия заложница — отвърна Мандухай. — Животът ми принадлежи на моя народ и ако попадна в плен, ще стана безполезна, така че ще му сложа край. Успокойте се! Никой няма да ме плени. Впрочем, разчитам да си мълчите. Никой не бива да узнава какво замислям, докато не се върна.

— Ако ми се закълнете, че ще се върнете — с твърд глас настоя Нойонболод. — Само тогава. Ако се закълнете.

— „Когато нямах друг другар, освен сянката, вие бяхте моя сянка“ — цитира за втори път тя думите на Чингис хан към братята му по оръжие. — Не мога да живея без сянката си. Ще се върна.

В кестенявата му коса се бяха появили сребристи нишки, а ръцете, с които посегна към една торбичка, закачена на пояса му, говореха за цял един живот, прекаран в седлото. Той извади нещо оттам и й го подаде с двете си шепи.

— В такъв случай имам нещо за вас, Мандухай хатун.

Той изглеждаше толкова различно от нейния фалшификат, че тя беше сигурна: Ван трябва да е прозряла веднага истината. Нямаше златен обков. Направен от бял нефрит, а не зелен като хълмовете на нейната родина, и макар долната повърхност на печата да бе квадратна като тази на неистинския, върху нея се мъдреше извънредно грижливо изсечен малък дракон; открояваше се ясно всяка люспа по тялото. Тя погали дръжката на печата и усети задържалата се в нея топлина от тялото на Нойонболод.

— За наследницата на великия хан и обновителка на неговото царство — изрече Нойонболод с обичайния си тон, нещо средно между благоразположеност и тънка подигравка, така че за нея беше невъзможно да разбере доколко сериозно говореше, и добави пожеланието: — Да пребъде!

 

 

Една след друга се бяха появявали младите наложници от благородническо потекло, които Ван очакваше, ала това, което я свари напълно неподготвена, беше вестта от заточената императрица By. Един от нейните роднини се бе явил на публичната аудиенция на императора и заявил, че бил чул колко е загрижен императорът, задето нямал син и наследник. Благородната братовчедка на посетителя, императрица By, за щастие била предвидила това и макар че императорът я бил заточил, тя никога не преставала да го обича и уважава, поради което отглеждала неговия син.

Ченхуа заемаше достатъчно дълго Трона на дракона, за да е виждал какви ли не аудиенции, но казаното го оставило със зяпнала уста. Най-после той се опомнил и с цялото си императорско достойнство отвърнал, че не знаел как е възможно това, след като той и императрица By никога не са споделяли леглото.

— Стана дума за сина на една от вашите наложници — невъзмутимо продължил братовчедът на By. — Клетото момиче било наплашено до смърт, след като изрично му наредили да се представи за куртизанка и в никакъв случай да не забременява. Жените, които забременяват, биват заплашвани от една персона, която не искам да назова, за да не събудя гнева ви, о, Възвишени. Ала моята благородна братовчедка винаги е съзнавала своя дълг на императрица, въпреки че вие я отритнахте. Най-напред изпрати момиче от благороднически произход и подкупи неколцина хора с долно потекло да се закълнат, че въпросната девойка е само една куртизанка, а после, когато тя действително очакваше дете и избяга от страховитата опасност, й предложи подслон. Оттогава тя и нейният син, който е ваше копие, живеят при вашата императрица.

В качеството си на главен церемониалмайстор евнухът Джи бе станал свидетел на целия разговор и разказа всичко на Ван, като побърза да се закълне, че всички момичета, които в миналото е водил на императора, наистина са били куртизанки.

— Ама разбира се — хапливо отвърна Ван. — Няма нужда да треперите за кожата си, не се съмнявам в това. Ето какво искам да знам обаче: възможно ли е някоя куртизанка наистина да е забременяла и да й е хрумнало да избяга при императрицата? Защото ако не е така, значи с годините By е станала много по-мъдра, отколкото можеше да се очаква, и е намерила ключа към свободата си и към отмъщението, след като е чула, че императорът копнее за дете.

— Но откъде иначе да се появи…

Тя го прекъсна нетърпеливо:

— Деца без родители, колкото щеш. Трябва й само едно, което прилича горе-долу на императора, и историята е скалъпена.

— Вие смятате императрицата за способна да представи някакво извадено от калта дете за издънка на свещената династия? — с престорен ужас попита Джи. Чувстваше се раздвоен. Та това беше блестящо хрумване; искаше му се да бе осенило него, за да се подготви за времето, когато властта на Ван нямаше да е неограничена. От друга страна, тя току-що за пореден път бе доказала, че не бива да бъде подценявана. Други жени щяха само да се разбеснеят. А и повечето мъже, които Джи познаваше. Докато Ван мислеше. Не, май беше по-сигурно да не отписва уважаемата Ван, докато все още диша.

— Смятам, че човек, изправен пред перспективата да прекара остатъка от живота си в един и същ дворец, без да се отдава изцяло на замайването от опиума, е способен на всичко. Ще разберем истината, когато представят детето. Ако майката е с него, значи ще е вярно поне, че е спала с императора, защото това може да се докаже. Надявам се, че всички куртизанки, водени на императора, са били регистрирани, както му е редът?

— Да, разбира се — припряно отвърна Джи.

— Ако обаче детето дойде тук без майката, а ние чуем обяснението, че клетата му майчица е починала внезапно, съпроводено със съответния прозрачен намек по адрес на мен, злодейката, то това действително ще се окаже някакво произволно взето дете. By ще изтъкне колко жизненоважно за детето е тя да бъде близо до него и да го закриля.

„Ву се е учила от вас“, помисли си Джи, но не посмя да го изрече на глас. Вместо това каза:

— И вашето желание е…

— Да установите кои куртизанки са евентуалните майки — отсече Ван. — Все пак някои от тях никога не са напускали Забранения град, други продължават да живеят в столицата. Добре би било да знаем истината, преди детето да дойде тук, а не чак след това.

— Може ли да предложа да изпратим телохранители за детето и майка му? В случай че сте права и императрица By наистина възнамерява да каже, че майката е умряла внезапно, като хвърли вината върху вас. Тогава вие ще имате доказателство, че, напротив, сте се опитали да защитите майката и детето.

Ван поклати глава.

— Не. Мина ми такава мисъл, но има опасност тази предпазна мярка да се обърне в своята противоположност и да обвинят моите хора за смъртта на майката. Все едно да ми вържете лента на челото с надпис „Убийца“.

— Но императорът никога не би повярвал, че сте способна на такова нещо — възрази Джи, а Ван го измери с поглед. Той със сигурност се замисляше как ли е умрял синът на императора узурпатор, изместил Ченхуа като престолонаследник; скоротечна детска болест, така бяха казали. Тогава евнухът не подозираше нищо, но след години започна да изпитва съмнения.

Каква ирония на съдбата би било това: уважаемата Ван да падне заради нещо, което не е направила, докато нещото, което вероятно бе сторила наистина, беше довело на власт нейния император и самата нея.

— Защо сте още тук? — с тих глас го укори Ван и той я увери, че незабавно ще нареди да проверят всички куртизанки. Още докато се кланяше, Джи се запита дали си струва да си помръдне пръста по въпроса. Все едно дали детето наистина бе син на императора, или не — Ван беше на път или към гибелта си, или към поредното доказателство, че е в състояние да се справи с всяко предизвикателство.

Ако се окажеше първият вариант, то нека да пропадне сама. Би било жалко, ако дългата му и печеливша връзка с нея приключеше, но един мъж трябва да се грижи за бъдещето си; ако ли Ван загубеше, той не желаеше да бъде заточен в гробницата на някой мъртъв император, където да мете стълбите и да пали мирта, както се полагаше на евнусите с висок ранг, изпаднали в немилост. Не, щеше да е по-добре да установи връзка с императрица By. Навремето именно неговият съвет й бе донесъл заточението, но тя със сигурност беше забравила отдавна лицето му, пък и толкова други хора й бяха давали лоши съвети. Ако наистина отглеждаше под крилото си бъдещия император, е, тогава тя просто имаше нужда от опитен мъж, с когото да се съветва.

 

 

Бату-Мунке предвождаше малък отряд, беше подбрал предимно воини от клана Чорос. Предводителят на „Трите стражи“, който го придружаваше, предположи, че този избор е свързан с намерението на хана да се срещне със свитата си и заедно да тръгнат срещу Исама, но само след няколко часа разбра, че се е заблуждавал.

— Не сме на правилния път, хане — каза той, — трябва да се държим по на изток, ако искаме да се срещнем с моите отряди…

— Не възнамерявам да поведа цяла войска срещу Исама — спокойно отвърна Бату-Мунке. — Така че вашите отряди не са ми необходими, приятелю.

— Но, хане, ако позволите… Още сте твърде млад. Уверявам ви, че ще е нужна голяма войска, за да победите Исама. Може да не е втори Чингис хан или Есен, но не се изисква особено голям талант, за да се възползваш от стратегическите предимства на един оазис, да се окопаеш там и да отрежеш достъпа на нападателите до вода.

— Разбира се — каза Бату-Мунке. — И ако дадем време на Исама да разбере, че срещу него е тръгнала войска, той ще направи точно това. Но, както вече ви казах: моята хатун навремето му даде дума, че няма да воюваме с него, ако той не наруши мира.

— Но какво ще правим тогава?

— Няма да правим нищо — отсече Бату-Мунке. След онази тържествена вечеря беше имал време да обмисли всичко и да усъвършенства плана си. По-добре беше да мисли за него и само за него, отколкото да умува за Мандухай и Нойонболод. — Вие ми казахте, че Исама се опитал да ви въвлече в заговор срещу мен. Това си е чисто предателство, защото по този начин той е нарушил мира, и аз съм ви благодарен за тази вест, която сега ще разпространя, разбира се, посочвайки вас за източник.

— Ами… — подзе предпазливо човекът от граничния район. — Ако получа оазисите…

— Това би могло да бъде обяснението защо постоянно насочвахте разговора към Исама, макар да ви показах нежеланието си да го обсъждам — прекъсна го Бату-Мунке. — Друго, много по-грозно обяснение би било, че някой ви е възложил да ме настройвате срещу него.

Както се очакваше, това затвори поне временно устата на госта, преди той да започне отново да каканиже едно след друго нови и нови обяснения. Разбира се, Бату-Мунке гореше от желание да види Исама мъртъв, майка си — свободна, и да занесе на Мандухай доказателството, че е извършил това, от което тя бе принудена да се въздържи навремето; ала когато още от началото на своя живот си се научил да очакваш от другите само лошотии, както се беше научил той, преди да разбере, че има и изключения, че има и хора, настроени добре към него, Бату-Мунке не беше склонен току-тъй да дава ухо на първия срещнат ласкател, без да се запита какви причини има този човек, за да действа по този начин. Възможно беше да го движи просто алчността за богатствата на Исама, както и желанието да стане следващият Исама, но можеше и да е нещо съвсем различно. И в единия, и в другия случай беше по-добре да не се доверява на човека от граничния район и да не го изпуска от очи. Със сигурност „Трите стражи“ не можеха да бъдат основният камък, върху който да се гради стратегия, все едно срещу кого, особено пък сега, след като Ишиге и съпругът й вече не бяха между живите.

През първата нощ, която прекараха под малки платнища в Гоби, човекът от граничния район направи опит да се измъкне, но Бату-Мунке бе разположил охрана от клана Чорос и тя го спря навреме.

— Значи искате да ни напуснете? — попита младежът, след като го разбудиха.

— Не, аз… само за ваше добро, хане. Не можете да се справите с войската на Исама, след като водите толкова малко бойци. Исках само да повикам хората си, понеже не желая народът ни да ви загуби…

— Успокойте душата си. Войската на Исама ще остане непокътната, както вече казах. Война няма да има.

— Тогава какво? — озлобено кресна мъжът.

— Ако е нужно да узнаете, ще ви кажа. Сега-засега присъствието ви ми е твърде приятно, за да се лиша от него. Вашият хан ви моли да останете.

Планът му беше толкова измамно прост, че или щеше да завърши с катастрофа, или да протече безупречно гладко като стригане на овце. Повечето хора, които възхваляваха предшественика му Чингис хан, май забравяха, че праотецът не е спазвал стриктно правилата на войната и не се е колебаел да прибягва до хитрости, като например да разхвърля заразени с чума наметала в обсаден град. Ханът невинаги е извоювал победите си по начин, съответстващ на воинската чест. Но е побеждавал. Винаги, почти винаги. Бату-Мунке не бе повел поход срещу Исама, защото нямаше нищо против хората му. Освен това след внезапната смърт на Исама те щяха да са заети с подялбата на имуществото му и със спорове кой да бъде следващият предводител, докато ги връхлетеше истинска войска. Не, Бату-Мунке си представяше нещо от сорта на подмолното поведение, проявявано от монголците при нападенията над малки селища. Хитрите воини не предизвестяват шумно появата си. Те се предрешват като пътешественици, шамани или безобидни търговци, които сами по себе си представляват благодарен източник за събиране на налози, а после, веднъж промъкнали се, където трябва, се разкриват, отмъкват каквото си искат и изчезват веднага, без да се бавят със завземането на стана.

Бату-Мунке желаеше две неща: мъртъв Исама и спасението на майка си. А също и на децата, които тя имаше от Исама, защото не искаше да лиши природените си братя и сестри и от двамата им родители. За това не му трябваше армия. Не му трябваше дори голям отряд. Той водеше повечето воини от клана Чорос, за да подсигури оттеглянето си, в случай че хората на Исама все пак решат да ги преследват след смъртта на предводителя си, вместо да се занимават с неговото наследство. Задължително условие за успеха на плана беше обаче Исама да не бъде предупреден и да умре пръв, веднага, преди да бъдат разпознати хората на Бату-Мунке.

Лично той никога не беше виждал Исама. Затова след празненството по цял ден издирваше човек в стана, който веднага да разпознае Исама и освен това да борави умело с лъка.

— Не искате ли сам да го убиете, хане? — попита Тогоджи Шигуши, мъжът, отговарящ и на двете условия, след като Бату-Мунке му обясни намеренията си по пътя през пустинята.

— Искам да го видя мъртъв — натърти Бату-Мунке, — него и само него. Това е важно за мен.

— В такъв случай ми позволете едно предложение — каза Тогоджи Шигуши, а следващите му думи разкриваха блестяща мисъл, макар да нагарчаха. Той напомни, че е напълно възможно един или друг от бойците на Исама вече да е виждал Бату-Мунке Даян хан. В крайна сметка Исама, за да запази мира, бе отчитал редовно налога си през последните години и го бе изпращал на Мандухай. Така че беше по-добре Бату-Мунке да не влиза в стана, а да изчака малко по-далече от оазиса с воините, които да му подсигурят оттеглянето.

Това означаваше да се лиши от всички представи от детството си как лично извежда майка си от юртата на негодника Исама. Не му беше лесно, ала се успокои с мисълта, че само резултатът има значение. Като почитана майка на хана тя щеше да има всичко, което пожелае, а той щеше да изтласка незабравеното чувство, че я е разочаровал със самото си съществуване, заменяйки го с нови преживявания.

Веднъж Мандухай му бе казала една китайска поговорка: „Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се изпълни“. Това изречение се мярна в ума му, докато даваше последни заповеди на хората си, и се загнезди там. „Глупости“, помисли си Бату-Мунке. „Знам какво искам, предпазлив съм, желанието ми ще се изпълни и този ден ще бъде щастлив за мен. Наказването на един детеубиец, крадец на жени и предател — и завръщането на моята майка. Утре, чак утре ще бъда истинският хан на Обединението.“

„Предупреден си“, прошепна пустинният вятър и Бату-Мунке ядно притисна с ръце ушите си, за да не го чува.