Таня Кинкел
Мандухай (4) (Великата царица на монголците)

Трета глава

Дойките и бавачките на децата на императора се подбираха в Залата на Висшия етикет. За да бъде избрана от компетентните евнуси, жената трябваше да бъде спретната и с приятен външен вид, да мирише добре, да бъде хубавка, но не кой знае каква красавица, защото в противен случай, както поучаваха по-възрастните евнуси, суетността би я накарала да пренебрегне повереното й дете и да закопнее за съпруг. Кандидатката трябваше да е с благородно потекло, кръвта й — чиста и незамърсена от монголците, които се бяха изпоженили за представителки на много местни семейства по време на чуждото владичество, още повече че й предстоеше да влиза всекидневно в най-интимен допир с отрочетата на Сина на небето. В никакъв случай не биваше да произхожда от някой от големите благороднически родове, защото тогава би служила единствено на амбициите на семейството си, вместо на императора. Идеални за целта бяха жените от второстепенното благородническо съсловие — те никога нямаше да забравят невероятната чест, която им се оказваше. Разбира се, сред дъщерите на второстепенните благородници също имаше такива, които не проявяваха подобаващата им се скромност, но това, по правило, се установяваше много бързо.

Ван, която от няколко месеца служеше като бавачка на първия син на императора, отговаряше на всички изисквания и бе получила одобрението и на императрицата, макар че то далеч не беше толкова важно като това на евнусите, които общуваха ежедневно с нея. Никой не очакваше от нея друго, освен да се грижи по най-образцов начин за двегодишния отрок на императора, докато стане време да бъде поверен на по-мъдри учители. Тогава щяха да я възнаградят подобаващо и да я върнат при семейството й. Вероятно щеше да е късно за подходяща женитба, но честта и парите щяха да компенсират пропуснатия изгоден брак в очите на фамилията. До края на живота си тя щеше да живее със спомена за онези няколко години, през които е служила на страната и на своя император.

Никой нямаше основания да се съмнява, че Ван иска точно това от живота, пък и никой не си хабеше мислите за бавачката на императорското дете, след като веднъж е била избрана. Когато в Залата на Висшия етикет бе съобщено, че регентите, отговарящи за управлението в отсъствието на императора и на ръководителя на Министерството на церемониите, желаели да видят не само брата на императора, но и императорския син, задачата на Ван беше да придружи своя питомец пред тях и пред останалите в столицата министри. Никой от тези мъже не я забелязваше; вниманието на всички беше насочено към двегодишното дете, което тя държеше в ръцете си, а после внимателно го пусна на пода, така че момчето да застане до чичо си пред министрите.

— Момчето ми се вижда здраво — отбеляза един от министрите и фактът, че нарече сина на императора „момче“, накара бавачката Ван тутакси да настръхне.

— Та той е много малък — обади се друг. — Не можем отново да чакаме с години — години, през които да бъде възпитаван от евнусите. — Той почти изплю думата „евнуси“. Евнусите, които бяха довели Ван и нейния питомец, пребледняха. Един от тях видимо трепереше. — Възвишени — продължи министърът, обръщайки се към брата на императора, който беше само с година по-млад от самия император, — вече чухте колко е сериозно положението.

Братът на императора също беше пребледнял. Облечен бе в жълта коприна — цветът, отреден на императорското семейство, също както и малкият му племенник, но, ако Ван не се лъжеше, върху робата му се открояваха и няколко ръждивочервени петна. Немислимо бе принцът да напусне покоите си със замърсена дреха, без някой евнух да му обърне внимание върху това. Подобна немарливост би донесла един хубавичък пердах на всички замесени евнуси, защото те, естествено, щяха да са виновни, ако член на императорското семейство загуби по този начин лицето си.

Ван не беше повикана в Залата на Небесното страхопочитание, където императорът даваше аудиенции — в негово отсъствие тази задача се падаше на заместниците му, а в една от по-малките сгради, но пътьом с принца бяха минали покрай тази най-голяма и най-красива зала и покрай малката армия от слуги, понесли натам ведра с вода.

— Осъзнавам сериозността на положението — отвърна чичото на питомеца на Ван. Гласът му, обикновено баритон, прозвуча накъсано и пискливо. Така звучеше страхът. Какво всяваше такъв страх у брата на императора и вцепеняваше от ужас стоящите наблизо евнуси?

За изненада на Ван заместникът на министъра на войната щракна с пръсти към нея, сякаш я отпращаше заедно с момчето, без обаче да поглежда в тяхна посока.

— Трябва да действаме веднага — изрече той, приковал поглед в порасналия принц.

Всичко случващо се тук изглеждаше нереално на Ван. Недопустимо беше министър, който иска да има бъдеще в двора, просто така да се отвърне от единствения засега син на императора. Пред сина на императора трябваше да се кланяш, независимо дали е малко дете, или не. Ако това не се случеше, можеше да има само едно обяснение.

— Да не би варварите да са убили Сина на небето? — промълви Ван. Женският глас прозвуча чуждо и непокорно в помещението. Министрите, евнусите и принцът се извърнаха рязко и се вторачиха в нея, сякаш чак сега забелязваха присъствието й. Момченцето, което трябваше да бъде единствената задача на живота й, се вкопчи объркано в краката й — през робата усети търсещите му пръстчета. Бързо се наведе и го вдигна на ръце, свела смирено очи.

— Ако още не са го убили, несъмнено скоро ще го направят — изрече със сподавен глас принцът. — Горкият ми брат!

Фактът, че изобщо й отговори, вместо да заповяда на някой евнух да я накаже за проявеното неподчинение, издаваше огромното му объркване.

— Най-добре ще накажете варварите за чудовищното им престъпление, като час по-скоро заемете мястото на брат си, Възвишени — каза военният заместник-министър. — След няколко дни варварите ще са тук и тогава ще имаме нужда от Син на небето, който да ни води, за да се защитим.

Принцът се прокашля.

— Съзнавам дълга си — величествено изрече той.

Ван стоеше вцепенена, с ужас проумявайки случващото се. Очевидно наказателната експедиция на императора се бе провалила по най-чудовищен начин, а самият император беше мъртъв или пленен. И никой в това помещение не изглеждаше да има намерение да го освободи или откупи от варварите. Същевременно министрите явно не планираха да възкачат на трона нейния питомец, сина на императора, който да наследи баща си. Не, в такъв случай щяха да направят дълбок поклон пред детето. Макар все още да не беше ни най-малко известно дали императорът е оцелял, или е мъртъв, те вече бързаха да издигнат брат му като следващ император. Тогава детето в прегръдките й нямаше да има никакво значение за империята, защото братът на императора, макар и млад, беше женен и имаше собствени деца. Ван знаеше за историята на страната си не повече от мнозинството полуобразовани млади жени от второстепенната аристокрация, но тя притежаваше нещо, което досега бе крила грижливо от всички мъже, които я бяха изпитвали: ум, остър като бръснач. В този миг малкото момче, на което тя служеше, беше станало излишно и бе твърде вероятно да решат да се отърват напълно от него.

Ето защо тя не изчака повече указания, а незабелязано се измъкна заднешком с детето на ръце. За щастие министрите и принцът бяха заети с дебатите относно свикването на резервна армия и защитата на столицата. Тримата евнуси, които бяха дошли с нея, сметнаха за уместно да последват примера й и изпълзяха, също заднешком, от залата. След като излязоха, Ван се обърна шепнешком към един от тях:

— Ела с мен.

— Ама…

— Не тук — сряза го тя и дори заповедническият й тон да беше нещо ново за евнуха, както и всичко през този ден, той й се подчини. Питомецът й стана неспокоен и заяви, че играта не му харесва вече. Той вече говореше доста добре, само дето на моменти заекваше, та езикът му се заплете при думата „харесвам“.

— Сега ще играем на криеница — с най-бодрия си глас оповести Ван и изтича с него до Медиановата порта, която бе заобиколена от пет павилиона и предоставяше достатъчно място за водене на поверителни разговори.

— Какво се е случило в Залата на Небесното страхопочитание? — попита тя евнуха, не защото това беше най-важният въпрос, а защото искаше да разбере дали изобщо е склонен да й дава обяснения. Очевидно човекът беше още достатъчно объркан, за да постъпи именно така, защото отвърна:

— Дън, един евнух от шести ранг, донесе ужасна новина. Когато чуха, че нашата войска е унищожена и Синът на небето е взет в плен, министрите грабнаха обувките си и го заудряха, докато… Дън е мъртъв, дойке. Принцът присъстваше и искаше да се махне, но военният заместник-министър го задържа и каза, че така се постъпва с лошите евнуси и с онези, които се вслушват в съветите на лошите евнуси, защото те и само те са накарали Сина на небето и войската му да загубят срещу варварите. Той хвана принца за ръкава! — заключи евнухът, ужасен колкото от подобна проява на неуважение към член на императорското семейство, толкова и от съдбата на нещастния Дън; всичко това сочеше, че нито едно правило от техния свят вече не важеше.

Ван разбра най-вече едно: търсеха се виновници. Не можеше да очаква защита от принца, още повече че той изглеждаше съвсем готов да заеме мястото на своя брат. По-голямата част от личната императорска гвардия бе тръгнала с императора, а Ван в никакъв случай не можеше да разчита, че останалите в Забранения град гвардейци ще вземат решение в полза на едно малко дете вместо на възрастен мъж.

— Ела с мен при императрицата — каза тя на евнуха.

— Ама нали искахме да играем на криеница — възпротиви се нейният питомец.

— В двореца на майка ви има по-добри скривалища, Възвишени.

Императрицата, която притежаваше този ранг, откакто бе родила син на младия император, а преди това беше просто една от многото му съпруги, живееше в Двореца на земното спокойствие. Обикновено тя приемаше Ван само вечер, за да й докладва за сина й и да си поиграе малко с момчето, преди да се оттегли за сън. Тя беше млада жена от висшата аристокрация, изключително красива, ала в този момент се оказа полезна колкото някое красиво цвете, чиято златна ваза изведнъж е останала без вода. Плач и вайкане, след като чу новините, без да помръдва от мястото си. Синът й, обзет от страх, също избухна в сълзи, затова Ван го отведе.

Не беше ходила толкова, откакто бе малко момиче с непревързани крака. Счупиха пръстите на краката на Ван и ги подгънаха под ходилата, когато беше на седем години — така постъпваха с всички момичета, които не бяха дъщери на селяни. После превързваха нозете й с все по-стегнати бандажи, докато се сдоби с малки лотосови крака, които се смятаха за висше украшение на една красива жена. „Никой мъж с положение няма да се ожени за теб, ако имаш крака на селянка“, казваше й нейната дойка, когато Ван плачеше и протестираше. Години по-късно, когато баща й оповести, че е възможно да бъде избрана за бавачка на новия принц, първата й мисъл беше, че след това бездруго няма да се омъжи. Никога нямаше да стане господарка на собствено домакинство. Защо тогава трябваше да понесе това мъчение?

Краката й изгаряха от болки, докато успокояваше момчето и правеше с пръстите си сенки на животни върху огрените от слънцето паравани. Хрумна й, че с евентуалната смърт на нейния питомец пред нея се разкриваха нови възможности. Още беше млада, за да се омъжи изгодно, беше точно на възрастта на брата на императора — на бъдещия император. Но да разчита на това, значеше да разчита на баща си, а тя бе престанала да му вярва, откакто разбра, че страданията от детството й са били напразни.

Детето се засмя на крилата на патицата, която оформяха пръстите на Ван, а тя си помисли, че момчето, все едно дали е бъдещият император, или просто едно от многобройните деца на императорската фамилия, които никога нямаше да попаднат дори близо до трона, я обичаше. Да, това беше първото създание, което я даряваше с безрезервната си любов. До тази сутрин то бе надеждата й за сигурен, богат и дълъг живот. Заслужило беше да не го изоставя сега.

— Какъв злочест ден, бавачке Ван — вайкаше се евнухът, който не се отделяше от нея. Навярно го беше страх да не би министрите в гнева си да поискат да пребият още евнуси, та затова предпочете да върви с нея като безглаво пиле.

— Злочест за всички нас — рязко отвърна Ван. Мислеше трескаво. Не знаеше нищо за останалите министри, а дори някой от тях да изпитваше състрадание към сина на императора, то всички същества от мъжки пол, които не бяха евнуси, деца или самият император, трябваше да напуснат Забранения град при залез-слънце; никой нямаше да рискува главата си, за да изведе тайно от двореца едно императорско дете. Не можеше да се има доверие на принца и бъдещ император, а след това, което се бе случило на Дън, никой от евнусите нямаше да заложи живота си на карта и да действа в разрез с желанията на регентите. Трябваше й покровител за нея и за детето — закрилник, който да е неприкосновен.

По-скоро — неприкосновена. Можеше да е единствено жена — но не императрицата, която вероятно продължаваше да лее безполезни сълзи. Ала възвишената императрица вдовица, която известно време сама беше действала като регентка, защото синът й бе едва осемгодишен при възкачването си на трона — да, императрицата вдовица несъмнено бе подходяща за целта. По-малкият й син, принцът, нямаше да посмее да изведе със сила дете от нейните покои в двореца. Дори военният заместник-министър, който явно сам се бе провъзгласил за говорител на регентите, нямаше да посмее. Никой никога не беше говорил за императрицата вдовица по друг начин, освен с уважение.

— Трябва да ми уредиш аудиенция при императрицата вдовица — каза Ван на евнуха, който престана да се удря в гърдите, сбърчи чело и доказа, че не е пълен идиот, понеже тутакси разбра накъде биеше тя.

— Най-възвишената — бавно подзе той — несъмнено е могъща покровителка… Но тя е скарана със Сина на небето, откакто той започна да следва съветите на ръководителя на Министерството на ритуалите, вместо нейните.

— Е, налага се да се надяваме, че въпреки това обича внука си — разсъдливо отбеляза Ван. — Уреди ми аудиенция.

Само след час тя и момчето лежаха проснати на пода пред императрицата вдовица; момчето мърмореше, както го бе научила набързо, „О, възвишена и обична бабо“. Императрицата вдовица беше облечена в червена коприна, малко неподходящо предвид събитията от днешния ден, защото червеното беше цветът на радостта. Бялата й коса бе скрита под пищна украса от паунови пера и блестящ черен лак, ала очите й под тежките старчески клепачи бяха будни и искряха.

— Винаги съм казвала, че беше грешка да се мести столицата на нашата обединена страна от Нанкин тук — заяви тя и дръпна шумно от наргилето си. — Това беше тяхната столица. Столицата на варварите. Прекалено близо до техните райони, прекалено далече на север. Нашите войници изминават пътя до границата за два дни, а варварите с техните коне? На тях им трябва по-малко от ден! Но слушаше ли ме някой, докато бях млада? Не. А сега варварите скоро ще бъдат тук.

— О, Възвишена, Синът на небето може да е още жив… — отрони Ван.

— Синът на небето е жив — прекъсна я императрицата вдовица. — Винаги. По-малкият ми син ще се възкачи на Трона на дракона и, кълна се във всички богове, че той ще проявява повече уважение към мъдростта на възрастта и никога няма дори да се доближава до варварин.

Гърлото на Ван пресъхна.

— Дано така отредят боговете. И да дадат дълъг живот на вашия внук.

— Бавачке — отвърна императрицата вдовица, — ти си безсрамна, но на моята възраст човек вече няма търпение за церемонии, така че в крайна сметка съм ти благодарна, задето не ми губиш времето. По-малкият ми син също си има наследник. Във време, когато империята е в опасност, трябва да цари единство. В живота си много пъти съм била принудена да вземам трудни решения за благото на Средното царство. Може би се налага в този момент кръвните връзки да отидат на заден план.

„Тя ще ни предаде“, отчаяно си помисли Ван, „заблуждавала съм се, тя ще ни предаде!“ Лъснатият до блясък под беше твърд под нозете й, момченцето до нея трепереше като лист. Кой знае какво разбираше то от разговора на възрастните.

Ван реши да заложи всичко на една карта.

— Боговете — подзе тя от мястото си на пода — не награждават онези, които пренебрегват техните дарове. На вас ви е бил дарен този син на вашия син, от вашата кръв и тази на господаря, който навремето е прогонил варварите. Да не го защитите, значи да лишите империята от един голям дар, а боговете няма да простят това.

Очите на императрицата вдовица се присвиха дотолкова, че се виждаха само черни чертички и гримът върху клепачите й. Сърцето на Ван сякаш биеше в гърлото й.

— Възможно е — обади се най-после императрицата вдовица. — Кой знае дали на детето на по-малкия ми син е отсъден дълъг живот, а други внуци от мъжки пол аз още нямам. Да, смятам, че ще бъде разумно да позволим на това момче да порасне.

— Станете и целунете баба си — прошепна Ван на питомеца си.

— По краката, не по бузата — хладно изрече императрицата вдовица. — Той вече не е престолонаследник. Колкото по-рано разбере това, толкова по-добре.

Докато в Забранения град трескаво подготвяха коронацията, военният заместник-министър, който вече беше единственият военен министър и ръководител на съвета на регентите, успя да организира защитата на града дотолкова, че да се избегне масова паника. Според слуховете варварите вече били само на няколко ли^[1] от столицата, когато пристигна делегация, чийто водач Есен оповести, че императорът бил в ръцете му, поради което очаквал капитулацията на останалата част от империята.

— Императорът се намира на Трона на дракона — заповяда да му предадат военният министър. — Що се отнася до живота на неговия възвишен предшественик, никой не се съмнява, че вече си го убил, какъвто е обичаят на варварите. Впрочем, можеш да пленяваш когото си искаш: Средното царство никога няма да се преклони пред варварски владетел.

Стигна се до битка и макар военният министър вече да не разполагаше с войска, подобна по численост на унищожената, тя поне беше отпочинала, при това получи топове от столицата като подкрепление. Варварите, напротив, бяха изтощени от многото боеве, както докладваха необичайно откровено на императрицата вдовица. През това време Ван стоеше скрита зад една завеса и слушаше напрегнато. Използвали малобройните топове, с които разполагаха и които обикновено бяха предназначени за защита на столицата, тъй като се разкрила рядката възможност да ги транспортират по краткия път до един планински хребет и да ги заровят своевременно там. Това предизвикало хаос сред монголските ездачи, които се опитали да се изправят насреща им.

— Варварите се оттеглят, а ние сме спасени, о, Възвишена! — докладва пратеникът, когото императрицата вдовица възнагради богато.

— Е, сега можем да направим подобаващото тържество по случай коронясването на моя син — каза тя. — И да изпратим духа на брат му да почива в мир.

Това изявление на императрицата вдовица смути пратеника.

— О, Възвишена — подзе той, — синът на… големият ви син не е мъртъв.

Императрицата вдовица се вцепени.

— Искаш да кажеш, че…

— Не ни се вярваше, но ни го показаха на бойното поле. Варваринът Есен не го е убил. Синът ви е жив. Варваринът Есен го отведе със себе си, когато се оттегли.