Таня Кинкел
Мандухай (7) (Великата царица на монголците)

Шеста глава

От именуването на Мандухай до деня, в който тя за първи път в живота си пристигна в столицата на Средното царство, измина близо година и половина. Това се дължеше не само на огромното разстояние или на обстоятелството, че се наложи първо анамците и монголците да водят преговори за общото им пътуване по последната отсечка от Пътя на коприната, понеже това предполагаше огромно заобикаляне за хората от Анам: императорът, чието освобождаване беше причина за пътуването, бе пленник на хана, който заради новоизбухналата си вражда с Есен нямаше никакво намерение да го предаде на неговия побратим. Тя знаеше за кратката война между Есен и хана само, че баща й за пореден път отсъстваше, а на тържеството по случай завръщането му беше в мрачно настроение. После идваха и си отиваха все повече и повече куриери. Познаваха се по това, че носеха на врата си четириъгълни бронзови плочки, не водеха никого със себе си и никога не се задържаха дълго. Една нощ, след идването на поредния куриер, тя чу родителите си да си шепнат и долови откъслечни изречения: „Какво ще направи той, ако му откажеш?“ и „Той е като мечка, която разкъсва всичко.“ — фрази като „И да не е мечка, поне е ужасно голям вълк“ и „Златната наследствена линия“ се произнасяха с горчивина, но си оставаха неразбираеми за Мандухай.

Докато пристигне огромната свита с императора и започне най-дългото пътуване в краткия й живот, тя вече можеше да брои до хиляда. Научила се беше, както и всички деца, по следния начин: сложиха я пред гигантския кожен мях с току-що издоеното кобилешко мляко, тикнаха в ръката й бъркалка и й наредиха да бърка хиляда пъти в посока на движението на слънцето; после идваше ред на следващото дете, една от многобройните й братовчедки, да изпълнява същата задача, само че да бърка в обратната посока. Това продължаваше, докато млякото започне да пуска мехурчета и да ферментира, а когато най-после го прехвърляха в нов мях от козя кожа, а маслото оставаше в стария мях, получаваха няколко глътки за награда. Да, тя умееше да брои до хиляда и беше твърдо убедена, че сега към Средното царство с нея пътуваха много повече от хиляда мъже, жени и деца. Но тя беше най-малкото дете!

Така и не успя да зърне императора. Той прекарваше дните и нощите си в юрта, превозвана върху каруца; когато попита своя Лалугер дали това е, защото императорът е пленник, той отрече и каза, че, доколкото знаел, на императора му било предложено да язди, но това било под достойнството му — да го зяпат открито разни хора, които не се хвърлят по очи пред него, та затова предпочитал да се държи по възможност по-далече от чуждите погледи. Всичко това й се стори крайно неразумно. Да седиш в юрта, да пътуваш върху каруца и да се друсаш при всяка дупка, всеки камък и всяка лалугерска хралупа несъмнено беше къде-къде по-неприятно, отколкото да седиш на коня, да усещаш вятъра по страните си и да виждаш Вечното синьо небе над себе си.

— По-рано кожата на императора е познавала само най-изисканите аромати и масла — отбеляза Лалугера.

Тя се зачуди дали тези аромати и масла са като смолата, с която майка й вдигаше косата си по празници, за да я оформи на два огромни рога. Ала майка й яздеше като всички други разумни хора, макар че с напредването на пътя лицето й ставаше все по-мрачно. Мандухай си спомняше смътно за обзелото я безпокойство и за приказките за обезглавяване и смърт в онзи ден, когато Есен й беше дал име. Той бе заповядал на баща й да тръгне на това пътуване, толкова поне разбираше с детския си ум, и може би майка й не беше щастлива именно по тази причина. Може би на майка й не допадаше също, че Есен разговаряше с баща й като с дете.

Мандухай се упражняваше ежедневно с новата прашка и с лъка, които бе измолила от братовчедите си, а когато се надпреварваше да язди с другите деца, никой не можеше да я догони. Тези умения щяха да й бъдат от полза, ако пътуването станеше опасно. Нейният Лалугер продължаваше да изпада в ужас, когато я видеше да борави с оръжията, особено когато се целеше в птици или мишки, затова тя се опитваше да прави такива неща зад гърба му, което никак не беше лесно.

Струваше й се странно, че той така и не направи опит да се приближи до императора и неговата китайска прислуга, състояща се само от трима души — та нали те говореха същия език като Лалугера, а пък той не беше никак любопитен. Затова пък тя изгаряше от любопитство и се стараеше да научи колкото може повече от езика на Лалугера. Искаше да го накара да й каже, че по говора си вече почти не се различава от кое да е китайско момиче. Понякога изпитваше страх, че ще го загуби; че когато пътуването приключи, той ще размисли и ще остане със своя император вместо с нея, макар да беше нейният Лалугер, а не този на императора. Трябваше да му докаже, че няма нужда от императора, за да разговаря на собствения си език.

Веднъж тя се опита да се промъкне в юртата, където живееше императорът, като повдигне плъстената завеса, твърде хлабаво завързана от едната страна. Ала баща й бе разположил около императорската юрта пазачи, бдящи денем и нощем — откриха я и я върнаха.

— О, знам аз защо — каза Мандухай на по-голямата си братовчедка, на която се беше похвалила, че ще успее да зърне императора, а сега се принуждаваше да обяснява защо се е провалила. — В действителност императорът е ужасно грозен и всеки, който види лицето му, ще трябва да умре!

Лалугера й беше разказал една приказка, в която ставаше дума за нещо подобно. Братовчедка й повярва на думите й и историята за ужасната грозота на императора се разпространи из обоза — от децата към възрастните, докато стигна до ушите на майка й, която изнесе на Мандухай сериозно слово за недостойната същност на лъжата.

— А вие виждали ли сте императора, майко?

— Не.

— Значи и вие не знаете дали е лъжа — тържествуващо заяви малката.

— Мандухай — подзе строго майка й с поглед, който й придаде магически сили, сякаш преобърна цялото съдържание в главата на дъщеря си и го разпръсна на земята като при игра на кокалчета, — ти излъга! Никога повече не прави така. Ако китаецът те учи на такива работи, значи занапред няма да…

— Съжалявам — побърза да се извини Мандухай. Тя обичаше и уважаваше своите родители, както се полагаше, но сега, след като дойката й бе отишла да се грижи за новородения син на леля й, Лалугера беше единственият човек, който бе винаги на нейно разположение — сутрин той й миеше ръцете и лицето, а в дните, когато стануваха в близост до езера и реки, дори я къпеше вечер; той решеше косата й, той омотаваше пояса на робата й, той приготвяше билкова отвара, когато веднъж падна и си изби зъбче, той й разказваше приказки. Не можеше да си позволи да го загуби, затова додаде: — И той ми забрани да лъжа — и за по-сигурно натърти, че се срамува.

Мястото, където разположиха за най-дълго стана си, защото трябваше да изчакат пратениците от Анам, се намираше недалече от останките на висока и дълга стена с кула и няколко укрепления, всичко това изградено от жълто-червен камък. Досега Мандухай не беше виждала каменни постройки и те породиха някакво странно чувство у нея. Камъкът, от който се състояха, беше шлифован като дървото на юртените заграждения и въпреки това — твърд като всяка друга скала, която й беше известна. Що за хора бяха тези, които умееха да оформят камъка по този начин? И защо не бяха направили стената по-висока? Всеки ездач можеше да я прескочи, без да слиза от коня.

— Разказвали са ми, че граничните укрепления били започнати преди много векове, също и стената — обясни нейният Лалугер, — но така и не били довършени — нито на височина, нито на ширина. Материалът, от който е направена стената, не са скални отломки, а изпечени глинени тухли — същият, от който са построени къщите в столицата. Едно време по граничните укрепления дори нямало бойци. Е, сега е различно.

Той зарея поглед към кулите на крепостта и в гласа му се прокраднаха страх и копнеж. Горе стояха войници. Анамците още не бяха пристигнали, затова баща й бе предупредил най-строго всички в никакъв случай да не напускат стана без разрешение. Тя чу един от знаменосците да казва, че собствените му хора можели да смажат с малкия си пръст малобройните китайски войници, но баща й изпадна в гняв, което се случваше рядко; забрани подобни приказки и изръмжа следното предупреждение: никой да не е посмял да пренебрегва заповедите му, ако иска и занапред да живее в неговата сянка.

— Ами ако те ни нападнат? — попита майка й през нощта. — Ако направят това, от което се опасяваш, и ни нападнат, та да изглежда, сякаш ние сме убили техния император?

— Тогава ще ги отблъснем и ще победим — отвърна баща й, ала въпреки самоуверените думи в гласа му се прокрадна съмнение.

— Есен иска да те премахне от пътя си, без да наруши уж братската си клетва, мили мой. Затова ти възложи тази задача. Не желаеш да го осъзнаеш, но е така. Освен това той не иска да оцелее някой, който след няколко години да отмъсти за теб.

— Есен е моят побратим и тайджи. Аз съм неговият чинсан. Той има нужда от мен и се уповава на моята сила. Престани да виждаш мрак там, където го няма. В противен случай никога няма да заченеш втори син — заключи баща й.

Майка й замлъкна и повече не произнесе името на Есен по време на пътуването. На следващата сутрин вятърът довя гласовете на войниците от укрепленията, което ядоса неколцина от хората на баща й — онези, които знаеха езика на китайците. След малко и Мандухай разбра защо. Там, горе, войниците казваха, че всички „северни варвари“ вонели като животните си, че имали пронизващи очи и мръсотия между пръстите на краката.

— Чувал съм, че се чифтосват като кучетата. А също и с кучетата си — рече един.

— Лъжа е. Те, варварите, се чифтосват само с конете си. Затова имат толкова много коне. Всичките са братчета и сестричета — отвърна друг, при това на толкова висок глас, че всички го чуха.

Мандухай не разбра значението на последните обиди, но казаното преди това ясно показваше, че тези войници гледат на тях отвисоко и им се присмиват.

— Защо не ги убием? — попита тя първия братовчед, който се изпречи на пътя й. Баща й беше с хората си и не желаеше да го безпокоят. Братовчедът не говореше китайски, но обидите отдавна се бяха разнесли от уста на уста.

— Защото баща ти не дава. Аз обаче смятам, че трябва да им покажем какво мислим за тях. Да накараме техния император да пълзи пред нас тук, та всички да го видят.

Лалугера стоеше встрани. С крайчеца на окото си Мандухай видя, че е силно пребледнял.

— Ти не си победил императора в битка — възрази на братовчед си тя. — Моят баща го е победил. И щом той казва…

— А пък ти си момиче и не разбираш от мъжка чест — прекъсна я подигравателно той, макар да беше само с две години по-голям от нея и далеч да не беше още мъж. — Нищо чудно, след като около теб се усуква един от онези. — Той погледна към Лалугера. — Какво ще кажеш, Полумъж? — попита предизвикателно. — Да накараме ли вашия император да пълзи?

Нейният Лалугер погледна отвисоко двете деца и си замълча. На лицето му бе изписан гняв, но той мълчеше, а Мандухай внезапно осъзна няколко неща, които винаги беше смятала за естествени, но чието същинско значение не бе проумявала. Децата дължаха на възрастните респект и послушание — това се отнасяше както за нейния братовчед, така и за самата нея. Но възрастните имаха различни позиции, които се обуславяха взаимно. По-рано тя мислеше, че никой не е по-важен от баща й и майка й, докато не се появи Есен. Всички дължаха послушание на Есен, така че всеки възрастен си имаше други възрастни, които третираше като деца. Всеки, освен Лалугера. Той беше не само слуга, но и пленник; той принадлежеше на нея, само на нея, и не само защото беше нейният Лалугер, който трябваше да я пази, но и защото беше военна плячка. Дори едно малко и глупаво момче като братовчед й, който веднъж бе паднал от коня, имаше по-висок ранг, а Лалугера нямаше право да го смъмри.

Явно братовчед й отдавна бе разбрал това. В момента се перчеше, задето можеше да дразни възрастен, без да се страхува, че ще бъде набит. Мандухай видя ухиленото му лице и безсилния гняв на своя Лалугер. Кипна, пристъпи напред и блъсна братовчед си на земята.

— Страхливец! — изкрещя тя. Братовчед й, досега голям, могъщ и по-велик от всякакви там пленници и момичета, се превърна в разярено дете, което не желае да търпи подобни неща; помъчи се да стане, но Мандухай беше гледала достатъчно състезания по борба, каквито си устройваха бойците на баща й, докато чакаха анамците. Хвърли се с цялата си тежест върху гръдния му кош и притисна с ръце раменете му. Той се изправи с мъка — все пак беше по-голям, по-висок и по-тежък от нея; опита се да я изблъска настрани и накрая двамата се драскаха и хапеха, а всякаква прилика със състезанията по борба изчезна. Лалугера ги разтърва. Не личеше да се радва, че Мандухай го беше защитила. Вместо това тя го чу да мърмори „варвари“, точно както казваха войниците от укрепленията, и това я уцели право в сърцето.

Той я задърпа след себе си, за да й почисти лицето, преди майка й да е видяла драскотините, а тя не му проговори, докато той не подсуши кожата й с парче стара плъст и малко мляко. Лалугера беше единственият човек, комуто хрумваше да използва млякото за почистване на кожата, вместо за пиене. Не го правеше често, освен когато сметнеше, че е изгоряла от продължителния престой на слънце. По антипатията си към слънцето приличаше на своя патрон, чието име бе приел.

— Защо ми се сърдиш, Лалугер? — попита накрая тя, защото беше очевидно, че й е сърдит. Ако се гневеше само на братовчед й, отдавна щеше да й е проговорил.

— Името ми е Ма Дзин — проговори той толкова хладно, както никога не го беше правил. — Не е трудно за произнасяне. Знам, че го знаеш. Може да не е монголско, но то е всичко, което имам. Аз не съм животно, което служи за играчка на някое дете.

Когато престана да се казва Перушинка и се превърна в Мандухай, й обясниха, че това е чест за нея. Никога не би й хрумнало, че нейният Лалугер предпочита да се казва Ма Дзин, нито пък че той гледа на нея като на братовчед й — дете, което се отнася към него, сякаш е прашка или кокалче за игра на ашици. Досега не се беше съмнявала нито за миг в обичта му. Пред нея се разкри нов, плашещ свят, в който възрастните имаха чувства, за които тя не подозираше, и в който нищо вече не се разбираше от само себе си.

— Може би предпочиташ да си при онези мъже на стената? — тихо промълви тя; по-лесно й беше да зададе този въпрос, отколкото да го попита дали вече не я обича.

— Те не биха ме приели — отвърна той — ужасен отговор, защото звучеше като неизречено „да“, но после додаде: — Предпочитам да бъда там, където съм желан.

— Аз искам да бъдеш при нас, и баща ми също — побърза да каже тя. Щеше да спомене и майка си, но беше сигурна, че това би било лъжа, а майка й беше й забранила да лъже.

От този момент се стараеше да се обръща към него с „Ма Дзин“, макар мислено да го наричаше постарому — „моят Лалугер“.

Баща й заповяда да организират състезание по стрелба с лък, за да създаде занимание за мъжете. Това повдигна борбеното настроение в стана, защото видът на бойците, стрелящи по цели от гърба на галопиращи коне очевидно събуди лоши спомени у хората от укрепленията и им затвори устата поне за няколко дни.

— Стрелите са най-доброто оръжие на света — каза братовчедът на Мандухай, обаче синът на един знаменосец възрази, че китайците имали нещо по-добро — нещо, което бълвало огън, но обикновено го криели в столицата си. Това направи огромно впечатление на децата в стана.

— Е, ако е дракон, ще ми се подчини — заяви Мандухай, главно за да затапи братовчед си. — Ще му кажа да изгори само онези, които не обичам.

— И защо ще те слуша?

— Защото съм родена в неговата година — величествено оповести Мандухай, — та затова драконът е моят знак.

Най-сетне пристигна второто пратеничество от Анам, което първоначално поиска императорът да пътува с тях вместо в юрта с монголците, но бащата на Мандухай бързо ги разубеди. Накрая разтуриха стана. Обозът наброяваше повече хора, отколкото Мандухай беше виждала, и колкото по на юг напредваха, толкова по-често се натъкваха на очакващи ги малки групи, които ги гледаха с удивление. Не беше предполагала, че на света има толкова много хора. Заради каруците се придвижваха много бавно. Да бяха вървели пеш, пак щяха да напредват по-бързо. Всичко беше много странно, например въздухът, който като че ли ставаше все по-тежък. Скоро дрехите залепнаха по тялото й.

— Като се възстанови търговията, майка ти трябва да ти поръча копринени дрехи — каза Ма Дзин, когато тя му се оплака от жегата. Самият той май изобщо не се трогваше от влажната горещина. Напротив — след годините, прекарани на кон и в страх, че всеки момент ще падне, сега започна да си тананика песнички като другите мъже. Когато го чу случайно, баща й се засмя и каза:

— Лалугер, май скоро ще започнеш и да свириш на моринхур^[1].

Виж ти, а възрастните твърдяха, че трябвало да учиш години наред, докато усвоиш изкуството да свириш на моринхур. Във всеки случай свирачите, съпровождащи бойците, винаги бяха по-възрастни мъже.

Една нощ, когато им оставаха само два дни път до крайната цел, се вдигна голяма врява. Мандухай грабна прашката си и понечи да изхвърчи от юртата, но майка й я хвана здраво и повече не я пусна. В другата си ръка Брибсун държеше нож. Когато видя, че Ма Дзин подръпва шнуровете, фиксиращи плъстената врата, майка й изсъска:

— Ако възнамеряваш да извикаш с пълно гърло, че тук се намират жената и дъщерята на чинсана, то знай, че ще бъдеш мъртъв, преди някой да те възнагради за това.

— Лалугера никога не би направил подобно нещо! — възмутено извика Мандухай, забравяйки от вълнение да го нарече Ма Дзин.

— Веднъж вече го е направил — студено отвърна майка й. Мандухай беше ужасена. Погледна към Ма Дзин в очакване да я опровергае. В полумрака на юртата не можеше да види лицето му. Той каза само:

— Вярвайте, каквото искате, господарке. Но някой трябва да види какво става. Или предпочитате да чакате тук в неведение?

— По-добре в неведение, отколкото… — подзе майка й, но се опомни и вместо това каза: — Върви.

Ма Дзин не отсъства дълго, а когато се върна, Мандухай го видя с оръжие в ръцете за първи път, откакто се помнеше. Имаше пълнолуние и силуетът му се очерта ясно на фона на небето, когато отмести плъстта на входа.

— Нападателите са монголци — съобщи лаконично той. — Казват, че били от „Трите стражи“.

После седна по турски до входа, там, където държаха млякото, и зачака заедно с тях, стиснал в ръката си касапски нож.

Още около час в стана цареше хаос, но само отначало се чуваше дрънчене на оръжие, крясъци и тъпият звук на падащи тела. После доловиха гневни гласове, ругаещи някого, и накрая настъпи тишина. Майка й отслаби прегръдката си и Мандухай изтича при Ма Дзин, все още въоръжена със своята прашка. За нейно облекчение той остави ножа и я обгърна с ръце.

— Опитали са се да се доберат до възвишения император — каза той над главата й, обръщайки се към майка й. — Няма основания да се смята, че целта им е бил някой друг, сигурен съм.

— Ще вярвам каквото си искам — надменно отвърна майка й.

На следващата сутрин станът гъмжеше от слухове и истории. Все едно срещу кого е била насочена атаката от последната нощ, нападателите бяха отблъснати. Уж били в монголски носии, но бойците от „Трите стражи“ обикновено не припарвали много-много до китайската столица, обясни братовчедът на Мандухай, откакто отново скъсали с императора. Освен това мнимите монголци не произнесли нито една дума на монголски, дори само „умри“, „опитай се“ или каквото там казват воините в разгара на битката. Анамците бяха крайно обезпокоени от събитията и обмисляха да преместят стана си на друго място, но се усмириха, след като баща й посети техния предводител.

Към обед насреща им се зададе малка група въоръжени китайци, водена от самия военен министър, който им съобщи, че монголците нямат право да установят стана си в рамките на столицата и че вече могат да му поверят свещената персона на императора.

— Нищо друго не бих сторил с по-голямо удоволствие — отвърна баща й на езика на китайците, а Мандухай беше горда, че разбира всяка дума. — Не такова е обаче желанието на вашия възвишен император. Както изглежда, той дотолкова е свикнал с нас, че настоява да го придружим до Забранения град. Можете сам да го попитате, ако се съмнявате в думите ми.

— Това е нечувано!

— Това — любезно отвърна баща й — са думите на вашия император. Може би изминалите години, през които брат му отказваше да плати откуп за него, а също и събитията от последната нощ, са събудили у него известно безпокойство по отношение намеренията на някои негови поданици.

В крайна сметка се споразумяха повечето монголски воини да останат извън града, а анамците, императорът, баща й и шестима негови знаменосци да продължат.

— Освен това — додаде военният министър, след като разговаря с императора в юртата му — възвишеният ни по-възрастен император ми съобщи, че милостиво ви позволява да покажете на дъщеря си какво е истинска цивилизация. Той иска малката да ви придружи.

Баща й промърмори нещо, дръпна настрана Ма Дзин, който стоеше с Мандухай и изгарящите от любопитство деца, и го попита на монголски какво трябва да значи това.

Под очите на Ма Дзин имаше тъмни кръгове — и той, както и всички останали, не беше спал цяла нощ.

— Мислите на синовете на небето са тайна за мен — отвърна той. — Но ако трябва да гадая, бих предположил, че императорът иска да запазите бдителността си до последния момент и да гарантирате сигурното му завръщане. Но не мога да изключа също, че таи желание за мъст, нали все пак именно вие го взехте в плен.

Баща й се навъси.

— Не, това стори ти — каза той за почуда на Мандухай и високо оповести на китайски, че, естествено, дъщеря му, както си му е редът, щяла да бъде придружена от нейния евнух, а военният министър можел да остане като скъп гост в стана до тяхното завръщане. — Продължавай да ни бъдеш верен, Лалугер, и всички ще оцелеем — додаде полугласно той, обръщайки се към Ма Дзин.

— Името му е Ма Дзин — заяви Мандухай, усещайки с кожата си завистливите погледи на другите деца. Все едно дали ставаше въпрос за капан и щяха да избухнат боеве, или тя щеше да види Забранения град на китайците, унищожен от Чингис хан, а след това съграден наново от неговия внук — нямаше човек, който да не й завижда. Дори братовчед й надмогна себе си и й даде няколко камъка за прашката. Цялата гореше от вълнение, но макар да се срамуваше, не успя да потисне напълно тревогата си. Сигурно беше вярно, че един монголец струва колкото много китайци, обаче тя се съмняваше, че ако анамците ги оставеха на произвола на съдбата, то баща й, неговите знаменосци и тя самата можеха да победят всички китайци. Но пък, от друга страна, баща й щеше да държи военния министър за заложник в стана и тя изпита гордост, че му беше хрумнало подобно нещо.

Така се беше надявала да види най-сетне императора, когато напуска юртата, обаче успя само за миг да зърне закръглената му фигура в жълта коприна. Пленникът се прехвърли бързо в предоставената му от анамците носилка, носена от четирима мъже от столицата, а монголците яхнаха конете си.

— Защо не качите детето на вашия кон или не го настаните в закрита носилка с евнуха, както подобава? — недоверчиво попита заместникът на военния министър. „Какъв глупав въпрос“, помисли си Мандухай. Ако се наложеше да бягат, тя щеше да бъде много по-бърза сама и на кон, пък и изобщо — ръцете на баща й трябваше да са свободни, за да се бие. Още по-малко разбираше защо да позволи да я затворят в някои от закритите носилки, откъдето нито тя, нито Ма Дзин щяха да видят нещо от столицата.

— Защото сме варвари — отговори баща й, като използва китайската дума за „варвари“, която нямаше равностойно съответствие в родния им език. Докато яздеха, той подхвана разговор с върховния пратеник на анамците, говорейки толкова високо, че да го чуват еднакво добре и анамци, и китайци.

— Какъв късмет извадихме! Ще ни посрещнат двама императори! Човечеството не е било удостоявано с такава чест, откакто последният император от нашата кръв е напуснал тази страна, а първият император от сегашната тъй богата на владетели фамилия е седнал на Трона на дракона. Колко жалко, че никога не е разполагал с подходящия печат.

— Какво имате предвид? — попита анамецът, без да прозвучи ни най-малко изненадано, също на езика на китайците. Разговорът май беше предварително уговорен.

— Последният император от династията на праотеца Чингис, предшественикът на сегашния хан, естествено, е отнесъл със себе си големия нефритен печат на Средното царство, без който никой владетел не може да управлява законно. Но китайците, които са народ без усет за церемониите, разбира се, не придават значение на това. Ето защо, когато попитах моя тайджи дали не е редно заедно с императора да върнем и печата, той ми отговори, че това не било необходимо.

— В такъв случай въпросният нефритен печат е у вас — или по-скоро у него?

— Не съм казал такова нещо. Който и да го притежава, той е законният владетел на Средното царство, поне в очите на хората, питаещи почит към предците. Приличам ли ви на човек, който би дръзнал да пожелае да управлява тази страна?

— Но знаете кой…

— Знам кой знае — натърти весело баща й. — И кой би постъпил крайно своенравно, ако се наложи задълго да се лиши от съветите и присъствието ми.

Мандухай подвикна на коня си „чу, чу“, за да го приближи малко до баща си и да вижда лицето му, докато приказва такива работи, но той вече бе престанал да говори на висок глас. Сега обсъждаше с анамеца колко дълго е пътувал от юг насам и колко по-бързо щял да се върне, когато анамците разполагали с достатъчно коне, а не само с магарета и биволи за транспорт на товари. Мандухай загуби интерес към разговора и насочи вниманието си към китаеца, който вървеше до нея и непрекъснато поглеждаше към Ма Дзин.

— Не знаех, че и северните варвари имат евнуси — рече той. — Или си военнопленник? Но не, не може да бъде. Всеки от нас би предпочел да се самоубие, отколкото да слугува на варварите. Освен ако не е от предателската пасмина, която ни надроби поражението при Туму.

Досега Мандухай се бе страхувала само, че нейният Лалугер може да я напусне, за да се върне при своите. Сега се сети как майка й твърдеше, че той вече бил предал някого, и как самият той беше казал, че китайците няма да го приемат. Изведнъж чутите току-що думи й прозвучаха като заплаха. Щом Ма Дзин отвореше уста, китайците щяха да разберат, че е един от тях. И кой щеше да го защити, ако решаха да го накажат? Може би баща й, но Мандухай се съмняваше. Ма Дзин не беше пленник като императора, когото всички жадуваха да зърнат. Пък и майка й бездруго не го харесваше.

Затова тя изпревари отговора на Ма Дзин и на висок глас каза:

— Това е моят слуга. Вие си говорете с вашите слуги.

Изрече го с повелителния тон на майка си, когато казваше неща като „време е да си лягаш“ — и очевидно имаше ефект. Мъжът се изплю настрани, защото явно не можеше да прицелва слюнката си така добре като камилите или Мандухай, отказа се и поизостана. Тя погледна към Ма Дзин и видя, че челото му лъщи от пот, макар най-после да бе задухал силен вятър, който хвърляше прах в лицата им. Отвори уста да го попита дали се страхува, дали наистина е предал някого и дали е в опасност, но размисли.

— Защо градът, който ще посетим, е забранен? — попита на собствения си език тя.

— Защото само един-единствен мъж има правото да живее там и това е Синът на небето. Иначе там живеят само жени, деца и… такива като мен. Евнуси. Всички останали мъже, които идват за аудиенции през деня, трябва да са напуснали Забранения град по залез-слънце. Това се отнася дори за порасналите принцове от императорската фамилия.

Братовчед й беше й разяснил донякъде какво значи евнух, а Мандухай, която често беше виждала как се чифтосват животните, бе разбрала поне едно — че Ма Дзин няма да се ожени. Ала въпреки това казаното от него й прозвуча безсмислено.

— Но щом там живеят жени, деца и евнуси, значи това е позволен град, а не забранен. Когато баща ми тръгне на война, ние, децата, не можем да го придружаваме. Това е забранено. Значи трябва да се казва „позволеният град“. Или пък „градът на жените, децата и евнусите“.

Преди беше виждала да се смее устата му, но не и очите му. Този път беше обратното. Устата му не помръдна, но около очите му се образуваха бръчици от смях. А пък тя не беше казала нищо смешно.

— Освен това изобщо не е вярно, че един-единствен мъж има правото да живее там. Нали сега ще се окажат двама императори! Дали ще има достатъчно място?

В крайна сметка, императорът беше окупирал цялата разкошна юрта. Тя си представяше, че домът му е също такъв, само че от камък, понеже тукашните хора явно не знаеха как се прави плъст.

— О, Перушинке — каза Ма Дзин, а в гласа му се прокрадна симпатия и копнеж, — ти не знаеш какво значи истинско величие. Но ще разбереш още днес.