Таня Кинкел
Мандухай (5) (Великата царица на монголците)

Четвърта глава

Първият спомен, врязал се задълго в паметта й, беше полюшващият вървеж на кон. Увита във вълна и овче руно, тя наполовина седеше, наполовина лежеше в ръцете на майка си, на дойката или на Лалугера.

— Взе да натежаваш, Перушинке — казваше майка й, — скоро ще стане време да яздиш сама и на по-дълги разстояния.

Всичко над нея беше огромно: лицето на майка й с познатата миризма и островърхата червена шапка, която носеше, когато имаше много непознати хора наоколо; покривът на юртата с дървените пръти, покрити с пъстри рисунки, които разказваха историята на клана; а навън, когато яздеха — небето, Вечното синьо небе.

— Тенгри — казваше баща й, а всички стояха пред него, — о, всемогъщо небе! Моля те, дай ни лято и си вземи сушите. Моля те, дай ни хубаво време и си вземи студените зими. Моля те, дай ни дъжд и си вземи бурния вятър. Моля те, погрижи се да има влага и да порасте сочна трева. А ти, гръм, бъди спокоен и мирен.

Малката не виждаше често баща си, а когато го виждаше, той говореше все такива странни неща. Тя познаваше гърма. Той беше силен и разцепваше света на две, хич не беше спокоен и мирен. Научи какво е сочна трева едва когато получи второто си име. Докато я наричаха Перушинка, тя познаваше само степта, където след дъжд въздухът за кратко замирисваше на свежо и стъблата по червеникавата почва бързо позеленяваха, преди слънцето отново да ги изгори до кафяво-жълтеникаво, разкривени като саксаула — единствените дървета, които растяха в пустинята и даваха толкова хубав материал за огрев през студените нощи.

— Ти си виновен — каза тя на Лалугера, — защото не си заключил слънцето.

В отговор той се засмя и каза, че ставало дума за друг лалугер. А пък той беше единственият лалугер, който тя познаваше, нали лично майка й беше й разказала онази приказка. Имало едно време девет слънца, които изсушавали света с лъчите си, а лалугерът, най-добрият стрелец на света, ги избил със стрелите си. Ала когато опънал лъка си, за да уцели и последното слънце, лястовичка препречила пътя му. Затова лястовичката има разцепена опашка. Последната стрела пропуснала целта, а лалугерът, понеже се бил заклел да уцели всичките слънца, сам се наказал, като си отрязал един пръст. Затова сега имал само четири.

Лалугера на Перушинка имаше по пет пръста на всяка ръка, но тя разбра това едва когато се научи да брои. Той имаше и друго име — Ма Дзин, ала баща й го наричаше винаги „Лалугер“, така му казваха и всички в стана. Кожата на Лалугера беше по-тъмна от тази на баща й и на майка й, всъщност на всички хора в света на Перушинка; той винаги беше тук, вместо да изчезва като баща й. Лалугера пришиваше към дрехите й малки късчета метал, които подрънкваха, когато тя тичаше. Правеше го, защото в деня на раждането на Перушинка се случило нещо, за което майка й никога не говореше, без да притвори очи. Брат й се затичал подир една от големите черни птици, които се навъртаха около мъртвите животни и пристъпваха подскачайки и клатушкайки се смешно по земята. Имаха обаче остри, много остри човки, а на Перушинка й бе внушено никога да не се доближава до тях.

— Ако ли все пак ги доближи — бавно и смешно изрече Лалугера, защото учеше думите заедно с Перушинка, — малката ще подплаши лешояда с тези звънчета, повярвайте ми, господарке.

— Откъде знаеш? — безжалостно попита майка й.

— Син съм на селянин и навремето често ни се налагаше да пропъждаме птиците.

Нито една голяма птица, пък и нито една малка, не се доближаваше до Перушинка, докато от дрехите й се разнасяше постоянен звън, така че майка й започна да гледа малко по-благосклонно на Лалугера. Веднъж, през една от нощите, когато баща й беше при тях, Перушинка я чу да казва:

— Имаме полза от него. Още не разбирам обаче защо поверяваш детето ни на един предател.

— За да измамя злите духове, Брибсун. Те ще си помислят, че дете, пазено от предател, не е важно и няма защо да го крадат.

Най-после дойде време да отрежат косата на Перушинка и да й дадат име. Мъртвото й братче не бе достигнало тази възраст. Но сигурно имаше и други причини, поради които пътуваха на север, обаче никой от възрастните не й ги казваше, затова според нея основната цел беше, че ще й дадат име. Колоната, запътила се на север, беше най-огромното нещо, което бе виждала Перушинка, и тя се возеше с удоволствие на гърба на коня, вече без да е обвита в овче руно. Яздеше редом с Лалугера върху един сиво-жълт кон, който й бяха дали, защото беше добро и кротко животно, и наблюдаваше с ококорени очи двайсет и двата вола, теглещи каруцата с най-голямата юрта, предназначена за празненствата. По-малките юрти бяха разглобени на съставните им части. На следващото място, където предстоеше да се установят, щяха да сглобят наново преплетените върбови пръчки, придържани от дървен обръч, и да положат върху върбовата плетеница белите филцови платнища, които, опаковани в кошове, сега се носеха от камилите. Само голямата юрта стоеше цяла-целеничка върху огромни дъски, което изискваше превозването й с гигантската каруца.

— Ех, с нея можеш да пренесеш целия свят — мечтателно заяви Перушинка, а Лалугера направи физиономия.

— Всяка сутрин в Забранения град товарят такива каруци, които извозват боклука — отвърна той с глас, изпълнен с копнеж и стаен гняв. Понякога говореше за неща, които тя не разбираше, а това я ядосваше — не само защото не го разбираше, а и защото долавяше, че му се иска да не е тук — а пък нали той й принадлежеше…

Колоната пътуваше от много дни, често се установяваха за по една нощ на бивак, но се задържаха за по-дълго чак когато пристигнаха в местност, която никак не приличаше на каменистата равнина, където бе родена Перушинка. Струваше й се, че светът е потопен в зеленина. Планините се извисяваха чак до небето — „Хълмове“, каза Лалугера, „не планини“ — а тревата, вместо да избуи за малко и после да пожълтее и да полегне от горещината, понякога й стигаше до коляното, че и по-нагоре. Където и да стъпеше, от тревата изскачаха мишки и малки зайчета. Освен това нямаше отделен кладенец или езеро насред оазис, а нещо мокро, постоянно течащо, както и високи дървета, надвишаващи многократно дори ездачите.

— Река — поясни Лалугера, но не знаеше името й.

Назова го бавачката й:

— Орхон. Всеки го знае, само китаецът — не — подметна подигравателно тя. Защото завиждаше на Лалугера. Перушинка знаеше какво е завист, нали самата тя завиждаше на по-големите деца от стана, на които им разрешаваха да си правят лъкове и стрели. На нея не й позволяваха, защото й беше забранено да държи нож, но веднъж, когато разположиха юртите край реката, поне й дадоха кожа, та да си направи прашка.

— Не се тревожи повече за птиците — каза Перушинка на майка си. — Ей сега ще ги застрелям всичките.

Виждала беше как стрелят по-големите деца, чиито бащи бяха от свитата на баща й, ала й беше трудно да се упражнява в стрелбата по птици, защото звънчетата по дрехите й ги подплашваха. За жалост всеки път, когато Перушинка късаше звънчетата, Лалугера забелязваше и незабавно й пришиваше нови. Накрая й хрумна да се скрие в голямата юрта, понеже на него му беше забранено да влиза в нея. Никой не я спря, когато нахълта там. Тази юрта беше наистина великолепна. Плъстеното покритие на входа и около комина, издигащ се над огнището, беше украсено с пъстри бродерии, изобразяващи дървета и животни, на които Перушинка дори не знаеше имената. Досами входа висяха огромни щавени кравешки мехури, пълни с прясно масло, и мехове с хубаво мляко. Върху леглото откъм източната страна, покрито с козя кожа, седеше майка й в дрехите си „за пред много хора“, както ги наричаше тайно Перушинка: ярка роба и островърха червена шапка, украсена с лъскави разноцветни камъчета и пауново перо. Голямото легло по средата, застлано с вълчи кожи, където обикновено седеше баща й, сега беше заето от непознат мъж, но баща й бе седнал до него. Той изглеждаше много сериозен, а непознатият му говореше ли, говореше. Никой не обърна внимание на Перушинка. Тя пропълзя под постелята на майка си, откъдето виждаше само краката на мъжете, затова пък чуваше всичко.

— Какво си въобразява той? Как смее?

— Та той е нашият хан, Есене — каза баща й. — Не можеш да го наричаш безполезен. Би се заедно с нас при Туму, любезни мой тайджи.

— Защото аз му заповядах. Така, както сега му казвам да провъзгласи сина на сестра ми за свой наследник. Точно по тази причина я омъжих за него. А той дръзва вместо това да приеме някакво копеле от друга жена!

— Приятелю — предпазливо подзе баща й, — знам, вложил си цялото си сърце, за да се увериш, че потомците на великия праотец Чингис ще са от твоята кръв. Но…

— Смятам, че трябва да се поучим от китайците — рязко го прекъсна непознатият, който, напълно обърквайки Перушинка, се казваше както Есен, така и тайджи, че и „приятелю“. Изглежда, този човек имаше навика постоянно да прекъсва баща й — нещо, което никой друг не смееше да прави.

— Какво имаш предвид?

— Все едно колко шум вдигат около техния Син на небето, след като този, когото от цяла вечност хрантутим, им се видя неудобен, та на бърза ръка си коронясаха друг. Ето така разсъждавам аз. Време е за нов хан. За човек, който да прави каквото му се казва. Сегашният също има брат, точно като нашия пленник.

Настъпи кратко мълчание.

— Ханът се е съюзил с родовете от североизток — отбеляза баща й. — Сега вече те, а не твоите хора, са негови телохранители. Не смяташ ли, че…

— Ще се справя с всякакви телохранители. А също и с това неблагодарно нищожество, хана. Брат му ще се ожени за дъщеря ми още това лято, кълна ти се, и тогава всички деца на Вечното синьо небе ще се кланят на моя внук.

— Преди Туму бяхме единни — измърмори под нос баща й. — Ти ни обедини след толкова дълго време. Ако сега отново избухне война между клановете и племената…

— Няма да има война. Наистина ли вярваш, че някой ще си мръдне дори малкия пръст заради този никаквец, който има власт само защото прабаба му навремето се е сношавала с Чингис хан?

Майка й се надигна припряно и напусна юртата под някакъв предлог. След като тя излезе, Есен заговори малко по-спокойно:

— Съжалявам. Занапред ще укротявам езика си в присъствие на твоята съпруга.

— Надявам се — отвърна баща й, но прозвуча не толкова укорително, а по-скоро сякаш държеше непременно да заговори за нещо друго, — защото често ще бъдеш в нейно присъствие. Нали в крайна сметка дойде, за да дадеш име на дъщеря ми.

— С удоволствие ще го направя, приятелю. Не мога да повярвам, че вече е достатъчно голяма, за да й се даде име. Как лети времето!

Според Перушинка този Есен се преструваше на весел. Гласът му възприе малко по-непринуден тон едва когато заговори отново настоятелно и разгорещено:

— Помниш ли за какво си говорехме по време на раждането й?

— Хубава мечта беше, Есене. Ти направи повече от всеки друг предводител, откакто сме изгонени от Средното царство. Остави нещата така, твърде много искаш от съдбата!

— Не, твърде малко. Манията за величие е детската болест на джуджетата, а аз никога не съм бил джудже. Освен това, приятелю, нали знаеш: който няма цел в живота, може да се заблуди! Защо се съмняваш? Годините те правят все по-колеблив, братко мой. По-рано беше далеч по-решителен. Чуй какво ще ти кажа: нямам намерение да потеглям отново към Средното царство. Напротив. Искам да им направя подарък.

— Какъв подарък? — недоверчиво попита баща й.

— Време е да им върна техния император. Не виждам защо трябва да продължаваме да го хрантутим.

— Но те отказват да платят откуп!

— Разбира се, че отказват, но аз го оставих жив не само заради откупа. Стана ми ясно, че никога няма да платят за него още когато не си го поискаха обратно веднага след битката. Но той е техният коронован император и ако го изпратим обратно в неговата столица, е, тогава ще си имат двама. Известно ли ти е царство по света, на което това да се е отразило добре?

Перушинка се помъчи да намери смисъл в цялата тази джунгла от думи, но се отказа. Едно разбра обаче: този Есен говореше с баща й така, както хората говореха с нея. Сякаш баща й беше дете, на което трябва да му се обясняват нещата и да му се дават указания. Това никак не й харесваше. Искаше й се да се беше скрила другаде. Не й допадаше също, че точно този мъж щеше да бъде неин кръстник. Когато дойде време приятелят й в игрите Вълнено клъбце да получи името си и да му острижат косата, се насъбраха приятелите на баща му и цялото му семейство; всеки предлагаше различно име, а накрая го избраха, като хвърлиха кокалено зарче. А за нея щеше да решава само един човек, и то — точно този?

— И кой — попита баща й — ще върне императора в царството му? На кого си отредил тази чест?

— На кого ли — разбира се, на моя чинсан — отвърна Есен и този път гласът му прозвуча много весело. Перушинка реши да попита по-късно Лалугера какво значи чинсан.

— Започвам да се питам дали искаш да се отървеш само от хана, или от още някого, братко мой. Ами ако новият император реши да не приеме скъпия си брат, нещо повече — да вземе и моята глава?

— Няма как да стане. Имам пълно доверие в теб и в твоето изкуство да преговаряш. Пък и кой, освен теб, би могъл да разбере от кого в новото правителство да се страхуваме и кой е просто книжен тигър, който ги води за носа. Вече нямаме шпиони в Забранения град, след като племената от „Трите стражи“ взеха отново страната на китайците. Искам това да се промени.

„Да ти вземат главата“ беше израз, който Перушинка разбираше. В някои от приказките, които й разказваха, вземаха главите на хората. Това беше позор, а не хубава смърт; кръвта беше ценна, както и всяка течност, а човек, който загубва главата си, загубва и своята кръв, така казваше дойката. Вече не я свърташе под леглото.

— Не, не, не, няма да вземат главата на моя татко! — извика тя, изпълзя изпод майчиното си легло, изтича до почетното място в юртата и заудря госта по краката, които единствено можеше да достигне.

— Перушинке! — притеснено викна баща й и две ръце, но не неговите, я грабнаха и я вдигнаха. Тя се взря в лицето на Есен, обрулено от ветровете като лицата на всички, които познаваше, но чуждо и ново за нея. Зарита безстрашно, опитвайки да се измъкне.

— Същински малък воин — развеселено каза Есен. — Може би трябва да я изпратим с теб в Средното царство, тогава със сигурност няма да ти се случи нищо лошо.

Перушинка бе виждала неведнъж как камилите плюят, когато ритниците им не попаднат в целта. За миг насъбра слюнка, после отметна глава и се изплю право в лицето на Есен. Той я пусна рязко и тя се озова на леглото между двамата мъже. Удари се, но не я заболя.

— Да — отбеляза Есен, но вече не звучеше весело, — така трябва да направим.

— Тайджи, шегата не е забавна. Знаеш какво се случи с моето семейство.

— Не се шегувам. Несъмнено китайците ще опитат всичко, само и само да не приемат обратно стария си император. Първо ще твърдят, че изобщо не възнамеряваме да им го върнем и че нашето пратеничество всъщност е подмолна военна акция. Ако водиш семейството си, ще ги убедиш, че действително става въпрос за мирно пратеничество.

Баща й взе Перушинка на ръце. Както винаги миришеше на овча вълна и вълча козина, макар че днес носеше отдолу гладкия, мек, лъскав плат, който според Лалугера идвал от неговата родина и се наричал коприна. Обличаше се в нея само при особени случаи.

— Ами ако те ни нападнат, унищожат ни и хвърлят вината върху „Трите стражи“ или върху някое друго от нашите племена, живеещи в граничния район? Аз бих постъпил така, ако държах императорът никога да не стигне в родината си; отлично знам, че и ти би постъпил така и че тази идея трябва отдавна да ти е хрумнала, защото ти мислиш за всичко много преди да се сетя аз. И какво ще стане тогава? Те няма да оставят живи свидетели, а собственият ми живот ще бъде заличен заедно с този на жена ми и дъщеря ми.

— Можеш да вземеш колкото воини пожелаеш. Аз обаче искам императорът да стигне невредим и пред очите на всички в града, който нашият прадядо Хубилай е направил столица на цялата си империя. Не ни засяга какво ще правят по-късно с него. Ако успееш, няма да могат да припишат на нас всичко, каквото и да се случи, а то така или иначе ще всее сред тях раздор и разединение. Такова е моето желание. Искаш ли да бъдеш ръката, която ще изпълни моята воля, или не искаш?

— Аз съм твоят побратим и съм ти се заклел във вярност, твоята воля е и моя — отсече бащата на Перушинка, а гласът му прозвуча сухо и безсилно като мъртвите клони на саксауловото дърво, носени от пустинния вятър над равнината. Тя не желаеше повече да слуша баща си да говори по този начин, затова се изскубна от ръцете му и скочи на пода. Никой не я спря. Двамата мъже се гледаха втренчено. Перушинка избяга от юртата и щом отметна филцовото платнище на входа, се сблъска с Лалугера. Той моментално забеляза, че пак е откъснала звънчетата от дрехите си и понечи да я смъмри, но се отказа, след като видя изражението й. Вместо това я подкани:

— Ела с мен да ти среша косата. За церемонията.

Церемонията щеше да се състои по-късно през деня в голямата юрта, от която Перушинка бе изхвърчала току-що, но тя не възрази. Нямаше ясна представа за време и макар инак да не обичаше да стои мирно, докато я мият и решат, пак беше по-добре, отколкото да слуша как баща й, чиято дума беше закон през целия й кратък живот, се кланя на този Есен, сякаш е дете като нея.

— Искаш ли да бъдеш ръката, която ще изпълни моята воля, или не искаш? — попита тя, докато Лалугера я водеше към юртата на майка й, имитирайки тона на Есен, който разбираше по-добре, отколкото смисъла на думите му. Лалугера се поспря, после продължи напред. Твърде висок беше, за да я държи постоянно за ръката, но въпреки това малката усети сепването му.

— Аз съм ръката, която се грижи да не изглеждаш като малка дивачка — отвърна той, а тя разбра, че това трябва да е шега, защото устата му се усмихваше. Но не и очите му. Лалугера имаше очи, които се усмихваха много, много рядко.

— Онзи мъж иска да ме изпрати в Средното царство, та моят татко да не си загуби главата — довери му тя. Този път той се спря за по-дълго.

— Какви ги говориш?

— Изплюх се в лицето му като камилите — обясни Перушинка донякъде гузно, но и с гордост. Издатината на гърлото на Лалугера се раздвижи, когато той преглътна, и тя отстъпи встрани за всеки случай, да не би и той да реши да се изплюе. Вместо това Лалугера изрече няколко думи на родния си език, защото двамата не само упражняваха заедно правилния изговор на монголски, но и общуваха на китайски.

— О, богове — изрече той, а после продължи на езика, на който всички други хора говореха с нея. — Баща ти ще ме разкъса на парчета, задето не те възпитавам по-добре.

Твърде често през този ден се говореше за разкъсване и обезглавяване.

— Не, не, не — енергично се възпротиви Перушинка. — Оправи ми косата! Веднага!

 

 

Голямата юрта беше пълна с народ, а не почти празна, както когато баща й разговаряше с Есен. Някои от хората бяха техни роднини, чичовци и лели с децата си, други беше виждала по време на дългото пътуване насам, на север, но не им знаеше имената. Между тях тичаха малки козлета, а един стар чичо беше довел млечна коза за подарък. За първи път в живота си Перушинка също бе облечена в коприна. Коприната, казваше Лалугера, винаги идвала от неговата родина, но понеже хората там сега били сърдити на семейството на Перушинка, скоро нямало да има нова, та затова трябвало да се отнася много внимателно с нея. Коприната беше синя, синя като Тенгри — Вечното синьо небе, господарят на всичко и всички, избродирана с фини зелени нишки, зелени като Майката земя под нозете им тук, на север. Косата й беше дълга, сресана и сплетена много грижливо, а той я помоли да не плаче, когато я отрежат.

— И да не плюеш — добави след малка пауза Лалугера и тя му обеща.

Есен стоеше зад нея и я гледаше, сякаш очакваше да го наплюе още веднъж. Сигурно се тревожеше за собствените си одежди, които бяха много по-светли от нейните — златисточервени като пустинята при залез-слънце. Но той държеше в ръката си нож, което я подсети колко думи бяха изречени за отрязани глави и мъртви хора, макар да разбираше само частица от казаното. Лалугера й беше обяснил, че се смята за голяма чест Есен да й отреже косата, но какво щеше да стане, ако не се задоволеше с косата и се заемеше с шията й? Есен коленичи до нея и ръката му с ножа се приближи до гърлото й.

Когато седиш на коня или помагаш в почистването на конете, не бива да се страхуваш — така казваха всички възрастни. Конете хвърлят от гърба си или стъпкват онзи, който се страхува. За да покаже на Есен, че не се страхува от него, Перушинка повтори още веднъж онова, което бе чула от устата му — изречението, с което бе накарал баща й да заговори така раболепно, изречението, което така бе стреснало Лалугера.

— Искаш ли да бъдеш ръката, която ще изпълни моята воля, или не искаш? — попита шепнешком тя, ала гласът й не потрепери.

— Перушинке! — извика баща й, също коленичил до нея, щом чу думите й.

— Не — отвърна Есен. — Не, тя вече не се казва така. — Той хвана косата й и я подръпна веднъж, после втори път. Тя почувства как на главата й олекна. Есен се изправи. В ръцете си държеше двете й плитки.

— Това е косата на Мандухай, дъщерята на Чоросбай-Темур, моя побратим — оповести той, надвиквайки без усилие смеха и ръкоплясканията, започнали при отрязването на плитките. Всички възрастни извикаха „Ха!“ и се стълпиха около него, за да получат по кичур от косата й. Майка й беше обяснила, че това носело късмет — злите духове щели да я търсят при всички тези хора и нямало да я намерят.

— Мандухай — повтори баща й с въпросителен тон. Тя си помисли, че говори на нея, и понечи да реагира на новото си име за първи път в живота си, ала Есен отново се намеси.

— „Устремена към висините“ — поясни той значението на името. — Струва ми се подходящо, за да постигнем целта, на която сме се врекли всички ние, приятелю мой, и за която правим жертви. Нека никога да не го забравяме.