Таня Кинкел
Мандухай (32) (Великата царица на монголците)

Трийсет и първа глава

Ван погледна в огледалото и видя там една жена на петдесет и две години. Гримът й беше разпределен грижливо, без да е прекален — добре си спомняше колко я дразнеше навремето прекомерният грим на майка й. Кожата около очите, на челото и край устата й бе прорязана от фини бръчици. Това не я правеше грозна, но пък и никога не беше минавала за зашеметяваща красавица, в противен случай нямаше да я назначат за бавачка. Истината беше непоклатима и не можеше да бъде отричана, макар някои години да бяха отлетели като миг за нея: тя беше на петдесет и две, точка. Месечното й кръвотечение бе спряло още преди няколко години, но вчера императорът засегна за първи път тази тема, докато вечеряха заедно.

— Трябва ми наследник — каза той, — а ти, за съжаление, вече не си в състояние да ме дариш с такъв.

Въпреки че се отнасяше добре със слугините си, които им сервираха ястията, Ван беше наясно, че последното изказване ще обиколи Забранения град още преди слънцето да изгрее отново. Това беше знакът, очакван от всички, които от години търсеха слабо място в нейната броня. Моментът не можеше да бъде по-неподходящ. Тя тъкмо убеждаваше императора да увеличи парите за Ю Джи Юн и Ван Юе. Двамата бяха натоварени със задачата да реализират плана на Ю Джи Юн за свързването на всички гранични укрепления и да работят по гигантския строителен проект от две страни едновременно. Ван се надяваше, че съперничеството помежду им ще ги вдъхнови да се надпреварват по отношение на скоростта на изграждането на стената и умерените разходи. Досега тази надежда се оправдаваше, двамата военачалници напредваха, но дължината на стената беше толкова гигантска, а старите укрепления на Хан, с които веднъж вече се бяха опитвали да свържат граничните постове — толкова порутени, че щяха да са нужни години, докато се очертае завършването на обекта.

— Може би трябва да спрем изграждането на стената — предлагаха министрите.

— И да чакаме следващото нападение на варварите? Почитаеми министри, та те имаха близо едно десетилетие време, за да се опитат да живеят в мир, да възстановят добитъка си и да обучат нови войници. А младият хан с наглото име постепенно се превръща в мъж. Не помните ли как предишните князе на варварите отбелязваха мъжкото си съзряване?

— Но навремето ние отблъснахме Златния принц и без велика стена.

— Златния принц беше млад глупак без особен опит — нетърпеливо отвръщаше Ван, защото колкото повече остаряваше, толкова по-малко беше склонна да отговаря учтиво на глупавите си подчинени. — Така нареченият Даян хан от дете е наблюдавал битки и се е учил от жена, успяла да обедини варварите за първи път, откакто ги прогонихме от нашата страна. Освен това не става въпрос само за единичен случай. Трябва да се подсигурим срещу варварите за поколения напред. В крайна сметка, никой от нас не става по-млад.

Това горчиво изречение звучеше в ушите й сега, докато се взираше в огледалото и усещаше, че и тя е смъртна. Откакто заповяда изграждането на стената, тя се справяше добре и с напористите люде в двора. Интригите срещу нея бяха по-малко, защото в тези смутни времена Ван залагаше на проверени сили. Всеки, когото дори смътно заподозреше, че би застрашил сериозно позициите й, получаваше задача в рамките на гигантското строително начинание и не можеше да протестира, без да бъде заклеймен като страхливец, който иска да пусне монголците в империята. Древният страх от монголците предпазваше Ван, но тя знаеше, че не бива да разчита до безкрай на него. Не можеше да си позволи да умува бездейно и да се затваря в себе си, когато враговете й със сигурност вече пристъпваха към осъществяването на отколешните си планове против нея. Когато императорът бе направил своята констатация относно наследника, тя отговори, че това за жалост е вярно, но тя, естествено, би се радвала на всеки син от друга наложница.

— Куртизанките не раждат деца — делово бе отвърнал императорът.

Следователно сега трябваше да очаква цяла върволица от високоблагородни глупави гъски и евентуално няколко умни изключения, които щяха да минават през леглото му и да раждат деца. Сигурно щеше да е възможно някои от тях да бъдат наплашени и възпрени да застанат срещу Ван, ала повечето щяха да са наясно, че тя имаше не един, а два недостатъка в сравнение с тях: възрастта си и дългогодишния навик. Ван можеше да им противопостави единствено факта, че именно тези години все още обвързваха императора с нея и че тя беше станала незаменима за него по съвсем различен начин, включвайки се в управлението на икономиката и сигурността на страната, та склонността му към някоя млада и хубава жена не играеше почти никаква роля.

Така поне се надяваше тя. Трябваше да се надява.

Ван се запита разсеяно дали и Мандухай разсъждава по същия начин в момента. Сега Мандухай беше на същата възраст, на която беше Ван, когато Ченхуа се възкачи на Трона на дракона: трийсет и три години. След поражението на Бег-Арслан и неговата смърт вече никой монголец не бе посмял да я предизвика сериозно и да постави под въпрос авторитета й. Но сега, когато момчето се превръщаше в мъж, тя трябваше да очаква враговете й да се възползват от благоприятния момент. Порасналият Даян хан нямаше да има нужда от Мандухай, която да го закриля, а тъй като сам имаше правилното потекло, тя не му трябваше и като съпруга, за да се узакони. Можеше още утре да я прогони и пак щеше да си остане владетел на варварите.

Тя се помъчи да си спомни за малкото момиче, но чертите на лицето му отдавна бяха замъглени и изчезнали сред толкова много други спомени, запечатали се в съзнанието й като по-важни и по-значими. Странно, че единственият човек, който би могъл да разбере ставащото в душата на Ван, беше една варварска царица, която бе видяла един-единствен път в живота си. И неин враг, защото Ван не можеше да си позволи никаква мекушавост, дори боговете да се бяха разпоредили животът на двете да протича по чудновато подобни пътеки. Ван вярваше в това, което бе казала на министрите. Северните варвари са имали време да свикнат отново с единението си и да преодолеят загубите, нанесени от постоянните раздори помежду им. Ала копнежът за битки, мечтата на техния праотец Чингис, когото почитаха по-свято от всичките си богове, беше дълбоко вкоренена в тях и те щяха отново да насочат поглед към Средното царство, както бяха правили поколения наред.

Строежът на стената беше важно защитно средство, но Ван знаеше, че човек не бива да се уповава само на една стратегия, затова още отсега бе разположила оръдия в почти всички крепости, не само в столицата. Друга важна причина за възлагането на проекта беше, че стената щеше да помогне за увеличаване на данъците, защото страхът караше гражданите да застанат зад управляващите, а недоволните — да замлъкнат. Имаше и страничен ефект, който не трябваше да бъде подценяван, още повече че беше от полза за самата нея: евнусите и могъщите министри имаха с какво да се занимават, вместо да плетат интриги срещу недолюбваната наложница на императора. Но същината на опасността беше единството на монголците. Следователно това единство трябваше да бъде разбито, още повече че за целта не се изискваха големи разходи. Ван се сети за нещо, което нейните математици обичаха да повтарят: можеш да преобърнеш света, ако си осигуриш опорна точка и намериш правилния ъгъл. Нейните грижи и страхове сочеха най-многообещаващата опорна точка. Налагаше се да открие начин да настрои Мандухай и Даян хан един срещу друг.

 

 

Когато съобщиха, че Нойонболод приближава стана и скоро ще пристигне за ежегодното си посещение, Бату-Мунке Даян хан тъкмо слушаше обясненията как се свири на моринхур. По природа беше любопитен и обичаше да слуша както песни, така и инструменти, но се оказа, че не притежава и капчица талант да изтръгва благозвучни тонове.

— Та това са само две струни — засмя се той. — Как може пръстите ми да са толкова непохватни?

— Вие сте щастлив човек, хане — отвърна музикантът. — Моринхурът е инструмент на копнежа и на загубата. Разправят, че една нощ звездният принц слязъл с крилатия си кон от небето на земята, за да види любимата си. Когато вече били изминали почти половината от обратния път във въздуха, враговете отрязали крилете зад копитата на коня и принцът заедно с коня паднал в една безотрадна пустиня и не можел да се завърне на своята звезда. Любимата и звездата му били прекалено отдалечени една от друга, за да може той да стигне до едната от тях, а конят умрял при падането и принцът захванал да го оплаква. Сълзите му се превърнали в инструмента, който днес познаваме под името моринхур: главата на верния кон украсила горната част, жилите му образували струните, гривата и опашката били опънати на лъка. Принцът се превърнал в странстващ певец, а воплите му по коня, звездата и любимата така трогнали хората, че те създали копия на инструмента по негов образец. Но само онзи, който страда като него, може да изтръгне от моринхура същите вълнуващи песни. Принцът бил загубил всичко. А вие, хане? Вие имате верни поданици, имате страна, закриляна от Вечното синьо небе, имате до себе си и Мандухай хатун Мъдрата. Нямате какво повече да желаете, затова и свирнята не ви се удава.

— Щом са нужни нещастие и неосъществени желания, за да се прави добра музика, то ти току-що ми посочи причина, поради която ние, князете, не бива да плащаме на музикантите, колкото им се иска, приятелю — находчиво отвърна Бату-Мунке. — Как мога да съм толкова жесток, че да те лишавам от твоето изкуство?

Певецът, не много по-възрастен от Бату-Мунке, прие думите му за това, което бяха — шега и предизвикателство, а не за заплаха, и отбеляза, че щедростта също вдъхновявала музикантите за нови песни. Бату-Мунке се готвеше да отговори подобаващо, когато му съобщиха за пристигането на Нойонболод. Новината породи странна смесица от радост и безпокойство в душата му.

В детските си години и той като повечето момчета се увличаше по легендите, разказващи за герои, достойни за уважение, но всички те бяха мъртви. Сред живите мъже имаше няколко воини като Кремъка, прославили се с кураж и с чувство за чест, но те не можеха да се сравняват с праотеца Чингис хан и с неговите синове и внуци, с които той, Бату-Мунке, щеше да бъде сравняван един ден. Нойонболод пък беше както храбър воин, така и добър военачалник и всяко дете под Вечното синьо небе знаеше поне две неща за него: че искал да стане хан и да се ожени за Мандухай, а после не само се примирил с отказа й, но и продължил да я подкрепя, вместо да се изправи срещу нея и да я предаде. Бату-Мунке беше чувал да го славят като най-благородния измежду мъжете; момчето предполагаше, че другаде, далече от стана на хатун, някои хора го наричат мекушав глупак, но само зад гърба му. Във всеки случай Нойонболод олицетворяваше за подрастващия Бату-Мунке понятието за мъжественост, а с годините той започна неволно да се сравнява с него.

Не беше сигурен какво мисли за него Нойонболод. Той беше винаги учтив, но откакто се помнеше, Бату-Мунке бе свикнал да наднича зад казаното от хората и можеше да прецени реално своето обкръжение: кой изпитва симпатия към него и кой го уважава само защото е ханът. Наблюдателността, която развиваше от най-ранното си детство, защото в някои моменти беше жизненоважно да отгатне настроенията на своите гледачи, отказваше да му служи по отношение на Нойонболод. Той просто не знаеше какво мисли този човек. Веднъж Бату-Мунке каза нещо от този сорт на Мандухай, а тя отвърна, че не само той се чувствал така и че в това се състоял особеният талант на Нойонболод: той постоянно създавал у хората чувството, че ги поставя на изпитание. Тя изрече тези думи с блага усмивка, в която се съдържаше достатъчно симпатия, за да задълбочи още повече обърканите чувства на Бату-Мунке към Нойонболод.

Той беше наясно, че хатун изпитва към Нойонболод нещо повече от благодарност за верността му. Възможно беше на чуждите хора да им е толкова трудно да четат по изражението на Мандухай, колкото и по това на Нойонболод, но не и за Бату-Мунке, който я виждаше всеки ден от живота си, за разлика от Нойонболод. По-рано, когато беше дете, това не го интересуваше. То нямаше значение, докато той беше най-важното за Мандухай. Тя бе задържала до себе си не друг, а него, затова той не се съмняваше в правотата на разсъжденията си. Така мислеше като дете.

Но Бату-Мунке вече не беше дете и макар досега никой да не му беше казал нещо направо, той знаеше, че всички хора от обкръжението му се питат кога двамата с Мандухай ще започнат да консумират брака си като мъж и жена. И сам си задаваше този въпрос. За всичко друго можеше да разговаря с Мандухай, но по този въпрос не смееше да продума. Като всяко друго монголско дете и той беше чувал доста неща през тънките стени на юртите и достатъчно често бе виждал как се чифтосват животните; самият акт не криеше никакви тайни за него. Междувременно неколцина воини на неговата възраст, с които беше отраснал, вече бяха женени и малцина устояваха на изкушението да се хвалят с преживелиците си. Така че той имаше отлична представа какво се очаква от него. Най-напред мисълта как да отнесе тези представи към Мандухай го смущаваше, а по-късно го изпълваше все повече със смесица от копнеж и свенливост.

Той познаваше доста добре тялото й. Откакто бе започнал да очаква от възрастните не само отсъствие и удари, търсеше и намираше при нея топлина и сигурност. След като Сайхай си беше родила собствени деца, а неговото тяло се бе изправило, той често делеше зимно време една постеля с Мандухай. Това приключи, когато тялото му започна отново да се променя, а гласът му да надебелява, но тя все така го прегръщаше без колебание, а той не се замисляше да влиза в юртата й без предупреждение — докато веднъж не я завари да си мие косата. Стара, позната гледка: Мандухай, наведена над съд с гореща вода, косата й разпусната, тилът й оголен, но по някаква причина този път му се прииска да докосне този тил и за разлика от предишни случаи се уплаши да го стори.

Не можеше да я попита направо кога ще станат мъж и жена. През целия му досегашен живот тя определяше правилата. Може би обаче Мандухай очакваше той да направи първата стъпка — сега, когато вече не беше дете. Ами какво би станало, ако той го направи, ако тя се съгласи, защото така подобава, а пък после той обърка всичко, което може да се обърка? Неговите другари не познаваха предварително невестите си, нали никой нямаше право да се жени за момиче от собствения си клан. Той обаче познаваше Мандухай из основи, а представата, че може да я разочарова, беше ужасна.

Още по-лоша обаче беше представата, че в неговите обятия тя ще копнее за друг. За мъж, когото самият той обичаше и уважаваше. И за това не можеше да се говори с никого. То би било непростимо предателство, все едно да обвини Мандухай, че е прелюбодейка, а пък беше сигурен, че няма нищо подобно. Така че Бату-Мунке беше сам с мислите си както никога, откакто Мандухай го бе взела при себе си, и безпомощността му се влошаваше, защото не биваше да се издава. Идеше му да си заскубе косите, когато певецът го нарече „твърде щастлив“, ала вместо това запази шеговития тон.

Преди известно време бяха дошли гости от запад, от високите Алтайски планини, които разказаха, че при тях ходели на лов не само със соколи, но даже с орли. Мандухай се впечатли силно, а по-късно, когато останаха насаме, се зачуди какво ли е да спечелиш верността на толкова величествена птица като орела. Монголците от запад се кълняха, че за целта трябва сам да отглеждаш орлетата от малки, а тя нямаше време за това — само въздъхна и заяви, че така и нямало да разбере. След това Бату-Мунке предприе ловен излет без нея из Алтайските планини под предлог, че ще търси снежни леопарди, и се изкатери по един баир, докато намери орлово гнездо. Ако знаеше, тя със сигурност щеше да му забрани или поне да го посъветва да не го прави, защото подобно катерене беше рисковано, дори когато нямаше опасност да се появи орлицата майка и да ти изкълве очите. Бату-Мунке обаче беше твърдо решен и успя. На разредения планински въздух, с небето над себе си, той за първи път изпита увереност, че най-сетне е преодолял спомена за детството си и за безпомощността, с която навремето стоеше пред всеки кон. Скри орлето в пазвата си и през последните месеци го отглеждаше заедно с един приятел, когото бе накарал да се закълне, че ще мълчи. Скоро птичето щеше да е пораснало, така че той да го подари на Мандухай; изчакваше само подходящия момент. Празненството в чест на Нойонболод обаче със сигурност беше неподходящ момент. Той искаше да има цялото й внимание.

Нойонболод не беше единственият гост, когото очакваха. Дойдоха и гости от граничните земи — мъжът, който неотдавна беше наследил съпруга на Ишиге като предводител на клановете от „Трите стражи“ и който искаше да засвидетелства предаността си към хатун и хана. Дадоха голямо празненство за двамата и тъй като се срамуваше от неувереността си, Бату-Мунке нарочно остави Мандухай да разговаря с Нойонболод, а сам дръпна настрана новия княз от „Трите стражи“ и сподели с него чашата си.

След като си поприказваха за битките срещу Бег-Арслан, в които бяха участвали и двамата, човекът уж между другото подхвърли:

— Ще ви кажа, че едно нещо ме учудва, хане. Защо не отмъстихте на Исама за смъртта на вашия скъп баща и за позора на майка ви?

— Бег-Арслан е виновен за смъртта на баща ми и е мъртъв — веднага отвърна Бату-Мунке, като се надяваше, че няма да му проличи в каква рана беше бръкнал човекът от граничния район.

— Може Бег-Арслан и хората му да са държали меча, убил баща ви, но именно Исама го бе наклеветил преди това пред Мандул хан, вероятно защото още тогава е възнамерявал да заграби майка ви, както и цялото имущество на баща ви. Не проумявам защо на всичкото отгоре беше награден с господството върху оазисите. Ако моята майка се намираше в обятията на един разбойник, крадец и убиец на баща ми, нощ след нощ…

— Но не е вашата майка, а вие нямате право да говорите така за моята — прекъсна го Бату-Мунке. Човекът обаче не трепна. Беше твърд, не можеше да му се отрече. „А може би смята, че няма защо да се страхува от хана“, помисли си Бату-Мунке, докато думите излизаха от устата на мъжа, сякаш бяха удари с нож.

— Простете, хане. Вероятно съдбата на някои жени е да бъдат откраднати. Това се е случило дори с благородните ви предшественички: майка Хулун, която е родила великия Чингис, и Борте, първата съпруга на праотеца. Но вашият предтеча, праотецът на всички нас Чингис хан, веднага е събрал съратниците си, за да си върне съпругата, и не е позволявал никой да проявява неуважение към майка му. Виждам, че сте добър младеж, обаче моите хора, които още не са се срещали с вас, често се питат що за мъж е този, който позволява майка му да страда и линее и не отмъщава за собствената си чест.

— Налагаше се да предложим мир на Исама, за да сме сигурни, че ще спечелим битката срещу Бег-Арслан и ще възстановим единството на народа — процеди през зъби Бату-Мунке. — Моята хатун даде думата си.

Гостът взе парче от празничното печено агне, изяде го и продължи:

— Ще прощавате, ама за външния човек това звучи, сякаш цените думата на вашата съпруга по-високо, отколкото честта на вашите родители и собствената си чест.

Бату-Мунке вече беше сигурен, че всичките тези приказки не се дължаха на празничното настроение на госта му, нито на прекомерната употреба на айраг. Мъжът говореше целенасочено, за да го подкокороса, поради което се стараеше да не го чуят Мандухай и Нойонболод. Бату-Мунке го съзнаваше отлично, но това не значеше, че думите не му влияеха. Каза си, че въпреки всичко ще продължи разговора, за да разбере накъде всъщност бие човекът от граничния район. „Чевръстите езици сами си изплитат въжето“, казваше една поговорка, а Бату-Мунке отрано се беше научил да слуша, за да прозре хорските намерения. Ала част от него не само слушаше, за да вникне в намеренията на госта, но и защото този човек изричаше точно това, което от време навреме преминаваше и през неговата глава и което невинаги можеше да заглуши.

— Честта на моята хатун е и моя чест — с леден тон заяви Бату-Мунке и се въздържа да добави, че от баща си помни само един недоволен глас, който казва, че няма начин този урод да е негов син. Що се отнася до майка му, спомняше си само, че видът му я натъжаваше, но явно не можеше да се очаква друго от дете в неговото състояние, пък и тя сигурно щеше да промени мнението си, ако беше останала с него.

— В такъв случай се учудвам, че вашата хатун не гледа по същия начин на нещата и отдавна не е наказала предателя Исама — отбеляза събеседникът му. — Все пак от края на Бег-Арслан измина цяло десетилетие.

— Тогава му беше обещан мир, докато той пръв не го наруши — каза Бату-Мунке. — Досега не го е направил, защото предпочита да е жив и да се наслаждава на ненадейното си благосъстояние. Все още.

— Един предател като Исама заслужава сам да бъде предаден. Ако тръгнете срещу него, аз с радост ще ви придружа.

— И ще си присвоите собствеността му — допълни младежът, едновременно облекчен и разочарован, задето бе разгадал мотивите за този разговор. Мимолетно изражение на срам се изписа върху лицето на мъжа.

— Е, ами… не бих възразил — избъбри той.

— Ще си помисля — обеща Бату-Мунке. Това трябваше да е обикновен израз на любезност, особено след като разбра защо предводителят от „Трите стражи“ се опитваше да го насъска, ала разговорът действително се загнезди в главата му. Не спираше да мисли за отворената стара рана, особено след като се извърна към Нойонболод и Мандухай, за да си поговори с тях, и чу какво обсъждаха. Двамата си говореха за Средното царство и дали усиленото изграждане на стената свидетелства за неотслабващото, или за намаляващото влияние на уважаемата Ван.

— Нали вие сте се срещали с императора и с Ван? — попита Нойонболод, но Мандухай поклати глава.

— Просто научих едно дете да играе на кокалчета и видях отдалече бавачката му. Това не е достатъчно, за да си създам мнение. Изминалите оттогава години ми показаха само, че Ван е по-упорита и по-умна от повечето военачалници, които някога са завземали чужди земи. — По лицето й пробяга сянка. — Веднъж ми казаха, че тази жена нямала слабости. За императора обаче не знам нищо.

— Е, всички знаем, че е прекарал живота си, оставяйки своята бавачка да управлява вместо него — трезво отбеляза Нойонболод. — Бих се учудил, ако изобщо е възмъжал вътрешно.

Изричайки тези думи, той не гледаше към Бату-Мунке, нито говореше язвително, камо ли подигравателно. Въпреки това младежът имаше чувството, че са го зашлевили пред всички присъстващи. Той се изправи рязко и по краката си усети, че трябва да е изпил повече, отколкото е съзнавал, разговаряйки с човека от граничния район.

— Отивам да се облекча — промърмори той и загърби почетното си място.

 

 

Мандухай се загледа след него.

— Това го казахте нарочно — измърмори под нос тя. Нойонболод не си направи труда да отрече.

— Веднъж ми посочихте императора и бавачката Ван като пример за това, че нямате основания да се страхувате за своето бъдеще и за бъдещето на Бату-Мунке, помните ли? — отвърна с въпрос той. — Струва ми се справедливо той да знае какво го очаква.

Тя помнеше отлично. Беше денят, когато го отблъсна и за първи път разкри, че желае да управлява сама. Денят, в който той й се закле във вярност и в същото време каза, че никога няма да й прости. Първото обещание спази, и то толкова добре, че понякога й беше лесно да забрави второто. Но не и в ден като този.

— Не искам Бату-Мунке да си остане вечното дете — промълви тя.

— Така ли? Тогава ми кажете: предвождал ли е вече военен поход без вас? Вземал ли е решение, за което да не сте го посъветвали?

— Решенията за съдбата на нашия народ ме засягат толкова, колкото и него, а аз имам по-голям опит. Грешка би било да се откажа ей така от управлението. Обаче го споделям с него. Винаги съм имала това намерение и сега го осъществявам, защото той вече не е дете.

Нойонболод се наведе още малко към нея и тя прочете в очите му старото предизвикателство, при което никога не беше сигурна кое взема връх — честолюбието, симпатията или гневът.

— Имал ли е вече жена?

— Не знам — наежи се тя, все пак извадена от равновесие. Не биваше да му позволява да влиза под кожата й с думите си както навремето, когато беше едва на шестнайсет, а той я предизвика да докаже уменията си в стрелбата с лък. Къде бе останала мъдростта на годините?

— Вие сте негова съпруга, пък не знаете? — попита Нойонболод. Мандухай си заповяда да се стегне. Преглътна първия отговор, който й беше на езика — ядовитата забележка, че това изобщо не го засяга, и смени тактиката. Чрез нея понякога успяваше да го обезкуражи и да го накара да млъкне. Така че, вместо да се смути или разгневи, тя се насили да се усмихне и понижи глас, кратко и дружелюбно.

— Много неща не знам, Нойонболод. Не го надзиравам денонощно, нито го разпитвам постоянно какво е правил. В крайна сметка вече не е дете, а мъж.

Той се подсмихна и вдигна чаша към нея, за да отдаде признание на находчивостта й. Мандухай съзнаваше, че трябва да остави нещата така и да насочи отново разговора към Средното царство, ала въпреки небрежната си маска все още вреше и кипеше вътрешно, задето той така точно намираше болните й точки подобно на лечител, който търсейки по-дълбоки рани, не се подлъгва по зарасналата плът. Очевидно трябваше да промени вида на отношенията си с Бату-Мунке. Време беше, несъмнено, ала въпреки това тя изпитваше страх. И понеже при срещите си с Нойонболод никога не се задоволяваше само да избегне удара, както направи току-що, а винаги се стремеше да му отвърне, и понеже това я предпазваше от мисълта за други неща, до които той се беше докоснал, тя изтърси:

— И аз бих могла да ви попитам същото.

Той остави чашата си.

— Няма да посмеете.

Разбира се, не би могъл да каже нещо по-подходящо, за да я накара да продължи. Мандухай го отдаде на ферментиралото мляко и на празничната ракия, на това, че той я беше ядосал, макар тя от седмици да се радваше, че ще го види отново, на обстоятелството, че животът й по един или друг начин се намираше пред решаващ поврат, и докато търсеше нови и нови извинения за себе си, устата й се отвори и изрече:

— А вие имали ли сте вече жена, Нойонболоде?

Той не се беше женил. Знаеше го, защото се беше осведомила. Не от него. Никога от него. Нойонболод я погледна и тя разбра, че е прекрачила границата, изпита съжаление, вина — но същевременно и безгранично ликуване. В този мъж имаше нещо, което я раздвояваше вътрешно: разголваше както най-добрата, така и най-лошата й страна, изгаряше я както по времето, когато хем смяташе, че той иска да я използва, за да дойде на власт, хем, напротив, виждаше в негово лице единствения си истински приятел в двора на Мандул хан.

Открай време не беше способна да сведе първа очи, когато той я гледаше, не го стори и сега. При все това следващото, което направи Нойонболод, я изненада. Тъй като беше хатун, а не само съпруга на хана, Мандухай седеше вляво от Даян хан, но все пак на почетното място, вместо откъм женската страна. Бидейки почетни гости, Нойонболод и новият предводител на „Трите стражи“ бяха заели местата си на същия одър. Нойонболод седеше съвсем близко още когато започнаха разговора и постепенно се накланяше все повече към нея. Така че изобщо не се затрудни да я сграбчи, да я притегли към себе си и да я целуне по устата. Това беше целувката, която тя не си бе позволила почти двайсет години, и сега, когато усети устните му върху своите — топли, твърди и настойчиви, не можеше да направи друго, освен да й отвърне. Открай време не й беше възможно да остане равнодушна към Нойонболод. Страстно отхвърляне или съгласие, други възможности между тях двамата нямаше.

Тя всмука целувката му в себе си като самия живот, живота, който никога не бе имала и никога нямаше да има. После разумът й отново се включи и тя го отблъсна. Както винаги по време на празник, в голямата юрта цареше шумотевица, ала разговорите около тях бяха замлъкнали и тя усети смаяните погледи върху себе си. Единственият, който не изглеждаше уплашен, беше новият предводител на „Трите стражи“. Първоначалната му изненада отстъпи пред широка усмивка.

— Да, имал съм — прегракнало отвърна Нойонболод, стана и си тръгна. Чак когато той стигна до входа на юртата, тя си даде сметка, че там стоеше и Бату-Мунке, явно току-що влязъл. Лицето му беше бледо като платно.

 

 

— Май всички си пийнахме повечко — каза Мандухай на Бату-Мунке, когато най-сетне останаха сами. Още усещаше устата си разранена. Едва устоя на изкушението да опипа устните си. — По-добре да смятаме всичко изречено или случило се за неизречено и не случило се.

— Но се случи — възрази Бату-Мунке. Не я поглеждаше. Стоеше пред огнището и добавяше цепеници и съчки, обърнат с гръб към нея. — И беше изречено.

Прав беше. Всичко бе станало по нейна вина. Трябваше да се въздържи и да не зададе последния въпрос. Знаеше го и въпреки това зададе въпроса, а после не само допусна Нойонболод да я целуне пред всички, ами и отвърна на целувката. Това беше най-лекомислената, най-себичната и най-безотговорната постъпка, която си бе позволявала някога, а вече нямаше извинението, че е млада и неопитна.

— Аз съм виновна — каза Мандухай. — Имаш пълното право да се гневиш.

Той стана, изтупа ръцете си, обърна се към нея и с изненадващо спокойствие изрече:

— Знам.

Тя изпадна в недоумение. Щеше да знае какво да каже и какво да направи, ако Бату-Мунке беше ядосан, ако я обвиняваше или беше просто тъжен и отчаян, но сега думите замръзнаха неизречени в гърлото й при вида на спокойното му, безизразно лице.

Да, той наистина не беше вече дете.

— Няма да се повтори никога — промълви тя, търсейки истината, която той би приел. — Ти си моят съпруг.

Лицето му потръпна, решителността се смеси със съжаление.

— Още не — каза Бату-Мунке. — Обаче ще бъда. Не днес, но скоро. След като ти докажа, че съм достоен за теб, Мандухай. Ще видиш.

 

 

Изминаха няколко дни. Щом се събуди, тя установи, че той е напуснал стана с малък отряд, за да тръгне на война с Исама. Вестта й донесе един соколар, който й връчи и подарък от младия й съпруг — младо орле, нетърпеливо да хвръкне.