Таня Кинкел
Мандухай (15) (Великата царица на монголците)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Manduchai (Die letzte Kriegerkönigin), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Silverkata (2024)
Корекция и форматиране
NMereva (2024)

Издание:

Автор: Таня Кинкел

Заглавие: Мандухай

Преводач: Величка Стефанова

Година на превод: 2017 (не е указана)

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017 (не е указана)

Тип: роман (не е указано)

Националност: немска

Излязла от печат: 22.05.2017 г.

Редактор: Василка Ванчева

Консултант: проф. д-р Александър Федотов

Художник: Златина Зарева

Коректор: Василка Ванчева

ISBN: 978-954-357-351-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/21324

История

  1. — Добавяне

Четиринайсета глава

След женитбата Мандухай търсеше причини да уважава съпруга си, надхвърлящи обстоятелството, че е хан и неин мъж, а и за да се справи с глождещото я чувство на разочарование, което не желаеше да я напусне. Два от малобройните аргументи бяха, че е прибрал Борокчин и Ишиге като свои храненичета. Това го представяше като добър предводител, погрижил се за дъщерите на своя мъртъв знаменосец, и то в по-голяма степен от очакваната, защото е можел да ги направи слугини или да повери отглеждането им на някой друг от своите воини. Освен това се държеше любезно с момичетата и винаги намираше по някоя добра дума за тях. Мандул сигурно щеше да бъде добър баща, казваше си Мандухай, стига тя да зачене от него.

Когато Мандул хан забрани на момичетата да яздят с нея и да й покажат какво е останало от старата столица Каракорум, тя се изненада и се изпълни с лоши предчувствия. Да не би това да означаваше, че Нойонболод не е успял да намери изход от ситуацията и съпругът й вече е решил да я отпрати, макар Бег-Арслан да им гостуваше по-малко от месец?

— Но, татко — възпротиви се Ишиге, — ако чакаме още, пак ще завали сняг и тогава няма да се вижда нищо!

— И сега вече е твърде студено, за да прекарате там нощта, а не можете да отидете и да се върнете за един ден — отвърна той. — Освен това една булка трябва да се занимава с други неща, вместо да язди наоколо, когато не става въпрос за лов на дивеч, и да подготвя домашното си огнище.

— Булка ли? — смая се Борокчин.

— Бег-Арслан тайджи желае да се свърже с мен чрез още един брак — категорично заяви ханът. — Преди да се върне на юг, ще вземе за съпруга теб, дъще.

„Това трябва да е изходът, измислен от Нойонболод“, сети се Мандухай, а върху лицата на момичетата се изписа разбиране. Една такава женитба гарантираше на Бег-Арслан, че ханът не възнамерява да се отрече от него, и в същото време показваше, че бракът на дъщеря му вече не е единственият залог за този съюз. Очевидно Бег-Арслан държеше на собствените си позиции повече, отколкото на тези на дъщеря си. Докато беше сигурен, че ханът няма да избере за тайджи някой друг, му беше все едно дали дъщеря му е единствената царица, или е само една от многото.

Би трябвало да изпита облекчение — по този начин получаваше един вид гаранция, че ханът няма да я върне на баща й и така да го принуди на ново въстание, но когато се вслуша в себе си, Мандухай установи смесени чувства.

— Това е… — колебливо подзе Борокчин — голяма чест, татко.

Привидно позицията на хана беше все още най-високата в страната, но в действителност най-могъщият мъж беше тайджи, така че Борокчин не би могла да мечтае за по-изгодна женитба. Въпреки това Мандухай разбираше колебанието й. Несъмнено Борокчин беше чувала неведнъж Мандул хан да проклина Бег-Арслан; дори да не споделяше мнението му, момичето пак не можеше да демонстрира кой знае какъв възторг, след като знаеше, че осиновителят й многократно е пожелавал смъртта на бъдещия й съпруг.

Ханът въздъхна и я хвана за брадичката.

— Бих искал да те зарадвам, дете мое, но боговете не ни дават всичко — нежно каза той и това беше един от моментите, в които Мандухай си помисли, че би могла да го обикне.

— В такъв случай имаме наистина много неща да свършим — бързо вметна тя. — Позволете ми да разкажа на нашата осиновена дъщеря за южните земи, защото съм родена там, и да поговорим за сватбените приготовления.

— Направете го — каза ханът, видимо облекчен, и напусна юртата на Мандухай. Щом той се отдалечи на безопасно разстояние, Борокчин изхлипа:

— Съвсем наскоро той нарече Бег-Арслан „безчестен и жаден за власт син на разгонена кучка“!

— Всеки мъж говори лоши работи за друг мъж, когато и двамата искат едно и също нещо — утеши я Мандухай, макар да не вярваше изцяло на собствените си думи. Баща й се беше изказвал винаги с уважение за Есен, дори когато двамата враждуваха открито.

— Ама Бег-Арслан е стар — каза Борокчин и потрепери. — Онзи ден, на празненството, видях ръцете му. Целите са в петна и бръчки! Само като си представя как ме докосва…

После май се сети, че Мандул хан също не беше първа младост, и погледна смутено към мащехата си. Мандухай се помъчи да си спомни какво бе възразявала собствената й майка на подобни аргументи, ала думите на Брибсун, произнесени от нейната уста, биха прозвучали лицемерно, тъй като двете с Борокчин бяха връстнички. „Ти не се омъжваш за собствено удоволствие, а за доброто на своето семейство и на народа си“ — това можеше да каже някоя жена, която е отдавна омъжена и е преживяла много, но не и Мандухай.

Не и когато се свиваше понякога сам-самичка в леглото си и копнееше за неща, които не би могла да изрече на глас.

— Важното е той да ти оказва уважение — каза тя — и така ще стане. Ти си дъщеря на хана и си толкова по-млада от него, че той ще бъде щастлив и благодарен да те има до себе си.

— Благодарният мъж е щедър на подаръци — услужливо се намеси Ишиге. — Може би даже ще получиш самурено палто.

— И коприна — додаде Мандухай. — Някои кланове от „Трите стражи“ са в съюз с него и дори му плащат отчисления, което значи, че той лесно се снабдява с коприна. Ще можеш да се облечеш в коприна от глава до пети.

— А представяш ли си физиономията на Йехе Хабарту, когато ще се наложи да те нарича „майко“? — попита Ишиге и двете момичета се изкикотиха, ала Мандухай отново изпита смесени чувства, макар да не ги показа. Мисълта, че сега Йехе Хабарту ще се почувства така, сякаш са ограбили всичките й надежди, не й излизаше от главата. Йехе Хабарту беше омъжена за човек, който я мразеше и когото тя мразеше. Следователно нямаше да има дете; другият мъж, по отношение на когото хранеше надежди, явно не я желаеше, а пък баща й, в чието лице вероятно беше виждала своя отмъстител и закрилник, току-що бе сключил сделка, която за нея означаваше, че никога нищо няма да се промени в досегашния й живот. Точно в този момент Мандухай усети особено остро липсата на родителите си и закопня още по-силно да види отново Ма Дзин, но носталгията и копнежът й не бяха помрачени от горчивина, а бяха изпълнени с надежда. Ма Дзин щеше да се върне при нея. От брака й с хана щеше да се роди дете и бъдещето й щеше да бъде добро. А на какво можеше да се надява вече Йехе Хабарту?

По-късно, докато момичетата бяха заети с други неща, тя обу подплатените си с агнешка кожа ботуши, облече палтото си от рис и за първи път се запъти към юртата на Йехе Хабарту. Снегът още не бе замръзнал, върху него се очертаваха само следите от стъпки, но вече бе натрупал достатъчно, за да не се вижда тревата. По следите около юртата на първата съпруга тя разбра, че през последните часове бе имала само един гост.

Йехе Хабарту миеше косата си — нещо, което дори в студените месеци трябваше да се прави най-малко през три седмици, преди отново да се втвърди със смола или животинска мас. Слугинята й беше загряла вода в казан на огнището, гребеше с черпак и внимателно поливаше главата на господарката си, а в другата си ръка държеше гребен от еленови рога, с който щеше да среши косата, след като се намокри достатъчно.

— Не съм ти разрешила да влизаш, малка сестро — сопна се Йехе Хабарту.

— Значи вятърът ме е подлъгал — невинно отвърна Мандухай и даде знак на слугинята да се маха. — Аз ще се погрижа за господарката ти.

Слугинята погледна въпросително към Йехе Хабарту, която й кимна. Тя заговори отново едва след като останаха сами.

— Тогава ми измий косата, сестро, защото искам наистина да бъде чиста, пък и по този начин поне ще има някаква полза от присъствието ти тук, защото каквото и да ми кажеш, опасявам се, че ще си изхабиш думите напразно.

Мандухай взе черпака, топна пръст във водата, за да се увери, че не е прекалено гореща, и поля главата на Йехе Хабарту.

— В деня на сватбата ми говорех сериозно — промърмори тя. — Няма причина за вражда помежду ни. Бих желала да ми бъдете съюзничка, сестро, а не враг. Какво ще спечелите, като ме мразите?

— Ами… ще ми бъдат спестени посещения като това, струва ми се — лениво отвърна Йехе Хабарту. — Значи вече са ти казали, а? Извади си от това поука относно мъжете. Баща ми дойде тук и каза, че няма да си тръгне, преди да са те прогонили обратно в пустинята, от която идваш. Вместо това ще си замине с млада булка в багажа, и то при положение че неговите хора превъзхождат два пъти воините на хана в долината, като тук включвам и твоята зестра под формата на бащините ти бойци. Но човек не пролива кръв заради дъщерите си, о, не. Само заради собствената си чест и власт. Не си въобразявай, че твоят баща би постъпил различно. И той би тръгнал на война само за себе си, не за теб.

— Бих могла да си представя по-добри цели на една война — вметна Мандухай и се зае да масажира косата на Йехе Хабарту, а после да я разплита. Ако сега използваше костния гребен, щеше да я оскубе.

— Аз пък бих могла да си представя по-добри мъже, обаче никакви ги няма — отвърна Йехе Хабарту. — И ако си мислиш, че Нойонболод е добър мъж, значи се заблуждаваш. Защото така си мислиш, нали? Хайде, кажи, че не лежиш нощем и не си представяш какво би било да те обладае мъж с блясък в лицето и огън в очите, разум в главата и сила в ръцете?

— Представям си как връзват ръцете и краката ми, преди конят да ме влачи из степта като дрипава постелка — сухо отвърна Мандухай, намеквайки за наказанието за изневяра, — а вие сте по-възрастна и по-умна от мен, сестро, така че отлично знаете това. Ханът си е хан.

— Какво добро малко момиче, което никога не се отдава на невъзможни мечти! — подигра й се Йехе Хабарту, употребявайки, без да знае, формулировка, която уцели Мандухай право в сърцето. Тя дръпна съперницата си за косата, за да я принуди да я погледне в очите.

— Аз мечтая! — кипна тя. — Мечтая! Мечтая хората да направят нещо, вместо да се забъркват в глупави, дребнави вражди! Ние сме се върнали там, където сме били преди праотеца Чингис хан, а би трябвало да сме векове по-напред, защото сме имали възможност да научим най-доброто от всички народи, докато са били наши васали. Стенобитните машини, които използваме, още са съвсем същите, каквито са били преди сто и петдесет години. В Средното царство ни се подиграват и пикаят върху нас, освен това владеят истински магьосничества с барута, с които не пускаха Есен да припари до столицата им. Те вече не се страхуват от нас, те ни презират. И защо не, след като винаги предпочитаме да си отрежем пръстите, отколкото да ги подадем на друг човек, който може да направи нещо по-смислено с тях!

Устата на Йехе Хабарту се разкриви в подобие на усмивка.

— Майко земя, агънцето рита като козленце — подигра се тя. Мандухай я пусна, разочарована.

— А ти какво би направила, малка сестро — неочаквано рече първата съпруга, най-сетне без враждебност и гавра в гласа, — с моите пръсти, ако ти ги подам? Както изглежда, никой друг на този свят не ги иска.

— Още не знам — честно отвърна Мандухай. — Не и днес. Точно затова дойдох при вас, та да науча повече. Обаче мисля… мисля, че не може да продължава така. С един хан, който притежава само сянката на власт и враждува със собствената си жена. Той не поглежда извън очертанията на нашия зимен стан, защото тайно се опасява, че не е в състояние да овладее дори него. — Тя напредваше опипом, дума след дума, придавайки форма на неферментиралите си мисли. — Може би, ако живееше в мир с домашните си и имаше вяра в себе си, може би тогава би поискал да бъде достоен за предците си и да обедини клановете и племената.

— Кой, Мандул хан? При положение че дори моят баща не може да обедини повече от няколко племена и максимум трийсет клана? Не ме разсмивай. Наистина витаеш в облаците, дете мое.

— Есен успя — възрази Мандухай, — но Есен не беше от клана Борджигин.

— А Мандул хан не е Есен.

— Но ако… ако един хан, в чиито жили тече кръвта на Борджигидите, има съветници, които са разумни като Есен през добрите му дни и почтени като баща ми, то тогава… тогава би било възможно — разгорещи се Мандухай, вече налучкала как да изрази мислите, които я вълнуваха, — ето това имах предвид с ръката и с пръстите. Ако сам мъж не може да бъде като праотеца Чингис, това може би ще стори мъж с добри съветници. Един мъж и неговите съпруги.

В настъпилата тишина се чуваше как зле завързаният край на плъстеното платнище се удря непрекъснато във външната подпора на юртата. Най-после Йехе Хабарту проговори:

— Нека да си помисля. А ти си довърши работата. Косата ми е разресана едва наполовина. Искам да видя колко са чевръсти пръстите ти, когато се натъкнат на съпротива.

 

 

През нощта Мандул хан за първи път се труди напразно върху нея. Накрая, ядосан от засечката, ядно обясни:

— Претоварен съм с грижи, които изсмукват кръвта на мъжа. Ако вдигнем голямо празненство за Борокчин, както се полага, а след това Бег-Арслан не си замине, кой знае дали ще изкараме зимата, без да посегнем на стадата си. Прекалено много воини има тук.

— Съпруже мой — предпазливо подхвана тя, — тази долина сигурно е подходяща за зимен стан, но мястото, откъдето са управлявали праотците, трябва да е достатъчно голямо, та да побира огромни войски, и ако наистина е отдалечено само на един ден езда, значи няма да е трудно дотам да стигне и по-голям обоз, без да се налага продължителен преход през снега.

— Ти просто искаш да видиш старата столица, любопитна малка хитрушо — снизходително каза той, а тя се ядоса за момент. Беше направила това предложение, защото бе разумно, а не по детинска прищявка. Знаеше обаче, че ако сега му възрази, той няма да я слуша, а ще й се разсърди, понеже се е държала непокорно. А пък тя наистина искаше да се подобрят нещата. Затова преглътна гордостта си и прошепна:

— Отгатнахте, господарю и повелителю мой! Любопитна съм. Представям си как ви виждам на трона, на който някога е седял синът на праотеца Чингис хан, вашият възвишен предшественик. Кой не би паднал на колене, за да ви отдаде почит!

— От този дворец са останали само руини — колебливо отвърна той, но тя усети, че се замисля по въпроса. Мускулите му, напрегнати заради провала в леглото, се отпуснаха.

— Ако Борокчин се омъжи там — продължи Мандухай, — то това със сигурност ще бъде добра поличба; ако се сбогувате с нея там, където величието на вашите предци се отразява и върху вас, как би могъл тайджи да не се подчини на вашата воля, и то незабавно? Даже връщането на юг в началото на зимата да му се струва трудно, той поне би опитал, за да се подчини на вашата заповед.

Явно Бег-Арслан нямаше намерение да заменя Мандул с друг хан, следователно би трябвало да държи поне привидно да запази авторитета му, особено пък на място, където неуважението към Мандул хан би се сметнало за неуважение към духовете на най-почитаните членове на клана Борджигин.

— Вярно е — самодоволно отвърна той. — Кълна се във Вечното синьо небе, че е вярно! — В задоволството му се примеси нотка на недоверие, когато добави: — И ти си измислила всичко това съвсем сама, със собствената си главица, сърце мое?

Тя стисна зъби и си помисли: „Важни са резултатите. Резултатите!“.

— О, къде ти, господарю! Само повторих думите, които ми казвахте в неспокойните си нощи, и леко ги допълних. Искам да ви видя в блясъка, който ви се полага, и очаквах с радост и нетърпение да отдам почит на духовете на предците в сърцето на тяхната власт.

Това май му беше достатъчно. Каза й, че е добра малка женичка и че усеща как мъжката му сила се завръща. На следващата сутрин, още преди да е напуснал юртата на Мандухай, Йехе Хабарту го изненада с изпратената по една слугиня вест, че искала да помогне при приготовленията за сватбата на скъпата й дъщеря и бъдеща мащеха и покорно молела за разрешение да участва.

— Тя моли? — невярващо повтори ханът. — Не изисква, а моли?!

— Моята господарка дълбоко съжалява, ако е дала повод за огорчение на съпруга си — отговори слугинята.

— Знам откъде духа вятърът — каза Мандул хан, след като слугинята си тръгна. — Тази жена е наясно, че баща й няма да се застъпва повече за нея. Ха!

— Благородни господарю, тя несъмнено разчита на вашата добросърдечна и щедра прошка — застъпи се Мандухай.

— Тази жена не заслужава добрината ми. Тя е същинска ледена висулка в леглото и ми се подигра публично.

— В такъв случай я накажете, господарю, като я накарате да гледа отблизо нашето щастие. Това ще й покаже най-добре какво е загубила. Като бъде принудена да празнува с нас и да се усмихва редом с вас, ще проумее, че не е трябвало да проявява такава неблагодарност.

— Ха! — възкликна отново той. — Всички жени сте еднакви, постоянно ревнувате една от друга. Хапете се като кобили!

Изглежда, представата за жени, които се боричкат заради него, определено му хареса, също както и представата за една нещастна Йехе Хабарту, принудена да се усмихва насила. Затова наистина й бе позволено да вземе участие в сватбените приготовления и на всички публични масови пиршества я слагаха да седне точно в подножието на хана, начело на женската страна, до Мандухай.

— Особено омразно ще й бъде — каза Мандухай на съпруга си — да приеме насила от вас нова роба и красиво зимно палто и да ги носи на всички празненства.

Йехе Хабарту получи от съпруга си цели две нови роби.

— Благодарна съм — каза тя на Мандухай, докато предяха вълна за зестрата на Борокчин, — но не забравяй, малка сестро, че след планините винаги следват долини. Ще дойде ден, когато той ще се огледа и ще установи, че баща ми все още е по-могъщ от него, и тогава ще пожелае да даде воля на злобата си по начин, различен от този, който му предлагаш, и ще я обърне може би не само срещу мен. Все пак признавам, че току-що ти направи зимата по-поносима за нас.

Разговорите с Йехе Хабарту приличаха на непрекъснато състезание по стрелба с лък — успехът служеше само като предизвикателство да се справиш още по-добре, въпреки че мишената се преместваше все по-надалече. Мандухай не се отегчаваше от срещите с първата съпруга на Мандул хан и ако беше честна, дори се забавляваше с нея, с хапливия й език и острия й ум повече, отколкото при срещите със съпруга, когото двете споделяха.

 

 

От Каракорум действително бяха останали само руини. Твърдяха, че някога тук са живеели, работили и прославяли хана си хора от много народности, повече, отколкото сега имаше в столицата на Средното царство, но човек почти не можеше да си го представи, виждайки колко бързо стените на къщите се сливат отново със скалите, от които са били направени.

— Може би така и трябва — каза Нойонболод, когато завари Мандухай да съзерцава нещо, което навремето трябва да е било голяма зала, а сега се състоеше само от счупени колони, стърчащи от снега. — Децата на Вечното синьо небе не са създадени да живеят в дворци като китайците. Разправят, че дори кланът Борджигин се бил изгубил там, в Средното царство. Вече не сме били монголци и още не сме били китайци. Станали сме пак монголци едва когато сме загубили Трона на дракона и отново сме заживели в юрти. Но вече не сме единни. Само затова китайците са успели да разрушат Каракорум, след като са ни прогонили, само затова могат все още да ни насъскват едни срещу други, племе срещу племе. Това не бива да продължава. Не искам кракът им повече да стъпва на тази земя! — завърши гневно той.

— Вярно ли е, че още притежаваме нефритения печат, който се полага само на истинския владетел на Средното царство? — импулсивно попита тя — не беше забравила разказите на баща си.

Нойонболод се усмихна.

— Какво имате предвид? — попита. Явно не се беше отказал да играе мисловни игри с нея. А тя не знаеше дали да се ядосва, или да се радва.

— Имам предвид, че ако действително е бил наследяван от хан на хан, трябва да се е загубил. През последните десет години имахме трима хана, двама от които бяха деца, и на тях със сигурност никой не го е давал. Що се отнася до Есен, ако той някога е притежавал този печат, значи са му го откраднали. Видях трупа му.

— Есен не е държал печата — потвърди Нойонболод. — Той не беше член на клана Борджигин. Ако печатът още съществува на този свят, а аз не твърдя, че е така, то не е задължително да е бил предаван от хан на хан, за да остане в клана Борджигин. Бих могъл да си представя — и не твърдя, че е така, не забравяйте, — че дъщерята на един определен хан, като видяла как баща й опозорил цялата Златна наследствена линия и убил брат й заради собственото си удоволствие, та значи, тази дъщеря взела печата и го съхранявала, твърдо решена да го предаде на някой достоен хан от своя клан. И през целия си дълъг, много дълъг живот тя чакала напразно.

Мандухай не беше срещала великата Самур гунджи, която бе умряла в същата година като Есен, но познаваше историята й и знаеше, че собственият й баща е бил съюзник на старицата през последните години от живота й. Ако Нойонболод намекваше за Самур, а всъщност нямаше начин да говори за друга, то това би обяснило откъде баща й черпеше увереност, че печатът продължава да съществува. Но то значеше и още нещо.

— Напразно ли? — изненада се тя. — Значи тя, тази дъщеря на хан, не го е предала на никого до смъртта си? Може би е погребан заедно с нея?

— Ако е притежавала изобщо този печат, а аз все още не твърдя, че е било така, тя така и не го е предала на никой хан — отвърна Нойонболод, а Мандухай май разбра. Или самият той държеше печата, което беше възможно, защото по време на смъртта на Самур е бил момче от клана Борджигин, или знаеше на кого го е дала. Може би на дъщерята на Есен — онова момиче, което чрез хитрост било омъжено за новия хан и родило от него дете, спасено от Самур.

— Трудна съдба е имала — цял живот да чака нещо, което така и не се случва — тихо промълви Мандухай.

— Аз не бих се примирил с подобна съдба — да живея недоволен, само с мечтите си. Не обичам да чакам щастието, да гледам как времето отминава, без да съм убеден, че то работи в моя полза — отвърна той, а в тона му Мандухай усети някаква дрезгавина, която я накара да откъсне поглед от развалините на един отминал свят и отново да го погледне в лицето.

— Щастието е килим, изтъкан от множество малки радости и надежди, и понякога ни кара да вярваме на неща, на които иначе не бихме вярвали — тя изрече на глас нещо, което неведнъж си беше казвала, за да обуздае мечтите си.

— Вълната, от която са тези килими… дали вече е остригана?

— Може би точно сега я чепкат и предат — отвърна Мандухай, усещайки, че бързо трябва да сложи край на тези словесни игри. Видя, че и той се усети, защото смени тона с по-трезв и се върна към старото им предизвикателство.

— Предполагам, че след като се хвърлихте така в сватбените приготовления, вероятно сте доволна от начина, по който вашият кон спечели състезанието за благоразположението на хана?

— Не смятам, че състезанието е спечелено, камо ли пък от един-единствен кон — каза тя. Ако той си мислеше, че е подсигурил позицията й чрез предложението за брак между Бег-Арслан и Борокчин, значи изобщо не си представяше какво значи да поддържаш доброто настроение на хана и постоянно да се излагаш на опасност, рискувайки да загубиш търпение и вместо ласкателства ще изтърсиш нещо непростимо от сорта: „Скъпи съпруже, може да сте на годините на баща ми, но понякога се държите като братовчед ми, когато беше малко момче“. Всеки ден беше победа над гордостта й, всяка нощ — още по-трудна борба. Разбира се, тя се радваше на успехите като този да превърне Йехе Хабарту от враг в съюзник и си представяше едно бъдеще, в което Мандул хан щеше да я слуша, без да се налага постоянно да му се подмазва, а позицията й на ханска съпруга щеше да означава нещо по-голямо. Но това невинаги й помагаше в реалността. И никак не й помагаше в този момент, когато стоеше достатъчно близо до Нойонболод, за да вижда как се смесва белият дъх, излизащ от устите им, преди да се разтвори в студения въздух.

— Поставяте високи изисквания — промърмори той.

Изведнъж тя реши да сложи край на двусмислените приказки, макар че така се лишаваше от бронята, която я предпазваше. Но може би истината, макар да не беше броня, бе оръжие в нейните ръце.

— Какъв искате да бъдете, Нойонболоде — мой съюзник или мой враг? — попита тя.

Очевидно той не беше очаквал такъв директен въпрос. Свъси чело, после отвори уста, а тя, понеже не искаше да бъде разбрана неправилно, вдигна ръка и сложи пръсти на устните му, за да й позволи да обясни какво има предвид.

— Ако наистина искате да остана до хана като негова хатун, негова царица — подзе тя, за първи път използвайки титла, която никой още не й беше присъдил, защото „хатун“ означаваше нещо повече от „съпруга на хана“, то означаваше „владетелка“, — то тогава трябва да сте наясно кое помага и кое вреди. Имам още много да се уча. Ако, например, ми разкажете кои кланове са по-верни на клана Борджигин, отколкото на тайджи, това ще ми бъде от помощ. Ако ми съобщите кой ни дължи отчисления и кой отказва да ги плаща, това ще ми бъде от помощ. Ако ми разкажете кои предводители са се оплели в кръвни вражди, и за това ще съм ви благодарна. Но ако смятате, че трябва да обърквате сърцето ми, та по-късно да извлечете предимство в борбата за наследяването, то вие не сте ми съюзник, а враг, който не ми помага, ами държи нож до гърлото ми, за да се нанижа на него.

— Няма никакви ножове — отвърна той, а движението на устата му под връхчетата на пръстите й накара кожата й да настръхне. Тя отпусна ръка, а той не посегна да я хване, но и не отстъпи назад.

— Нима бих могъл? — попита, а в тъмните му очи вече нямаше нито веселие, нито предизвикателство, а само въпрос. — Да объркам сърцето ви?

Тя също не помръдна от мястото си. Не прибягна до увъртания или игра на думи, което й струваше повече кураж от всичко, откакто беше тръгнала към неизвестността, за да намери съдбата си. Пророни само:

— Да.

Дъхът му се смеси още веднъж с нейния, после той отстъпи крачка назад и коленичи пред нея.

— Тогава искам да бъда ваш съюзник, а не враг, Мандухай хатун.

 

 

Нойонболод удържа на думата си. От този момент нататък в словата му не се криеха никакви тайни предизвикателства, а при срещите им не казваше нищо, което и най-недоверчивият слушател би взел за ухажване. По време на сватбените тържества знаменосците на Бег-Арслан танцуваха и пиеха за здравето на своя господар, а Нойонболод съобщаваше на Мандухай имената им, клановата им принадлежност и личните им истории, доколкото му бяха известни. Най-важните мъже в двора на нейния съпруг, освен самия Нойонболод, вече й бяха представени на собствената й сватба, но сега тя научи и защо са били включени в свитата на Мандул хан. Постепенно започна да забелязва избухващите все по-често размирици не само между хората на тайджи и тези на хана, но и между споменатите две групи и бойците, които преди бяха служили на баща й, а после бяха дошли с нея в долините на Орхон.

— В зимните станове винаги възниква напрежение — поясни Нойонболод, — на юг едва ли е било по-различно, при толкова много мъже с най-различни задължения. Но този път мнозина не са довели жените си, така че пчелите бързо се превръщат в стършели.

През зимата в долината бързо избухваха кавги — заради засилващия се студ хората не можеха да стоят цял ден на чист въздух, не им се налагаше да извършват тежък физически труд и бяха принудени да споделят все по-късите дни и дългите нощи с други хора в юртите. Децата на Вечното синьо небе бяха създадени да се реят на воля, да скитат из планини и равнини, а не да безделничат. По някое време не останаха стрели за окичване с пера, нито върхове на стрели за пробиване, с цел да плашат врага с ужасните си виещи звуци. Всички седла бяха поправени, оръжията — наточени и смазани. Но Нойонболод беше прав: напрежението в стана на Мандул хан надхвърляше обичайната мярка. Мандухай се беше надявала, че нещата ще се подобрят, след като си замине Бег-Арслан. Той бе напуснал стана още преди големия студ — Мандул го отпрати с величествен и недвусмислен жест веднага след сватбата. Въпреки това, противно на очакванията на Мандухай, търканията между хората от собственото й племе и тези на съпруга й продължаваха.

— Те си въобразяват, че са нещо специално — сърдито рече един от бившите бойци на баща й, когато тя го попита защо той и още двамина са участвали за трети път в сбиване, при това доста пийнали. — Сякаш лайната им миришат различно от нашите.

— Абе, мъже! — коментира Йехе Хабарту, когато Мандухай я помоли за съвет. — Мъжете искат да плюскат и да пипат женска плът. Не го ли получават, започват да се бият. Нищо не можеш да направиш, малка сестро. — Тя се изсмя. — Или пък можеш? — Първата съпруга не пропускаше сгоден случай за язвителни и ехидни подмятания. Такава си беше тя. А това не беше от особена полза.

— Ще продължавате ли да се смеете, когато се стигне до първите мъртъвци и първите изнасилвания на слугини, че дори и на чужди жени, които ще разпалят кръвни вражди, сестро? — сопна се Мандухай.

Веселието изчезна от лицето на другата жена.

— Искаш да кажеш, когато мъжете започнат да вършат в мирно време това, което е тяхно право във война?

— Говоря сериозно!

— И аз говоря сериозно — отвърна Йехе Хабарту. — По време на въстанието срещу Есен, когато баща ми се пребори да застане начело на всички военачалници, той спечели толкова много следовници, защото казваше на хората си, че имат право да се отнасят към всеки клан, подкрепящ Есен, като към немонголски народ и че това важи и за жените им. Не знам как е действал твоят баща, но след битка в нашия стан по цяла нощ се чуваха писъците на новите слугини, и това, уверявам те, не бяха писъци от удоволствие.

— Баща ми се придържаше към законите на праотеца. Дори когато се бият помежду си, монголците не бива да бъдат третирани като чужди — възрази Мандухай, но същевременно осъзна, че не можеше да бъде сигурна дали това е истина. През двете години на войната срещу Есен на бойците от клана Чорос им беше разрешено да вземат плячка при завладяването на вражески стан от юрти, и то не само под формата на стада и оръжия, но и на хора. Тя също си спомняше нощните вопли, но понеже беше малко момиче, смяташе, че новите слугини оплакват мъртвите си мъже. Сконфузи се, задето за разлика от Йехе Хабарту е била твърде наивна, за да проумее случващото се. Насили се да изтласка на заден план миналото и да се съсредоточи върху настоящето.

— Нашият съпруг е великият хан — подзе тя. — Неговата дума трябва да бъде закон и ако той не успява да въдвори ред дори сред хората в собствения си стан, как ще може да се справи с другите деца на Вечното синьо небе?

— Има мъже, които са в състояние да заповядват на човешката природа и да принуждават привържениците си да се съобразяват повече със закона и по-малко със собствените си желания — делово отвърна Йехе Хабарту, без да прибягва до обичайния си ироничен тон по адрес на Мандул хан, — но нашият съпруг не е от тях. Бих искала да не е така, повярвай ми.

В очите й нямаше подигравка, а само тъга. Мандухай неволно си представи какво ли е изпитала Йехе Хабарту, когато са я занесли при Мандул хан върху бялата плъстена постелка — една изпълнена с надежди булка, само за да получи гаври и унижения, след което да заживее в стан, където или я отблъскваха заради съпруга й, или се страхуваха от нея заради баща й. Нищо чудно, че не се чувстваше длъжна на тукашните хора. Но това трябваше да се промени. „Не е редно Йехе Хабарту да пилее силите си, изпадайки в огорчение и сеейки остри забележки, когато светът очаква да бъде променен от хора като нея — решителни и разумни“, помисли си Мандухай и сама се изненада, че хвана за ръка другата жена и изрече на глас мнението си.

За миг чертите на Йехе Хабарту омекнаха, после отново станаха строги, а подигравателният тон в гласа й се завърна.

— Аз пък си мислех, че възможността да си разменяме хапливи забележки е причината да прекарваш толкова време с мен, малка сестро — подхвърли тя. — Кълна се в боговете, че именно това е причината да прекарвам времето си с теб, така че престани да ми говориш като героиня от някоя песен и бъди отново удивителната малка гадина, която напълно ме обезоръжи на сватбата си, в противен случай ще ми станеш скучна.

Ала докато говореше насмешливо, пръстите й водеха свой живот — вместо да измъкне ръката си от тази на Мандухай, тя отвърна на хватката й със силно стискане като удавница, която се стреми към брега.

— Да ме опазят боговете, нямам намерение да ви доскучавам с нещо толкова незначително като бъдещето на този стан и на всичките му жители — сухо изрече Мандухай и се примири с факта, че засега не можеше да очаква помощ от нея.

Напрежението в стана се засилваше с всеки изминал ден. Положението стана крайно сериозно, когато един от хората на Мандул хан обвини боец от нейния клан, че искал да му открадне жената. Ако човекът не си оттеглеше обвинението, Мандул хан беше длъжен да осъди на смърт жената на своя боец заедно с боеца от клана на Мандухай, в противен случай щеше да загуби авторитета си сред собствените си хора. И това със сигурност нямаше да бъде последното обвинение от този род, ако едната страна останеше недоволна от изхода на случая.

— Въпросът щеше да се реши, ако можеха да тръгнат срещу общ враг — каза Нойонболод. — Да се борим рамо до рамо — това ни сплотява и помага да потушим донякъде вътрешния огън. Но през зимата… — Той сви рамене.

Мандухай си спомни за сватбата си и как нейните хора и тези на хана, порядъчно пияни, се насърчаваха при борбите, устроени в нейна чест, и й хрумна идея.

— Какво ще кажете да организираме състезания? — колебливо попита тя. — Разбира се, не можем да устроим борби като през лятото, пък и стрелбата с лък е трудна с дебелите ръкавици, но има реална възможност за надбягвания на къси разстояния с коне или шейни.

— Като си надерат до насита гърлата, няма да се бият помежду си — съгласи се Нойонболод. — Заслужава си да се опита.

Тя лесно убеди хана, най-вече защото любимият му кон имаше добри изгледи да спечели, ако го язди по-лек боец или някое момче. По-трудно й беше да убеди човека от ханската свита, който беше обвинил жена си и боеца от клана Чорос, да признае, че се е лъгал, и да оттегли жалбата си.

— Тя си шепнеше с него!

— Човекът само ме помоли за малко овнешка чорба — промълви жена му, потънала в сълзи, — кълна се.

— Има ли свидетели? — попита Мандул хан своя боец.

— Видях, каквото видях. Не ставаше въпрос само за овнешка чорба. Той милваше ръката й, а тя му шепнеше в ухото!

— Допитай се до сърцето си — настоя ханът, който можеше да бъде обвинен за много неща, но не и че прибързано налага строги наказания. Явно съзнаваше, че никой няма да спечели от създалата се ситуация. — Наистина ли поддържаш жалбата си?

— Да, поддържам я!

— В такъв случай — със съжаление изрече ханът — жена ти ще бъде подложена на мъчения, за да установим дали казва истината. Така повелява законът на нашите праотци.

Жената пребледня. Заради болките досега всяка жена беше признавала всичко, само и само да сложи край на този ад.

— Приготви се за ден, изпълнен с писъци, малка сестро — прошепна Йехе Хабарту на Мандухай, защото и двете стояха до хана, — които ще се чуват из целия стан. Денят ще бъде подходящ за напиване. — Мандухай отвори уста, за да помоли за милост за жената, но Йехе Хабарту я настъпи по крака. — Законът си е закон — произнесе високо тя. — Иначе къде ще му излезе краят?

Ханът погледна навъсено към тях, после пак към малката група от хора в юртата си и плесна с ръце, след което напред излязоха двама от неговите бойци и сграбчиха обвинената в изневяра жена. Тя започна да крещи с пълно гърло като овца, усетила, че я водят на заколение. В този момент всички бяха насочили вниманието си към жената, затова Йехе Хабарту дръпна Мандухай и й прошепна в ухото:

— Който помоли за милост към нея, сам ще си навлече подозрения, така че си затваряй устата!

В гласа й прозвучаха страх и тревога; при други обстоятелства на Мандухай щеше да й се стори странно, че Йехе Хабарту се стреми да я закриля, защото това показваше, че от бодливия им съюз се ражда нещо като приятелство, но в този момент й беше невъзможно да мисли за друго, освен за случващото се пред очите й. Беше присъствала на наказания с бой, но не и на изтезания. Погледна към съпруга, който, виждайки ужаса на жена си, все още можеше да оттегли жалбата, но той не направи нищо подобно, а само скръсти опърничаво ръце пред гърдите си. Доколкото можеше да отгатне по движението на устните му, той мърмореше, че така се пада на невярната мръсница. В средата на помещението, край огнището, един от хората на Мандул хан вече слагаше в пламъците железните клещи, с които щяха да изгорят първо пръстите, после гърдите и накрая, ако още не признаваше, цялото тяло на обвинената нещастница. Мандухай се измъкна рязко от хватката на Йехе Хабарту и пристъпи към хана.

— Благородни ми съпруже — изкрещя тя, колкото й глас държи, за да надвика писъците на жената, — позволете ми да кажа нещо.

— Искаш да се застъпиш за една прелюбодейка? — хладно попита той. Гърлото на Мандухай беше пресъхнало. Тя поклати отрицателно глава. — Тогава какво? — продължи малко по-меко той. В юртата се възцари тишина, чуваше се само накъсаното дишане на жената.

— Обвиненият в прелюбодеяние мъж е от моя клан — каза Мандухай. — Все едно какво се е случило наистина, явно е сторил достатъчно, за да ме опозори. Но той е моя отговорност, защото е дошъл с мен във вашия двор, съпруже. Позволете ми да поема тази отговорност и, кълна ви се, ще бъде въздадена справедливост.

Мандул хан кимна и отправи към нея поглед, изпълнен с учудване, любопитство и облекчение, защото, естествено, му беше ясно, че измъчването на жената ще бъде последвано от признание, а признанието — от неизбежното екзекутиране на двамата прелюбодейци. Ако Мандухай го беше помолила за милост, той нямаше да я послуша, за да не го сметнат за мъж под чехъл. Екзекуцията пък, колкото и да отговаряше на закона, нямаше да го направи по-популярен сред новите бойци, които трябваше да подсилят собствената му войска.

Името на боеца от родината на Мандухай означаваше „силен като вол“ и тя се обърна към него така:

— Виждаш ли тази жена, Силен като вол?

— Да, господарке, но се кълна, че…

— Виждаш, че й предстои да бъде подложена на мъчения — прекъсна го остро тя, — и позволяваш това да се случи?

Напрегнатото мълчание на тълпата бе заменено от удивление. В редките случаи, когато жалбата за прелюбодеяние действително стигаше до налагане на мъчения, най-напред винаги измъчваха жената.

— Аз…

— Честта на един воин от клана Чорос — продължи Мандухай — повелява да закриля по-слабите. — Тя отмести поглед от него към групата мъже от своя клан, събрани в юртата. — Не е ли така?

Всички кимнаха смутено и промърмориха утвърдително.

Мандухай вдигна ръце и се извърна към хората на своя съпруг, които се бяха скупчили около него.

— Ние имаме чест. Ние не позволяваме друг да пролива кръвта си вместо нас. А когато някой от нас сгреши, ние го наказваме.

Тя отпусна ръце и се обърна отново към Силен като вол:

— Нужно е признание, за да приключим случая, Силен като вол. Наистина ли ще допуснеш тази жена най-напред да бъде изтезавана, за да го получим? Ти, почтеният член на моя клан?

Мандухай впрегна цялото си самообладание, за да прозвучи гласът й твърдо и спокойно, макар че й се искаше да изкрещи, и погледна умолително Силен като вол. Той преглътна и поклати глава.

— Знаеш какво трябва да направиш — каза Мандухай и той кимна.

— Прелюбодействах — дрезгаво изрече мъжът. — Виновен съм. Моля за смърт.

— Имаш ли семейство, имаш ли слуги, за които да се погрижим? — попита тя. Оказа се, че човекът имал слуга. Мандухай обеща да го вземе в своето домакинство. После поиска от него да й предаде късия си меч. Беше й много студено, но не усещаше вцепенение, нито трепереше, макар да се бе опасявала от това и да го бе очаквала.

— Каквото и да си сторил, Силен като вол — каза му тя, — ще умреш като честен мъж и аз ще потвърдя това пред Майката земя и пред Вечното синьо небе!

С тези думи заби острието право в сърцето му. Беше убивала и изкормвала животни, беше научена да се бие, беше виждала да умират хора, да не говорим за мъртвите воини, но сега за първи път лично убиваше човек. Не беше предполагала, че това няма да е враг, нито някой, който застрашава живота й, а мъж от собствения й клан. Сърцето й биеше толкова силно, че заглуши тихото изохкване, което премина през юртата. Трябваше да замръзне като лед, макар всичко в нея да трепереше. Тя извади късия меч от гърдите на Силен като вол, след като той се отпусна назад, и зачака, докато затихнаха и последните конвулсии, разтърсващи тялото му. После се приближи до обвинената жена, която я зяпаше с широко отворени очи и треперещи устни.

— Никой няма да те изтезава — каза Мандухай; собственият й глас отекна като ехо в ушите й. — Но законът си е закон.

Очите на жената бяха насълзени, ала тя не издаде нито звук — никакви протести, викове, молби за милост. Вместо това кимна.

— Каквото и да си сторила — подзе Мандухай, — ще умреш като честна жена и аз ще потвърдя това пред Майката земя и пред Вечното синьо небе!

Този път тя задържа жената с едната си ръка, а с другата я прободе право в сърцето, после я подхвана с две ръце и видя как угасва светлината в очите й; продължи да я държи, а между двете им прокапа малко, съвсем малко кръв.

Всичко в нея беше изтръпнало. Най-накрая тишината беше нарушена от думите на съпруга й, който с леко дрезгав, но висок глас оповести, че е въздадена справедливост и нека всички да се върнат към обичайните си занимания. Около нея се раздвижиха сенки, а тя продължаваше да стои вцепенена, докато някой не сложи ръка на рамото й.

— Благодаря ти, съпруго моя — каза Мандул хан. За първи път й говореше без обичайното снизхождение, а с нещо като възхищение. Тя недоумяваше защо. Беше убила двама души, които вероятно не бяха направили нещо по-сериозно от това да си шепнат на ухо. Беше ги убила, за да задуши в зародиш кавгите между клановете и да си спести гледката на мъченията. По-рано беше вярвала, че смъртта на враговете ще я накара да тържествува, и не се бе замисляла върху възможността да убие човек по друга причина, а не защото й е враг.

— Това беше моя отговорност — отвърна тя и му позволи да я вдигне от трупа на жената, на чието място би могла да бъде тя — Мандухай, момичето, което смяташе себе си за героиня. Стъпка по стъпка той я изведе от юртата. Студеният зимен въздух я удари в лицето. Мандул хан каза нещо, но тя не го разбра, защото изтръпването в тялото й най-после отстъпи пред емоциите.

„И аз съм си шепнела“, изкрещя нещо в нея. „Трябваше аз да съм на мястото на тази жена.“ Прилоша й. Повърна.