Таня Кинкел
Мандухай (34) (Великата царица на монголците)

Трийсет и трета глава

Седнала пред юртата си, Шихер кърпеше една зимна рокля. Пролетта беше настъпила отдавна, особено тук, в оазиса, така че вече носеха само рокли от памук или лека коприна, но тя държеше да оправи всички кожени дрехи, преди да ги прибере за следващата зима. Следобедът беше приятен — нито много горещ, нито много хладен, а дъщеря й Чулутай, която скоро щеше да бъде годна за женитба, седеше до нея на едно столче и й помагаше. Малко по-надалече двамата й сина се упражняваха с прашката, макар старшият да бе голям за подобни игри. Той беше вече на дванайсет и догодина щеше да придружава Исама при събирането на дяловете от преминаващите кервани, които зависеха от водата в техните оазиси.

Заедно с двама от хората си Исама бе отишъл при търговците, пристигнали току-що в оазиса с няколко товарни коня, за да се убеди, че знаят на кого трябва да благодарят по подобаващ начин за гостоприемството. Гледката беше толкова обичайна, че Шихер не си направи труда да поглежда натам, а се съсредоточи върху роклята, докато не чу викове. В мига, в който вдигна очи, видя съпруга си да се строполява на земята. Не той, а двамата му придружители бяха извикали. От гърлото му стърчеше стрела, а още докато падаше на колене, в гърдите му се заби втора. Хората му посегнаха към оръжията си, но никой от двамата не носеше друго, освен къс меч, а мнимите търговци с техните стрели се оказаха по-бързи. Чулутай проследи погледа й и също се развика. От гърлото на Шихер не излизаше нито звук. Всичко това вече се беше случвало и щеше отново да се случи. Твърде много беше, за да го понесе. Прегърна здраво дъщеря си, за да я възпре да изтича при трупа на баща си и при неговите убийци, но нищо не можеше да попречи на Чулутай да заплаче с пълен глас. Стрелецът, убил Исама, погледна към тях. Виковете бяха привлекли и двете й момчета и те в ужас тичаха към натрапниците. Това извади Шихер от вцепенението.

— Не и синовете ми! — изкрещя тя. — Не и синовете ми!

Стрелецът посочи към момчетата и кимна на спътниците си, след което се приближи до нея.

— Вие ли сте Шихер, вдовицата на Златния принц?

— Майка ми е жена на благородния Исама — гневно възрази Чулутай.

— Изпраща ме вашият син — продължи стрелецът, без да обръща внимание на момичето. — Най-големият ви син, Даян хан. Дошъл съм да освободя вас и по-малките ви деца. Елате с мен, времето ни притиска. За щастие разполагаме с достатъчно коне, защото върху седлата на товарните животни има само сено.

Тя поклати глава и се вкопчи в Чулутай. Думите на този човек нямаха смисъл за нея. Животът й беше тук, както и този на трите й деца. Исама бе суров мъж, от чиито настроения зависеше нейното благополучие, но той беше звездата, около която се въртеше животът й през всичките тези години, а тя бе неговата стопанка. Да, това беше тя. Предишният живот с момчето, което в най-добрия случай й беше като капризен по-малък брат и което не можеше да понася с ясното съзнание, че се е провалила и му е родила едно сакато и грозно дете — ето този живот Шихер се бе мъчила да забрави с всички сили. Тук тя не беше момичето, от което Златния принц искаше да се отърве и да го замени с някаква хатун. Тук тя беше майката на трите здрави и силни деца на Исама, господарката на огнището в неговата юрта.

— Убиец! — изкрещя Чулутай. — Убиец!

— Твоят баща беше убиец и предател, момиче — отвърна стрелецът. — Ами ти, жено? Нима Златния принц, твоят законен съпруг, беше твърде лош за теб? Нима Даян хан, твоят син, е твърде малоценен за теб? Нима презираш своя народ? Нима уважаваш повече предателя Исама?

Той сложи ръка върху меча си. Шихер, която през годините се беше научила да проявява послушание и при най-малката заплаха с насилие, се размърда. Позволи на човека да я качи на коня и с почти беззвучен глас каза на дъщеря си да последва примера й. Натрапниците вече бяха метнали на седлата двамата й сина, ритащи и крещящи, и пришпорваха животните си, бързайки да се махнат. Предводителят им държеше в лявата си ръка юздите на нейния кон и на този на дъщеря й, като заплаши, че ще стреля, ако посмеят да скочат. Кръвта бучеше в ушите на Шихер. Животът й се разпадаше като ледът под падаща скала и тя не виждаше никакъв изход от създалото се положение.

Неколцина от най-верните хора на Исама явно държаха повече на децата му, отколкото на неговото имущество, защото преди оазисът да остане зад гърба им, тя чуваше тропот на копита и викове плътно зад себе си — толкова близо, че в сърцето й отново припламна искрица надежда. Обърна се и видя, че ги следваха осем от най-добрите воини на Исама, всеки от които се надяваше да получи ръката на Чулутай. За ужас на Шихер обаче пустинята внезапно се раздвижи зад конниците, сякаш самата земя започна да бълва гибел. Явно част от враговете се бяха окопали там още преди нападението над дома й и сега изскочиха от пясъците, за да повалят със смъртоносните си стрели преследвачите, които почти бяха достигнали Шихер и Чулутай и вече посягаха с боздугани към техните похитители. „Пустинни демони“, помисли си Шихер и сълзи замъглиха погледа й. Воините на Исама се свлякоха на земята, облени в кърви, а стрелците наскачаха по седлата зад разбойниците. Сега вече зад тях нямаше звуци, обещаващи спасение. Когато групата конници най-сетне спря, един от мъжете, окопали се в пясъка, пристъпи към нея, след като похитителят й я свали от коня.

— С вашата предвидливост вие спасихте живота ни, хане — бодро се обърна към него похитителят. — Както водехме две ритащи деца и резервни коне, нямаше да успеем да се защитим срещу тези типове.

Младият мъж, все още покрит отчасти с пясък и напълно непознат за нея, промърмори нещо за далече по-голямата услуга, която разбойникът му бил направил току-що, а именно спасението на майка му. Шихер осъзна, че всички очи са вперени в нея. Младежът, който я гледаше плахо и любопитно, промълви колебливо, с въпросителен тон:

— Майко…

Всичко в него й беше чуждо. Двете й момчета, които бяха престанали да се съпротивляват и сега седяха изправени на седлата, вкопчени в гривите на конете — това бяха нейните синове. Прекрасни, здрави момчета, които всяка вечер беше приспивала с песни и с които се гордееше; заради тях Исама бе престанал да я бие, защото тя беше майката на неговите синове. Докато този мъж с кльощаво тяло, с рамене, все още стърчащи по-високо от обикновеното, и с лице, източено, вместо широко и самодоволно, той беше чужд. Не, той беше нещо по-лошо.

— Аз не съм ти майка — отвърна Шихер. — Ти си проклятие и не си способен на нищо, освен да ми съсипеш живота!

И после направи това, което беше правила, откакто той за първи път бе разбил надеждите й и я беше стъпкал в прахта със самото си съществуване. Изплю се на земята пред краката му и избухна в сълзи.

 

 

Както беше предсказала Ван, новооткритият син на императора пристигна в Забранения град без майка си, затова пък с още роднини на императрица By и с обвинение в убийство. Явно Джи не бе успял или пък не бе искал да разбере какво се е случило с всичките куртизанки, камо ли да установи коя е мнимата майка на момчето. И тъй като детето наистина имаше известна прилика с Ченхуа, в двора бяха склонни да виждат в негово лице истинска издънка на императора. Когато императорът я повика, до него стояха не само Джи, но и още двама чиновници, вместо да е сам или обграден единствено от слуги, и Ван разбра, че е дошъл часът за поредното изпитание. Ако все още й вярваше сляпо, Ченхуа изобщо нямаше да я пита за обвиненията. Ако вече се беше обърнал срещу нея, за този разговор щеше да има повече свидетели от тези трима чиновници и срещата щеше да се състои като официална аудиенция. Значи още беше нерешителен в чувствата си, а това можеше да означава за нея както край, така и триумф. „Аз ти посветих целия си живот“, печално си помисли Ван на влизане и се опита да потисне горчивината, която можеше да се окаже опасен съветник. Сега й трябваше ясен разум, неповлиян от гнева или обидата.

След няколко незначителни изречения императорът каза:

— По ваш адрес бяха изречени лоши неща, любима, които, трябва да призная, ме объркват. Възможно ли е наистина да ви се зловиди, че имам син?

С леко треперещ глас Ван отвърна:

— Та аз почти умрях при опита да ви даря със син, повелителю мой. Нашето дете не оцеля и това е най-голямата ми мъка. Но никога не съм хвърляла вината за това върху друг, което лесно можех да сторя, ако разсъждавах като моите врагове.

При споменаването на отдавна умрелия син императорът потръпна гузно.

— Вярно е — тъжно потвърди той, но добави: — И аз скърбя, задето тогава детето ни не оцеля. Кажете ми обаче, вярно ли е, че след това сте се постарали никоя друга жена да не ме дари с дете? Това би било… разбираемо, ако се бяхте надявали да ме дарите с второ дете и не сте искали да го направи друга. Не е добро дело, но е разбираемо. Вашето сърце е твърде гордо, за да заеме второто място, познавам ви, любима.

Той наистина я познаваше и затова тя трябваше да пипа много, много внимателно. Не на последно място, защото, ако отречеше своята ревност, щеше да нарани суетността му. Но тя бе разполагала с достатъчно време да се подготви за този момент.

— Господарю мой, повелителю — подзе Ван, — признавам, че представата друга жена да успее в това, което ми бе отказано, често ме лишаваше от сън и изпълваше със сълзи очите ми. — Джи гледаше изненадано, двамата чиновници — като гладни плъхове, надушили месо. „Само почакайте“, помисли си тя и накара гласа си да потрепери още по-силно. — Но после всеки път си давах сметка кое беше най-голямата радост в моя живот: да се грижа за дете, което не е мое. О, Възвишени, вие по-добре от всеки друг знаете с каква обич го правех. Нима някога, докато сам бяхте дете, сте оставали с впечатлението, че съм била с половин сърце до вас, или пък недоволна, задето друга ви е била майка?

— Не, разбира се — смая се императорът.

— Един син от вашата кръв — нежно продължи Ван — би бил добре дошъл в моите обятия, все едно коя го е родила. Трябваше ми само да погледна веднъж лицето му, за да видя вас, повелителю мой. Ако не вярвате, че видът му би събудил у мен нещо друго, освен чиста любов, и то при всякакви обстоятелства, значи не си заслужава повече да живея.

Императорът се изправи и отиде при нея. Ван се поколеба дали да не се престори, че изпада в несвяст. За нея би било истинско облекчение да седне или да легне. Колкото повече остаряваше, толкова по-трудно й ставаше да направи повече от няколко крачки. Краката й не бяха станали напълно безчувствени, както се случваше понякога с възрастните жени, но отслабваха все повече и я боляха все по-силно, когато ги натоварваше с ходене. Въпреки това Ван реши да не припада. Трябваше да се държи правдоподобно, а Ченхуа я познаваше твърде добре, за да не знае, че тя мрази да проявява слабост пред чужди очи. Ако наистина й се виеше свят, тя щеше още в началото да помоли да остане седнала.

Затова, когато императорът я прегърна, Ван стана и си позволи само да облегне глава на рамото му.

Ала преди той да каже, че й вярва, припряно се намеси един от чиновниците, явно усещащ, че не му излиза сметката:

— Всичко това може да е вярно, но то не означава, че клетата майка на момчето не е умряла от вашата ръка, за да не може Синът на небето да я провъзгласи за своя императрица и така да я постави по-високо от вас по ранг!

— Ние вече си имаме императрица — ласкаво отвърна Ван, — която стои по ранг по-високо от мен. Доколкото знам, тя е жива и здрава. Никога не съм й навредила. Тя обаче не се поколеба да прибегне до насилие спрямо мен. Така че ако търсите жена, която ревниво пази ранга си и не се свени да навреди на други жени, само защото императорът ги обича…

Това беше моментът, в който Ван трябваше да разчита, че Джи не я е отписал преждевременно. Ако беше достатъчно смел да се обърне срещу нея, преди да са я свалили, евнухът можеше да разкаже на императора за какво го бе окуражила тя навремето. Можеше да каже, че идеята за онова наказание с бичуване беше нейна, на Ван, а целта й — да елиминира By като съперница. Ала и евнухът не беше вече млад, както и тя не беше млада. Животът му край Ван, която дърпаше конците зад престола, беше добър, докато с една завърнала се By или с нова наложница щеше да бъде принуден да трепери от несигурност. Оставаше му надеждата, че благодарността за помощта би му донесла подобно отношение и от „новата“. Джи не беше толкова глупав, та да не знае колко малко вероятно беше да се повтори сегашната ситуация. Да беше млад, щеше вероятно да рискува, но на тази възраст човек става по-ленив и се страхува от промените, ако могат да се избегнат. Освен ако — и това Ван не можеше да изключи, за съжаление — By е била достатъчно умна, за да го засипе още отсега със злато и обещания.

Джи погледна към нея и към императора, отвори уста, после стисна здраво устни и бързо се поклони, а Ченхуа, обърнат с гръб към него, не видя поклона му. Ван се помъчи да не изпусне по-бързо от обикновено задържания въздух, ала усети набъбващото облекчение. Евнухът щеше да си замълчи.

— Кълна се в боговете, че си права — императорът се върна към интимното обръщение. — Както винаги виждаш нещата по-ясно от мен. Тази подла жена! Прости ми, другарче мое.

Тя се запита внезапно какво би станало, ако можеше да бъде откровена с него. Но това не беше възможно в един свят, в който Ченхуа притежаваше цялата власт, а тя само тази, която той й даваше и която пак той можеше да й отнеме във всеки един момент. При все това почти я обсеби желанието поне веднъж да проведе разговор, в който да бъде просто себе си.

— Любящата жена знае, че няма какво да прощава на любящото сърце — отвърна тя, както бе приучвана през целия си живот. — А вие още ме обичате. Това ми стига.

Той увери, че я обича с цялото си сърце, а фактът, че Ван не му повярва, изненадващо я настрои по-скоро тъжно, отколкото гневно. О, той несъмнено още изпитваше към нея топлина и благодарност, примесени с чувство за вина. Ала вече липсваше страстта към жената; дълбоко в душата си той вероятно се беше питал при всичките нови млади момичета, какво ли би било да води живот, в който той да е по-възрастният, по-опитният, що се отнася до най-важната жена до него. Само че никога нямаше да го направи. Срамът и разкаянието бяха не по-малко могъщи чувства от страстта. Той щеше да споделя леглото с всичките тези жени и може би да създаде още куп деца, но щеше да продължи да се вслушва в нейния глас, именно защото почти се беше поддал на изкушението да я зареже.

— Е, сега, след като е прогонен облакът, вмъкнал се между нас — каза Ван, — аз с радост бих се запознала с новия ви син. В крайна сметка не можем да оставим възпитанието му на една жена, която показа, че е лишена от скрупули.

 

 

Рядко Бату-Мунке се беше чувствал по-нещастен, отколкото на връщане от оазиса Хами. Настроението му не се подобри и когато го пресрещна конник, изпратен от Нойонболод. Оказа се, че Нойонболод с отряда си се намира наблизо — достатъчна причина да се разгневи, а гневът го топлеше повече по пътя, отколкото мислите, които го обземаха, щом погледнеше към майка си и природените си братя и сестра. Един от воините от клана Чорос се осмели да му предложи просто да ги оставят в Хами — след всичко, което беше казала Шихер.

— Не. Кой ще се грижи за тях сега, след като Исама е мъртъв? Те са моя отговорност.

И така те яздеха, наполовина почетни гости, наполовина пленници, сред малката им група. Бату-Мунке не се опита повече да разговаря с майка си и не се решаваше да заприказва момчетата и момичето, които доказваха, че Шихер е напълно в състояние да обича децата си — ако тези деца го заслужаваха. Момичето на име Чулутай бе заявило на висок глас, че той не бил никакъв хан, ами страхливец и слуга на една жена, баща й го знаел открай време. После Тогоджи Шигуши — мъжът, когото беше изпратил в стана, го изненада с молбата си да получи за съпруга Чулутай като награда за смъртта на Исама.

— Необещано и неомъжено момиче сред куп воини, това не е добре — каза той, — и, разбира се, за мен ще бъде чест да се сродя с вас, хане.

Бату-Мунке вече не беше дете, макар че думите на родната му майка отново го бяха запокитили в кошмарите от ранното му детство. Откакто тя го бе нарекла чудовище, той изпитваше не само обида и вина, но и силното желание да обижда и наранява на свой ред. Ето защо се поддаде на най-тъмния си импулс и даде съгласието си, а при вида на ужасените погледи на Шихер и Чулутай, задето възнаграждава по такъв начин убиеца на Исама, дори изпита за миг странно задоволство, което отново отстъпи пред нещастното му настроение. Но не взе обратно съгласието си. Тогоджи Шигуши беше добър и верен воин, а Бату-Мунке щеше от сега нататък да живее с мисълта, че освен тези, които го възхваляват като отмъстител за родителите му, ще има и други, за които той ще е предател и убиец. Както беше за братята, сестра си и майка си, защото предводителят на „Трите стражи“ вече нямаше как да признае за заговора, целящ да го подмами в близост до китайската граница. Човекът от граничния район не беше предвидил последствията.

— Хане, Нойонболод моли за честта да обедини хората си с вашите и да ви придружи през останалата част от пътя ви — каза неговият пратеник. Бату-Мунке даде със сухи думи разрешението си, кипейки вътрешно. Тази жега му беше добре дошла. Щом се появи Нойонболод, той го поздрави пред бойците и му даде знак да се отдалечат на известно разстояние. Чак когато се увери, че не могат да ги чуят, изплю това, което му беше заседнало в гърлото, откакто беше чул от пратеника името Нойонболод.

— Значи, тя ви е изпратила да ми бъдете бавачка и да внимавате да не се изцапам!

— И така може да се каже — спокойно отвърна Нойонболод. — Бих казал, че имах за задача да попреча на „Трите стражи“ да направят нежелано посещение на оазиса Хами, което мнозина от тях очевидно възнамеряваха да сторят, но ако предпочитате да се изразите по друг начин, хане…

Бату-Мунке се изчерви и прокле езика си, който го издаваше и го представяше като млад и незрял редом със спокойната увереност на Нойонболод.

— Тя изрично ми заповяда да не се намесвам и да се огранича само с подсигуряване на гърба ви, хане — поясни Нойонболод. — Аз имах някои съмнения, че може да се нуждаете от помощ. Но не и тя. И беше права.

Толкова неща бяха на езика на Бату-Мунке, че той замълча за известно време, докато се бореше да признае пред себе си, че думите на Нойонболод го бяха обезоръжили. Веднъж беше попитал защо хората смятат Нойонболод за най-великия жив воин сред монголците, след като имаше други, които го превъзхождаха по бойно изкуство и героични дела, като Кремъка например. „Защото повечето мъже, които умеят да боравят добре с меча, не боравят добре и с думите“, беше отвърнала Мандухай. „А Нойонболод владее и двете.“

Ала собствената му сила се състоеше в това да наблюдава и да се учи, не биваше да забравя това. Току-що Нойонболод отново си бе създал предимство, признавайки слабостта си и жънейки овации, след като е бил остро нападнат. Нападателят му би изглеждал като грубиян и неблагодарник, ако продължеше гневните си обвинения. Бату-Мунке реши да действа по същия начин.

— Така си и мислех, че новият предводител на „Трите стражи“, който за жалост загина при похода ни срещу Исама, е играел своя игра — отвърна той. — Затова не го изпусках от поглед, но не ми идваше наум, че армията му може вече да е тръгнала и без него. Благодаря ви за предвидливостта и готовността. Не знам какво бих правил без поданици като вас.

Устните на Нойонболод потръпнаха в лека усмивка.

— Личи си кой ви е обучавал.

Бату-Мунке не можа да реши дали това беше любезност, или коварен намек за разликата в годините с Мандухай, ала вътрешното му възмущение от поведението на Нойонболод на последния празник, което не бе успяло да намери отдушник, накара момъка да прибегне до още по-голяма откровеност като един вид изненадващо нападение. Затова той се разкри още малко.

— „Трите стражи“ не бяха единствените, които не бях преценил правилно — призна той. — През целия си живот бях чувал само лоши неща за Исама. По адрес на противници като Бег-Арслан поне хвалеха тактическите им умения, но за Исама никой не казваше една добра дума. Мислех си, че спасявам майка си от злочеста съдба при Исама. А сега тя скърби за него…

„И ме мрази“, допълни мислено той, но не посмя да го изрече. Достатъчно зле беше, че гласът му ставаше все по-дрезгав, сякаш сподавяше сълзите си. Не искаше да стигне дотам с тактическото си саморазголване, затова побърза да затвори уста.

— Някои хора, които са принудени цял живот да влачат вериги — тихо подзе Нойонболод, — накрая заобичват тези вериги. Това е нещо повече от навик. Те имат избор: или да бъдат нещастни във вериги, или да се примирят с живота във вериги и да се смятат за щастливи. Можем ли да ги обвиняваме, задето са решили да бъдат щастливи?

Бату-Мунке не си представяше, че Мандухай би могла да бъде доволна и щастлива с Исама. Но Мандухай не му беше майка. Най-голямата му грешка беше да бърка хатун и нейните чувства с тези на майка си. Той имаше толкова малко спомени за Шихер, че просто си я беше представял като Мандухай. Когато празненството онази вечер му показа, че и хатун може да има слабости и да греши, то дълго скътаните неясни представи как един ден ще намери майка си и ще я освободи незабавно се бяха превърнали в план. Бату-Мунке се обърна и погледна към Шихер. Едва различи главата й сред малката група бойци, на които беше заповядал да я пазят заедно с природените му братя и сестра.

— Случвало ли ви се е да желаете нещо и да вярвате, че го имате, само за да откриете, че мечтата ви се е превърнала в кошмар? — попита Бату-Мунке и едва след като Нойонболод си замълча, осъзна как можеше да се изтълкува казаното току-що. А този път той само беше изрекъл на глас разсъжденията си, без да възнамерява да прозвучат двусмислено. Отново почувства как кръвта се качва в бузите му, но не знаеше извинение за нещо, което не беше искал да каже, а и може да бе изтълкувал погрешно мълчанието на Нойонболод. Бату-Мунке се обърна отново. Нойонболод беше стиснал устни — толкова здраво, че бяха побелели.

— Говорех за майка ми и за мен — поясни Бату-Мунке и се прокле, задето звучеше толкова безпомощно. — За нищо друго.

Лицето на Нойонболод омекна.

— Да — лаконично отвърна той. — Знам какво е да стигнеш съвсем близо до мечтата си и после да я загубиш. Мога само да ви посъветвам да не позволявате това да отрови живота ви, хане.

— Вие как се справихте?

Въпросът се изплъзна от устата на Бату-Мунке, преди да успее да го възпре. Това му напомни как бе седнал за първи път на коня без възрастен и без придържащия го кош, съзнавайки, че ако се провали или падне, ще стане за смях на околните. При все това беше така обсебен от пламенното желание най-сетне да язди като всички останали, че бе изключено да не рискува.

— Моята мечта — подзе Нойонболод, без да го поглежда, вперил очи в разстилащата се пред тях степ — се състоеше от три части, макар първоначално да беше само една. Да стана хан, да видя нашия народ отново силен и обединен и да спечеля единствената жена, която винаги е значела за мен повече от споделена топлина през нощта. Трябваше да реша кое от тези неща е най-важното и да се откажа от останалите, защото ако бях настоявал да имам всичко, след като животът ми показа, че това е невъзможно, то нямаше да получа изобщо нищо и дори споменът за мечтата ми щеше да бъде отровен. Вие, хане, убихте последния враг на вашия род и отмъстихте за миналото. Вие доказахте, че можете сам да планирате и да осъществявате плановете си, и това ще укрепи доверието на вашите воини към вас. Извън вашите възможности е обаче да накарате жената, която ви е родила, да не ви смята за чужд. Искрено съжалявам, ако това е била най-важната част от вашата мечта, не само заради вас, но и заради децата на Вечното синьо небе. Вече не сте малко момче, загубило родителите си. Вие сте ханът Обединител.

Тази смесица от доверие, съчувствие и укор беше като вълнена мантия, която дращи, ала въпреки това предпазва тялото от ветровете. Разочарованието и болката, причинени от майка му, още бяха силни, но Бату-Мунке осъзна, че трябва да се срасне с мисията си, защото Нойонболод беше прав. Ако продължаваше да бъде обсебен от мъката, която го изпълваше след срещата с майка му, тя щеше да го отрови с течение на времето.

— За мен е по-важно да бъда хан Обединител, отколкото син на Шихер, какъвто и без това никога не съм бил за нея — съгласи се той с Нойонболод, поколеба се и се осмели да продължи: — Обаче аз мога да бъда хан Обединител само ако съм достоен за стоящата до мен хатун. Ако тя вижда в мое лице мъж, а не вече детето, което трябва да закриля в сянката си.

Не можеше да се изрази по-ясно, а и нямаше нужда. Лицето на Нойонболод пребледня.

— Ако желаете занапред да стоя далече от вас и хатун…

— Не — изумено се възпротиви Бату-Мунке, — не! Не това разбирам под понятието мъж — да отнема на нея и на себе си най-важния съветник, който имаме! Ако замислях нещо подобно, щях наистина да съм като дете, което се страхува от сравнението, не иска да се учи и не умее да дели.

Нойонболод се подсмихна.

— В едно мога да ви уверя, хане: вие сте различен от всичките си предшественици, които познавах, казвам го с огромно одобрение и при цялото ми уважение към покойниците от нашия клан. Само дето не съм сигурен дали сте наясно какво желаете — и с дрезгав глас продължи: — Наистина ли искате това от мен? Да ви кажа как да я спечелите като мъж?

Бату-Мунке събра целия си кураж и отговори:

— Кого иначе бих могъл да попитам? Само един от всички мъже на света е погледнал в сърцето й. Няма втори Нойонболод.

Нойонболод се умълча. Младежът се стараеше да не издава звук, съзнавайки, че го моли за огромно великодушие, и можеше само да се надява Нойонболод да разбере до каква степен той отваря сърцето си. Бату-Мунке не се беше разкривал така пред никой мъж. Със сигурност след подобен разговор всеки друг би си тръгнал, за да разкаже незабавно на всички, че младият хан, този бивш изрод, все още не е достатъчно мъж, за да завоюва без чужди съвети собствената си жена.

— Има нещо, с което можете да докажете на хатун, че сте пораснали — както като мъж, така и като владетел — промърмори накрая Нойонболод. — И не говоря за нов военен поход.

Бату-Мунке го погледна въпросително, а той продължи бавно, сякаш изстискваше всяка отделна дума от себе си, той, който инак беше майстор на плавната реч:

— Мандухай може много неща, но не е способна да дели, кой знае това по-добре от мен. Винаги настоява за по-големия дял, макар да е наложително всяка от двете страни да повярва, че получава най-доброто парче от печения овен. Ако успеете, ако й покажете, че сте в състояние да направите това чудо, тя ще ви види в друга светлина.

— Мъдър мъж сте вие, Нойонболод — отбеляза след кратко колебание Бату-Мунке и се опита да подреди мислите си, защото отправеното му току-що предизвикателство не беше никак лесно. Ала той разбираше, че не бива да настоява повече, ако не иска да загуби Нойонболод. — Ще помисля върху думите ви и винаги ще почитам мъжа, който ме превърна в Даян хан. Както ви почита и моята хатун. Къде ни очаква тя?

Щом изражението на Нойонболод се промени, вглъбеното настроение на Бату-Мунке тутакси отстъпи пред внезапното чувство на вледеняващ страх. Още преди Нойонболод да отвори уста, той осъзна, че отговорът няма да му хареса.