Таня Кинкел
Мандухай (26) (Великата царица на монголците)

Двайсет и пета глава

Ван имаше добра памет за хора, които са й били полезни и които още можеха да бъдат такива, но това не беше единствената причина, поради която покани при себе си евнуха Хан Лай — Лалугера, когато той се появи отново, преоблечен като търговец на хартия. Отлично съзнаваше, че дори стари съюзници като Джи, който с нейна помощ се беше издигнал чак до главен церемониалмайстор, са надеждни само докато вярват, че тя продължава да владее сърцето на императора. Ако въпреки бдителността на Ван някоя куртизанка се покажеше по-амбициозна от очакваното или Ченхуа се поддадеше на любопитството и прищявката и позволеше да вкарат в леглото му безупречно, добре оформено младо момиче с подходящ произход, то Джи вероятно нямаше да тържествува, за разлика от враговете й. Но и нямаше да се бори за нея, а веднага щеше да се постарае да спечели благосклонността на новата любовница.

Нямаше как да се изключи напълно възможността за неочаквани развития. Но бъдещето можеше да се планира и при сегашните обстоятелства. Ван се грижеше за икономическите решения на страната не само за да извлече печалба за себе си, но и за да стане незаменим фактор в управлението. Макар да не носеше съответната титла, тя се трудеше като министър на икономиката и по този начин държеше контрола върху финансите. Освен това не вредеше да напомни на Джи, че също е заменим.

И накрая, освен че беше пресметлива, тя беше и просто любопитна. В момента, когато Ван получи писмото на Хан Лай, в столицата току-що беше пристигнала новината за смъртта на Мандул хан и за неочаквания избор на наследник, направен от неговата вдовица. Значи някогашното малко момиче в известен смисъл беше тръгнало по нейните стъпки. Най-добре за Средното царство беше монголците да останат изпокарани помежду си, ала въпреки това Ван беше принудена да си признае, че част от нея желаеше успех на Мандухай. Ако не по друга причина, то, защото в противен случай всички министри щяха да се възмущават гръмогласно от варварската царица, изговаряйки по този начин всичките критики, които не смееха да изразят открито по адрес на Ван.

Като истински добра търговка тя запази тези съображения за себе си и щом прие Хан Лай, зададе риторичния въпрос защо да не го накаже като монголски шпионин и да заповяда да го изхвърлят.

— Защото вашата котка още ме обича — находчиво отвърна той, с което предизвика усмивката й: наистина, животинката беше дотичала при него, а той я чешеше зад ушите. — Освен това не сте от жените, които си губят времето, така че отдавна щях да съм в тъмницата, ако смятахте, че съм способен да навредя на нашата родина.

— Хан Лай — Ван изтри усмивката от лицето си, използвайки китайската дума за лалугер, — вие сте шпионин. Признавам, надявах се, че сте мой шпионин сред варварите, защото съобщението ви за Златния принц се оказа вярно, но сега? Сега сте тук. Следователно не можете да ми кажете нищо за намеренията на варварите. Кой ми гарантира, че не храните надежда да им разкажете за моите намерения?

— Никой, ако за вас няма значение, че Мандул хан ме изпъди заради делата ми и щеше да ме убие; би ме убил и днес, стига да можеше да ме докопа.

— Още по-лошо. Вие сте разкрит шпионин — продължи Ван, — който е толкова зле осведомен, че не знае за смъртта на Мандул хан. Е, кажете, как можете да ми бъдете полезен при това положение?

Той остана прав, вместо да се хвърли на земята пред нея, което говореше в негова полза, и спокойно отвърна:

— Мога да ви бъда полезен по две причини. Първо, аз разбирам монголците, както умее да ги разбира само човек, живял сред тях, а това не може да се каже нито за вашите военачалници, нито за самия военен министър. Второ, току-що потвърдихте, че най-важната личност в страната на монголците сега е момичето, което съм отгледал. Почитаема Ван, вие най-добре от всички знаете на какво е способен човек, който е отгледал дете.

Тези думи я уцелиха по място, което държеше заключено за заобикалящия я свят.

— Да — каза тя, отказвайки се от привидната си незаинтересованост, — знам това. И вие го знаете. А както изглежда, и вашата питомка го знае, защото е избрала за нов хан не някой мъж, ами дете. Ето какво обаче не знам: дали ще бъде убита от онези мъже сред варварите, които понастоящем са много по-силни от нея? И ако не, ако тя постигне успех, дали ще се опита като онзи глупак, Златния принц, да разбуни нашите поданици от монголски произход и да премести границите ни? И дали вие бихте потвърдили пред мен това, в случай че тя има подобни намерения?

— А вие бихте ли ми повярвали, ако кажа „не“? — отвърна Хан Лай. — Нямам възможност да ви докажа, че съм достоен за доверието ви, освен може би тази: именно Мандухай хатун ме спаси и ми помогна да избягам, макар да й признах какво съм сторил. Ханът бездруго й беше гневен, така че тя можеше да очаква бягството ми да му послужи като повод да се отърве и от нея, но въпреки това ми помогна. Малко са хората, които Мандухай обича, но аз имам щастието да бъда един от тях. Сега вие държите живота ми в свои ръце. Ако Мандухай узнае, това ще повлияе върху действията й.

Ван се колебаеше дали да схваща думите му като знак за предателство, или като някаква чудновата вярност. Сигурна беше обаче, че ако сама попаднеше в ръцете на северните варвари, Ченхуа не би направил нито крачка, без да помисли какви последици би имало това за нея.

— Е, добре — склони тя. — Вие сте моят временен съветник по въпросите на северните варвари. Ще намерим начин да съобщим това на вашата малка варварка. Стига да оцелее. Но ако разбера, че всъщност действате за нейна изгода и ме шпионирате в нейна полза, ще можем да проверим доколко е привързана към вас.

Това се случи в началото на зимата. С настъпването на пролетта пристигна вест за Ма Дзин, вследствие на която той я помоли да премести китайските войници в нови гарнизони. Нищо повече.

Ван го гледа дълго и се запита дали си струва да отреже малкия му пръст и да го изпрати на Мандухай.

 

 

Войската, тръгнала на поход, се движи различно от обоза, който просто се точи от един бивак към друг. Обикновено оставяха добитъка, старците, болните, децата и по-голямата част от жените в стария стан, защото по време на поход на бойците им стигаха по два бойни коня и четиринайсет до шестнайсет млекодайни кобили. Но този път беше различно. Тръгнаха всички, защото нямаше излишни воини, които да пазят стана. Сайхай попита докога ще останат заедно — не толкова защото беше войнствено настроена, колкото от тревога за Бату-Мунке.

— И аз се тревожа — каза Мандухай. — Разбира се, той няма да язди между бойните линии. Ще го настаним извън бойното поле, при запасняците, и ще му осигурим охрана. Но дотогава трябва да ни придружава. Всичко е заложено на карта. Старците и децата остават с нас до два дни преди достигане на целта, но дори те, както и повечето жени, имат важна задача.

— Вие сте хатун и аз се подчинявам на вашата мъдрост — отвърна Сайхай. — Но не сте майка.

Този удар я засегна още по-дълбоко, защото й бе нанесен без зъл умисъл. „Вече не съм“, помисли си Мандухай и се запита дали Сайхай беше права, дали и братовчед й беше прав, когато каза, че трябва да оставят Бату-Мунке скрит в стана. Може би тя изискваше твърде много от момчето. Може би ненужно го излагаше на опасност.

През изминалите месеци беше водила доста вътрешни борби, беше си блъскала главата над въпроса дали целите й са изобщо постижими. Заболяването на Бату-Мунке се връщаше както през първите месеци, когато бе започнала да се грижи за него. Разпищяваше се, когато тя нямаше време да му обърне внимание, дори се самонарани, за да я накара да дойде. Отначало Мандухай се уплаши и прокле съня, който крадеше половината от живота й, но после проумя: момчето още беше подвластно на твърде много спомени, които не можеха да се заличат току-тъй. Затова просто започна пак да го води навсякъде със себе си и той отново стана такъв, какъвто тя очакваше. Остана обаче тревожният въпрос дали ще се справи, дали някога ще забрави миналото си.

После тя си спомни как намаляваше уважението към Мандул хан, когато той изпращаше други да водят неговите битки, а сам се кланяше на тайджи и издаваше невнятни заповеди на собствените си хора. Бойците трябваше не само да уважават Бату-Мунке, но и да го обикнат, а любовта се нуждаеше от близост, не от отдалечаване. Едно дете не можеше да впечатли никого с уменията си да борави с оръжие, но можеше да прояви смелост и готовност да бъде с хората си. Тя искаше да се възползва от тази възможност.

Що се отнася до Мандухай, тя остави украсата за глава и повечето си дрехи при жените и старците, разпусна си косата, отми смолата от нея и я завърза с най-обикновена лента, каквито носеха мъжете по време на бой. Украсата за глава на една царица тежеше повече, а не по-малко от шлема; единствената трудност, която й създаваше шлемът, беше, че е изработен за главата на мъж, така че й стоеше малко хлабаво. Трябваше да свикне и с постоянната тежест на бронята за ръцете и на кожения елек, покрит с метални пластинки. Едно беше да носиш от време навреме мъжко снаряжение, друго — да яздиш с него и никога да не го сваляш.

— Мандухай — попита я Бату-Мунке, когато тя изравни коня си с неговия, за да го нагледа, — какво ще стане, ако ойратите се предадат веднага?

— Тогава ще приемем покорството им, само че те няма да постъпят така. Ойратите смятат Бег-Арслан за свой върховен господар и са забравили какво дължат на хана.

— Но те не са като Исама, нали? — плахо попита момчето. — Не са отвлекли майка ми. Те не са лоши. Истинският ни противник е Бег-Арслан, нали?

Тя вече му беше обяснила защо не можеха да се бият направо със самия Бег-Арслан и той я бе разбрал. Значи го мъчеше нещо друго. Тя разбра какво е, когато забеляза как малкият гледаше ръцете й, покрити с броня от кожа и стомана.

— Воинът — подзе тихо тя — не може да се бие само с тези, които са заслужили смъртта, а предводителят — още по-малко. Той може само да се надява, че целта му оправдава борбата. Предводителят трябва да вземе това решение. Той носи отговорност за мъртвите, но и за живите, стига да е взел правилното решение. Ако ойратите ни се подчинят, Бег-Арслан ще проумее, че не може повече да ограбва безнаказано нашата обединена страна само защото няма друга равностойна сила, която да му попречи.

— А ти можеш ли да убиваш хора, които не мразиш? — попита Бату-Мунке. — Винаги съм смятал, че хората, срещу които се бори героят, трябва да са лоши, а той трябва да ги мрази, за да може да ги убие.

Тя си спомни за първата жена на Исама и за войника от клана Чорос и поклати тъжно глава.

— Воинът иска преди всичко едно, малки хане — изненадващо се обади ездачът, който в този ден изпълняваше длъжността телохранител на момчето. — Той иска да оцелее. Същото иска и противникът му. Затова са в състояние да се убиват взаимно.

— Мандухай — попита обърканият Бату-Мунке, — какво ще стане, ако някой, с когото се биеш, те убие?

— Това няма да се случи — бързо отговори тя.

— Но не го знаеш със сигурност — настоя малкият. Свикнала да бъде откровена с него, доколкото беше възможно, тя кимна утвърдително.

— Не, не го знам със сигурност. Знам обаче, че ще се бия не само за моето оцеляване, но и за твоето, и за това на нашия народ. Докато ойратските воини ще се бият само за собственото си оцеляване. Затова вярвам, че ще победя.

Тази увереност вече не беше престорена както доскоро в зимния стан. Сега Мандухай не можеше да си позволи никакви съмнения и опасения. Сега тя беше и стрелата, която изстрелва стрелецът, и самият стрелец — тя беше и двете неща едновременно. Съществуваше само целта. Всички други двоумения оставаха за после, когато тя или щеше да уцели, или да пропусне.

 

 

Бег-Арслан беше избрал старателно мястото, където да хване натясно глупавата и опърничава хатун и изрода, когото тя наричаше хан — един проход, от който Мандухай и хората й нямаха възможност да се измъкнат. Той получи вестта за тръгването й съвсем навреме, както се беше договорил с Нойонболод чрез пратеника си. Съгледвачите му потвърдиха, че в южна посока се движи войска, а над нея се носи огромен облак прах. Бег-Арслан заповяда на хората си да вземат плетен кош, предназначен за трупа на изрода. Трябваше да го покаже публично, да не би след година-две да се появи някой коняр и да се представи за ненадейно оцелял, по чудо завърнал се наследник на Чингис хан. Не, изродът щеше да изгние на дърво, пред очите на всички. Що се отнася до Мандухай, тя щеше да получи възможност да го обезщети и за съсипаната му зима, и за загубата на съпругата и дъщеря му.

Той пристигна пръв в набелязания проход и със задоволство установи, че надлъж и нашир не се виждаха никакви съгледвачи от войската на Мандухай. Бидейки начинаеща във военното изкуство, тя вероятно изобщо не беше помислила да изпрати съгледвачи, а Нойонболод, естествено, не я беше подсетил. Бег-Арслан стигна до заключението, че след днешния ден няма да има нужда от Нойонболод — нито за да сплаши Исама и да държи здраво североизтока, нито за да стане хан. Крайно време беше кланът Борджигин да изчезне от лицето на земята, в това отношение покойният Есен бе прав. Бег-Арслан хан звучеше по-добре от Бег-Арслан тайджи, а що се отнася до хората, които още бълнуваха за Златната наследствена линия, то той щеше да окаже чест на хатун и да се ожени за нея, с което наследствената линия в известен смисъл щеше да бъда запазена.

След половин ден на приятни бленувания Бег-Арслан започна да проявява признаци на безпокойство, защото войската на Мандухай не се появяваше. Вече би трябвало да се вижда от възвишението, където бе изпратил съгледвачи. Той прилепи ухо към земята, защото дори да имаше закъснение, хилядите конски копита караха земята да трепери отдалече. Но не чуваше нищо, не усещаше нищо. Започна да го гложди неприятно предчувствие, затова изпрати още съгледвачи. Те се върнаха след два дни, а междувременно един от подчинените му се осмели да каже нещо, което мнозина си мислеха.

— Явно Мандухай хатун няма да мине оттук.

— Но съобщението от Нойонболод беше недвусмислено — възрази Бег-Арслан. — Освен това тя няма никакъв избор. Ако иска да тръгне от Улан нур срещу граничните укрепления на Средното царство, трябва да мине през този проход.

Не можеше да бъде — Нойонболод да не е възнамерявал да предаде Мандухай и да е заблуждавал него, Бег-Арслан, с лъжливи съобщения! Подобни неща се случваха на глупави момчета като Златния принц, но не и на Бег-Арслан тайджи. Освен това той не разчиташе само на Нойонболод. Пратеникът му беше потвърдил, че в зимния стан на Мандухай се готвели за поход и строели стенобитни машини за превземане на китайски градове. Освен това се виждали множество огньове и облаци прах, придвижващи се към прохода, където причакваха войската на Мандухай. Къде беше тя?

Най-после се завърнаха и другите съгледвачи, които той бе разпратил във всички посоки. Наистина видели войски в далечината, които обаче идвали от погрешната посока, освен това били само отчасти с монголски произход. Както изглеждаше, след провала на Златния принц клановете и племената на „Трите стражи“ бяха предпочели да останат под крилото на китайския император. Те се бяха обединили с отряд китайски пехотинци и ги придружаваха на конете си. Не даваха обаче признаци за намерения да минават през прохода. Напротив, предните им постове спряха на отсрещната страна и се провикнаха подигравателно, че ако тайджи искал да тръгне по стъпките на Златния принц, то днешният ден бил идеален за това.

Гневът на Бег-Арслан беше достатъчно силен, за да жадува за битка, за каква да е битка. Щеше да се откаже от добрата си позиция и да загуби елемента на изненада, като нападне изневиделица вражеските войски в прохода. Вместо това щеше да си има работа с добре подготвени отряди, ала тук ставаше дума за тези вечно неверни кукувици, „Трите стражи“, и за китайците — но кой ли вземаше насериозно китайците! Щом не можеше да обладае хатун, то поне щеше да охлади страстите си с китайска кръв. Заповяда на хората си да се хвърлят в атака, като не забрави преди това да отреже по едно ухо на съгледвачите си, защото явно не бяха способни да чуват това, което той искаше: къде се намира проклетото женище Мандухай и как се беше получило така, че тя измами него, най-великия воин сред децата на Вечното синьо небе.

 

 

От времената на праотеца Чингис хан отпред яздеха лявото и дясното крило, докато предводителят на войската се намираше в изоставащия назад център, разположен по възможност по-високо от крилата, за да има поглед над движенията им по време на битка и при нужда да ги променя. Ето че от доста дни двете войски стояха една срещу друга; всички се чудеха защо ойратите не нападат, след като имат числено превъзходство.

„Чуждите преживелици и хилядите истории се различават от усещането сам да се намираш насред битката, както денят се различава от нощта.“ Това си помисли Мандухай, когато погледна от хълма Ташбурту към огромната равнина под себе си, за пореден път обяснявайки на водачите на всяка единица от хиляда бойци и най-дребните подробности на плана, за да могат при нужда сами да вземат решения в съответствие с променената ситуация, и заповяда да нападнат един ден преди новолунието. Последната й заповед гласеше всичките й хора да боядисат шлемовете си в синьо, цвета на небето, така че никой да не загине от братска ръка при очакваната бъркотия, когато монголци се сражават с монголци.

Тя беше разигравала имитация на битки, за да се упражнява и да знае как да обхваща с поглед голяма група бойци; това й помогна донякъде, но все пак нищо не можеше да се сравнява с голата действителност. Ойратите й се сториха много повече на брой, отколкото бе очаквала, но може и да се лъжеше. Тя погледна над главите на двестата избрани воини от своята гвардия, които щяха да играят централна роля в плана й, посочи им за последен път един малък скалист хълм зад линията на противника, до който трябваше да се доберат, и натърти, че не бива да допускат да бъдат спрени, че трябва да достигнат целта на всяка цена и че духовете на предците са с тях, в противен случай не биха им изпратили през последните дни почти три хиляди жребеца, притежание на ойратите.

Тя се впусна в галоп, следвана по петите от личния си знаменосец, закачил бели и черни опашки от як на полевия стяг, и от двестата избрани мъже от своята гвардия. Оказа се обаче, че я беше забелязал отряд от ойрати, които вероятно възнамеряваха бързо да сложат край на задаващата се битка, като нападнат главнокомандващия, и които бяха достатъчно добри, за да се вклинят дълбоко в сърцевината на противниковата войска, въпреки изненадващата атака срещу тях.

Мандухай нямаше време да се учудва. Беше очаквала подобни опити, дори бе обмисляла да приложи сходна тактика, но я смяташе за малко вероятна сега, когато хитрината й се оказа успешна и ойратите бяха нападнати ден преди планираното от самите тях нападение. Тя използва лъка си, за да убие двама от противниците, но шестима други пробиха обръча. Мандухай извади меча, видя с крайчеца на окото си, че трима от телохранителите й са непосредствено зад нея, притисна колене в тялото на коня си и се хвърли срещу ойратите.

Непосредствено пред коня й от една пролука в скалите изскочи рис, очевидно прогонен от убежището си от тропота на конски копита, изсъска и конят й се подплаши, както и конете на другите ездачи. Докато успее да го обуздае, подбрадникът й внезапно се скъса и проклетият шлем се изхлузи от главата й. Цялата настръхна, а хората й се вкамениха. Единствено падането от кон беше по-лошо от загубата на шлем. Тя не можеше да се спре насред атаката и да го вдигне от земята или да очаква някой от свитата й да го стори. Който и да се опиташе в тази бъркотия, конете щяха мигом да го стъпчат. Нима всичко, за което беше работила, щеше да свърши така — за нея, за Бату-Мунке, за нейния народ? Всичко — заради един загубен шлем?

— Царицата няма шлем! — изрева някакъв глас зад гърба й и тя вдигна поглед едва когато установи, че водачът на щурмовия отряд на ойратите е спрял своя също подплашен кон до нейния. Вместо да се възползва от слабостта й, той сведе меча си, свали собствения си шлем от главата си и й го подаде. Може това да беше хитрост; зад нея някой изкрещя да не протяга ръка, онзи сигурно щял да й я отсече.

„По-лесно би му било да убие противничка без шлем, вместо да си прави труда да прилага подобни хитрости“, помисли си Мандухай и посегна към шлема, заявявайки:

— Боецо на ойратите, ти си честен враг. Кажи ми името си и ако довечера аз и ти сме още живи, ще намериш в мое лице една почтена победителка.

— Казвам се Кремък — отвърна той, докато тя бързо си слагаше шлема, — а победата ще бъде наша. Но вие сте хатун, а по пътя насам, който сте изминали с войската си, всичките ни юрти си стоят и жените не са обезчестени. Това също е знак за честност.

По силата на някакво безмълвно разбирателство той кръстоса меча си с боеца до нея, така че тя можеше отново да се заеме целенасочено със задачата да стигне до отсрещното възвишение. Накрая успя, съпровождана от знаменосеца си. Първите стотина мъже, които също се бяха добрали дотук, почти бяха завършили оформянето на „костенурка“ от щитове, която щеше да я пази през този ден. Пуснали бяха на воля конете си и тази хитрост бе предизвикала надпревара между ойратите, повечето от които без коне, които се отделяха от отряда си, за да си хванат кон. Мъжете, които носеха новите арбалети, а също и най-добрите стрелци от личната й охрана бързо заеха позиция под щитовете. Мандухай пристигна, заби стяга си по средата, заповяда на двама мъже да бият тъпаните, така че всички ойрати да видят къде се намира тя, и тогава настъпи това, което бе очаквала. Нито един ойрат вече не гледаше другаде, освен към мястото зад техните линии, където, над стена от щитове, се вееше знамето на хатун като чудовищно предизвикателство към тях. Бойните редици се разбъркаха, защото всички имаха само една цел — да заловят хатун. Но това се оказа неочаквано трудно, въпреки явното превъзходство с хиляди и хиляди бойци. Скалистият хълм създаде първите трудности; стрелите, изстреляни от арбалетите изпод „костенурката“, покосяваха мъже и коне и във възникналата суматоха ойратите си пречеха взаимно. Нито един техен предводител не беше в състояние да сложи край на този хаос. Никой не беше подготвен за подобен начин на действие. Никой не беше чувал за такава тактика дори от великите дни на праотците.

— Тенгри, Вечното синьо небе е моят шлем, то ме закриля! — провикна се Мандухай. Ойратите прииждаха на вълни, на вълни към нейните позиции и се разбиваха в тях. Воините на Мандухай ги застигаха, приближаваха се със застрашителна скорост, засипваха ги с градушка от стрели, причиняваща все по-големи дупки в редиците им. Ала и редиците на нейните хора на хълма оредяха с настъпването на обедната жега — на места ойратите успяваха да проникнат с копията си зад щитовете и да нанесат сериозни щети. След като изстреля всичките си стрели, Мандухай зае мястото на един от своите хора на стената и използва щита, за да създаде прикритие за другите стрелци с арбалет, без сама да знае откъде черпи сили за всичко това.

Последните лъчи на вечерното слънце гаснеха, когато в създалата се пролука между щитовете тя съзря приближаващия се Нойонболод. Крясъците утихнаха, надигнаха се радостни възгласи. Битката беше спечелена, защото Нойонболод носеше отрязаната глава на предводителя на ойратите и три от техните стягове.

Мускулите по цялото й тяло горяха като огън, а лицето й сигурно беше покрито с прах и кръв като неговото. Цяло чудо беше да разпознаеш изобщо някого в това състояние. Тя свали шлема си, впери очи в Нойонболод и заповяда:

— Доведете ми ойратския воин на име Кремък, ако е жив! С уважение и достойнство, не като пленник. Твърде вероятно е да дължа живота си на него.

— На него и на обстоятелството, че Бег-Арслан толкова се е главозамаял, та не е в състояние да прави правдоподобни предложения — сухо отвърна Нойонболод. — Изглежда, наистина ми е повярвал за вашия поход срещу китайците.

— Значи ли това, че бихте ме продали на него, ако ви беше направил по-добро или поне по-правдоподобно предложение? — небрежно подхвърли тя. Въпреки че цялото й тяло беше изранено и натъртено, младата жена се почувства лека като перце. И двамата знаеха, че въпросът не беше зададен сериозно. Тя беше жива. Бату-Мунке беше жив. Повечето хора от свитата й бяха живи; бяха завладели западните земи, славещи се с най-добрите си коне, а четирите ойратски племена щяха да тръгнат след нея, не след Бег-Арслан. „Всичко това май е достатъчно, за да ти се завие свят“, помисли си Мандухай. За миг краката й омекнаха, когато дръпна ръка от забития в земята щит; посегна бързо към гривата на коня на Нойонболод и се хвана за нея.

— Внимателно — предупреди той. — Това е първата ви битка, явно още не сте изпитвали това чувство, когато тялото отказва да осъзнае, че всичко е приключило.

Както се очакваше, той не отговори на въпроса й, но тя бездруго го зададе по-скоро на шега. Ако е искал да й отмъсти, Нойонболод щеше да действа директно, а не чрез Бег-Арслан, но това вече изобщо не й се вярваше.

— Дали е приключило? — Мандухай се огледа. Повечето мъже бяха започнали да събират мъртвите, за да ги изгорят. В горещия и тежък въздух, предвестник на наближаващата буря, имаше не само прах, но и първите признаци за бързо разпространяващата се пролетно време миризма на разложено. „Това също е твоя отговорност“, помисли си тя. „Смъртта, а не само победата. Сега трябва да живееш и с духовете на загиналите. Не го забравяй.“ — Ще успеем ли да удържим позициите си?

Което беше сторено веднъж, можеше да бъде сторено и втори път. Не след дълго Бег-Арслан щеше да разбере накъде всъщност е повела бойците си тя. Много беше възможно да я последва на запад, за да си възвърне района на ойратите. Освен ако не бе налапал подхвърлената му стръв, както се надяваше Мандухай.

— Точно в този момент не смятам нищо за невъзможно — каза Нойонболод, наблюдавайки я втренчено.

През този ден тя бе избегнала на няколко пъти смъртта и сама беше убивала. Вече разбираше защо след битка мъжете искаха плът от всякакъв вид. Явно непосредствената близост на смъртта крещеше за живот. Изведнъж я обзе силното желание да се шмугне с Нойонболод в някоя юрта, веднага, тук и сега. Но тя беше направила своя избор, беше взела решение, и макар днес той отново да й бе доказал, че клетвата му във вярност е била напълно искрена, това съвсем не означаваше, че не е бил също толкова искрен, когато каза, че никога няма да й прости. Мандухай не бе пожелала да стане негова съпруга и той трябваше да се примири, че тя ще бъде негова господарка — и нищо повече. Така беше справедливо.

Въпреки това тя си позволи да сложи ръка върху бузата му и да избърше прахта от лицето му. Прозрачен предлог за докосване.

— Точно в този момент — отвърна тя — и аз се чувствам така.

Хората й я повикаха. Нойонболод издаде звук — наполовина смях, наполовина стон.

— Радостите на дълга — отбеляза той. — Победилият предводител трябва да произнесе реч, Мандухай хатун.

Както се оказа, имаше и друга причина за виковете. Бяха открили Кремък, ойрата, който й бе дал шлема си. Той накуцваше и имаше две порезни рани по лицето, но иначе явно бе понесъл добре битката.

— Ти прояви храброст и достойнство — каза му тя, — но твоите другари ще те проклинат, задето не приключи битката още в самото начало. Защо ме пощади и ми даде шлема си, защото съм жена ли?

Той поклати глава, прехапа устни и уморено промълви:

— Ако знаех, че ще победите, щях да постъпя другояче. Обаче бях чувал за вас и си казах, че една хатун, която закриля последния потомък на праотеца, заслужава да умре в достойна борба, а не по погрешка.

— Откровен отговор. Кремък, с постъпката си ти защити и хана, и той ще иска да ти благодари. Нали няма да отблъснеш благодарността на своя хан?

Ойратът примигна.

— На моя хан ли?

— На твоя — извиси глас Мандухай, защото думите й не бяха предназначени само за него, — който е и хан на всички ойрати. Точно по тази причина водихме днешната битка. Ойратите са деца на Вечното синьо небе като нас. Те са били първите съюзници на праотеца, народът, за който той е оженил дъщеря си. Вие, ойратите, не дължите вярност на Бег-Арслан, нито на друг обикновен военачалник. Дължите я на потомъка на Чингис хан. А ти, Кремък, показа, че дълбоко в себе си знаеш това и го признаваш. Героизмът се проявява не само когато спечелваш битката, а и когато умееш да понесеш поражението. Все някога всички научаваме това. Последвай ме.

Както беше заповядала, Бату-Мунке чакаше на известно разстояние от бойното поле заедно с малка група бойци и Сайхай. Сега, след края на битката, го доведоха — бе излязъл от преустроения специално за него кош и стоеше здраво на краката си, когато Мандухай и ойратът коленичиха пред него.

— Хане мой — подзе тя, — денят беше на наша страна.

— Благодаря ви, съпруго — с достойнство отвърна той, както го бяха учили, но после изригна от възбуда: — Мандухай, вярно ли е, че още в началото си захвърлила шлема и си предизвикала боговете? А на мен все ми казваш да не постъпвам лекомислено!

— Не съм постъпила лекомислено — отвърна тя, — ами боговете ме предизвикаха, като ми отнеха шлема. Но този почтен мъж ми даде своя, макар да е ойрат и да се биеше срещу мен. Както виждате, хане, ойратите са племе, заслужаващо нашето уважение. Длъжни сме да им бъдем добри владетели. Не мога да си представя по-хубаво начало, освен вие, хане, да предложите на ойрата Кремък да го вземете на служба при вас.

— На драго сърце — сериозно изрече Бату-Мунке. — Кремък, искаш ли да станеш мой телохранител? Обещавам да се отнасям добре с теб.

Ойратът местеше поглед от Мандухай към Бату-Мунке; избърса с длан лицето си, върху което се беше съсирила кръвта от раните.

— За мен ще е чест, хане мой — продума той с изтощен, дрезгав глас, а Мандухай незабелязано изпусна задържания въздух. Да, тя възнамеряваше да възнагради мъжа, който може би й беше спасил живота, но за това имаше и други възможности. Държеше да направи жест, който бързо да се разчуе сред ойратите. Затова изчакваше Кремък да застане пред Бату-Мунке. На нея сигурно щеше да й откаже, но човек трябваше да е от камък или преизпълнен с омраза, та в края на един дълъг и кървав ден да каже „не“ на един нов живот, когато му се предлагаше от възбудено малко момче, което освен това беше законният владетел и потомък на най-славния измежду всички монголци.

После Бату-Мунке я изненада — пристъпи към нея и я хвана за ръката.

— Добре ли си, Мандухай? — попита. — Изглеждаш ми изтощена!

— Денят беше дълъг — отвърна тя и установи, че гласът й е прегракнал като на ойрата. Ръката на детето в нейната ръка беше топла; отново я заля вълната на облекчение, че и двамата са живи. Прегърна го и тъй като беше на колене пред него, нямаше нужда да се навежда.

— След днешния ден — прошепна в ухото му тя — ще ти дам име на владетел и ти обещавам, че то ще се помни.

— В такъв случай го приемам — шепнешком отговори той, — но само ако продължиш да ме наричаш Бату-Мунке, защото това е моето име.

— Обещавам — промърмори тя и се надигна. Хванала Бату-Мунке за ръка, се върна към онази точка на възвишението Ташбурту, откъдето виждаше най-добре и където най-добре можеха да я видят. Поиска да й подадат мях с мляко, за да накваси гърлото си, та да я разбират по-добре, и заповяда да ударят тъпаните. Всички се смълчаха.

— От днес започнахме да се превръщаме в единен народ — подзе Мандухай. — И затова името на нашия хан, който извоюва първата си победа, е Всеобщ хан, сиреч — хан на всички монголци, а не само хан на клана Борджигин или хан на клана Чорос. Не само тайджи, не само хан на ойратите, а Даян хан — Велик хан, Обединител на Монголската империя. Деца на Вечното синьо небе, вие отново имате владетел и той се казва Даян хан!

 

 

Ма Дзин съзнаваше отлично, че върви по тънко въже като циркаджиите, които показваха изкуството си навсякъде из столицата. Това, което в крайна сметка накара уважаемата Ван да продължи да го слуша и след първото му изречение „Би трябвало да ходатайствате за раздвижване на граничните войски“, беше набързо добавеното второ изречение — че в дългосрочен план това можело да бъде от по-голяма полза за нея, отколкото за Мандухай. Въпреки това тя отбеляза хладно, че е твърде стара за приказки и историйки, с които търговците по пазарищата пробутват кучешкото месо за крехко агнешко.

— Говоря сериозно. Ако тайджи има свободата също да тръгне на запад, за да се отърве от хатун, той няма да спре дотам, нито ще се задоволи с досегашните си доходи от Пътя на коприната. Ще се опита да стане втори Есен и ще потегли към Средното царство, защото, повярвайте ми, няма монголец, който да не лелее тази мечта, особено пък Бег-Арслан. Та нали той предостави хора дори на Златния принц, когато младокът направи своя опит?

— Своя безуспешен опит, доколкото си спомням, а това не говори в полза на „страховитата“ войска на Бег-Арслан.

— Ще бъде различно, когато я предвожда той. Неслучайно е станал тайджи.

— Щом всеки монголец лелее съкровената мечта за завладяването на нашата страна и се опитва да я осъществи, особено пък след като е отстранил съперниците в собствената си страна — уверено продължи Ван, слагайки пръст върху най-слабото място в аргументацията на Ма Дзин, — то това се отнася и за вашата питомка.

— Тя има други мечти и повече от един съперник — отвърна Ма Дзин. — Само ще отклоните вниманието на тайджи и Исама, но няма да ги премахнете от лицето на земята, което би било в нейна полза. Напротив, така монголците ще продължават да имат няколко могъщи водачи, а не само един тайджи.

Той излагаше отново и отново подобни аргументи, докато Ван се съгласи.

— Обаче чуйте — каза му тя, — има нещо, което искам от Мандухай, защото аз не съм плод, който може да се изстисква до безкрай. Искам печата, който северните варвари са отнесли със себе си, напускайки тази страна, нефритения печат на истинските императори на Средното царство.

Той си спомни, че Чоросбай-Темур беше споменавал за този печат, но това му се бе сторило по-скоро като някаква приказка, предназначена да провокира китайците. През всичките години при монголците никога не беше чувал някой хан действително да е притежавал този печат или някой тайджи. Ако Мандухай знаеше повече, то тя не го бе споделила с него.

— Не вярвам, че този печат още съществува — искрено заяви Ма Дзин.

— За ваше добро се надявам, че се лъжете. Защото ако не получа печата, ще ви изпратя обратно на вашата питомка. Парче по парче.