Таня Кинкел
Мандухай (31) (Великата царица на монголците)

Трийсета глава

Мандухай реши да не потегля с всичките си хора на югозапад, към граничния район. Това би изисквало големи приготовления, а тя не желаеше да прибързва, след като едно навременно тръгване би постигнало същата цел. Освен това щеше да бъде по-подвижна и по-бърза с по-малък отряд, а и не искаше толкова скоро да се доверява безрезервно на новите съюзници, като им обърне гръб. Остави за свои заместници братовчед си и главатаря на клана Тумед, а с тях и част от войската си. Мандухай и Бату-Мунке Даян хан се отправиха на път, придружавани предимно от бойци от клана Чакар, защото Чакар имаха стари връзки с „Трите стражи“. А сега всичко зависеше от „Трите стражи“. Тя трябваше да прихване Бег-Арслан, преди да е имал възможност да се добере до оазисите и да си вземе подкрепления от там, защото не даваше и една птича курешка за способността на Исама да устои дълго срещу него. Воините на Бег-Арслан щяха да са изтощени и прегладнели, понеже и те не можеха да си доставят храна от земите, през които минаваха, да не говорим, че мнозина бяха загубили семействата и голяма част от престижа си. Но това ги правеше още по-опасни — при нападение щеше да им вдъхне куража на отчаянието. Следователно тя се нуждаеше от бойците на „Трите стражи“, за да устои срещу войската на Бег-Арслан и да я приклещи от две страни.

Не можеше да чака завръщането на Кремъка и съответно отговора на Ишиге и на съпруга й, в противен случай щеше да загуби, вероятно завинаги, единственото по рода си предимство, което й предоставяше сегашното състояние на Бег-Арслан. Трябваше да се надява той да я открие по пътя, макар че човек можеше да прекосява степта дни наред, без да срещне жива душа. Преди потеглянето на Кремъка бяха договорили няколко възможни места за среща, но като цяло Мандухай беше принудена да се уповава на късмета си.

 

 

Оттеглянето от „Инчуан“ беше едно от най-горчивите преживявания в живота на Бег-Арслан, макар да съзнаваше напълно, че можеше да стане и много по-лошо. В крайна сметка раненият дивеч винаги привличаше лешояди, така че той реши да планира отдалече. Не разчиташе особено на съюзническата вярност на Исама, но този човек трябваше да осъзнае, че не може да очаква нищо добро от Мандухай, след като Бег-Арслан престане да бъде обект на нейния интерес. Освен това се надяваше, че тя се е главозамаяла от успехите си. Веднъж го беше надхитрила, но сега той щеше да й покаже, че макар и застаряващ, майсторът на военното изкуство си остава майстор. Изпрати на Исама точни и ясни заповеди, придружени с приятелското напомняне, че едно евентуално предателство не би му донесло облаги от Мандухай, затова пък би означавало сигурна смърт от ръката на Бег-Арслан. Пратеникът се завърна със съобщението, че Исама се заклел във верността си и изпратил на хатун посланието, внушено му от тайджи.

— Отлично — каза Бег-Арслан и се почувства малко по-добре, въпреки че над войската му висеше черен облак от горест и гняв. Сигурен беше, че Мандухай няма да устои на стръвта. На нейно място и той би постъпил така. Тя щеше да го пресрещне с намерението да го унищожи веднъж завинаги, но вместо това щеше сама да попадне в капан — той от едната й страна, Исама от другата. Е, това нямаше да заличи огромния позор от поражението пред стените на Инчуан и от факта, че е бил надхитрен не от друг, а именно от китайците, но поне щеше да смъкне един воденичен камък от шията на Бег-Арслан и да му позволи най-сетне да приключи окончателно с това безсрамно женище.

Вече не кроеше планове да я направи своя съпруга. Просто искаше да я види мъртва.

В никой случай не можеше да се установи някъде и да чака нови съобщения. Като се изключи всичко друго, хората му вече се прехранваха крайно оскъдно с малкото мляко от останалите им кобили, с дивеч и степни мишки. Скоро и мишките щяха да се изпокрият, наближаваше зима. Веднъж извадиха късмет, че пастирите на малко стадо овце ги забелязаха твърде късно около юртата си, но плячката ни най-малко не беше достатъчна за многобройна войска като неговата. Вече следваха всяко попаднало им овче изпражнение, поради което им се налагаше да яздят в широко ветрило, за да не пропуснат други подобни случаи. Насочиха се към оазисите, от които Исама вероятно вече потегляше, за да накара капана да щракне.

Един следобед на пътя им се изпречи пастир, водещ малко стадо кози — поредният късмет. Човекът умоляваше да го пощадят; бил болен, имал болни жена и дете, щял да умре от глад без козите си.

— По-добре да умреш ти, отколкото аз и моите хора — изръмжа Бег-Арслан. Помисли си обаче, че пастирът вероятно знае къде да намерят още животни и че би проговорил по-охотно, ако имаше надежда да оцелее. Затова заяви, че ще му се отблагодари за козите, като го почерпи с останалото му оризово вино, което непременно щяло да му помогне срещу болестта. Бег-Арслан беше взел от керваните китайската напитка, както и малкото сребърно шише, в което тя се намираше. Колкото и да беше изтощен, той не пропусна да забележи как пастирът се опули към шишето, сякаш никога не бе виждал сребро, нито беше пил оризово вино, което беше твърде вероятно. Ако разполагаше с всичките си запаси, Бег-Арслан би си направил удоволствието сам да изпие оризовото вино и да принуди пастира да изпие собствената си урина, но се налагаше да отложи за друг път тези шегички.

Пастирът изпи виното крайно предпазливо. Бег-Арслан се засмя.

— Не е отрова — поясни той. — Макар че са го направили китайците. И няма да си изгориш устата с него.

Пастирът се сви, сякаш беше очаквал нещо подобно, а Бег-Арслан си помисли, че явно трябва да се е разчуло за шегата му с Джамуха. Все пак още се намираха в района, граничещ с „Трите стражи“.

— Благодаря ви, господарю — раболепно каза пастирът, след като отпи. — Клетото ми тяло имаше нужда от топлина.

— Твоите пет-шест кози ли са единствените животни тук, които се разхождат на открито? — попита Бег-Арслан, защото не беше помогнал на човека от щедрост.

— Моля ви се, господарю, имам нужда от козите…

— Ние имаме по-голяма нужда от тях. Но ако в този район има и други стада, аз ще те задържа като мой слуга и ще те оставя жив.

След още малко хленчене козарят се съгласи да заведе неколцина от бойците при стадото на свои съседи, което било на половин ден езда, и Бег-Арслан даде знак на охраната си да го последва. Измина цял ден, а хората му не се връщаха и Бег-Арслан започна да се тревожи. Освен това забеляза, че козарят беше взел сребърното му шишенце, което означаваше, че човекът не е бил толкова изплашен, за какъвто се представяше. Още не се бе родил обикновеният пастир, който да не се страхува от пълководец. Значи беше или глупак, или безумен храбрец, или пастир, който не е никакъв пастир, а човек на врага. Бег-Арслан отново си помисли, че козарят трябва да е чувал историята с Джамуха. Това щеше да е обяснението, ако този мъж действително беше воин на „Трите стражи“.

Това не му харесваше. Никак, ама никак не му харесваше. Той заповяда на отрядите си да се откажат от ветрилообразния строй и отново да се обединят плътно около него, но за това щеше да е нужно време, защото се бяха разпръснали на големи разстояния един от друг. Изпрати куриери, ала те не стигнаха далече; скоро се върнаха и му докладваха, че от три страни се приближавали конници.

— Чие знаме носят? — попита Бег-Арслан, едва сдържайки се да не издърпа задъханите куриери от конете им и да ги разтърси здраво. Оказа се, че воините откъм гърба им несъмнено са от „Трите стражи“, докато една от групите пред тях била твърде отдалечена, за да различат знамената й. Третата яздела под знамето на клана Борджигин.

— Но не и под това на Чингис хан — злобно отбеляза Бег-Арслан. — Защото то е у мен.

Замисли се. Ако имаше късмет, третата войска можеше да е на Исама, което означаваше, че Мандухай се намира между тях двамата. Не беше очаквал обаче, че „Трите стражи“ ще нападнат, а тяхната група първа щеше да стигне до него. Кой би могъл да предположи, че този Джамуха ще се окаже толкова дребнав, та да му се обиди заради една шега между мъже? Не му се вярваше да успее да събере навреме собствените си бойци, преди да го е настигнала Мандухай, камо ли преди да са го настигнали „Трите стражи“.

В крайна сметка всичко зависеше от Исама. Ако представляваше дори една десета от това, за което се смяташе, той също щеше да е изпратил съгледвачи и бързо да осъзнае новата ситуация. Ако нападнеше веднага Мандухай, това щеше да даде възможност на Бег-Арслан да се справи с „Трите стражи“, а също и с една разгърната на широк фронт войска, с която може би щеше по-лесно да образува клещи. Сега трябваше само да потеглят пратениците, за да съберат разпилените му воини. Ала почти всички от хората му, предвидени за това, бяха последвали пастира. Той почти не разполагаше с бойци, на които да даде заповеди, а водачите му не бяха приучени да действат самостоятелно, защото им го беше избил от главата. Исама пък се бе подготвил за битка на две войски срещу една, а не — на четири помежду им. Това сигурно щеше да го обърка. Е, така поне щяха да му се изяснят някои неща. Бег-Арслан имаше основания да предполага, че Исама ще задържи хората си и ще изчака да види коя от страните има по-големи шансове да спечели.

— Какви са вашите заповеди, господарю? — попита последният му съгледвач, чийто трескав поглед показваше, че и той е осъзнал сериозността на ситуацията.

Бег-Арслан облиза устните си и отвърна:

— Да се съберем и да изчакаме. Ако Исама нападне Мандухай, ще ударим и ние. Ако ли не — оттегляме се.

— Извинявайте, господарю, ама накъде се оттегляме?

Бег-Арслан го удари през лицето, защото човекът го принуждаваше да си го каже откровено:

— Просто ще бягаме!

 

 

Когато съобщиха на Мандухай, че откъм гърба й се задава войска, тя осъзна, че е допуснала грешка, като не е помислила за тази възможност. Грешка, която при дадени обстоятелства можеше да й струва всичко.

— Да се върнем ли и първи да нападнем Исама? — попита един от водачите й.

Мандухай хвърли поглед към малката група, която яздеше около Бату-Мунке и беше натоварена със задачата да го охранява в близост до бойното поле. Ако чуеше, че един от противниците е Исама, момчето щеше да настои тя да го нападне. Силно се надяваше, че в този случай телохранителите му няма да се побоят да пренебрегнат заповедите на невръстния хан и ще се съобразят с нейните. Ако отпратеше сега и него, и антуража му, тя щеше да ги изложи на опасността да бъдат нападнати от отцепила се част от отрядите на Бег-Арслан или на Исама. Стратегията й целеше да вдъхне кураж на нейната войска и да й внуши, че тяхната хатун и ханът се излагат на същите опасности, но ето че сега се прояви и сенчестата страна на това намерение.

— Не — отвърна тя. — Обещахме на „Трите стражи“ да затворим клещите, ако те първи нападнат Бег-Арслан, и ако сега обърнем назад, няма да сме в състояние да го направим. Освен това, ако му дадем възможността да събере силите си, той ще има числено превъзходство над нас. Ние сме малоброен отряд, не можем да рискуваме.

— Но ако Исама…

— Ще му изпратя вест — отсече Мандухай и отново погледна към Бату-Мунке. Не биваше да загуби още едно дете заради Исама, било директно, било индиректно. В никакъв случай. Още чувстваше лекото, твърде леко телце на своя син в прегръдките си. Понякога се питаше дали духът на детето не й се сърди, задето още не е проляла кръвта на Исама. Беше планирала това като следваща стъпка, след като отстрани от пътя си по-голямата опасност — Бег-Арслан, защото личното отмъщение трябваше да стои на втори план зад нещо по-важно — единството на народа. Но често си го беше представяла в пълни подробности.

Спомни си как Бату-Мунке се качи на коня си тази сутрин — без оплаквания, изпълнен с увереност, че тя ще го отведе към нова победа. Колко смел беше, как се бореше със страха и болките, ден след ден, докато тялото му превъзмогна пренебрежителното отношение от ранното му детство; как все още сънуваше кошмари и как без колебание сложи малката си ръка в нейната, за да се изправят заедно пред реликвите на Първата царица. Във вените му не течеше и капчица от нейната кръв, ала въпреки това той я обичаше и й вярваше. Беше й дал възможността да царува. Твърде възможно беше мнозина от воините вече да даряват с верността си именно нея, Мандухай, а не коя да е носителка на титлата хатун. Възможно беше, ако той умре, все още много хора да тръгнат след нея, а останалите щеше да спечели чрез един брак с Нойонболод. Мандухай постави всички тези възможности на едното блюдо на везните, а на другото сложи едно мъртво момче, което й бе дарило сърцето си: момче, което щеше бъде неин наследник и бъдеще за нейния народ.

„Не“, помисли си тя, „не“.

— Ето моето послание до Исама — подзе Мандухай, а думите изгаряха устата й като киселина. Искаше й се да може да изплюе всяка една поотделно и да я погребе, неизказана, в степния пясък. — Ако сега се оттегли с всичките си бойци, то между нас и оазисите ще настъпи мир, докато той не го наруши. Давам му думата си за това. Но ако дори един от хората му хване меча и лъка, за да се бие за Бег-Арслан, Исама няма да доживее утрешния ден. И за това му давам думата си. Дори Бег-Арслан да победи, аз няма да мирясам, докато не видя Исама увиснал на дърво в степта. Предай му това.

— Да чакам ли за отговор?

— Не — отвърна Мандухай. — Той има твърде малко бойци, за да е сигурен, че ще се измъкне невредим. Затова трябва да ми даде отговора си с дела, а не с думи. Ще видим.

 

 

Хората на Бег-Арслан вече бяха въвлечени в първите сражения с „Трите стражи“, когато му съобщиха, че отрядите на Мандухай непоколебимо се насочват към него.

— А Исама? — ревна Бег-Арслан.

— Хората на Исама са се заковали на място и са престанали да се движат в нашата посока.

„Ах, ти предател, ах ти, куче такова!“, помисли си Бег-Арслан. При други обстоятелства щеше да приеме като най-голяма обида за себе си факта, че Исама явно смята отмъщението на Мандухай за по-страховито от неговото, ала вече усещаше само едно: желанието да оцелее. Някога, някак все щеше да отмъсти. Но не днес, както изглеждаше. Би било равносилно на самоубийство да се остави да бъде смлян между две войски, след като вече по никой начин не можеше да събере своите хора около себе си. Припряно свали стоманения си шлем, специално направен от ковач и украсен с орнаменти от чисто злато, и заповяда на един от войниците си да му даде своя.

— Ти ще носиш моя шлем — нареди Бег-Арслан, — а също и знамето на Чингис хан. Бъди достоен за високата чест.

В очите на човека прочете разбиране на причината за тази размяна и животински страх. Може да беше обикновен воин, но осъзнаваше, че тайджи го изпраща за примамка, за да може сам да избяга, без да го разпознаят.

— Нали знаеш как наказвам неподчинението — любезно напомни Бег-Арслан и мъжът преглътна, кимна и сложи шлема на главата си. Ръката му, която пое пръта с деветте конски опашки от ръцете на последните двама телохранители на тайджи, трепереше, този път не от страхопочитание пред светинята.

— Хайде, впускай се в битката — заповяда предводителят му и спеши коня си, сякаш той и двамата му охранители бяха обикновени куриери, в единствената посока, където не се виждаше войска на хоризонта. Измина около час, после чу зад себе си тропот на копита и видя, че ги настигат група воини от „Трите стражи“ с отпочиналите си коне. Предвождаше ги жена, която му се стори някак позната, но не се сещаше за името й. Не беше Мандухай, ала носеше шлем, защитни шини на ръцете и покритата с метални пластини кожена броня на предводител.

— Аха — рече тя, — това е истинският Бег-Арслан.

— А коя, по дяволите, си ти? Да не би всички жени изведнъж да са полудели и да са си въобразили, че трябва да си играят на хатун?

— Аз съм Ишиге от клана Борджигин — отвърна с леден тон тя. — Ти уби сестра ми и осакати мъжа ми, Бег-Арслан. И затова ще поръся със сол земята, на която ще умреш сега.

Това беше последното, което чу той, преди нейните воини да се нахвърлят върху му.

 

 

Мандухай помнеше Ишиге като момиче, което обичаше да се шегува и повече се стремеше да си намери добър и високопоставен съпруг, отколкото да се замисля за бъдещето. През годините, откакто се бяха видели за последен път, тя беше станала не само по-зряла, но и по-люта и корава. В жената, която дойде при нея след сражението, вече нямаше нищо момичешко, а свитата й уста издаваше желязна решителност. Мандухай не се изненада особено, нали помнеше колко бързо я бе променил собственият й брак, но изпита нещо средно между гордост и съжаление. Навремето често й се искаше Ишиге да е малко по-разумна и да й помага повече. Сега, когато наистина имаше нужда, Ишиге й помогна по най-добрия начин, ала Мандухай се надяваше, че животът не я е отучил напълно да се смее. Трудно беше да се прегърнат с тези доспехи, затова само се хванаха за ръцете под лактите.

— Убиецът на сестра ми е мъртъв — каза Ишиге, — разплатих се за позора на моя съпруг, а вдовицата на баща ми царува над цялата страна без ограничения.

— Почти без ограничения — отвърна Мандухай, — но сега това няма значение. Дъще Ишиге, ти отмъсти подобаващо за сестра си и съпруга си и ме подкрепи, когато изпаднах в опасност. Ти направи неоценима услуга — на мен и на хана.

— Неоценима ли? — попита Ишиге, а в очите й се върна мъничко от някогашната дяволитост. — Скъпа майко, хората разправят, че разполагаш с конете от западните земи. Надявам се да получим някой и друг от тях.

Мандухай се засмя и двете се прегърнаха напук на металните брони.

— Ела да се запознаеш с Даян хан, чието царуване току-що осигури.

Ала когато се приближи до Бату-Мунке и охраната му, Мандухай завари момчето гневно и разочаровано.

— Кажи й — нареди на най-близкия войник то, — кажи на хатун какво ми сподели преди малко.

Воинът се прокашля смутено.

— Мандухай хатун, получихме вест… от Исама тайджи.

— Исама няма право на тази титла — тутакси възрази Мандухай, съзнавайки, че това е най-дребното обяснение от тези, които ще й се наложи да дава.

— Исама — поправи се човекът — съобщава, че сега, след като е станал брат по оръжие на доведения си син Даян хан и след като дружбата им е скрепена и осигурена, няма пречки да се организира съвместно празненство в чест на победата.

— Ти ми обеща! — избухна Бату-Мунке. — Обеща ми, че този човек никога няма да бъде наш съюзник!

Първият импулс на Мандухай беше да го дръпне настрана, но ако околните си помислеха, че тя се кара с хана, бил той дете или не, че двамата имат разногласия, то не след дълго щеше да се появи първият амбициозен мъж, който да се опита тайно да настрои Бату-Мунке срещу нея.

— Хане мой — подзе тя на висок глас, — той и сега не ни е съюзник. Вярно е обаче, че му обещах мир, ако не участва в битката. Ако не го бях направила, ако той се беше сражавал на страната на Бег-Арслан, тогава…

„Тогава можеше двамата с теб да ни няма“, понечи да продължи тя, но се опомни навреме. Ако изречеше такова нещо, щеше публично да разкрие, че е спечелила битката само заради Исама. Не й се мислеше какви облаги би извлякъл от това Исама. Вместо това продължи:

— Тогава Бег-Арслан щеше да има време да подреди войската си или да избяга, вместо да му бъде потърсена отговорност от тази принцеса до мен, Ишиге гунджи. Още много мъже щяха да загубят живота си в други сражения, хане мой. Вместо това Бег-Арслан умря. Налагаше ми се да реша кое е от по-голяма полза за нашия народ.

— Но ти ми обеща — прошепна той. Долната му устна трепереше. Мандухай осъзна колко млад беше въпреки цялата си преждевременна зрялост. Тя изискваше толкова много от него! С болка си призна, че занапред ще изисква още повече. Но той бе жив, а в този момент това беше най-важното.

— Съжалявам, хане — тихо отрони тя. — Невинаги владетелят може да решава според порива на сърцето си. Може би вие щяхте да намерите по-добър начин, ако бяхте по-голям. Аз не успях.

— Обаче ние победихме, нали?

— Това беше велика победа — отвърна Мандухай, — а вие сте вече истински хан Обединител, Даян хан.

— Значи ще отпразнуваме победата — въодушеви се той, — ама без Исама. Ти — обърна се направо към войника той, за което Мандухай не понечи да го смъмри — ще му кажеш, че не желая да го виждам.

Чак по-късно, когато двамата бяха сами и тя го настаняваше в леглото, защото Сайхай беше останала при новороденото си, се оказа, че той не възнамерява да остави нещата, както бяха. Вече знаеше достатъчно за дълга, за да не спори с нея пред други хора.

— Искаш ли изобщо да победиш Исама, Мандухай?

— Разбира се, че искам — смая се тя. — Как може да питаш?

Едно подигравателно гласче в нея й отговори: той има известно право да предполага, че тя не иска да го дели с майка му, което щеше да се случи, ако Исама беше претърпял поражение. За щастие подобни сметки все още бяха чужди на Бату-Мунке.

— Защото ти постигаш всичко, което поискаш — отвърна той толкова убедено, че сърцето я заболя. Откакто го беше довела в двора на Мандул хан, това дете вероятно бе виждало в нейно лице някаква магьосница. Тя още помнеше как като малка вярваше, че родителите й са всемогъщи. Нейните родители… и нейният Лалугер. После беше преживяла унижението на баща си от императора, а що се отнася до детинските й представи за Ма Дзин, то съвсем наскоро последните чувства на обич бяха стъпкани в прахта, защото тя отново трябваше да следва разума, а не сърцето си. За Нойонболод и чувствата си към него пък изобщо не й се мислеше.

— Не всичко — промърмори тя и го погали по косата. — Ах, Бату-Мунке, ако не бях хатун и ако не бях водила нито една-единствена битка, пак щях да имам причина да желая смъртта на Исама. Едно от най-трудните неща, които съм била принудена да направя, беше да му предложа мир. Ако ти издам защо, ще обещаеш ли да не казваш на никого?

Той обеща. Тъмните му очи блестяха на слабата светлина от огнището, което бяха запалили, защото нощите вече бяха много студени.

— Исама уби сина ми — прошепна Мандухай и щом го изрече, сълзите й рукнаха, макар че една майка никога не трябва да плаче пред детето си. Но тя вече не беше майка, а от последните й сълзи бе изминало много, много време. — Стори го по поръчение на една жена, която отдавна е мъртва, но така или иначе го стори, и ако заслужава да умре хиляда пъти, пак ще му е малко.

Тя усети ръката на Бату-Мунке върху влажната си буза.

— Съжалявам — безпомощно отрони момчето, а тя поклати глава.

— Друг трябва да съжалява. Но ти си жив, Бату-Мунке, и аз съм жива, а страната ни е почти обединена.

— Ще стане и напълно обединена — обеща той, вероятно за да я утеши, а тя си наложи незабавно да спре да плаче. Това беше прахосване на течности и не биваше да става. Ала вътрешното й напрежение не спадаше, откакто Кремъка беше довел при нея Ма Дзин. Досега. Сякаш ръката на момчето преряза тетивата, която държеше лъка.

— Така ще бъде — дрезгаво отвърна Мандухай и най-после задиша по-леко. Бег-Арслан беше минало, беше мъртъв, и дори Исама да бе още жив и да се ширеше в оазисите, не беше той човекът, с когото тя да не може да се справи. Сключеният току-що мир помежду им имаше ограничено действие, докато сам той не го нарушеше. Исама беше алчен. По някое време нямаше да устои на желанието си за набези извън собствената територия — и тогава тя щеше да го пипне. Отмъщението е най-сладко, когато се консумира студено. И нейното време щеше да дойде.

Бег-Арслан беше мъртъв. Все едно как се наричаше Исама, вече не съществуваше никакъв тайджи. Съществуваха само те двамата: Мандухай хатун и Даян хан.

От нея зависеше да докаже, че е достойна за това.