Таня Кинкел
Мандухай (29) (Великата царица на монголците)

Двайсет и осма глава

От всички прищевки на боговете, оказали влияние върху съдбата му, Ма Дзин смяташе за най-странна онази, която изпълни младежката му мечта, накарала го да приеме името на един евнух, отличен от императора като герой. Повече от две десетилетия след нещастието при Туму той отново беше част от армия, която тръгваше срещу варварите, и този път не като обикновен пехотинец, а като съветник на главнокомандващия. Едва ли момчето, което беше някога, би могло да мечтае за нещо по-хубаво. Навремето това момче знаеше толкова малко за живота, че впоследствие Ма Дзин се питаше как изобщо се бе измъкнало от селото си.

И все пак: наистина ли се беше променил чак толкова? „Лалугер или Ма Дзин“, беше му казал огорченият Ли Донгян, „за мен е все едно. Можехме да бъдем щастливи. Бяхме щастливи — ти, аз и баща ми. Но ти сложи край на това. Сега баща ми е мъртъв, а аз се чудя дали някога си бил нещо друго, освен шпионин от Забранения град.“

Той можеше да напомни на Ли Донгян как отначало беше във възторг от поръченията на държанката на императора и как започна да поставя под съмнение историите на Ма Дзин едва след като пред дома им се появиха пазачите. Но това би било само отбягване и изкривяване на истината, която се съдържаше в думите на Ли Донгян и която и Ван бе изговорила ясно: Ма Дзин бе получил възможността да си изгради живот далече от властта и опасностите и се беше колебал само няколко месеца, преди отново да заложи на карта всичко постигнато заради опасния танц на въже, какъвто представляваше позицията му при държанката на императора.

По своя си начин Ван беше по-опасна от всички монголци, които бе познавал някога. Но в нея имаше и нещо, което той разбираше. Тя не прилагаше жестокостта си произволно, ако същата цел можеше да се постигне по други пътища. Беше му предложила да освободи Ли Донгян вместо него, ако в замяна той отиде в граничния район при военачалника Ван Юе и му помогне да обезвреди Бег-Арслан. Той не попита какво би се случило, ако откаже, защото не си представяше, че тя ще го пусне, особено сега, след като беше доказано, че Мандухай е готова да направи всичко за него. Така поне Ли Донгян щеше да бъде свободен. Освен това Ма Дзин наистина искаше да помогне с всички сили за унищожаването на Бег-Арслан. Правеше го не само заради отдавна избледнелите патриотични чувства към собствената си страна, но и защото изпитваше вина пред Мандухай. Все едно какво беше разказвал на Ван, но Бег-Арслан беше по-опасен за монголката, отколкото за Средното царство, и ако дадеше своя принос срещу Бег-Арслан, Лалугера щеше да понамали чувството си на вина и към двете жени.

Военачалникът Ван Юе не беше във възторг, задето държанката на императора му бе сервирала този съветник, но пък и не беше чак толкова надменен, че да не го слуша. Освен това имаше нужда от човек, върху когото да излее трудно сдържаното си негодувание срещу властниците от столицата.

— Аз искам подкрепления и какво получавам? Някакъв евнух. Онези в столицата не могат ли да четат числата? При броя на бойците, с които разполага Бег-Арслан, ще ни трябва армия от поне сто и петдесет хиляди души, за да го победим. Това е три пъти повече от мъжете, с които разполагам. Как да опазя Средното царство с тях? Чисто скъперничество е това, скъперничество и алчност — така парите за повече войници ще отидат за забавленията на императора!

— Господарю — напрегнато подзе Ма Дзин. Имал беше достатъчно време да обмисли какво ще каже. — Нищо не знам по въпроса. Знам обаче как монголците тръгват на война. Вярно, бойците на Бег-Арслан са образували обръч около „Инчуан“, но становете, от които се снабдява, се намират в „Примката“ на реката, извън обсега на видимост от крепостта. Когато очакват битка, монголците не носят със себе си нищо, освен два кожени съда с мляко, малко ситно нарязано месо и сушена извара. Повече не им трябва. На вас ще ви е нужна голяма войска само за директна битка срещу Бег-Арслан. Но не и за да нападнете становете му, където се намират неговият добитък, подкрепленията и жените и децата на неговите бойци. Трябва да очаквате, че жените също ще се бият, но те не са така опитни като мъжете, а присъствието на животните и децата ще ги спъва допълнително. Ако избиете всичкия добитък, Бег-Арслан няма да има откъде да се снабдява; дори при благоприятно стечение на обстоятелствата ще са му нужни седмици и дори месеци, за да превземе Инчуан, а той не може да заобиколи с войската си крепостта, за да събере плячка от земите отвъд нея, защото би попаднал между две войски.

Ван Юе го погледна замислено.

— И тези станове наистина не са охранявани?

— Той смята себе си за завоевател, а вас, тоест нас, за защитници. Освен това, досега никой не е дръзвал да нападне негов стан, откакто е станал тайджи. Твърде дълго е бил всемогъщ, господарю, и то в райони, които познава отлично. Не вярвам да е оставил в становете си кой знае колко бойци, не и когато е тръгнал да се доказва като новия Чингис хан.

— Войниците не са обучени да убиват крави — делово, но не и враждебно отбеляза Ван Юе.

— Овце, кози, камили и коне — поправи го Ма Дзин. — Едва ли Бег-Арслан е взел кравите, когато е премествал становете си в голямата речна „Примка“. Пък и вие не можете да ги вземете със себе си, защото тогава той ще ви преследва, докато си ги върне. Имайте предвид, че ще ви трябват фосфор и сяра, за да ги изгорите.

— Може и да си прав, евнухо — отвърна Ван Юе, — а може и да ми сервираш глупости. Ще си помисля. И ще изпратя съгледвачи в „Примката“. Ако открият там неохранявани станове, пак ще си говорим.

 

 

Първоначално обсадата протичаше удовлетворително за Бег-Арслан и неговите над трийсет хиляди конници, като се изключеше фактът, че не бе успял да превземе крепостта с бърза атака, преди да са се затворили вратите зад последните хора и животни. Но след всичките малки и големи битки, които бяха водени в граничния район през последните години, не можеше да се очаква от китайците да отслабят чак толкова бдителността си. Новото обаче беше, че бяха запалили тревата около крепостта. Очевидно и китайците се учеха.

Той се бе погрижил никой да не може да припари до „Инчуан“ и беше наясно, че е само въпрос на време запасите на хората в крепостта да свършат, докато той можеше да пусне добитъка си да пасе там, където имаше достатъчно трева и вода. Малкото на брой катапулти, с които разполагаше, не можеха да разтърсят кой знае колко високите стени, но той имаше време. От родината Исама му изпращаше, макар и много рядко, новини — глупави приказки за Мандухай и някакво си правораздаване, на които Бег-Арслан не обръщаше внимание. Затова пък изпитваше задоволство, виждайки как пристигат хора от „Трите стражи“. Явно „Трите стражи“ бяха стигнали до извода, че е време отново да застанат на монголска страна, след като можеха да пожънат слава и да превземат крепостта, пред която беше умрял Чингис хан.

Въпреки това Бег-Арслан не беше забравил, че в началото на годината те го бяха изненадали неприятно с незадоволителния и безрезултатен сблъсък край един от проходите на Алтай, и смяташе да ги накара да си платят за това. Докато те разседлаваха и разтриваха конете си, той направи подигравателна забележка колко лесно можели да бъдат сбъркани с китайците, което сигурно се дължало на факта, че от двеста години се намирали в тяхната лоша компания.

— Все пак успяхме за един ден да принудим великия Бег-Арслан да се оттегли — невъзмутимо отвърна техният предводител. — По това можете да разберете колко добре би било за вас да бъдем сред вашите воини.

Бег-Арслан се усмихна кисело на тази наглост, която не смяташе да остави безнаказана, и покани предводителя в юртата си да сподели с него чорбата, която тъкмо пиеше, когато пристигна авангардът на „Трите стражи“. По пътя натам човекът каза доверително:

— Трябва да призная една от причините да се бия срещу вас през онзи ден — жена ми не ми даваше мира. Дължала го била на сестра си. Въпрос на семейна чест.

Бег-Арслан не разбра за какво му говори и човекът сигурно го бе забелязал по физиономията му, защото додаде малко по-хладно:

— Аз съм Джамуха и съм женен за Ишиге, храненичето на Мандул хан. За кратко вие бяхте мой баджанак.

Бег-Арслан вече имаше план как да унижи този човек; беше измислил нещо далеч по-добро от чистосърдечното признание, че никога не го е било грижа за кого е омъжил Мандул хан другата си дъщеря, дали тази дъщеря е още жива, или е мъртва и какво мисли тя по въпроса, че той е наказал както подобава нейната сестра, тази опърничава вещица, за непокорството й.

— В такъв случай още повече се радвам да ви приветствам край моето огнище — дружелюбно каза той.

В юртата му го чакаха най-важните му предводители, както и двама слуги, които пазеха казана с чорбата. Бег-Арслан влезе, взе дървената паница, от която беше ял, и отпи глътка, за да покаже, че лоената чорба е охладена точно колкото трябва. После, преди да подаде паницата на новия гост, какъвто беше обичаят, подхвърли, че за него е чест да посрещне един непознат родственик, и посочи към своите водачи, за да му ги представи. Джамуха се извърна към тях. През това време Бег-Арслан бързо изля зад гърба му чорбата обратно в казана. После взе черпака, напълни паницата с вряла чорба и я подаде на Джамуха, който отново се обърна към него.

Гостът отпи тутакси голяма глътка. Цяло удоволствие беше да се наблюдава изражението му. Да изплюеш храна — това беше не само най-голямото оскърбление за домакина, но и най-немъжествената постъпка, която можеше да допусне един воин. По времето на праотеца Чингис хан дори наказвали със смърт изплюването пред домакина. Сега това вече не беше прието, но ако Джамуха изплюеше чорбата, Бег-Арслан щеше с пълно право да го изхвърли от юртата си с мощен ритник по задника. Ако ли пък гостът предпочетеше да си изгори устата, щеше да мине доста време, преди да проговори отново, а забавните му гримаси щяха да покажат на всички как страда като малко дете. Това беше отмъщение за безрезултатния ден на прохода и за загубения авторитет, когато Бег-Арслан не прозря хитрината на Нойонболод и не даде урок на китайците. Сега тупна Джамуха по гърба с думите:

— Да ти е сладко, сине мой. — Така още с обръщението даде да се разбере, че той е старейшината, а гостът му — незрял момък.

Джамуха остана в юртата достатъчно време, за да се уверят всички, че е глътнал лоената чорба. После кимна на присъстващите, дори на Бег-Арслан, макар погледът му да беше леден, и излезе. Мъжете се изсмяха.

— Който живее твърде дълго с китайците, престава да понася жегата и студа — ухили се Бег-Арслан. По-късно му докладваха, че хората от „Трите стражи“ се изтеглят, макар че току-що бяха пристигнали, а той само сви рамене и не си направи труда да напусне юртата си. Техните кланове не му трябваха, а шегата с този надменен полукитаец си струваше това.

Денят премина спокойно. Воините на Бег-Арслан си хапваха, охраняваха на смени района около „Инчуан“ и от скука устройваха мъжки борби. Привечер се завърнаха съгледвачите, които Бег-Арслан редовно провождаше, за да бъде предупреден навреме, ако китайците изпратят нова войска в помощ на крепостта си, ала хората нямаха нищо за казване. Затова пък през нощта пристигна едно момче на камила, покрито с кал от глава до пети. Идваше от най-големия снабдителен стан край Червеното солено езеро. Разказът му накара Бег-Арслан да се отърси тутакси от замаяната си пиянска сънливост.

— Не може да бъде — невярващо каза той. — Просто не може да бъде.

— Обаче е вярно, тайджи — отвърна отчаяно момчето. — Можете да ми избодете и двете очи и да ми отрежете ушите, но е вярно. Китайците разрушиха стана ни. Беше се извила пясъчна буря, та не ги чухме да идват. А после изведнъж се видяхме обкръжени. Онези, които се опитаха да избягат по езерото, се удавиха, защото не умеем да плуваме. Когато успях да избягам, всички юрти вече горяха, а те бяха започнали да избиват всичко насреща си — животни, хора, всичко!

Той още не можеше да повярва. Китайците не се биеха така. Китайците бяха мекушави. Китайците изваждаха късмет само от време навреме.

— Моето семейство е в стана, тайджи — каза пребледнелият войник, който бе довел момчето.

— Тогава значи са мъртви — каза момчето и захапа юмрука си, за да не се разплаче. „И не само те“, помисли си Бег-Арслан, „но и всичкият ми добитък, и жребците ми!“

— Момчето преувеличава — изрече на глас той, защото искаше да предотврати взривяването на целия стан, — но… ще видим как стоят нещата и ще изпратим голям отряд.

Издаде нужните заповеди, ала стомахът му остана стегнат и леденостуден. Ако детето не преувеличаваше, той трябваше не само да прекрати обсадата, което след всичките му закани означаваше позор и непоправимо уронване на авторитета, но и да се отправи в обратния път през целия граничен район и през голяма част от Гоби с войска без запаси и млечни кобили.

 

 

Миризмата на студен дим и изгоряло месо беше вездесъща, а западните ветрове я разнасяха, така че Ма Дзин не можеше да избяга от нея дори на известно разстояние от Червеното солено езеро. Беше тихо, като се изключи вятърът и едва доловимото мърморене на маршируващите мъже, но на него още му се счуваше, че долавя виковете — викове, които отдавна бяха заглъхнали.

След онези дни при Туму той бе преживял много нападения, битки, сблъсъци и дори истински боеве, в повечето случаи обаче това бяха само приготовленията за тях и последващия период, когато имаше за задача да остане до Мандухай при всякакви опасности, докато тя беше още дете. Смъртта не бе нещо ново за него, нито смъртта на мъже и жени, нито, понякога, тази на деца. Но никога досега не му се беше случвало той да е човекът, дал съвета за тази смърт, човекът, по чиято идея всеки от нападнатите беше загубил живота си. Когато разбра, че хората на Ван Юе няма да се ограничат с добитъка, нито да убият само онези, които им се изпречват на пътя, Ма Дзин изкрещя вътрешно: „Не съм искал това!“. В същото време обаче разумът му казваше, че е видял и преживял твърде много, за да си въобразява сериозно, че военачалникът ще се обременява с пленници, независимо от какъв пол и на каква възраст, след като е направил пробив в окупираната от враговете територия, при това със съвсем малък отряд. Монголците също не постъпваха така. Той беше едно от съвсем малкото изключения и често се бе питал защо. Може да не желаеше смъртта на тези хора, но беше предвидил какво ще стане, а да твърди друго означаваше да се самозалъгва.

Ван Юе беше позволил само няколко деца да напуснат стана. В крайна сметка, главна цел на цялото начинание беше да изгони Бег-Арслан от „Инчуан“, и колкото по-скоро станеше това, толкова по-добре. Освен това имаше основания да се надява, че най-напред Бег-Арслан ще изпрати само част от хората си да проверят вярна ли е новината за загубата на становете му. Затова на китайските войници беше заповядано да се оттеглят само дотолкова, че да не могат да ги видят. Ако монголците действително се появяха в малки отряди, вместо като единна войска, то капанът щеше да щракне. Разумна стратегия; Ма Дзин си пожела да можеше както преди няколко дни страстно да се надява, че тя ще успее. Сега обаче усещаше твърде горчив вкус в устата си, за да желае победата на която и да било от двете страни. Искаше му се да беше попитал Чоросбай-Темур в по-късните години, когато вече не бяха само господар и бивш пленник, как се чувства човек, когато по ръцете му е полепнала кръвта на стотици хора. „Изкривяваш миналото“, каза си той и си напомни, че дори в по-късни години един такъв въпрос щеше да е немислим.

Опита се да изброи всичките причини за препоръката си. Сега крепостта „Инчуан“ и нейните обитатели бяха в безопасност, а Бег-Арслан със сигурност щеше да ги избие до един, също като Есен навремето, когато бе примамил императора в равнината, нападайки градове и крепости. Мандухай беше в по-изгодно положение, защото авторитетът и военната мощ на Бег-Арслан бяха накърнени. Без неговия съвет Ван щеше да го смята за безполезен лъжец и в най-добрия случай да го задържи като пленник в столицата, а в най-лошия — да нареди да го убият, а Бег-Арслан може би щеше да успее да завоюва „Инчуан“, преди на Ван Юе да му хрумне успешната контрастратегия.

След като всичко в стана на Червеното солено езеро приключи, той се бе спънал в трупа на младо момиче, който можеше да е на невръстната Мандухай. Още му се гадеше от този спомен. Двамата войници, които Ван Юе бе натоварил с преброяването на мъртъвците, понеже точната цифра му трябваше за съобщението до столицата, бяха открили триста петдесет и три трупа, а Ван Юе заяви, че ще ги закръгли на триста и петдесет. Единствената причина, поради която Ма Дзин не се изповръща, когато чу това, беше празният му стомах.

Бурята, под чието прикритие китайските войски се бяха приближили до Червеното солено езеро, отдавна бе отминала, но и всекидневните есенни ветрове довяваха толкова прах, че беше трудно да се различи нещо от по-далечно разстояние. Това обаче щеше да се отнася и за двете страни. Китайските войници заеха позиция сред един скален лабиринт, но на приемлива дистанция от опожарения стан, така че първи да съзрат монголците, и зачакаха. Ма Дзин забеляза, че вече никой не си правеше труда да го охранява. Пък и защо ли? Той не знаеше какви заповеди е получил Ван Юе от уважаемата Ван, но сега всеки монголец щеше несъмнено да убие попадналия в ръцете му китаец. В никакъв случай обаче не искаше да ограбва труповете, за да се снабди с нови дрехи.

Започна да се свечерява, а конници така и не се виждаха. Небето се заоблачи, притъмня, войниците се притиснаха по-плътно един до друг, за да споделят топлината си, защото нямаше как да запалят лагерен огън. Войникът, легнал до Ма Дзин, беше селско момче от граничния район, семейството му загубило стопанството си заради дългове и се надявало на армията като източник на по-добри доходи — напразно, както се бе оказало.

— Повечето от нас въртят търговия с монголците, обикновено добитък срещу зърно — обясни момчето. — Как иначе да оцелееш? Иска ми се да можехме да задържим поне няколко овце, вместо да ги изгорим.

„Ами хората?“ — помисли си Ма Дзин, съзнавайки, че е несправедлив и че само търси човек, с когото да сподели вината си. Той можеше да е на мястото на това момче, ако беше отишъл направо в армията, вместо в столицата.

— Ако водим със себе си добитък, монголците веднага ще ни открият и ще ни вземат всичко. Но първо ще ни насекат на парчета — отвърна делово той.

— Май си прав, приятелю. Смяташ ли, че ще получим само похвали, или още нещо? Добре би било, например, да ни дават малко повече ориз за месеца. Тогава бих могъл да изпращам част от моя дял на родителите си, защото…

Той не продължи. Издаде слаб, приглушен звук, а една ръка се притисна към устата му. Веднага след това от прерязаното му гърло рукна кръв. Сред тъмнината и прахоляка Ма Дзин съзря нов силует. Някакъв мъж лежеше точно зад убитото селско момче. Явно се беше примъкнал, без да го усетят.

— Ти ли си Ма Дзин, наричан още Лалугера? — прошепна на монголски нечий напълно непознат глас. За Ма Дзин той прозвуча като безпощадното наказание, което бе очаквал в дълбините на сърцето си. Той кимна замаяно.

— Къде се намираше станът на Мандул хан през повечето години на управлението му? — попита непознатият; при тези обстоятелства въпросът беше толкова странен, че Ма Дзин отговори, без да се усети, също на монголски.

— В Долината на вечния извор.

— Най-малкото си китаец, живял достатъчно дълго сред нас, за да знае това — прошепна мъжът. — Добре. Сега слушай. Ще вървиш след мен и аз ще те заведа първо при Ли Донгян, а после при моята хатун. Бъди сигурен, че ще те убия, ако се развикаш или ме издадеш по някакъв друг начин.

Ли Донгян? Този мъж тук трябва да беше пратеникът на Мандухай, донесъл печата. Ма Дзин се надяваше, че той ще напусне час по-скоро столицата заедно с Ли Донгян. Изобщо не беше помислял, че мъжът ще се опита да го намери, след като е разбрал, че не са му го предали. Каква дързост, каква находчивост! Нямаше време за размисъл обаче. Щеше да е мъртъв, ако го намереха с трупа на войника и с монголец, и колкото и виновен да се чувстваше, Ма Дзин не за първи път установи, че инстинктът му за оцеляване е все още силен. Той протегна ръка и затвори очите на селското момче, а после запълзя по корем след монголеца. Нощният студ и наситеният с прах вятър нееднократно му създаваха илюзията, че е загубил от поглед монголеца, и той се запита дали на следващата сутрин няма да го намерят вкочанен под дебел пласт прах. После пък се уплаши, че по невнимание са се движели в кръг и са се върнали при армията на Ван Юе, и си припомни всички истории от детството, в които се разказваше за духове. Ако мъртъвците от стана на Бег-Арслан искаха да го накажат, щеше да им е лесно да му изпратят някой монголски дух, който да го поведе пълзешком към смъртта.

Всеки път, когато го завладяваха такива мисли, Ма Дзин успяваше да напипа и дори да види петите на монголеца и част от крака му, и продължаваше да пълзи. Най-сетне мъжът му даде знак, че вече е безопасно да се изправи, но предупредително сложи пръст на устните си. Полупрепъвайки се, полувървейки, евнухът забърза из нощта, и отново измина цяла вечност, преди да съзре очертанията на два коня и на някакъв мъж през прахоляка и в слабата светлина на стопяващата се луна.

— Това ли е човекът, когото ти ми посочи като Ма Дзин? — попита монголецът чакащия мъж. — Кажи ми веднага, ако не е той! Ако след всичко това заведа при хатун двама мъже, непознати за нея, живи ще ви одера, така да знаете.

Ли Донгян не обърна внимание на думите му. Когато се бяха видели за последен път, сред припрените обяснения на Ма Дзин и нетърпеливо чакащите войници, Ли Донгян още му беше ядосан. Сега обаче той мина покрай монголеца и прегърна евнуха.

— Лалугер — прошепна той, — не очаквах да те видя отново.

Ма Дзин беше твърде развълнуван, за да го попита какво прави тук, зарадва се да го види жив и на свобода. Твърде силно беше чувството му на вина заради многото убити, затова не направи друго, освен да отвърне на прегръдката със силна прегръдка. Едва след това се стегна и попита монголеца кой е и защо е довел Ли Донгян в района на военните действия.

— Казвам се Кремък и съм от племето на ойратите. Служа на Мандухай хатун. И нямаше да водя този мъж, където и да било, ако ти и твоята императрица не ни бяхте измамили.

— Тя е държанка на императора, а не императрица — неволно изрече Ма Дзин, преди отговорът на монголеца да проникне в съзнанието му и да му напомни, че има още много неща, за които да се чувства виновен. Ако не се беше хвалил пред Ван колко държи на него Мандухай, тя нямаше да я изнудва. Не съжаляваше за печата. В крайна сметка монголците нямаха права върху него. Той принадлежеше на Средното царство. — И никога нямаше да ме пусне, но аз успях да я убедя да освободи Ли Донгян.

— Не съм толкова сигурен — мрачно заяви Ли Донгян. — След като взеха печата, войниците се постараха да ме заловят отново.

— За да потвърдят, че предават именно мен на пратеника — допълни Ма Дзин, без да е много сигурен в казаното.

— Е, в такъв случай е добре, че държат неистинския печат — лаконично отбеляза Кремъка.

— Неистински…

— Не можем да яздим бързо в тази тъмница, обаче трябва да спечелим няколко часа преднина — прекъсна го Кремъка. После замълча задълго. Ма Дзин се беше отказал отдавна да проумее как се ориентираха монголците, когато нямаше никакви звезди. Не направи опит също да говори с Ли Донгян или с монголеца. В него всичко вреше и кипеше, теглеше го в най-различни посоки, така че се задоволи да язди на един кон с Ли Донгян, да слуша тихите му вайкания, че си бил разранил бедрата, и да се съсредоточи върху едничката цел за момента — да остане жив след тази безумна нощ.