Таня Кинкел
Мандухай (12) (Великата царица на монголците)

Единайсета глава

Не друг, а именно евнухът Джи своевременно направи намек на Ван, така че тя не дойде неподготвена в Залата на висшата хармония. Въпреки това се наложи да впрегне цялото си самообладание, за да се усмихва и да кима, когато й съобщиха, че желанието на императора било да изпълни последното си задължение като бавачка — да направи сина му мъж и после да се оттегли. Щели да й позволят да се посъветва преди това с някоя прочута куртизанка и дори нямало да приспаднат цената на тази услуга от обезщетението, което щяло да й бъде изплатено за вярната служба.

Старият император никога не я беше смятал за достойна да се обърне лично към нея — нито когато умря единственият му законен племенник, което отново издигна сина му в престолонаследник, нито когато по-малкият му брат почина, без да остави признати потомци, което отново направи самия него единствен Син на небето. Ван изпита облекчение. Бяха й нужни много месеци, докато се реши да сипе лекарството на бабата в питието на сина на по-младия император. Не й беше никак лесно и после си въобразяваше, че всеки може да види какво е сторила. По-добре да си остане невидима и невзрачна, както се очакваше от бавачките; ако императорът я бе сметнал за достойна за аудиенция и дори й беше благодарил, задето се е грижила за сина му по време на неговото пленничество, то накрая все някой щеше да си спомни, че я е видял близо до братовчеда на нейния питомец, където нямаше какво да търси.

Колкото по-далече в миналото оставаше това деяние, толкова повече мисълта за случилото се тежеше на Ван. Едва когато чу, че е дошло време да си върви, се върна споменът за момента, когато изля капките от шишенцето в паничка, а после чакането и съзнанието, че е извършила убийство. Стори каквото трябва и то постигна желания успех, но със сигурност не го направи, за да бъде отпратена, и то точно сега, когато нейният питомец щеше да е в състояние да й се отблагодари за всичките години, през които се бе грижила за него.

Това, което се очакваше от нея като заключителна услуга, естествено, отговаряше на традицията на императорските бавачки. Принцът беше достатъчно голям, за да бъде оженен, а преди това да се случи, следваше да бъде въведен в изкуството на любовта — не само от евнусите, които можеха да му дадат единствено описания, но и от бавачката, която и без това му беше изцяло на разположение. Това бе една от причините, поради които бракът беше невъзможен за една императорска бавачка, след като напусне службата си, дори ако се намери някой, който би пожелал да се ожени за прехвърлила трийсетте жена. След обичайния край на службата си в императорския двор бавачката не можеше да е девствена, следователно не беше достойна за брак. В най-добрия случай можеше да се надява да стане наложница на някой богаташ, но никога — негова съпруга.

Сегашният император беше превърнат в мъж по същия начин и ако някой помнеше дори само името на неговата бавачка или знаеше къде се намира тя, то поне Ван не беше чувала за това. Според Джи чувствата на императора към неговата съпруга го бяха отчуждили не само от бавачката, но и от собствената му майка, императрицата вдовица.

Приятно би било да се надява, че нейният питомец я обича и уважава толкова силно, та непременно да поиска да я задържи при себе си, все едно какво ще каже съпругата му и какво ще разпореди баща му. Ала Ван беше разполагала с много време, за да си представи бъдещето и да премисли всички възможности. Не, тя със сигурност не бе пожертвала години от живота си и дори убила, за да бъде изтласкана настрана. Упованието беше хубаво нещо, но сигурността беше за предпочитане. Впрочем, бъдещето на нейния питомец беше бъдеще и на цялото Средно царство. Защо Ван да поверява това бъдеще на евнусите и на чиновниците министри, които през последните години вкупом се бяха оказали некадърни и мислеха само за собственото си добруване? Тя помнеше отлично какво се случи с мъжете, решили навремето да не откупят императора от монголците. Колко отмъстителен може да бъде владетелят — това той беше доказал на варварите в Залата на висшата хармония. Архивът му беше издал имената на министрите, които бяха гласували да не се плаща откупът. Когато се върна на власт, той измисли за тях нещо още по-жестоко. Всички до един били зазидани в манастир, без никаква възможност за контакти с външния свят. В килиите си намерили само книга и нож, нищо друго. Книгата описвала пътешествието на един мореплавател, когото божественият вятър отнесъл на изток и който успял да се върне обратно само защото изяждал другарите си, един подир друг. Защо да помага на този император, който в отмъстителността си напълно забравяше, че сам държи непременно да води битка, която можеше да бъде избегната и която унизи цялата империя; който така съсипа първия й опит да спечели съюзници и който никога не намери добра дума за верността й към неговия син? Какво правеше него или когото и да било от неговите министри по-добър или по-умен от Ван?

Пътят се очертаваше пред нея с кристална яснота. Един мъж може да пренебрегне майка си заради любовница или съпруга, или пък да се подчини на традицията и да постави майка си над любовницата или съпругата. Но ако една и съща жена му беше и майка, и любовница, тогава той не би могъл никога да се откаже, да се отрече от нея. О, тя щеше да превърне Дзяншен в мъж. Но не като последна услуга, а като начало на нова глава в книгата на нейния живот.

Когато отиде при него, той тъкмо бе написал стихотворение за нея, което й подсказа, че евнусите са го осведомили за желанието на баща му. Тя взе една четчица за туш и превърна петте знака от всеки ред в седем, което променяше значението от въпрос в потвърждение, а той се изчерви. В унисон с традицията би трябвало най-напред да се уведомят евнусите, които да подготвят стая за първата нощ на принца с жена. Щяха да парфюмират всички отвърстия на тялото й и да я надзирават през всяка една минута, а също така да броят най-прецизно колко пъти младият принц ще се изпразни в нея. Накрая щяха да отмият всякаква следа от него от тялото й и да я отстранят завинаги от живота му. „Няма да стане“, помисли си Ван. Тя планираше нещо, което нямаше нищо общо с традицията, а щеше да бъде основата на бъдещия й живот.

Ван добави още един ред върху хартията към стихотворението, а принц Дзяншен кимна. Тя го познаваше — досега винаги се беше справяла успешно с него, превръщайки някоя опасна или двусмислена ситуация в криеница с помощта на предрешаване. Откакто той стана отново престолонаследник, Ван разполагаше с достатъчно пари, за да дава редовно по нещичко на евнуха Джи, така че не беше трудно да получи от него две униформи на дворцови пазачи, които представи на своя питомец. Скоро той крачеше редом с нея из Забранения град, възбуден и щастлив, че не могат да го разпознаят в униформата, и благодарен, че тя му беше осигурила това приключение. То си струваше болките, които й причиняваха краката. Беше му казала да се обръща към нея с „другарче“, в случай че някой дочуе откъслеци от разговора им, и тя щеше да постъпи по същия начин. Той изговаряше думата без каквото и да било заекване; точно както се бе надявала, маскировката на редови войник го освобождаваше от притеснението и от тежестта на езика му.

— Къде отиваме, другарче?

Тя не можеше да рискува да напуснат Забранения град. Всеки войник от караула беше длъжен да посочи ранга и функциите си, преди да премине през портите, а ако ги спрат, това щеше да отнеме илюзията за свобода, която току-що беше създала у него.

— Почакай, мило другарче.

След смъртта на императрицата вдовица съпругата на младия император се беше нанесла в Двореца на земното безгрижие, ала след смъртта на съпруга си трябваше да го отстъпи на майката на Дзяншен, съпругата на стария император, която дотогава се беше надявала да я забравят и да я оставят да си живее в някой от безбройните дворци за наложниците. Сега, след като съпругът й отново беше на власт, а синът й — престолонаследник, тя приемаше детето си веднъж седмично и му позволяваше да й пожелае добро утро, но иначе се беше отдала всецяло на опиума. Бяха започнали да й го дават ежедневно, когато пленяването на съпруга й я бе разстроило тотално, и така и не бяха престанали. Когато синът й правеше ежеседмичната си визита, се разменяха виновни погледи и няколко префърцунени фрази, от което той започваше да заеква още по-мъчително. Момчето изпитваше страх от този дворец, в който все още живееше по искане на своите родители, та затова Ван бе решила да го отведе по-далече от него, доколкото това беше възможно в рамките на Забранения град.

Това означаваше да се изкачат на хълма в парка „Дзиншан“. Тя стискаше зъби, за да не извика, докато той бъбреше весело — тук видял особено голяма пеперуда, там сокол в небето, и как щом дойде лято, сигурно щели да му позволят да отиде на лов със соколи. Така стигнаха до дървото, под което Джи, следвайки нейните указания и срещу дадения му щедър подкуп, беше разположил копринени възглавници и рогозки.

— Аммма… — запъна се Дзяншен, изведнъж изпадайки отново в смут, — ако ни види някой?

— Тогава ще ни сметнат за двама дръзки войници, които не могат да престанат да се опипват, другарче мое — изрече с преднамерено суров глас Ван и му намигна. Идеята за предрешаването й беше хрумнала не само за да придаде игривост на ситуацията, но и защото не беше сигурна дали ще му бъде лесно да престане да вижда в нейно лице единствено бавачката и учителката. Самата тя също се затрудняваше да гледа на него като на мъж, а не като на дете, така че необичайното облекло помагаше и на нея. Ван не се беше влюбвала никога, но понякога, когато се чувстваше самотна и не знаеше дали тя и питомецът й ще преживеят следващата година, си фантазираше как ще се появи храбрият герой от приказките, ще победи всичките й врагове и ще я вземе в обятията си. Съзнаваше, че това са детинщини, но те правеха живота й по-поносим — а сега войнишките униформи й помагаха да направи връзката между Дзяншен и собствената си фантазия. Не биваше да има задръжки, нито да ги показва — така й бе препоръчала куртизанката, чийто съвет се оказа полезен в много отношения, в противен случай щеше да го подплаши и накрая да го загуби.

— Две войничета — охотно се включи в играта Дзяншен, — които постоянно изпадат в затруднения, понеже глупавите им началници се държат подло с тях. Ето затова са избягали!

Той се ухили и се отпусна върху рогозката. Беше му се наложило да наваксва обучението по етикет при евнусите, откакто отново бе станал престолонаследник.

— Началството просто ни завижда, другарче. — Ван седна до него. — Най-красивата куртизанка в града се е влюбила в нас, а не в тези надути тъпаци. Нали в крайна сметка ние я спасихме от разбойническата банда и набихме всички негодници. Как да не ни е благодарна! Обаче началството ни се разсърди, задето не сме се явили на служба.

Очите му блеснаха и тя усети, че е уцелила правилния тон, ролята, която той харесваше. Един смел, недооценен герой, рамо до рамо с най-добрия си приятел, плюс тъпи началници и възхищението на една красива жена. Достатъчно се доближава до книгите, които го бе виждала да чете в последно време, без да изглежда изкопирано буквално.

— Ама че майтап падна с тези разбойници! — извика той. — Знаеш ли, другарче, мисля, че трябва да прекараме следващите няколко нощи при куртизанката. В случай че онези типове дръзнат да се върнат. По дяволите началството!

— Прав си. Обаче ако разбойниците не се появят, ще трябва да забавляваме по друг начин куртизанката.

Той преглътна, но без заекване попита:

— Ти знаеш ли какво трябва да се направи, другарче?

— Позволи ми да ти покажа — отвърна Ван и ръцете й се плъзнаха под робата му.

 

 

Мандухай се сбогува с майка си, както повеляваше традицията. Стояха пред юртата; Мандухай подложи първо дясната, после лявата си буза, та майка й да подуши и двете — така беше прието при децата на Вечното синьо небе. Този път обаче Брибсун се спря, след като бе вдъхнала миризмата на дясната буза на дъщеря си.

— Ще подуша лявата, когато се върнеш.

Чак сега Мандухай осъзна, че напуска завинаги дома на родителите си, защото една майка изричаше тези думи само когато не беше сигурна дали ще види отново детето си и с надеждата да предизвика Майката земя да й върне един ден рожбата.

Майка й не заплака. „Една майка не бива да плаче пред детето си, все едно дали е син, или дъщеря“, бе казала веднъж Брибсун на Мандухай. „Течностите от майчиното тяло имат особена мощ. Кръвта на майката храни детето, преди да се роди, млякото й го храни, след като се роди, слюнката й наквасва сушеното месо, което сдъвква за невръстната си рожба, а урината й изгаря първите рани, които си причинява детето, когато падне. Но сълзите — сълзите имат способността да натоварят с нещастие цялото бъдеще на детето, затова една майка не бива никога да пролива сълзи пред детето си. Помни това, дъще, когато и ти си родиш деца.“

Вместо да плаче, майка й държеше в ръцете си паница с мляко и голяма дървена лъжица, с която пръсна мляко по земята пред коня на Мандухай, за да й осигури дълго и добро пътуване. Баща й изрече думите, които праотецът Чингис бил казал на дъщеря си Алахуй, когато тръгнала да се омъжва и да управлява страната, владяна днес от клана Чорос.

— Бъди разумна, непоколебима и храбра. Нямаш по-добър приятел от собственото си мъдро сърце. Може да разчиташ на много неща, но никой няма да ти е по-верен от теб самата. Може много хора да станат твои помощници, но никой не бива да ти бъде по-близък от собствената ти съвест. Не забравяй, че животът е твърде кратък, ала наследството, което ще оставим с делата си, е вечно!

Мандухай склони смирено глава. Знаеше, че обозът я чака. Новият й съпруг не беше там, още не го бе виждала. След като баща й и Нойонболод се споразумяха, Нойонболод занесе новината на своя хан и се върна с достатъчно хора, за да докарат добитъка, който ханът даваше на баща й. Всъщност обичаят повеляваше младоженецът лично да изведе булката от юртата на нейните родители. „Ханът не може да дойде толкова далече на юг“, бе обяснил Нойонболод. „Споразумението му с тайджи ясно определя в кои райони има право да пребивава.“

„С други думи“, помисли си Мандухай, „тайджи определя правилата, по които да живее ханът.“ Е, така беше открай време, а хан, който се противи, не живее дълго, но, доколкото беше схванала, причината за брака й беше тъкмо тази — да се даде възможност на Мандул хан да промени това положение и да наложи собствени правила. Затова баща й бе решил да й даде като зестра част от своите воини, макар да я беше предупредил:

— Човек започва война, само когато има изгледи да я спечели. Мандул хан не е млад, нито гневлив; надявам се, че има добри съветници. Съюзът си е съюз, но ако наистина иска да стане независим от Бег-Арслан тайджи, трябва първо да си потърси още съюзници и второ — да изчака, докато родиш дете, дъще, защото тогава хората ще знаят, че Майката земя и Вечното синьо небе са на негова страна и че отново позволяват на клана Борджигин да има бъдеще.

— Татко, нямаше ли да е по-добре да дойдете с нас и лично да посъветвате хана?

— Човек не бива да струпва всичките си налични сили на едно място, Мандухай. Да се надяваме, че Бег-Арслан няма тутакси да съзре заговор срещу него в лицето на втората съпруга на хана, но ако все пак го направи, то не бива да вярва, че безнаказано може да превърне сватбата в кървава баня, както е постъпил Есен със сватбата на своята дъщеря, когато тръгнал да заличава клана Борджигин.

Тя потегли на коня си по средата на обоза, така че при нужда воините да образуват стена около нея, напълно осъзнавайки обстоятелството, че може би се отправяше към бъдещето си не като съпруга на хана, сиреч като хатун, а към преждевременната си смърт. Развесели се и се трогна, когато не друг, а точно свадливият й братовчед предложи да я придружи на север. Но това все пак беше някаква компенсация, задето щеше да бъде не само без родителите си, но за първи път и без Ма Дзин. „Учи се от водата; постоянната капка пробива камъка, а не високата вълна“, бяха думите му за сбогом, преди да я прегърне силно както никога досега. Беше се надявала, че той ще я придружи като част от зестрата й, но баща й имаше друга задача за него. Според слуховете от граничния район старият му враг, императорът, бил на смъртно легло. „Ако има нов император“, бе обяснил баща й, „ще бъде добре да знаем какво да очакваме от него. Дали ще бъде оръдие в ръцете на своите министри, или ще поиска да управлява сам? Дали осъзнава, че децата на Вечното синьо небе са по-слаби от всякога, след всичките раздори, огромната загуба на хора и непрестанната смяна на владетели през последните години, и дали ще реши да се възползва от това положение? Всичко това са неща, които трябва да разберем.“

Очите я засмъдяха, но Мандухай бе твърдо решена да последва примера на родителите си и да не пролива сълзи, а да гледа само напред. Щеше да ги види отново един ден, може би когато родеше син, и със сигурност щеше да види отново Ма Дзин. След като изпълни поръчението на баща й, той щеше да отиде при нея. Тя се вкопчи в тази мисъл.

„Ако дотогава не си мъртва“, прошепна й един вътрешен глас. Баща й смяташе, че Бег-Арслан няма да посмее да се обърне срещу хана, поставен на трона лично от него, и да го замени със следващия отрок на Борджигин, както се случваше досега, когато някой хан се окаже твърде опърничав. Чоросбай-Темур беше на мнение, че тайджи не би се изложил на опасността да си създаде кръвни врагове в лицето на голяма част от неговия клан и от предвожданите от него племена. Ами ако опасността всъщност идваше от друга посока? Есен беше измамил клана Борджигин и бе приспал бдителността му, омъжвайки дъщеря си за един от тях. Ами ако Мандул хан продължаваше да бъде послушно оръдие в ръцете на своя тайджи и тъст, ако желаеше тази женитба само за да даде възможност на Бег-Арслан да нанесе решаващия удар върху клана Чорос? Е, тогава щеше да се окаже, че дълбоко се е заблуждавал, защото баща й не се явяваше лично с цялата си мощ, но й бе дал толкова воини, колкото бяха достатъчни да носят внушителна й зестра. Ала този факт не правеше смъртната заплаха по-малка.

Ами ако Мандул хан изобщо не беше изпращал Нойонболод? Налагаше се да се доверят на думата му, че е пратеник на хана. Ала Нойонболод можеше спокойно да е пожертвал собственото си стадо, за да създаде впечатлението, че ханът й иска ръката, стига крайният резултат да му даваше достатъчно големи предимства. Баща й казваше, че имала развинтена фантазия, обаче тя помнеше отлично как самият той беше изненадан и унизен в Забранения град, макар да беше нащрек за всякакви подлости.

И въпреки това обратната възможност — че се бе запътила към щастието си — беше точно толкова голяма, ако не и по-голяма. Та нали мишката, която не смее да излезе от дупката си, няма да бъде убита от сокола, но си остава мишка и накрая умира от глад под земята. Само птицата, хвърлена от гнездото, може да се научи да лети. Животът беше толкова простичък!

И понеже пътуваше към бъдещия си съпруг, хана, Мандухай носеше своя богтог — голямата червена шапка, извисяваща се на височина цял лакът, направена от брезова кора и покрита от майка й с червена коприна. В горната й част имаше пера от див паток, традиционният знак на клана Борджигин, и няколко паунови пера от Средното царство, които майка й бе свалила от своя шапка с обяснението: „Да не си помисли Мандул хан, че кланът Чорос не може да нагизди дъщеря си, както му е редът!“.

Отдалече приличаше на воин с шлем и вдигнато копие като придружителите си. Щеше й се да имаше поне копие. Лъкът, колчанът със стрелите, боздуганът и прашката й бяха в багажа при товарните животни; чак пръстите я сърбяха от непреодолимото желание да хване оръжие.

— Какви празненства ще има в твоя чест? — попита я жената на братовчед й, която яздеше до нея и очевидно беше обзета от радостна възбуда, защото чрез този брак щеше да се сроди със самия хан. — Какво ще кажеш? Няма ли да е чудесно да се организира конно надбягване и състезание между стрелците с лък и борците от всички кланове?

— Наистина би било чудесно — отвърна Мандухай, защото харесваше жената на братовчед си, пък и си беше вярно. Много би се радвала на такъв празник. Не беше забравила обаче, че Есен е организирал точно такива състезания в чест на своята дъщеря.

— Стига Мандухай да не участва лично в тях — весело подметна братовчед й. — Никой не би посмял да победи булката, а после ще ни се наложи да търпим порасналото й до небето самочувствие.

— Ти едва се справяш с бремето на собственото си самочувствие, братовчеде, така че не искам да усложнявам нещата и ще изключа двама ни от всякакви състезания по стрелба. Освен това не ми се ще да наскърбявам благородния ми съпруг още в началото на нашия брак, да не вземеш да застреляш по невнимание някой от неговите знаменосци, докато уж се целиш в мишената — отвърна тя, без да мисли много-много.

Обичайните роднински заяждания, продължили през цялото им детство. Единствената разлика беше, че вече не си скубеха взаимно косите и не се плезеха един другиму. Това действаше успокоително на Мандухай — доказваше й, че отнася в бъдещето част от своето минало, и същевременно й разнообразяваше времето.

— Хапеш като бременна кобила. Мандул хан ще има да съжалява — разпалено заяви братовчед й.

— Надявам се да не стане така — намеси се Нойонболод, когото никой от тях не беше забелязал да приближава. Досега яздеше в челото на обоза, но явно бе поизостанал. Мандухай се изчерви. Роднинските закачки не бяха предназначени за неговите уши. После си каза, че много скоро ще бъде хатун, съпруга на владетеля на всички монголци, поне по име, и че трябва да изпълни отново със съдържание този сан. Следователно не биваше да се държи като смутено дете, а като горда жена. Духът на праотеца Чингис сигурно беше чул молитвата й, когато е внушил на хана да си пожелае втора съпруга. Тя вирна брадичка.

— Вие не сте спазарили слугиня за хана — обърна се към него тя, спомняйки си първата им среща, — а царица. Той ще бъде достоен за съжаление само ако получи нещо, което със сигурност има в изобилие, а именно — още една слугиня.

— Ооох, не знам — проточи Нойонболод, а в очите му лумнаха искрици. — Слуги си има предостатъчно, това е сигурно. Но слугини? Първата му хатун е горда за трима и той не е щастлив с нея.

Това не звучеше добре, но Мандухай просто отказваше да бъде сплашвана.

— Разкажете ми за хатун — настоя тя. Той вдигна вежди.

— За хатун ли? — повтори Нойонболод. — Не искате ли по-добре да чуете нещо за хана?

— За хатун — потвърди тя. Други втори жени може да се погаждаха с първата жена, но бракът на Мандухай беше сключен специално за да се осигури независимостта на хана от неговия тайджи, бащата на първата хатун; затова със сигурност нямаше шанс да спечели дъщерята на Бег-Арслан за приятелка. Държеше да знае какво да очаква. Покрай това щеше да разбере как се отнася ханът към съпругата си, без да пита директно и да се изложи пред Нойонболод.

— При първата им среща ханът я погледна и я нарече Йехе Хабарту — подзе Нойонболод. „Йехе Хабарту“ означаваше „Голям нос“ и беше всъщност прякорът на хората от далечния запад. Мандухай не бе срещала такива, но се твърдеше, че имали направо конски ноздри. — Оттогава никой няма право да я нарича с друго име, за което тя не му прости. Леглото му е студено, деца от нея той няма. Но не може да я прогони, защото е дъщеря на Бег-Арслан и не му дава повод да я обвини в изневяра.

Настъпи неловко мълчание. Мандухай се начумери. Според нея този разказ представяше хана като дребнав и несправедлив; беше наясно обаче, че няма начин да изрече на глас мнението си. Братовчед й се опита да обърне чутото току-що откровено описание в шега и за пореден път прояви таланта си да бърка закачката с грубостта:

— Е, братовчедке, дори ти ще изглеждаш хубавка до Големия нос и ще направиш впечатление на хана.

Жена му явно изпитваше желание да го сръга в ребрата, но нямаше как да го направи пред чужд човек, че и от коня.

— Тъй като бащите са решаващ фактор за уважаемия хан при избора му на съпруги — рязко възрази Мандухай, — лично аз не се съмнявам, че моят баща му е направил силно впечатление, дори без да бъде сравняван с Бег-Арслан. Ако на хана са му нужни още сравнения, ти си винаги подръка, за да изтъкнеш предимствата ми.

Вътрешно обаче беше смутена и се мъчеше да се съпротивлява на страха. Не си представяше да живее с мъж, който я мрази и има властта да налага на всички хора от обкръжението й как да се отнасят с нея.

Очевидно и Нойонболод сметна, че трябва да позамаже нещата.

— Не се тревожете, вашият нос краси едно изключително хубаво лице, което ще се хареса всекиму. Само трябва по-често да си държите езика зад зъбите, ако искате да живеете в мир с хана.

Вече беше чула от майка си предостатъчно предупреждения за скромност и сдържаност.

— Знам, мъжете ценят красотата на жената повече от ума й, пък дори красивата жена обичат само когато си мълчи, а звука на гласа й — единствено когато се съгласява с тях, обаче аз още не съм решила каква искам и каква не искам да съм.

Братовчед й трепна и с крива усмивка каза на Нойонболод:

— Когато човек е надарен и с ум, и с красота, не му е трудно да увърта и да се колебае. Езикът на Мандухай — който тя тъкмо изплези насреща му зад гърба на Нойонболод — е остър като стрела.

— Ако и в стрелбата с лък улучвате така добре целта, както с приказките, наистина ще е жалко, че няма да участвате в състезанието по стрелба на сватбеното си тържество — подхвърли Нойонболод.

Комбинацията от възбуда, надежда, страх и смущение, която изпита Мандухай, напираше да се излее навън; ако не направеше веднага нещо, за да си поеме дъх, щеше да изрече думи, които можеха да провалят целия й бъдещ живот. Трябваше да отклони вниманието си, за да не тръсне, че на въпросното празненство може да се изкуши да застреля хана, ако той реши също да й даде някакъв обиден прякор.

— Чакайте тук и ще ви покажа каквото искате да видите — късо нареди тя, подкара коня си към товарните животни, взе от багажа лъка си и извади три стрели от колчана. По правило състезанията по стрелба с лък се провеждаха стоешком; от гърба на коня се стреляше само когато работата беше сериозна — защото това бе изкуството, с което децата на Вечното синьо небе бяха завладели навремето света. Ала точно сега не й се искаше да слиза от коня. За нея работата беше сериозна, много сериозна. Мандухай заби пети в хълбоците на коня си и профуча покрай групата около Нойонболод. Щом разбра накъде бие тя, Нойонболод заповяда на братовчед й и на другите воини да направят място и те се дръпнаха встрани, а той седеше спокойно на седлото, загледан подир нея.

Мандухай остави коня си да тича, с плавно движение опъна лъка, извърна се на седлото, след като беше създала разстояние от над трийсет конски дължини помежду им, и се прицели за не повече от един кратък миг. Когато Нойонболод поиска ръката й от името на Мандул хан, беше лято, а сега бе настъпила есента. Той носеше шапка с широка периферия, обточена с рунтава кожа, която не беше чак толкова висока колкото женският богтог, но завършваше с връх доста над главата му, за да бъде безопасно това, което планираше тя — в случай че уцелеше.

Ако беше мислила по-дълго, сигурно щеше да се разколебае. Зрителното й поле се стесни върху главата на Нойонболод, после върху рунтавата му шапка. Съществуваха само лъкът, стрелата и шапката. Мандухай изпусна въздуха от дробовете си, а с него и стрелата и тя прелетя на дистанция, много по-голяма от обичайната, на която воините от нейното племе изпълняваха този изстрел. В мига, в който от гърлата на пътешествениците се изтръгна стон, шапката на Нойонболод вече лежеше на степната земя. Сърцето биеше лудо в гърдите й. Конят му се подплаши, но той бързо го овладя. После погледна към нея, разпери бавно ръце и ги размаха като крилата на птица — традиционният жест на признание, отправян от съдиите при стрелба с лък. Воините, наблюдавали сцената, подзеха хвалебствена песен, а на Мандухай й се зави свят от облекчение. С олекнало сърце тя насочи коня си към Нойонболод.

— Какво ви казах? Сега ще се надуе и ще стане съвсем непоносима — промърмори под нос братовчед й, ала едва след като й се ухили с облекчение. Ако Мандухай беше ранила или, не дай боже, убила Нойонболод, дясната ръка на хана, щеше да му се наложи да се обяснява с хана и с нейния баща.

— Защо взехте още две стрели? — полюбопитства Нойонболод. — Не бяхте ли сигурна в себе си?

Всеки стрелец, колкото и да беше добър, можеше да пропусне целта, особено пък от гърба на коня и на избраната от нея дистанция — и двамата знаеха това, но Мандухай отметна глава и се засмя. Възможно беше напрежението да се върне отново, но точно сега тя се чувстваше, сякаш може да полети.

— Не. Не бях сигурна във вашия кураж. Ако бяхте помръднал, следващите стрели щяха да уцелят шапката ви там, където щяхте да се преместите. Сега ви давам едната стрела, за да я изстреляте от мое име на сватбеното ми тържество. А третата е за мен. Човек винаги трябва да държи в готовност стрелата, която не е използвал — обясни му задъхана тя. Нойонболод не откъсваше очи от нея.

— Да. Така трябва — потвърди той.