Таня Кинкел
Мандухай (30) (Великата царица на монголците)

Двайсет и девета глава

Ден след ден Мандухай чакаше новини от Бег-Арслан, Ван или Кремъка. Първият, от когото получи вест обаче, беше Исама. Негов пратеник й съобщи, че Исама тайджи бил съгласен да преговаря за връщането на светините на Чингис хан, ако хатун признаела титлата му „тайджи“ и господството му над оазисите.

— Трябва да е научил нещо за Бег-Арслан, което не ни е известно — каза Мандухай на Бату-Мунке, защото го държеше в течение, когато имаше време за това, и защото беше установила, че по-лесно подрежда мислите си, когато ги изрича на глас и им придава опростен вид. — Няма да е нещо добро за Бег-Арслан, иначе той не би посмял да предложи подобна смяна на позициите.

— Но ние няма да се хванем на тази въдица, нали? — попита Бату-Мунке, а очите му блеснаха. — Той отвлече майка ми! Защо не предлага да я върне?

— Защото е взел майка ти за своя жена — отвърна Мандухай. Нямаше смисъл да крие този факт от Бату-Мунке, който бездруго щеше да го научи от войниците, ако ги попиташе. — Казват, че вече имал няколко деца от нея. — Освен това на Исама едва ли би му хрумнало, че някой би могъл да поиска Шихер, ала би било жестоко да добави това към казаното. Мандухай не знаеше какви спомени има Бату-Мунке за майка си, но се съмняваше, че са много. Колкото повече време минаваше обаче, толкова по-лесно му беше да си представя отсъстващата Шихер като майка, която би го обичала, стига да беше тук; като героиня, отвлечена от един мошеник, което беше единствената причина да не бъде с него. Тайничко Мандухай признаваше пред себе си, че в случая прилагаше двоен стандарт. Беше изпратила Кремъка да спаси Ма Дзин, защото не искаше да го изостави. За Шихер обаче не бе изпратила никого, макар Исама да й беше станал противен още преди да узнае истината за смъртта на детето си и въпреки че Шихер не бе избрала сама съдбата си, докато Ма Дзин се беше върнал с отворени очи в Средното царство. За това двойствено отношение съществуваха няколко причини, но покрай добрите и почтените като обстоятелството, че Ма Дзин я беше отгледал и възпитал, имаше и една себична, от която тя се срамуваше. Дали беше занемарила Бату-Мунке, или не, Шихер беше неговата родна майка. Тя винаги щеше да му бъде майка. Поради това имаше претенции върху първото място в сърцето му, а сега, когато той вече не беше дете, от което да се срамува, ами хан, Шихер със сигурност щеше да настоява да заеме това място, ако беше тук.

— Значи, имам братя и сестри? — смаяно попита Бату-Мунке. — А Исама им е баща?

— Не е речено, че ще се запознаеш някога с тях — успокои го Мандухай. — Ако това се случи някой ден, може и да те изненадат приятно. Понякога хора, започнали живота си като наши врагове, по-късно ни стават приятели.

— Като Кремъка — каза Бату-Мунке, а тя кимна, макар всъщност да се сети за първите си срещи с Нойонболод и с Йехе Хабарту. Понякога мисълта за стореното от първата съпруга спираше дъха й от омраза. Понякога я обземаше тъга, защото от момента, в който видя Йехе Хабарту на сватбеното си тържество, тя беше силно впечатлена от яркия й характер и дори когато жената умря в ръцете й, част от нея желаеше тя да беше тръгнала по друг път. Що се отнася до Нойонболод, Мандухай си представяше как сега той, след като бе престанал да се надява на бъдеще като неин съпруг, води друг живот на североизток — живот, в който тя е само хатун и нищо друго, освен хатун, намираща се някъде далече, далече. Живот, включващ съпруга и собствено семейство. Разбира се, че той щеше да постъпи така, тя би се радвала. Веднъж беше дочула войниците си да говорят за нея като за Мандухай Мъдрата. Жената, заслужаваща тази титла, не биваше да е толкова себична и вдетинена, че да ревнува, ако мъжът, когото е отблъснала, се ожени за друга. Не, тя не беше такава. Просто не биваше да е такава.

Понякога лежеше будна нощем и не мислеше за данъците, за придвижването на войските или за верността на различните кланови водачи, които вече я приемаха за своя господарка. Не мислеше и дали Бату-Мунке, който вече владееше изкуството на ездата и беше достатъчно заякнал, за да тича наоколо с другите деца, не е застрашен от голяма или малка опасност да загуби рано живота си и дали ще се изпълни обещанието му да бъде добър хан. Не, тя си представяше какво би било, ако един път, един-единствен път попаднеше в обятията на мъжа, когото желаеше и който я желаеше, и проклинаше тялото си, защото я измъчваше с невъзможни мечти.

— Но Исама никога няма да бъде наш приятел — каза Бату-Мунке и тя му обеща, малко по-разпалено от необходимото, че би предпочела да умре, отколкото да нарече Исама свой приятел.

— Обаче това не означава, че не можем да се възползваме от нещо, което неволно ни е издал — продължи Мандухай. — Можеш ли да ми кажеш кое е то?

Бату-Мунке килна глава на една страна.

— Работите на Бег-Арслан отиват на зле, а Исама не смее да ни нападне сам?

Тя го прегърна, задето беше внимавал и разсъждавал.

— Точно така. И затова трябва да действаме. Не бива да подценяваме Бег-Арслан. Ако му дадем време, той ще се възстанови, ще събере нови привърженици и ако му позволим, ще ни тормози през следващите двайсет години. Но ако наистина е толкова отслабен, та Исама да смята, че може да претендира за оазисите и за титлата тайджи, без да се страхува от отмъщението му, обаче се съмнява, че е в състояние да реализира претенциите си сам, без наша помощ — значи сега е моментът да премахнем завинаги Бег-Арслан от пътя си.

— Трябва да го поканиш на състезание по стрелба с лък и да го победиш — разгорещи се Бату-Мунке; въпреки ранното си съзряване беше още дете, Мандухай си напомни да не забравя това.

— Той няма да дойде. Ще трябва да измисля нещо друго — отвърна тя и през следващия час отговаря на въпроси като например защо заекът има два зъба отгоре и един отдолу и дали не е обратното и защо шаманите никога не изричат едни и същи думи, когато благославят нов стан.

Ден след пратеника на Исама пристигнаха трима покрити с прах мъже, очевидно изминали дълъг път, и Мандухай едва се сдържа да не се хвърли на врата на единия от тях. Тя вече не беше дете, а последните месеци й бяха показали колко опасно бе да запази детската си уязвимост по отношение на Ма Дзин. Ето защо най-напред изслуша разказа на Кремъка и това беше добре, защото казаното от него я отрезви, сякаш някой изля студена вода върху главата й.

— Благодаря ти — с изтръпнали устни промълви тя. — Сторил си всичко, на което се надявах, че и много повече. Бих се радвала, Кремък, ако поискаш да останеш на служба при Даян хан, но ако желанието ти е да се върнеш при своите, знай, че пътят ти е открит. Във всеки случай си заслужил да се пеят песни за твоята храброст. Дори враговете ти ще трябва да признаят, че ти си най-големият герой от всички монголци.

Досега броят на тези, които се възхищаваха от благородството му на бойното поле, и на другите, които го наричаха глупак и предател, беше приблизително еднакъв, а той нямаше да е мъж, ако не изпадаше понякога в униние заради това. Мандухай беше разчитала, че той ще приеме дръзкото й предложение и по тази причина, но казаното току-що от нея беше самата истина и всеки би разсъждавал така. Щом станеха известни новите му дела, хората щяха да пеят песни за него и никой вече нямаше да го гледа отвисоко.

— Ако и вие смятате така — със сериозен тон подзе Кремъка, — то вслушайте се в моето предупреждение. Сърцето на вашия стар приятел не е ваше и със сигурност не бие за вашия народ. Когато трябваше да избира, той избра своя народ, своя приятел и собственото си оцеляване. Този път вие намерихте начин да не предадете нито него, нито своите хора, но човек като него ще ви поставя в това положение отново и отново. Би било по-добре да се сложи край на това.

— И това го казва мъжът, който навремето ми призна, че би избрал приятеля си вместо предводителя си? — попита тя, без да оспорва думите му, и той кимна.

— Приятелството е въже, направено от две плитки. Ако едната плитка се повреди и се скъса, щом я натоварят, значи тя не струва нищо. Това се отнася за всеки от нас. Но вие държите в ръцете си много въжета, ленти и плитки и ако се скъса дори само една от тях, на която висите самата вие, то всички вкупом ще се сгромолясаме.

— Благодаря ти за съвета — отвърна тя. Кремъка усети категоричния й тон, поклони се и си тръгна. Тя даде знак на Ма Дзин да се приближи; досега той чакаше в дъното на юртата за приеми заедно с непознатия й китаец. За първи път, откакто го помнеше, беше в китайска носия. Въпреки това всяка негова черта й беше толкова позната и близка, че с мъка се овладя да не се втурне насреща му като някога, когато беше дете.

— От сърце се радвам да те видя жив и здрав телом и духом — обърна се към него тя. — Ала моят разум, моят разум, Ма Дзин, се пита следното: откъде е знаела уважаемата Ван, че заплахите й към теб ще й дадат власт над мен? Едва ли е само защото навремето ме е видяла за няколко часа като дете под твоя закрила, докато е била заета със съвсем други дела.

Сега, като го гледаше отблизо, тя забеляза бръчките на челото и дълбоката резка между веждите му. И най-вече — дълбоката тъга в очите му.

— Отговорът ти е известен, Мандухай — отвърна той. — Аз й го казах, за да спечеля доверието й.

Тя продължи със стегнато гърло:

— Кажи ми и още нещо. Ако войската, която нападна „Инчуан“, беше моя, а не на Бег-Арслан, както и снабдителният стан, щеше ли ти да дадеш същия съвет на Ван и на нейните войници и дали тогава членовете на нашите кланове нямаше да лежат мъртви край Червеното солено езеро?

— Ако бях изпаднал в същото положение — каза Ма Дзин, — щях да дам същия съвет. Аз не съм герой, Мандухай. Понякога се опитвах да постъпвам като герой и си въобразявах, че знам по-добре от другите кое е полезно и за двата народа. Но по принцип винаги съм искал да оцелея и да почувствам, че не съм живял напразно на този свят. Ти ми даваше това чувство, а понякога и твоят баща. Но — гласът му стана твърд, толкова твърд, какъвто Мандухай не го беше чувала досега — ти не си моя дъщеря. Дори не си от моята кръв. Защо тогава се учудваш, че съм търсел същото при Ван, която поне е от моя народ?

Тя отказваше да повярва на думите му.

— Знам какво правиш — прекъсна го Мандухай. — Чувстваш вината в сърцето си и искаш да ме накараш да те мразя и да те накажа.

Той се засмя — горчив, накъсан смях, какъвто също не беше чувала от него.

— Искам да престанеш да бъдеш дете, Мандухай. Погледни се само! Хем искаш да бъдеш владетелка на цял народ, хем се молиш на един мъж да ти каже, че обича най-много теб; мъж, който те е отгледал само защото е бил пленник и е бил принуден да го прави!

— Не е вярно — прошепна тя.

— Аз не съм ти баща — продължи Ма Дзин. — Не съм ти майка. Майка ти ми нямаше доверие, помниш ли? Права беше. За мен вие винаги сте били диваци, варвари, в чиито ръце съм попаднал. Да взема решение във ваша полза или в полза на моите хора — това изобщо не беше никакво решение. Никакъв избор. Уважаемата Ван беше наясно по въпроса. Тя никога не би се унижила така, както се унижаваш ти сега. Тя е владетелка, а не малко момиче, което се моли да му разкажат утешителна историйка вместо истината!

Тя го беше заговорила на монголски, но той й отговаряше на китайски, а лицето на приятеля му, който от благоприличие бе изостанал на известно разстояние, ала въпреки това явно чуваше всичко, придобиваше все по-объркано изражение. След последното изречение на Ма Дзин той се втурна към нея и коленичи по китайски маниер, докосвайки с челото си земята пред нозете й.

— Всичко това не е вярно, господарке Мандухай! Преживяхме тежки времена, които го докараха до умопомрачение! Той говори безумни неща. Моля ви, не ни убивайте заради неговите приказки!

— Ами нали варварите имат обичай да постъпват така — почти беззвучно процеди тя. — А също и владетелките.

Каменното изражение на Ма Дзин се пропука, щом чу гласа на приятеля си, и върху лицето му се изписа загриженост, просмукваща се като сол в раната, която й бе нанесъл току-що. Ала после отново се извърна към нея, а гласът му прозвуча жесток и подигравателен както преди.

— Той не ме познава, както не ме познаваш и ти. Имах нужда от добродушен глупак, който да ме пусне да живея при него в столицата, докато Ван ме повика. Това е всичко.

— Не — каза Мандухай, този път също на неговия език, — не. Ти просто не искаш да го накажа за това, което си извършил, затова го представяш като маловажен за теб. А най-голямата обида от всички неща, които ми каза, е, че ме смяташ за глупачка.

— Мандухай… — подзе той, а тя се изправи и го прекъсна рязко:

— Не! Ти не си ми баща. Не си ми майка. Казваш, че не те познавам, но всъщност именно ти ме смяташ още за дете, каквото отдавна не съм. Мислиш си, че можеш да ме накараш да направя каквото ти искаш, сякаш сърцето ми е моринхур и трябва само да подръпнеш правилните струни, за да чуеш желаните от теб звуци. Бих могла да ти простя, Ма Дзин, задето насмалко не си дал в ръцете на Ван влияние, каквото не бива да притежава. Бих могла да ти простя, задето поставяш своя народ по-високо от моя, защото на твое място не бих постъпила различно. Не мога да ти простя обаче, задето искаш да ме превърнеш в инструмент на собствената си смърт, Ма Дзин, и задето смяташ, че ще накарам други да плащат за стореното от теб.

Можеше десет пъти да я нарече варварка и тя пак щеше да е убедена, че го казва само за да я накара да го намрази. Ала загриженият поглед, когато приятелят му се хвърли в краката й, не беше престорен или планиран. Това, което Ма Дзин се опитваше да й внуши, не бяха произволно избрани думи, несъдържащи капчица истина, създадени само за да я наранят. Не — дали сам го съзнаваше, или не, те се основаваха на едно чувство в неговото сърце, което беше пуснало твърде дълбоки корени, за да може да го изтръгне. Част от него я смяташе за дивачка, за опасно създание, чиято отличителна черта е насилието. За по-малоценна като човек от самия него.

— Няма да те убия — отсече тя. — Няма и да те изтезавам, нито да те осакатя. Но ти предаде моя народ, и то на два пъти, а аз не мога да ти позволя да го направиш трети път. Ма Дзин, прогонвам те от всички земи, на които се говори монголски език. Това е моята страна и тя няма да те храни и да ти дава подслон, считано от днес. Забранявам името ти да се споменава в мое присъствие, а когато един ден отидеш при предците си, аз няма да се моля за теб. Това казвам аз, Мандухай, хатун на всички деца на Вечното синьо небе. Такава е моята воля и така ще бъде.

 

 

— Какво те беше прихванало? — попита Ли Донгян, щом излязоха с Ма Дзин от голямата юрта. — Да не искаше да убиеш и двама ни? Може да съм просто един добродушен глупак, но дори аз знам, че не върви да приказвам такива неща пред една варварска царица, колкото и да я ненавиждам.

— Само поправих това, което й бях сторил — отвърна Ма Дзин. Като дете му бяха разказвали, че понякога пеликаните си разкъсвали гърлото, за да напоят малките си, когато нямало друга течност. Не му се беше случвало да го види, но сега вярваше, че е възможно, защото се чувстваше точно така.

— Трябва да си се побъркал. Всичко, което чух, бяха обиди от начало до край. Според мен тя е права — ти искаше да те убие. Без да те интересува какво ще се случи след това с мен. Нали съм само един полезен глупак…

— Показах на една чужденка кое е уязвимото й място и насочих меча към него — кипна Ма Дзин. — Ето това направих. Една владетелка не бива да бъде уязвима, не и в този наш свят. А сега поправих нещата. Нито уважаемата Ван, нито някой друг ще посмее отново да я изнудва чрез мен. Ти никога не си бил в опасност. Не я познаваш. Никога не би ти сторила зло.

Той беше чул какво каза Кремъка на Мандухай, но то беше само последната капка, която преля чашата. Никога не го бе вълнувала собствената му смърт, макар Мандухай да беше права за едно: той целеше не само нейната неуязвимост, но и собственото си наказание за триста петдесет и тримата мъртви, както и за това, че бе дал средство за изнудване в ръцете на Ван. Току-що той бе загубил завинаги детето, най-мило на сърцето му, и не можеше да си представи по-тежко наказание. „Вие знаете какво може човек, който отглежда едно дете“, беше казал той на Ван, но сам не го знаеше до този момент. Нещо в очите на Мандухай се беше пречупило и се бе превърнало в лед, докато той не спираше да говори, сякаш обидните думи, които трябваше да послужат на една определена цел, бяха нещо истинно, натрупало се в него отдавна — може би още през първите нощи на пленничеството му, когато беше заобиколен от хора, които не разбираше и които можеха да го убият по всяко време, а после беше натоварен да се грижи за дете, пред което никога не биваше да показва страховете, безсилието и копнежа си за свобода.

Ма Дзин се мъчеше да излъже, ала в думите му се бе прокраднала достатъчна доза истина, която го караше да трепери като лист. Той погледна към Ли Донгян, чиято физиономия изразяваше смесица от стъписване, объркване и напълно заслужен гняв.

— Съжалявам за това, което казах за теб — додаде малко по-спокойно той. — Твоето приятелство беше голям дар за мен, а аз те изложих на опасност с действията си.

— Приятелство — повтори Ли Донгян, а Ма Дзин със закъснение осъзна, че тази дума можеше, без да е желал това, да бъде схваната като принизяване на връзката им, тоест — като обида.

— Ли Донгян — каза той, — моите дела ти отнеха бащата, дома, а за известно време и свободата. При тези обстоятелства не е уместно да се говори за любов.

Ли Донгян скръсти ръце на гърдите си.

— Ама ти наистина си бил кръгъл глупак — отвърна той. — Как смяташ, защо изобщо споделих с онзи варварин Кремъка какво ми беше разказал ти, вместо да се направя, че не знам къде те е изпратила уважаемата Ван? Само така можахме да те следваме, защото аз, разбира се, исках да ти извия врата, но най-вече — да те видя свободен. Не можех да предположа, че най-спешната ти задача ще бъде да пробваш да си загубиш главата. Трябва ти някой, който да бди над теб, Ма Дзин, в противен случай ще вземеш да молиш първия срещнат разбойник да ти пререже гърлото.

— Значи… искаш да останеш с мен? — невярващо попита Ма Дзин.

— Няма как да се върна в столицата — делово отвърна Ли Донгян. — Може да смяташ, че Ван е казала на войниците си само да се преструват, сякаш искат отново да ме заловят, но аз нямам доверие на тези сенчести игрички и предпочитам да се хвана за нещо истинско, а това беше групата въоръжени мъже, които дадоха всичко от себе си, за да убият мен и Кремъка. Така че магазинът ми за хартия е загубен, а баща ми е мъртъв. Принуден съм да остана с теб, за да не е било всичко напразно, а също и за да мога да хвърля вината върху друг, когато ми се прииска да го направя.

Това не беше обяснение в любов, дори отдалечено наподобяващо романтичните признания от песните и приказките, а по-скоро предложение за пакт, ала Ма Дзин беше така разтърсен емоционално, че точно тази деловитост беше котвата, на която можеше да се довери. Очевидно Ли Донгян най-после го виждаше такъв, какъвто беше. И той можеше да се хване за това.

— Съществува само една възможност да имаш приятел и тя е сам да бъдеш такъв — цитира той една от мъдростите на отшелника от своето село. — Позволи ми да бъда твой приятел — добави, но не изчака отговора, за да прикрие вълнението си. — Не можем да останем тук — поясни бавно той. — Нали чу какво каза хатун. Трябва да се махнем час по-скоро от нейните владения и от всички земи, населявани от монголци.

Ли Донгян го удостои с бегла усмивка.

— Силно се надявам, Лалугер. Аз съм производител на хартия. Какво, по дяволите, да правя сред хора, които още се придържат към своите пергаменти, ако изобщо им хрумне да използват нещо по-меко от камъка?

— Не можем да се върнем и в Средното царство — напомни Ма Дзин. — Не ми се иска да се установим в някоя от южните провинции, а две години по-късно да се натъкнем на войник, служил под командването на Ван Юе.

— В Корея има книги, които не се печатат само с дървени плочи, каквито използваме ние, ами с подвижни букви — каза Ли Донгян. — Разказаха ми го пътешественици. Смятам, че там може да имат нужда от производител на хартия.

Ма Дзин се обърна и погледна към голямата юрта, в която отдавна разговаряха други хора. Мандухай не изпрати подире му войници, които да се уверят в изпълнението на нейната заповед, нито пък го беше последвала лично. „Забранявам името ти да се споменава в мое присъствие.“ Той я беше загубил, а сега можеше само да си повтаря, че така е най-добре за нея. Повече от две десетилетия смяташе, че не разбира монголците. Едва сега, когато беше на път да ги напусне завинаги, Ма Дзин осъзна, че се е заблуждавал. Разбираше ги много добре и благодарение на това пред него се бе разкрил пътят как окончателно да освободи от себе си дъщерята на своето сърце. Въпреки това му беше дадена надежда за ново бъдеще и той трябваше да докаже, че е достоен за този неочакван подарък.

— Хайде тогава, да тръгваме към Корея — каза той, хвана Ли Донгян за ръката и обърна гръб на миналото си.

 

 

Съобщиха на Мандухай, че „китайците“, които беше изгонила, са напуснали стана. Тя не отговори нищо. Чувствата, бушуващи в нея, бяха толкова силни, че й бе невъзможно да ги изрази с думи, а не можеше и да ги изкрещи — беше не само твърде високопоставена, но и твърде стара за това. „Едно малко момиче, което се моли да му разкажат някоя утешителна историйка“, помисли си тя и потисна всякакъв импулс да попита дали Ма Дзин е взел товарно животно със себе си.

Затова пък отново повика Кремъка.

— Тази вечер ще дадем празненство в твоя чест. Ще можеш да си избереш пет от моите жребци, все едно какво ще решиш; задръж и остатъка от златото, което ти бях дала за пътуването до Средното царство. Ала времената са трудни, затова бих желала да знам дали вече си наясно: оставаш или ни напускаш.

— Нека сред жребците да има синове на вашите коне — тутакси отвърна той, което й показа, че отдавна е размишлявал за възнаграждението си. — Искам да са бързи като вашите, когато отново тръгнем на бой. Защото става дума за това, нали? Имате нова задача за мен.

— Това звучи, сякаш искаш нова задача — спокойно отвърна тя, а Кремък се подсмихна.

— Приятно е да седиш край огнището, след като цял ден си скитал със стадото — цитира той една от най-старите поговорки. После пак стана сериозен. — Желаете ли да върна прокудения в Средното царство?

— Не — тя се постара гласът й да прозвучи хладно и равнодушно. — Повече не ме засяга, накъдето и да се запъти. Вярно е обаче, че имам нова задача за теб, Кремък, която ще те върне там, откъдето дойде току-що, за да занесеш нещо от мен. Този път не лъжлив печат, а вест до моята храненица Ишиге, съпруга на предводителя на „Трите стражи“.

След като описа на Кремъка поръчението и отново му даде пълна свобода на действие, тя заповяда на слугините да подготвят празненството, изслуша неколцина просители, а накрая грабна лъка и два пълни колчана и забърза към учебното стрелбище, където мишените вече бяха прибрани.

— Не разчитахме да дойдете днес — извини се един от мъжете, — в противен случай щяхме да ви изчакаме.

— Добре сте направили — отвърна тя, — наистина бях прекалено заета, но сега искам да изпробвам точността на ръката и очите си.

— Скоро ще се мръкне, хатун, така че…

— Сега! — отсече тя и човекът се подчини. Мандухай му заповяда да постави мишената малко по-далече, отколкото беше обичайно за първо упражнение. Трябваше й извинение, в случай че стрелите й не уцелеха, защото по пътя насам беше забелязала, че ръцете й треперят. „Празно“, заповяда си тя. „Опразни главата си, опразни сърцето си. Съществува само целта.“ Най-напред вдигна лъка към небето, за да поздрави Тенгри, после насочи стрелата към мишената и отлепи пръсти от тетивата. Стрелата литна, а празнотата в нея беше застрашена да се запълни с нещо друго, затова тя веднага опъна отново лъка и стреля, преди първата стрела да е достигната целта си.

Мандухай забеляза колко стрели е изстреляла едва когато не откри нито една и във втория си колчан. Освен това долови до себе си момчешко покашляне.

— Мандухай — обади се Бату-Мунке, — тази вечер ще има празненство. Не могат да започнат без нас.

Не беше забелязала кога е дошъл. Мандухай отпусна лъка, а момчето взе пръстите й и започна да ги разтрива. Едва сега тя осъзна колко я боляха, макар от малка да беше закалила кожата си в боравенето с тетивата.

— На мен ми забраняваш толкова много една след друга — укори я Бату-Мунке. Тя понечи да каже, че той е още дете, но точно в този ден сърце не й даваше да нарече някого дете. Пък и той не беше сам; с него имаше цяла група бойци. Един от тях обясни:

— Доведохме хана да ви види. Днес самото Вечно синьо небе е на ваша страна, хатун.

Мишената се виждаше ясно в падащия здрач, а нейните сто и двайсет стрели стърчаха толкова плътно една до друга, че някои от тях бяха разцепени от следващите.

— Аз го помолих за благословията му — отвърна Мандухай, макар това да беше лъжа, — защото отново ще тръгнем на война.