Таня Кинкел
Мандухай (19) (Великата царица на монголците)

Осемнайсета глава

Шест до осем седмици — толкова време, според преценката на съветниците, беше необходимо на Златния принц да стигне без усилия с подбраната си група бойци от стана на Мандул хан до Средното царство. Трябваше да яздят надолу по Орхон до река Онги, а после да следват течението й чак до пустинята Гоби. И тъй като в тази си част Онги имаше вода само през някои месеци от годината, Баян-Мунке се нуждаеше от водачи, които да го придружават от кладенец до кладенец, от оазис до оазис, докато се спусне към китайската равнина. Освен това трябваше да изчакат подходящия сезон. През пролетта не можеха да прекосят Гоби с войска, защото конете бяха твърде слаби след дългата зима и нямаше да са възстановени достатъчно за такъв поход, да не говорим за пясъчните бури, особено силни пролетно време, които погребваха цели кервани. През зимата беше прекалено студено за поход, през лятото — прекалено горещо. Единственият наистина подходящ сезон бе есента, но дори есенно време не беше сигурно дали ще вали толкова често, че да има достатъчно вода за цяла армия.

— Една малка група няма да се нуждае от толкова вода, ще има за всички — убеждаваше Златния принц хана, — а пък щом прекосим Гоби, монголците, пъшкащи под китайско иго, ще побързат да се наредят под знамената ми. Аз просто правя това, в което вече е успял праотецът Чингис хан!

Той имаше предвид онгудите, с които Чингис хан се беше съюзил, преди да влезе в Китай. Там, където някога бяха обитавали онгудите, сега живееха онези монголски племена, които приемаха за свой властелин императора, а не хана. Ала макар да се чувстваше подмладен от присъствието на новия си син, Мандул хан настоя Златния принц да не тръгва преди есента, а после да се обгради само с грижливо подбрани водачи. Нойонболод не беше между тях. Според думите му, които донесоха на Мандухай, трябвало да се погрижи за клановете на североизток, за да не се създадяло впечатлението, че едно бързо нападение срещу територията на хана може да остане безнаказано — сега, когато по-голямата част от войската е потеглила на юг.

— Един потомък на Чингис хан бездруго не се нуждае да му обяснява как се води война някакъв си дързък потомък на малкия му брат — оповести Баян-Мунке и мнозина — не само Мандухай — усетиха прозиращия под самохвалството му страх.

Една сутрин Йехе Хабарту дойде при Мандухай, която тъкмо преглеждаше наличния добитък. Блеенето на овцете ги предпазваше от нежелани слушатели, затова по-старата съпруга на хана заяви без заобикалки:

— Сестро, трябва да се сдобриш с нашия съпруг и да му избиеш от главата тази глупост, докато не е станало късно.

— Предполагам, че вече си опитала и си се провалила. Какво те кара да смяташ, че ханът държи да се сдобри с мен?

— Веднъж вече успя да го спечелиш на своя страна — настоя Йехе Хабарту. — Може пак да успееш.

Мандухай се вгледа замислено в нея. Вярно беше това, което разправяше Ишиге. Йехе Хабарту полагаше повече грижи за външността си, отколкото през миналите години. За разлика от Ишиге обаче Мандухай не смяташе, че Йехе Хабарту се гизди заради Мандул хан. Спомни си как Баян-Мунке веднага бе решил, че съпругата на хана може да има само една причина да търси неговото присъствие. Навърза нещата и докато проверяваше знаците с боя на овцете, тихо продума:

— Сестро, ако виждаш бъдещето си в това момче и ако искаш да му попречиш да тръгне на сигурна смърт, отиди да го разубеждаваш, а не изпращай мен.

Йехе Хабарту изблъска гневно една овца настрани.

— И какво, ако е така? Нямам ли право да си градя бъдещето? Та нали и ти направи същото. Но не смятай, че съм по-лекомислена от теб. Не съм толкова глупава да остана насаме с него. А пък човек не може да говори убедително със суетни момчета, когато са сред други мъже.

Мандухай не даваше пет пари дали Йехе Хабарту беше оставала насаме със Златния принц, или не. Глождеше я старото подозрение, старият въпрос, дали Йехе Хабарту не е започнала да гради бъдещето си още преди пристигането на младежа. Дали не беше решила, че не си струва да живее живот, в който по някое време щеше да бъде просто по-възрастната вдовица на хана, докато синът на Мандухай щеше да стане следващият хан. Дали Йехе Хабарту не бе пожертвала нейния Рунтавелко в името на едно по-различно бъдеще. Подозренията срещу първата съпруга и срещу Нойонболод бяха на двете блюда на везните и ако едното натежаваше, скоро повличаше надолу и другото. После пък имаше моменти, в които тя смяташе и двамата за невинни и беше сигурна, че единствено собственото й чувство за вина я кара да подозира тези двама души. Все пак вече успяваше да обуздава чувствата си, не им позволяваше да й личат.

— Може и така да е, но дори утре да се хвърля в нозете на хана и той да ме допусне отново до себе си, пак няма да ме послуша навреме, за да възпре Златния принц. Можем само да се надяваме, че, след като се натъкне на първата съпротива, Златният принц ще осъзнае, че не е втори Чингис хан и ще се върне.

— Не ми помагай, щом гордостта ти е толкова важна за теб — обиди се Йехе Хабарту. — Ще си намеря съюзници.

До заминаването на Златния принц нямаше видим резултат от усилията й. Ала няколко седмици по-късно при Мандул хан пристигна пратеник на тайджи, който съобщи, че Бег-Арслан желаел да се срещне със своя зет.

— Точно сега, когато тук не са нито Нойонболод, нито най-добрите ездачи, които придружават Златния принц — сподели Мандухай с Ма Дзин. — Това не значи нищо добро. Моля те, тръгни след Нойонболод и му предай.

— Мандухай — внимателно подзе Ма Дзин, — ако вие го помолите да се върне, той ще очаква ответна услуга.

— Веднъж вече го помолих, преди изобщо да беше тръгвал. Няма да моля втори път. Само му кажи, че Бег-Арслан е известил за пристигането си. Той да решава дали да се върне, или не.

Ала не беше достатъчно да седи и да чака пристигането на Бег-Арслан, Нойонболод или и на двамата, с техните хора. Затова стисна зъби и отиде при съпруга си, който все пак не беше толкова дребнав, че да откаже да я приеме. В очите му все още се четеше антипатия, но вече не горчивина, обвинение и отмъстителност, които съзираше в тях след смъртта на детето си.

— Съпруже — започна Мандухай, без да си прави труда първо да изрече полагащите се безобидни формалности — прекалено много неща се бяха случили помежду им, — моля ви да разрешите на жените от този стан да носят кожени брони, предпазители за ръцете, мечове и шлемове. Когато пристигне тук, Бег-Арслан ще си помисли, че вижда двойно повече воини, отколкото е очаквал да види. Каквото и да е намислил, това обстоятелство ще го накара да се замисли.

Веднъж, още в детството й, Ма Дзин беше казал, че, доколкото му е известно, монголците са единственият народ, в който мъжете и жените се обличат еднакво — с изключение на украсата за глава, така че не могат да бъдат различени отдалече. Неговите думи й подсказаха тази идея, докато лежеше будна нощем и си блъскаше главата как да предотврати евентуалния замисъл на Бег-Арслан, който явно бе решил, че е позволявал достатъчно дълго на хана да си играе на независим владетел.

Мандул хан поглади късата си брада, която вече беше не само побеляла, но и доста оредяла. Не отхвърли тутакси думите й като наглост, което й показа, че и той се тревожи.

— Може би само ще поиска да получи дял от плячката, която Златния принц ще заграби в Средното царство — предположи съпругът й.

— Може би — отвърна Мандухай. — В такъв случай ще направите просто безобиден жест, като с присъщата си доброта задоволите глупавите женски подозрения.

Той я изгледа недоверчиво, сякаш искаше да попита дали не се шегува с него. Тя заби поглед в земята и се зачуди дали да не се хвърли в нозете му. Защо за нея беше толкова важно кой управлява в тази страна? Наистина ли разликата между Мандул хан и Бег-Арслан, между Бег-Арслан и Златния принц — ако Баян-Мунке оцелееше и натрупаше поне малко мъдрост — беше толкова голяма? „И нека никой да не ти е по-близък от собствената ти съвест“, дочу тя гласа на баща си, осъзнавайки, че никога няма да й бъде безразлично какво ще се случи с нейния народ.

— Добре — каза Мандул хан. — Няма да навреди. За разлика от някои други твои хрумвания.

Но дори този удар бе слаб и вял. Челото му беше свъсено. Мандухай разбра, че е отминало времето, когато новият му Златен принц го бе убеждавал успешно, че всичко е възможно.

* * *

През живота си всяка жена беше научена да борави с ножа, дори само защото се налагаше да коли и изкормя животни; повечето жени умееха да се защитават редом с мъжете си от нападения, което означаваше, че нямаше да стоят със скръстени ръце, сякаш никога не са държали оръжие. Въпреки това въоръжените жени не бяха същото, като да имаш на разположение боеготовни войници, затова Мандухай разпореди останалите в стана мъже да се упражняват заедно с жените — както с меча, така и с лъка и дори с първото оръжие, което даваха в ръцете на всяко монголско дете без изключение — прашката, за да пази стадата от лисици, вълци и грабливи птици.

— Ама аз си мислех, че само ще създаваме илюзията за войска — каза Ишиге.

— Не се превземай толкова — скастри я Йехе Хабарту, която очевидно изпитваше удоволствие да носи мъжко снаряжение.

— Защо е тук тази? — обърна се Ишиге към Мандухай. — Смятах, че всичко това се налага заради нейния баща? Кой ще ни гарантира, че отдавна не е пратила при него човек да му разкаже, че тук ще си има работа с малко мъже и много жени?

— Ако е направила нещо подобно, значи е още по-важно да можем наистина да се защитим — отвърна Мандухай. — Обаче лично аз се съмнявам.

— Че защо? — учудено вдигна вежди Йехе Хабарту.

— Защото вече нямаш доверие на баща си, след като се ожени за Борокчин и те изостави на благоволението на хана — каза Мандухай, без да откъсва поглед от Йехе Хабарту и без да помръдва. — Може да се опиташ да го използваш, но ще си запазиш възможността винаги да си с един крак и в двата стана, а това няма да се случи, ако той си помисли, че Мандул хан е мек като масло в ръцете му.

Жените се упражняваха с тъпи оръжия, но това, което Йехе Хабарту бе опряла до гърлото й, беше хладно и остро. Тя се запита дали младата дойка е почувствала нещо подобно, преди да умре. После Йехе Хабарту дръпна късия меч и го мушна в ножницата.

— Малка сестро, никога няма да проумея как някой може да е толкова умен и толкова сляп едновременно.

При първите упражнения двете съпруги на хана гледаха да не се засичат, но срещата им рано или късно беше неизбежна. Мандухай никога не бе демонстрирала уменията си с меча пред зрители. Вече не го владееше така добре както лъка, но напрежението, което я обземаше, щом се изправеше срещу Йехе Хабарту, и образът на мъртвото й дете, който не спираше да я измъчва, я накараха да се впусне в продължителна битка с първата съпруга, която очевидно боравеше много добре с меча. Двубоят завърши с това, че Мандухай пусна щита, спря вдигнатата ръка с меча на Йехе Хабарту, посегна към ножа в пояса си и го насочи към нагръдната й броня. Противничката й явно си помисли, че Мандухай иска да й се подиграе, задето е изпуснала щита си, и каза:

— Ако все още вярваш, че съм убила детето ти, явно не те бива много в отмъщенията. — Дъхът й излизаше на тласъци, думите бяха като фрагменти от песен с позабравени строфи.

— Ако имам причина да вярвам, че си убила детето ми, няма да се занимавам с упражнения по фехтовка, за да отмъстя за него — отговори Мандухай и посочи с глава към ножа в другата си ръка, който Йехе Хабарту не беше видяла.

— Малка сестро — промърмори Йехе Хабарту толкова тихо, че да не я чуят останалите жени, — вършила съм някои неща, за които не знаеш, но не и това. Ако се беше родила мъж, ако сама беше станала хан, нямаше да ми се налага да извърша и другото. Бих се радвала да управлявам редом с теб.

 

 

Този път Бег-Арслан се появи с достатъчен брой мъже, които да не бъдат наречени „войска“, но все пак да демонстрират силата му. По време на големия прием в негова чест той първоначално се ограничи с размяната на любезности.

— Колко жалко — подхвана, — че го няма новия Златен принц. С такова нетърпение очаквах да се закълна лично във вярност на бъдещия си властелин.

— Занапред ще имате много възможности за това — успокои го Мандул хан.

— Разбира се, но къде по-точно се намира той? Много ми се ще да знам.

— Никой от нас не е всезнаещ — отвърна Мандул хан, — пък и Златния принц днес сигурно не е вече там, откъдето вчера ми е изпратил вест, която, за жалост, още не е пристигнала.

— Да, но…

Мандухай, която заедно с Йехе Хабарту стоеше от лявата страна на хана, накичена в чест на голямата церемония с царствена украса на главата, реши, че е време да отвлече вниманието. По реакцията на Бег-Арслан щеше да разбере колко силен се чувства.

— Простете, Бег-Арслан тайджи, но двете с дъщеря ви не виждаме нашата скъпа храненица и ваша съпруга Борокчин. Така се надявахме, че ще я доведете със себе си…

— Жени! — тросна се ханът и направи красноречив жест. — Дай им само да си чешат езиците. Но и аз бих искал да чуя как е скъпата ми дъщеря. Защо не е с вас?

Бег-Арслан стисна устни и свъси чело. После изсумтя и заяви, че Борокчин се намирала на юг заедно с останалото му домакинство.

— Колко жалко — каза Мандухай. — Ще рече човек, че сте тръгнали на военен поход, а не на гости на любимия си тъст и зет, нашия хан.

— Възнамерявах гостуването ми да бъде кратко, затова не си струваше да тръгвам на път с цялото си домочадие — сопна се Бег-Арслан, с което й показа, че в момента не се чувства способен да вземе властта в стана, в противен случай не би си правил труда да отговаря на нейните въпроси. Освен това престана да настоява за повече информация относно Златния принц. След час заяви, че се налагало да говори насаме с хана. Мандухай много искаше Мандул хан да откаже, но съпругът й кимна неохотно и отпрати от официалната юрта всички присъстващи, включително двете си съпруги и слугите. Жест на престорена любезност, както стана ясно веднага, защото Бег-Арслан говореше толкова високо, че се чуваше отлично и извън юртата.

— Объркан съм, хане. Заобикаляте ме и търгувате директно с китайците — хайде, от мен да мине. Вместо да ми възложите да накажа един самозабравил се васал, изпращате вашето псе Нойонболод — и това от мен да мине. Но югът, целият юг е мой район и аз настоявам да бъда уведомяван своевременно, когато вашият Златен принц започва война там! Или вече нямате доверие на собствения си тайджи?

Мандул хан беше наясно, че целта на Бег-Арслан е да го смъмри публично, и също извиси глас, за да се чува добре.

— Ако ви нямах доверие, нямаше да сте повече мой тайджи.

— Ами тогава…

— Златния принц е млад мъж, а младите мъже искат да се докажат. Ако не му бях позволил това, нямаше защо да го обявявам за Златен принц. Никой кон не печели състезанието, ако го караш само да препуска в тръс. Трябва да се упражнява и да галопира. Принцът… невинаги действа предвидимо. Сегашният му поход беше плод на внезапно хрумване. Затова не ви уведомих.

— Щом тръгването на Златния принц е било толкова внезапно, защо дори китайците са знаели за похода преди мен, и то седмици, преди да потегли? — лукаво попита Бег-Арслан.

— Какво искате да кажете? — попита Мандул хан, видимо объркан.

— Искам да кажа, че всички предводители на „Трите стражи“ и на останалите монголци от граничните райони отвъд старите крепости от седмици са обкръжени и заприщени в становете си от многочислени китайски отряди. Сякаш китайците са знаели, че Златния принц е решил да подражава на праотеца Чингис хан и да ги спечели като съюзници за войната си в Средното царство. Как е възможно, ако това хрумване е осенило внезапно Златния принц?

— Какво да се прави, китайците винаги са се държали жестоко и деспотично с децата на Вечното синьо небе, живеещи все още под тяхно владичество — поясни ханът, явно изваден от равновесие.

— Възможно е. Но наистина би било жалко, ако Златния принц е имал толкова лоши съветници, че да планира отдалече подобно нещо и да се обгражда с лицемерни приятели, сред които има китайски шпиони.

Мандухай изчака до следващата сутрин, защото ако беше дръпнала настрана Ма Дзин още същата вечер и ако я бяха видели, направо щеше да произнесе смъртната му присъда. На заранта, докато обсъждаха запасите от плъст в стана, които трябваше да бъдат обновени, тя го попита тихо, но с остър тон:

— Ма Дзин, ти ли си изпратил поздрави на онази жена от парка „Дзиншан“, без да ми покажеш писмото си?

Не посмя да изрази по-ясно въпроса си дали той е уведомил бившата бавачка Ван за плановете на Златния принц. Ма Дзин отговори, без да я поглежда:

— Направих това, което не можехте да направите вие. Прочетох желанието, скрито в сърцето ви.

— Не е вярно — възмути се тя, макар да не беше сигурна дали казва истината. Разбира се, искаше й се нещо да осуети това глупаво начинание. Но да осведоми китайците за планирания поход — това, откъдето и да го погледнеш, си беше предателство спрямо нейния народ. Тя никога не би постъпила така. Както всички владетели и тя обичаше предателството от страна на враговете, но не и предателите; трудно й беше да го разбере и от страна на приятелите. Предателството към нейния народ беше най-подлото от всички престъпления.

Против волята си се сети за трупа на Есен. Навремето другите деца настояваха да им разкаже до последната подробност как е изглеждало тялото му, защото Есен се беше превърнал в пример и предупреждение в разказите на по-възрастните: така свършваха всички предатели към Златната наследствена линия на Чингис хан. При все това тя знаеше, че баща й до самата си смърт се беше питал дали не е бил той този, който е извършил предателство спрямо Есен. Мандухай се вторачи в Ма Дзин. Дали го бе направил заради нея, или защото сърцето му все още беше на страната на собствения му народ в случай на война, въпреки че след всичките тези години, прекарани заедно, бе решил да не остава в родината си, а да се върне при нея? И изобщо, това предателство ли беше? Предателство спрямо кого?

— Станалото — станало — спокойно изрече Ма Дзин на родния си език. — Надявам се самонадеяният младеж да осъзнае, че не може без съюзници да превземе империя, където в два-три града живеят повече хора, отколкото наброява целият монголски народ, и да се върне. В крайна сметка може да се окаже дори, че моята информация му е спасила живота.

— А като се върне — отговори Мандухай, отказвайки да използва друг език, освен монголския, — ще потърси човек, на когото да хвърли вината. И още по-лошо: още сега ханът ще потърси този човек, ако се съди по това, което му каза Бег-Арслан, и по начина, по който му го каза. Как мислиш, колко време ще му е нужно, докато се сети, че моят слуга китаец има нещо общо с тази история? Не можеш да останеш тук, Лалугер.

— Но… — смая се той.

— Няма да мога да ти помогна, ако решат да те изтезават — поясни Мандухай. — Върви си.

— Ще изглежда като самопризнание — възпротиви се той. — А и ханът още ви е сърдит. Какво ще му попречи да твърди, че съм действал по ваше поръчение, след като не съм тук, за да твърдя обратното?

Толкова много години бе прекарал сред нейния народ, а още не беше проумял как ставаха тези неща. Тя щеше да го загуби — последния човек, на когото имаше доверие и в чиято обич беше сигурна. Последният човек, който я познаваше от времето, когато не беше виновна за нищо, на когото можеше да зададе всякакви въпроси и винаги да получи отговор. Този път нямаше лед, нямаше вцепенение, с което да обвие сърцето си. Та това беше Ма Дзин, нейният Лалугер!

— Нищо — сподавено отвърна Мандухай. — Но ако останеш тук, нищо няма да му попречи да твърди същото и да те изтезава, докато му кажеш каквото иска да чуе. Ма Дзин, ако си тръгнеш веднага, все още има възможност ханът да повярва, че си действал сам, а аз ще знам, че си на сигурно място. Не мога да загубя и теб, не мога да те хвърля в лапите на смъртта. Моля те, върви си!

 

 

Мандул хан я извика и я разпитва до безкрай дали нещо не й е направило впечатление, как си обяснява внезапното изчезване на слугата си китаец, чиято юрта бяха намерили празна.

— Прибрах го тук по ваша молба. В моето домакинство! По ваша молба. А сега се оказва, че през цялото време ни е шпионирал.

— Какво друго да очакваш от един китаец — подхвърли Бег-Арслан, но за разлика от деня на пристигането си той не показа гняв, а само подигравателно високомерие и задоволство. — Изненадан съм, че сте позволили на съпругата си да държи такъв слуга.

Мандухай беше готова да понесе всякакви укори и наказания от съпруга си, но не и от този самозабравил се пустинен разбойник.

— Бег-Арслан тайджи, понеже произхождаме от една и съща област, позволете ми въпроса дали във вашия стан нямате китайски слуги? Това наистина би ме учудило. Не е типично за един южняк. И можете ли да дадете отчет за всичко, което те казват, мислят или вършат? Със сигурност не. Нито вие, нито аз имаме дарбата да четем мисли.

— Тук не става въпрос за моите слуги — кипна той. — Моите слуги не са издали плановете на Златния принц, защото не са знаели за тях! Вашият слуга е този, който очевидно…

— Знаете ли кое е загадка за мен? Защо, след като толкова се тревожите за Златния принц и неговите другари и след като от седмици сте знаели, че китайците обкръжават и подлагат на глад всички, които биха могли да му помогнат, та защо тогава сте при нас на север, вместо да се отправите бързо на юг и да помогнете на наследника на вашия хан! Само вие сте знаели колко спешно се нуждае той от тази помощ, докато ние не сме знаели нищо, а прахосвате седмици, не, месеци, през които сте можели да подкрепите своя бъдещ владетел? Кълна се в боговете, тайджи, но трябва да се запитам дали вие наистина сте син на Вечното синьо небе, или сте дете на кукувица! Дължите ни обяснение!

Всички очи бяха насочени към Бег-Арслан, чиято висока фигура, както и тази на дъщеря му, издаваше, че сред предците му действително е имало някой и друг немонголец. Лицето му стана тъмночервено.

— Не съм длъжен да слушам това! — изрева той.

— Никой не ви пречи да напуснете час по-скоро този стан и да се притечете на помощ на нашия любим принц — с меден глас отвърна Мандухай. Мандул хан явно реши, че в момента е по-важно да си възвърне поне част от авторитета пред Бег-Арслан, отколкото отново да унижи съпругата си, и подкрепи думите й.

— Така си е. Бег-Арслан тайджи, аз, като ваш хан, очаквам незабавно да се присъедините към Златния принц и да го подпомогнете с думи и дела.

Ако откажеше открито да се подчини на заповедта, особено след като сам беше измислил предлога за тази среща, Бег-Арслан нямаше да има друг избор, освен на мига да се отърве от Мандул хан. Това би превърнало Златния принц в нов хан, а никой не знаеше дали младежът беше още жив и в какво състояние бяха той и войската му. Още по-вероятно беше при тези обстоятелства Нойонболод да се самопровъзгласи за глава на клана Борджигин и да се обяви за следващ хан. Щяха да го последват внушителен брой племена. Бег-Арслан изглеждаше готов да убива, но явно не смееше да започне точно в този ден.

— Както желаете, хане — промълви той, обърна се рязко и изфуча навън. Тълпата се изсмя одобрително.

— Приближете се, съпруго — повика я с пръст Мандул хан. Когато Мандухай застана пред него, той хладно изрече: — Ни най-малко не съм забравил, че вашият слуга ни е предал. Ако Златния принц се върне здрав и невредим, ще оставя нещата така, защото не искам да доставям незаслужена радост на тайджи, като ви изгоня. Но ако Златния принц загине от китайска ръка, вие ще го последвате при боговете!