Таня Кинкел
Мандухай (21) (Великата царица на монголците)

Двайсета глава

Измина повече от година, докато Златния принц най-сетне призна безперспективността на похода си срещу китайците, и то само защото Мандул хан отказа да му изпраща повече коне и хора и категорично му заповяда да се върне у дома, или ще бъде заменен с друг наследник.

— Той все още вярва, че се е спънал в планини. А всъщност са били само къртичини. Единствената причина никой през това време да не го е предал и продал на китайците е, че те не са го сметнали за достатъчно ценен, за да обявят парична награда за главата му — каза Нойонболод на Мандухай.

В момента тя беше заета да търси кон, на който малкият син на Баян-Мунке да се учи да язди. Тази работа нямаше да бъде лесна. Никой не бе успял да скрие изумлението си, когато Шихер, след многократни подканвания, най-после пристигна с момчето в стана на Мандул хан. Детето беше само кожа и кости, болнаво, с оток на гърба, който приличаше на гърбица.

— За всичко е виновна дойката! — заяви тогава Шихер и избухна в сълзи, виждайки потресените физиономии. Както се оказа, тя оставила момчето в ръцете на неговата дойка, жена от племето Балакчин, на която се отплащала с добитък и понякога — с няколко медни монети. — Той все плачеше, пък аз не исках да сбъркам нещо, та си рекох, ако вземе да умре, няма да ми е много тъжно, понеже няма да съм го опознала. Освен това, виновен е и моят съпруг, защото не изпращаше на мен и баща ми повечко от богатствата си. Златен принц, ха! Не съм аз виновна! Само да е посмял някой да ме упрекне!

— Едно е ясно — каза Йехе Хабарту, след като хвърли поглед на момчето, — ако това дете не беше нейно и ако беше подхвърлила чуждо, само и само за да твърди, че има отроче от клана Борджигин, то тя, колкото и да е глупава, щеше да подбере някое по-здраво. Значи то наистина е син на Баян-Мунке. Е, както изглежда, скоро ще умре и тогава, надявам се, ще се отървем от тази неудобна за клана Борджигин персона. Щом се върне, Златния принц ще я прогони.

Обаче момчето не умря. След пристигането му Мандухай попита как се казва и от майка му узна, че още не му е направена церемония по даване на име, макар отдавна да бе надхвърлило подходящата възраст.

— Смятам, че не си струва да се прахосва име от клана Борджигин заради един малък урод — отбеляза Мандул хан.

Мандухай беше първият човек, който подстрига косата на детето, нарече го Бату-Мунке и го прибра в юртата си.

Момчето спеше винаги с отворени очи — такова чудо не бе чувала досега. Обаче тя се радваше, че изобщо спеше. Когато беше будно, очите му бяха толкова дълбоко хлътнали в орбитите, че не можеше да се разбере какъв е цветът им. Дори през пролетта то лежеше през повечето време, свито на кравай в леглото си, тихо скимтейки, сякаш му беше студено, и трепереше ужасно, макар че планината от кожи, които тя разстилаше върху него, заплашваше да го смаже. Скоро й направи впечатление, че детето почти не можеше да говори и не разбираше най-обикновени неща, например защо тя иска да му обуе ботушите. Когато видя мършавото му телце, по което нямаше не само тлъстинка, но дори и месо, а цялата му кожа беше разранена, й се прииска да удуши Шихер. Как е могла така да занемари рожбата си, запита се тя.

Ако малкият не хленчеше насън, Мандухай нямаше дори да знае дали е заспал. Затова пък, когато беше буден, той, въпреки безразличието си към заобикалящата го среда, се контролираше и не издаваше никакъв звук. Звуци — това беше единственото понятие за шумовете, които издаваше това клето същество. Все още не приемаше нищо, освен кобилешко мляко, което му даваха като на едногодишно бебе.

Всички слугини отдавна се бяха отказали да се занимават с него и само клатеха безмълвно глава, виждайки как Мандухай го насърчава да направи няколко крачки, вместо все да пълзи като малко дете. Той не реагираше на предложенията й да му помогне. По някое време, след като тя вече почти се беше отказала, Бату-Мунке опита сам, ала постоянно се спъваше, блъскаше се във всичко, плетеше крака и падаше. Нужно му беше много време и все още използваше двете си ръце, за да се задържи прав, удряше се във всяко препятствие, защото изобщо не можеше да прецени пространството около себе си. Когато някой се изсмееше или дори само въздъхнеше дълбоко, той се хвърляше на пода и се правеше на умрял.

Не, Бату-Мунке не напомняше на Мандухай за собствената й загубена рожба. Нейният син беше здрав и силен, едно жизнено и весело дете с гъста къдрава коса, което посягаше към всеки предмет. При пристигането си това дете беше по-голямо от сина й и въпреки това дребно като него, с рядка, сплъстена коса, вечно течащ нос и изпито личице. Вече беше на повече от три години, а още не можеше да ходи, камо ли — да язди като всяко монголско дете на тази възраст. Налагаше се непрекъснато да го носят на ръце. Ала тя беше единственият човек в стана, когото той възнагради с първата си лека усмивка. Нощем Мандухай го вземаше в леглото си, защото малкият трепереше неудържимо въпреки топлите дрехи, така че той да усеща кожата й, топлината й, когато протегнеше ръчички или потъркваше буза в нея. Явно топлината му даваше нещо, на което още не смееше да се довери, но което приемаше, а по някое време започна сам да се вкопчва в нея, да търси близост, да се гушка, така че тя едва успяваше да помръдне. Това си беше напредък, макар че той не показваше нещо да се е променило за него, като се изключи леката усмивка, и Мандухай черпеше смелост от тези малки успехи.

Но малкият все така не проговаряше.

— На всичкото отгоре това дете е глупаво, глупаво като майка си — въздъхна ханът и изрази надежда, че следващият син на Златния принц ще бъде по-читав. За щастие предимството на първородния син не съществуваше при децата на Вечното синьо небе. Напротив, при няколко живи деца по правило се избираше за наследник най-малкият син, защото той стоеше най-близо до огнището на родителите след смъртта им.

Мандухай не пропускаше да забележи как очите на детето следяха хората, говорещи около него, и как трепваше всеки път, когато някой го наричаше глупак. Бату-Мунке не можеше да говори, но, както изглежда, разбираше всичко, което говореха другите. Тя свика всички знахари в стана и ги попита как да се помогне на дете с изкривени кости. Сайхай, жената на един от нейните телохранители, разказа, че навремето помогнали на по-големия й брат с целебни мехлеми и внимателно масажиране със загрята сребърна паничка.

— Детските кости още не са втвърдени — каза жената.

Така Сайхай беше избрана за гледачка на момчето и започна да го масажира ежедневно, а Мандухай правеше всичко възможно, за да прекарва по няколко часа на ден с него. Когато излизаше да язди, го вземаше със себе си, увит в шал, в какъвто обикновено носеха много по-малки деца; щеше да мине доста време, преди той да се научи да седи изправен на кон, ако изобщо някога се стигнеше дотам. Той не беше нейно дете и никога нямаше да замени нейния Рунтавелко. Но това момченце отказваше да умре, а родителите му явно не знаеха какво да правят с него, защото при епизодичните си опити да го види Шихер бързо-бързо побягваше. Мандухай му пееше песнички, които не беше пяла след смъртта на сина си, и му разказваше шепнешком някои от приказките на Лалугера — Ма Дзин, за когото не знаеше дали е жив, или мъртъв.

Малкото телце постепенно се закръгли, а грижите на Сайхай помагаха на гърба му, макар че издутината личеше ясно и след една година. Но той проговори. Не говореше много, но изразяваше в пълни изречения това, което казваше. „Устата ме боли от горещия чай“, а не като другите малки деца „чай горещ, уста боли“. Мандухай се изпълваше с гордост.

— Добре де, може да не е чак толкова глупав, за какъвто го мислехме — каза Ишиге, — но си остава грозник. А пък баща му изглежда толкова добре! Смяташ ли, че ханът ще позволи на Баян-Мунке, като се завърне, да прогони тази тъпа гъска Шихер и да се ожени за мен? Знам, знам — побърза да добави тя, — че един ден той ще трябва да се ожени и за теб или за Йехе Хабарту. Кълна ти се, че винаги ще бъда любезна и ще се подчинявам, ама наистина не понасям вече да не съм омъжена! Колко още трябва да чакам?

Въпросът на Ишиге получи отговор, различен от очаквания. Безславната година, през която Златния принц се опитваше напразно да разпали въстание в Средното царство и да го използва като предмостие за ново нахлуване, не само съсипа търговските връзки, но и накара племената от „Трите стражи“ да преминат изцяло на китайска страна, за да не бъдат изолирани дългосрочно и уморени от глад. За разлика от северните монголци те вече нямаха обичай да се изхранват само от животните си и от техните продукти. С цел да се сдобри с тях Мандул хан предложи дъщеря си Ишиге за жена на един от техните князе; вместо да изпадне във възторг от възможността да се свърже чрез женитба с клана на праотеца, въпросният княз най-напред се зае да преговаря за зестрата — факт, говорещ красноречиво за размера на щетите, които Златния принц бе нанесъл на авторитета на клана Борджигин.

— Навремето и праотецът Чингис хан не се е радвал на уважението на клановете — обясни Мандухай на детето Бату-Мунке. — Когато още се наричал Темуджин, веднъж дори изпаднал в беда и го пленили, та бил принуден да слугува на враговете си, също като моя Лалугер, за когото ти разказах. Ето, виждаш ли как човек може да се издигне от прахта чак до звездите. Но трябва да направи нещо за това. Всеки ден, с всеки удар на сърцето. Така че по-добре си изяж чорбата, нищо че е изстинала! Утре няма да има овнешка чорба, а само извара.

Най-сетне конни пратеници известиха за скорошното пристигане на баща му. Мандухай не беше никак щастлива от тази перспектива — рядко се случваше такова единодушие между сърцето и ума й. Тя не се заблуждаваше: през последната година беше започнала тайно да се надява, че Златния принц няма да се върне от граничния район, макар че в този случай Мандул хан я беше заплашил с тежки последствия. В мирна епоха, със сигурни граници можеше да се даде време на младите мъже като Баян-Мунке да израснат до висотата на своите отговорности. Но вместо да бъде от помощ на хана, както можеше да се очаква от един способен да носи меча син, при това — осиновен, той не само бе започнал този безсмислен поход, но и го беше продължил, докато се превърна най-напред в главоболие, а после — в посмешище за монголците. Да не говорим за името му сред китайците. Беше се провалил и ако действително станеше хан, никога нямаше да успее да отнеме властта от тайджи и да изпълни със съдържание титлата велик хан, както не бе успял и Мандул. Такъв като него не би съумял да обедини децата на Вечното синьо небе.

Така че тя имаше основателни причини да не понася Баян-Мунке, ала трябваше да признае пред себе си, че не понасяше и перспективата да му върне сина. Може би той щеше да бъде все така безразличен към детето, както беше Шихер. Но не биваше да се разчита на това. По-лесно беше да забравиш отсъстващо кърмаче, отколкото присъстващо четиригодишно момче. Никой не можеше да отрече правото на бащата да решава кой да отглежда сина му. Разбира се, тя би могла да го помоли, но дори да беше съзрял през последната година и да гледаше на разправията си с нея в по-благоприятна светлина, без да се тревожи за наранената си суетност, Баян-Мунке нямаше причина да й даде сина си, защото сам знаеше, че хората не правеха нищо даром.

Когато Нойонболод й каза, че китайците дори не са си направили труда да определят парична награда за главата на Златния принц — нещо, за което досега можеше да претендира всеки що-годе успешен монголски военачалник, тя отвърна само: „Жалко“, без да уточни дали имаше предвид спадналия авторитет на Златния принц или обстоятелството, че той беше на свобода, а не в плен. Това беше най-откровеното признание за желанието й, което си позволи. Не можеше да каже на Нойонболод на какво всъщност се надяваше. Той сигурно смяташе, че сега двамата най-после искат едно и също нещо: ново уреждане на наследяването, при което Мандул хан да отнеме на Баян-Мунке титлата Златен принц и да я даде на някой друг. Естествено, Нойонболод имаше предвид себе си, защото на малкия Бату-Мунке щяха да му трябват поне още десет години, докато бъде в състояние да борави с меча и докато се разбере дали ще се метне на баща си или ще стане един по-добър мъж. Мандухай беше наясно, че девет от всеки десет мъже в стана щяха да се съгласят с Нойонболод, а десетият щеше да каже „не“ само защото се надяваше сам да бъде обявен за настойник на детето хан.

Вместо това в главата й се въртеше друго решение на въпроса с наследяването и макар да не беше внезапно хрумване, то още не беше и узрял план. Това желание изкристализираше и се оформяше дълги години в нея, а тя го бе разбрала в цялата му яснота, когато отиде при Мандул хан, предложи му да прати да доведат Шихер и сина й, а после Йехе Хабарту й заговори за новото начало. Оттогава посвещаваше много време на размишления и се чудеше дали не преследва някаква безумна химера подобно на Златния принц, когато бе тръгнал срещу Средното царство. Нямаше обаче с кого да сподели мислите си. Най-малко пък — с Нойонболод, и все пак тя съзнаваше, че осъществяването на въпросната мечта би било невъзможно без него.

Навремето, когато Бег-Арслан и Исама дойдоха при Мандул хан, Нойонболод пренебрегна молбата й за помощ и забави завръщането си — дали защото смяташе, че нито ханът, нито тя трябва да схващат послушанието му като нещо разбиращо се от само себе си, дали защото мислеше, че този път отново е неин ред да докаже на какво е способна, поставена между два огъня. Веднъж тя го попита какво щеше да стане, ако при завръщането си беше открил, че ханът я е обвинил в предателство и екзекутирал по искане на Бег-Арслан или заради гнева си към нейния слуга Ма Дзин.

— По същия начин можехте да ме попитате какво бих направил, ако диамантът се окаже стъкло и се счупи — отвърна той.

— Искате да кажете, че няма да ви е грижа за парченцата стъкло, защото камъкът ви е разочаровал, а е трябвало да бъде диамант?

— Искам да кажа, че това нямаше да се случи, защото диамантът издържа на всякакъв натиск, а моите очи са достатъчно добри, за да разпознаят един диамант — поясни той. — Макар постоянно да се порязвам на него. По това си прилича с парченцата стъкло.

Междувременно тя беше почти убедена, че Нойонболод няма нищо общо със смъртта на сина й. Това й носеше облекчение, но не означаваше, че той въпреки това не желае титлата хан. Пък и как би могъл да не я желае? На негово място и тя щеше да иска същото. На негово място, мислеше си понякога Мандухай, тя нямаше да си прави труда да намира млада жена за хана, а от самото начало щеше да се съюзи с Йехе Хабарту, която в крайна сметка щеше да се съгласи да управлява заедно с него.

Ако тя беше на мястото на Нойонболод, а той — на мястото на Мандухай, кой знае дали щеше да му прости някога за онова, което очакваше от бъдещето, докато се взираше в пламъците на огнището и искаше да принуди небето да й даде нещо небивало досега.

Но Мандухай не можеше да му каже тези неща, затова го попита дали смята сивата кобила, чиито уста и зъби проверяваше в момента, за достатъчно кротка да носи на гърба си дете, което се затруднява да язди.

— Не смятам, че кротостта има значение, не и с това дете.

— Бату-Мунке не е глупав — кипна Мандухай. Нойонболод вдигна примирително ръце.

— Не съм казал това. Но той е син на един Златен принц, напълно загубил авторитета си, освен това минава за инвалид. Ако падне от коня, а той ще падне, както падат в началото всички начинаещи и Големите носове, хората няма да виждат в негово лице поредното момче, паднало от коня. Ще си спомнят, че остарелият Чингис хан е паднал от коня и след девет дни е умрял. Ще видят в това поредното доказателство, че Златната наследствена линия вече не може да създава добри синове, и ще го схванат като лошо предзнаменование. Ако държите на детето, упражнявайте го да язди далеч от чуждите очи, докато се научи да седи уверено и да не пада, а дотогава го пренасяйте във върбова кошница, когато сменяте мястото за стануване.

Всичко това беше разумно и смислено. Тя му благодари свенливо.

— Мандухай — със сериозно изражение подзе Нойонболод, — фактът, че се грижите за малкия, ви прави чест; представям си какви рани лекувате по този начин, но все пак помнете, че Бату-Мунке не е ваш син.

— Повярвайте ми — отвърна тя и за кой ли път си помисли, че той със сигурност би я намразил, ако осъзнаваше истинския смисъл на отговора й, — че нито за миг не забравям това.

 

 

Когато пристигна най-после в стана на Мандул хан, Баян-Мунке водеше със себе си много по-малко на брой мъже от тези, с които бе тръгнал, затова пък го придружаваше нова група — южняци от бойците на Бег-Арслан. Значи тайджи му беше предоставил част от хората си, та никой да не го обвини, че не е подпомогнал Златния принц според възможностите си.

След завръщането си Баян-Мунке обичаше да демонстрира достойно, вглъбено поведение и говореше публично за героизма на загиналите, което до известна степен му възвърна симпатиите на хората от стана. С изключение на съпругата му. Той не изпадна ни най-малко във възторг, че я заварва тук, а караницата между двамата се чуваше надалече.

— Това нещо… Това да е мой син? Това?! Ти си ми пробутала някакъв урод, признай си!

— Той е твой син и е също толкова отвратителен като теб! Защо ли баща ми не те удави, когато Самур гунджи те изпрати при нас!

— Мандухай хатун — попита я малкият Бату-Мунке само ден след като разказът за скандала беше обиколил целия стан, — какво значи урод?

— Това е дете, което умее да разговаря с животните — отвърна тя, а мислено пожела да удуши Баян-Мунке. — Като в приказката за момчето, отгледано от вълчица, помниш ли?

Все пак Баян-Мунке не реши да промени завареното положение — Сайхай продължи да се грижи за момчето и то си остана под крилото на Мандухай. Но пък помоли Мандул хан да му разреши да изгони Шихер, ала ханът, който бе очаквал от завръщането на Златния принц радости, а не нови главоболия, мрачно отвърна:

— Някои владетели са принудени цял живот да се примиряват с неприятни женоря. Смятай този брак за трупане на опит. Ако и след година не си в състояние да живееш с нея, тогава може би ще ти разреша, но не искам да приказват, че моят Златен принц не желае да изпълнява една от задачите на мъжа и че се проваля още при първия опит!

Дали неуспехът на юг беше поуплашил Баян-Мунке, или не, но той прие решението на хана и престана да настоява за незабавното разтрогване на брака си. Затова пък започнаха все по-често да го виждат в компанията на Йехе Хабарту — не само когато тя придружаваше него и хана, но и когато излизаше на лов или организираше борби с неколцина свои съратници. Нищо не нарушаваше благоприличието, никога не оставаха сами; тя му ръкопляскаше, докато той и приятелите му, облечени в късите панталони на борците, изпробваха силите си. Но, разбира се, всички знаеха, че един ден Баян-Мунке ще трябва да се ожени за една от двете съпруги на хана, и приемаха това за сигнал, че вече е направил избора си. Съответно все повече молители се обръщаха към Йехе Хабарту. Мандухай дочу, че Исама отново бил забелязан пред нейната юрта, но за разлика отпреди тя отказала да разговаря с него, макар той да беше човекът на баща й в двора на хана. Един ден Йехе Хабарту нагласи нещата така, че двете с Мандухай да доят една и съща кобила. През първия месец, в който оставяха кончетата при майките им, за целта бяха необходими поне двама души, още по-добре — трима. Един — да държи кончето близо до кобилата, втори — да подлага ведрото почти до цицките на вимето, та да не се губи от млякото, и трети — да дои. Йехе Хабарту хвана здраво кончето, а Мандухай сложи ведрото на земята.

— Още не е късно — каза тя на Мандухай. — Но много скоро ще бъде. Стане ли веднъж хан, няма да мога да го убедя, че се нуждае и от двете ни. Предпочитам да си с мен вместо против мен, малка сестро.

— Аз пък си мислех, че сме прокълнати да бъдем врагове — отвърна Мандухай. — Не беше ли това първото, което ми каза?

Йехе Хабарту махна пренебрежително с ръка. Нервното безпокойство, което излъчваше след посещението на баща си, беше изчезнало. Сега отново бе самоуверена и пламенно вярваща в бъдещето.

— Много вода изтече в Орхон оттогава. Навремето ти ми предложи съюз и аз се съгласих. Не забравяй: не съм аз тази, която после пося недоверие помежду ни и изрече горчиви думи.

Мандухай погледна към кобилата, на която винаги трябваше да се оставя достатъчно мляко, за да храни още месец кончето си. После щяха да я отделят от него — така постъпваха с всички млечни кобили, но да продължат да я доят, защото редовното доене осигуряваше притока на така ценното мляко. Мандухай започна да стиска внимателно цицките. Вероятно Йехе Хабарту смяташе, че ако я спечели и двете застанат открито на страната на Баян-Мунке, ще отстрани веднъж завинаги Нойонболод като съперник за наследяването. Добра стратегия. Ала свободната ръка на първата съпруга изведнъж се оказа върху тила на Мандухай и това й напомни, че проблемът между тях никога не се беше свеждал само до предимствата и щетите на съюзите. Де да беше толкова просто! Искаше й се да не бе виждала в лицето на Йехе Хабарту нещо повече от съперница.

Косата на Мандухай беше вдигната нагоре и вързана с най-обикновена кърпа, както беше разумно, за да се пази от опашката на коня и от конските мухи, но така тилът й оставаше оголен. Тя усещаше всяко връхче на пръстите на Йехе Хабарту, които галеха кожата й.

— Нека опитаме още веднъж, малка сестро. Един хан, ръководен от нас двете. Един по-добър хан.

— Щом ще е ръководен от теб, не може да бъде по-добър — отвърна Мандухай. Искаше да прозвучи обвинително, ала гневът й я предаде и вместо това прозвуча тъжно. Частица от нея все още се беше вкопчила във вероятността да се е лъгала, а убеждението, укрепвало в нея през годините, да се окаже погрешно. Тя нямаше доверие на Йехе Хабарту, но още по-малко вярваше на мъжа, който, чувствайки се притиснат, бе заявил, че може да й даде последната част от търсеното обяснение. Имаше само една възможност да узнае истината и трябваше да я използва сега.

Ръката на Йехе Хабарту замръзна.

— Как можеш да говориш така? — попита с откровена обида в гласа.

Мандухай пусна кобилата и се обърна към нея.

— Ти позволи на Исама да те изнудва, сестро — отвърна тя. — Той ти е противен, което не ме учудва, и въпреки това се срещаше с него отново и отново, още от момента, когато баща ти го доведе тук. През последната година дори го приемаше в юртата си без свидетели. Ако се бе подлагала на такава опасност заради един бъдещ хан, щеше да е неразумно, но все пак разбираемо. Но заради обикновен мъж от дружината на баща ти, който на всичкото отгоре имаше нисък ранг сред воините на нашия съпруг и беше принуден да напусне стана в немилост? Никога. Не и ти. Не и ако няма крайно основателна причина за неговата власт над теб.

— Баща ми — припряно обясни Йехе Хабарту, — баща ми е причината. Знаеш, че без подкрепата на моя баща ханът отдавна щеше да ме е прогонил. Аз завися от баща си, а той ми заповяда винаги да се вслушвам в Исама.

Мандухай стана от малкото столче, на което седеше, взе кончето от ръцете на Йехе Хабарту и го пусна да се разхожда.

— Твоят баща никога не би ти заповядал да се излагаш на опасност заради Исама. Знаеш ли, запитах се от къде на къде Бег-Арслан е взел на служба един от нашите воини, който на всичкото отгоре няма никакви препоръки, освен че е изгонен от Мандул хан. Запитах се, а вчера попитах и него, макар да ми е толкова противен, колкото и на теб. Той казва, че ти си се застъпила за него пред баща си. Защо да го правиш? Не ми казвай, че си го съжалила. — Всяка изречена дума причиняваше болка на Мандухай; струваше й се, че ще полудее, защото каквото и да следваше, то щеше да бъде ужасно.

— Той лъже — отвърна Йехе Хабарту. — Настроил се е срещу мен, защото търпението ми се изчерпи и престанах да го приемам, затова лъже и ме очерня пред теб. Как можеш да вярваш дори на една дума от мъж, който те мрази?

— Не те обвинявам, казвайки, че си убедила баща си да го вземе на служба, сестро. Воините от стана на Бег-Арслан вече потвърдиха този факт — каза Мандухай. Задушаваше се, сякаш някой я стискаше за гърлото, в очите й пареше. Още се надяваше да се намери някакво друго обяснение, само не и това, което вече се бе оформило парче по парче. — Но ти си права. Той нямаше да ми каже това, ако не ти беше бесен, задето отскоро си престанала да го приемаш. Смята, че възнамеряваш окончателно да се отървеш от него, щом станеш хатун на следващия хан, и колкото и да ме мрази, явно поставя над всичко желанието си да оцелее.

Тя не беше успяла да изкопчи друго от Исама, който първоначално се бе изненадал от светкавичната й атака и се почувства притиснат до стената, ала се окопити сравнително бързо. Само повтаряше, че заслугата за наемането му на служба при Бег-Арслан била на Йехе Хабарту, и нека Мандухай да я попитала защо. Ако получела отговор, така им се падало и на двете, ако ли не — това не го засягало.

— Ти изобщо си нямаш представа колко те мрази! Откакто го засрами пред всички и уби жена му, мечтае да ти отмъсти на всяка цена. Би направил всичко, чуваш ли, всичко! Не бива да вярваш на такъв човек дори когато ти казва, че небето е синьо.

Мандухай сложи двете си ръце върху раменете на Йехе Хабарту, както беше направила в деня на сватбата си, когато я срещна за първи път.

— Но небето е синьо. Я ми кажи, какво е това нещо, което даде власт на Исама, че да те принуди да го допуснеш в леглото си?

По челото на Йехе Хабарту бяха избили капчици пот. Тя също беше вързала косата си с кърпа, но явно смяташе по-късно да приема посетители, защото бе начервила бузите и устните си. Червеният цвят се очертаваше ярко върху пребледнялото й лице.

— Добре де, добре — каза тя. — Той ми беше любовник. Това ли искаше да чуеш? Толкова ми беше дотегнало да нямам мъж в леглото си, че не исках повече да чакам бъдещето, което може би никога няма да настъпи. На теб може да ти е било достатъчно навъсеният стар мъж да те опипва от време навреме, но не и на мен. Беше грешка, признавам. И той ме накара да платя скъпо за тази грешка. Отдавна исках да сложа край на тази недостойна връзка, но той ме държеше в ръцете си, та затова едва сега събрах кураж да го направя — сега, когато Златния принц взе решение в моя полза.

Добро, правдоподобно обяснение, като се изключи едно обстоятелство. Мандухай най-после почувства как в нея се завръща гневът, който отдавна бе очаквала. Да я смятат на всичкото отгоре и за лековерна — това беше капката, от която чашата преля. Тя затегна хватката си около раменете на Йехе Хабарту, за да я заболи.

— Ти никога не би избрала доброволно Исама, ако целеше само да запълниш леглото си. Знам какво искаш, Йехе Хабарту. Знам за какво копнееш. Исама? Не ме карай да се смея!

През всичките тези години тя винаги се бе обръщала към първата съпруга със „сестро“, защото прякорът, който Мандул хан й беше дал, бе подигравателен. Мандухай знаеше, че Йехе Хабарту така и не беше преглътнала унижението постоянно да я наричат пред всички „Голям нос“. Йехе Хабарту потръпна и присви очи, чувайки го от нейните уста.

— Наистина ли знаеш, Мандухай? Наистина ли си наясно? Съмнявам се. Докажи ми го!

Мандухай я пусна.

— Имала си нужда от някой, който да не вижда вече бъдещето си в свитата на Мандул хан. Някой, който да е зависим от твоята препоръка пред баща ти и който има причина да ме мрази. Както сама каза, той е искал да ми отмъсти, и то на всяка цена. Защо това обстоятелство е било толкова важно за теб, ако не си била готова да платиш исканата от него цена?

Кобилата и кончето й отдавна се бяха отдалечили, а двете жени продължаваха да стоят една срещу друга като два ледени блока и да се гледат втренчено. Най-голямата битка на волята, която някога щеше да се състои помежду им, се разиграваше в пълно мълчание. Накрая Йехе Хабарту отстъпи и с прегракнал глас изрече:

— Ставаше въпрос за всичко, което щях да получа от бъдещето, в замяна на един живот. А това можеше да е твоят живот. Първоначално той смяташе да направи точно това. Толкова те мразеше! Но, разбираш ли, аз не исках да те загубя. А пък един човек, докато няма име, още не е човек. И без това сигурно щеше да умре — нали знаеш колко бързо става това при бебетата. Виж какво: всяка дума, която съм казала преди това и след това, беше истина, Мандухай. Трябва да бъдеш до мен. Така ще ни бъде лесно да убедим Баян-Мунке, че ще се наложи още по-бързо с две царици, отколкото с една. Дори можеш пак да имаш…

— Ако още веднъж произнесеш в мое присъствие думата „дете“ — прекъсна я Мандухай, — няма да доживееш до залез-слънце.

— Той искаше да те убие, повтаряше го непрекъснато, а аз ти спасих живота — упорстваше Йехе Хабарту в опита си да я убеди, а в очите й се четеше отчаяние. И това беше най-лошото според Мандухай. Йехе Хабарту вярваше в това, което казва. Вероятно си го беше внушавала, ден след ден, нощ след нощ, откакто бе възложила на Исама да убие младата дойка и сина на Мандухай.

— Моят живот никога не е бил в твоите ръце.

— Моят живот също не е в твоите — отсече Йехе Хабарту, а в погледа й отново припламна старата страст. — Ако се опиташ да ме обвиниш публично, ще отрека всичко и ще кажа, че просто ревнуваш, понеже Баян-Мунке се е спрял на мен. Златния принц лично ще потвърди, че си му се натрапвала по време на лов и че те е отблъснал. А пък Исама няма да си признае никога. Така сам би се осъдил на смърт. И то на ужасна смърт, както знаеш: бидейки отговорен за кончината на сина на нашия съпруг, ще го принудят да глътне нажежено желязо. Все едно от какво се опасява, че мога да му сторя в бъдеще, той е наясно какво да очаква от хана още сега, в случай че признае.

— Свърши ли? — попита Мандухай. Усещаше бученето на кръвта в ушите си, а сърцето й биеше толкова силно, че почти заглушаваше гласа на Йехе Хабарту. Беше си представяла, че когато най-после предположението й бъде потвърдено — недвусмислено и без капчица съмнение, то всичко, което трябва да направи след това, ще бъде лесно, но сега осъзна, че се е заблуждавала. Тя се взря в устните на Йехе Хабарту, които продължаваха да се мърдат.

— … и ще разбереш, че ще е най-добре да се правим, че тези думи никога не са били изричани между нас. Ще ти дам време, обещавам, и когато си готова за съвместното ни бъдеще…

— Свърши ли? — повтори с режещ тон Мандухай, този път извисявайки глас, така че първата съпруга не можеше да си прави оглушки.

— Помисли си — каза Йехе Хабарту, протегна отново ръка, но я отдръпна, срещайки втренчения поглед на съперницата си и си тръгна. Мандухай изчака един час. През този един час тя извика в паметта си всички подробности, които й бяха останали от сина й: малките му ръчички, посягащи към лицето й, миризмата на детската пот в къдриците му, как звучеше гласчето му, когато гукаше и се захласваше от смях, и как — когато плачеше. След още един час тя седна пред своята юрта, където се появи Исама, точно както бе очаквала. Изненада се само, че не беше дошъл по-бързо.

— Не знам какво ви е казала тя, но ви уверявам, че идеята беше нейна…

Щом го погледна, тя се изпълни с увереност, че един ден ще види трупа му обесен на дърво насред степта, също като Есен. Но не сега. Когато ръката и главата са извършили престъпление, първо се наказва главата. И то от същата ръка, която е извършила първото престъпление. Така беше справедливо.

— Тя ми каза само, че сте й досаждали, Исама — отвърна Мандухай. — Вие най-добре от всички мъже би трябвало да знаете какво ужасно прегрешение е прелюбодеянието. Ами опитът ви да посегнете насилствено на съпругата на хана? Ако това се разчуе, Бег-Арслан няма да ви защити. Напротив. За него ще бъде удоволствие лично да одере кожата на мъжа, поискал да обезчести дъщеря му, преди Мандул хан да го е сторил.

Той пребледня.

— Тази стерва! Нищо не е… това е…

Лесно беше да се прочете изписаната върху лицето му пресметливост. Той повярва, че Мандухай не е узнала от първата съпруга нищо повече от току-що казаното, защото беше близко до ума и приличаше донякъде на оправданията, до които прибягваше Йехе Хабарту. Разбира се, никога не би признал доброволно какво е направил и за какво е виновен, освен това. Един мъж като него, с неговия опит, би трябвало сам да стигне до логичното решение на въпроса. Ако не го направеше обаче, тя щеше да му помогне.

— Тя беше ужасно възбудена — каза Мандухай. — Толкова, че поиска да се довери на бъдещия си съпруг. На Златния принц.