Таня Кинкел
Мандухай (3) (Великата царица на монголците)

Втора глава

Когато се изправи пред предводителя на варварите, Ма Дзин знаеше, че гледа смъртта в очите, но беше твърде изтощен, за да се зарадва на този факт.

Ма Дзин беше името, което си бе избрал. Предишното беше погребал — заедно с тестисите си и старата си самоличност. Той беше син на селянин, едно от седемте оцелели деца, и бе видял с очите си как родителите, братята и сестрите му умираха от недохранване и заради непосилни дългове. Земята, която притежаваха, отдавна бе ипотекирана от едрите земевладелци; никой от братята и сестрите му не хранеше надежди за по-добър живот. Трепеха се на нивите от зори до късна нощ и въпреки това получаваха само нищожна част от реколтата за себе си. Като малък мечтаеше да стане чиновник, защото чиновниците бяха по-уважавани и от богаташите и нямаше нужда да притежават земя, за да получават пари и почести. За да станеш чиновник обаче, трябваше не само да владееш четмо и писмо, но и да учиш още дълги години и да полагаш изпит подир изпит. Само синовете на истински богатите хора можеха да си позволят да лишат родителите си от своята работна сила за толкова дълго време. Само те можеха да си позволят учителите и книгите, които им даваха възможност да преодолеят дори най-ниското стъпало на чиновническата стълбица. Разправяха, че в големите градове имало училища, но дори и те искаха пари за приема на ученици, а манастирите приемаха само момчета, които се задължаваха да бъдат монаси до края на живота си.

Но Ма Дзин получи неочакван знак свише, който определи целия му по-нататъшен живот. В една пещера над неговото село живееше отшелник. Човекът се разболя тежко и селяните изпратиха Ма Дзин и други деца да се грижат за него в последните му дни, та да не гладува. Противно на очакванията старецът оцеля, макар вече да не беше в състояние да напуска пещерата си. Уважението към възрастта и мъдростта му не позволяваше на селяните да го оставят на произвола на съдбата, но повечето деца загубиха търпение, докато останаха само Ма Дзин и още двама, които го снабдяваха всеки ден с храна и вода. Така се случи, че в продължение на две години Ма Дзин делеше времето си между полската работа и общуването с отшелника. Първоначално старецът беше затворен, но след време се разприказва. Отначало Ма Дзин копнееше за спокойните първи седмици, защото не искаше да слуша постоянно сентенциите на Конфуций и Лао Дзъ или пък разкази за краткото време, когато старецът е живял в Забранения град. Ала знанията за един друг свят му носеха утеха, когато баща му започна да затъва все повече в дългове, полският труд ставаше все по-тежък, а братята и сестрите му постепенно измираха. Той попиваше всичко, ден след ден, нощ след нощ. Никога не бе очаквал обаче, че тези разкази ще го променят, ще формират по нов начин цялото му мислене. Внезапно Ма Дзин осъзна, че вече не е доволен от онова, което му предлагаше малкото селце. Едно изречение на отшелника не му излизаше от ума: „Хората си приличат по природата си и се различават единствено по образованието си“^[1]. Започнал беше да мечтае, мечти, в които повече не беше селянин, а извършваше геройски дела, придобиваше знания и спасяваше от бедност не само семейството си, но и цялото село. Осъществяването на тези мечти предполагаше средства, с каквито той и родителите му не разполагаха. Имаше обаче една възможност да се сдобиеш с власт и пари. Една-единствена. За целта не ти трябваха богат баща и многогодишно учене. Не, трябваше само да пожертваш нещо, а момчето, което бе видяло как един подир друг измираха членовете на семейството му, и без това не искаше да създава собствени деца. Взе си свидетел, както повеляваше законът, и убеди местния касапин да го превърне в евнух. Щом оздравя от мъчението, той се присъедини към стотиците млади мъже, които напускаха провинцията, за да си потърсят късмета в столицата, и то не просто в столицата, ами в сърцето на империята: в самия Забранен град.

Новото му име не беше избрано произволно. Нарече се на един от малцината евнуси, за които говореха не със завист и подигравка, а с уважение, защото първият Ма Дзин, който бе живял по времето на неговия дядо, е бил герой, удостоен за службата си от самия император с титлата „Велик защитник“ — най-високият орден, който можел да получи мъж в армията. Тъй често чуваната история на Ма Дзин вдъхна надежда на момчето и го доведе до това му решение. Отначало изборът на име му носеше само подигравки и укори заради проявената дързост, но с това привлече вниманието на един евнух от Министерството на огъня и водата, който набираше яки новобранци и предпочиташе млади селянчета, понеже бяха покорни и работливи. По този начин Ма Дзин узна, че в Забранения град съществува не само Министерство на ритуалите, чиито членове служат лично на императора и на тесния му семеен кръг, но и още безкрайно много подразделения, като се започне от тези за различните видове храна, дрехи и дърводелски услуги, от които имаше нужда вътре в самия дворец, мине се през службите, отговарящи за развлеченията, лекарствата, съкровищниците, домакинството, управлението, телохранителите, съхранението на печатите, и се стигне до отдела по хартията за клозетите. Министерството на огъня и водата не беше от най-малко уважаваните, но се намираше най-далече от същинската зона на двореца, близо до портата „Сиан“. То отговаряше за снабдяването на целия Забранен град с дърва за готварството, масло за лампите и въглища за зимата, освен това извозваше боклука от Забранения град на всеки четвърти, четиринайсети и двайсет и четвърти ден от месеца. Докато мъкнеше на гърба си от изгрев до залез-слънце кошници, пълни с мръсотии, дърва или въглища, Ма Дзин болезнено осъзнаваше, че животът му не се е променил кой знае колко и остава все така тежък. Е, вече нямаше опасност да умре от глад, но вероятността да напредне благодарение на подобни услуги и да бъде нещо повече от платен роб беше направо нищожна.

И все пак, в квартирите на евнусите той чуваше новини, истински новини, а не приказки като в селата, например как няколко стари жени от съседното село били видели дракон. Не, покрай клюките за поредната наложница на императора тук се говореше и за политика. Така той научи, че монголците, тези северни варвари, ставали все по-безочливи и че Възвишеният бил решил да им даде урок. Сърцето на Ма Дзин се разтупка. Ето я и нея, възможността най-после да се докаже не като носач на товари, а като герой — при това тя му се предоставяше от самия император. Императорът се беше възкачил на трона още като дете, но едва от няколко години управляваше без регенти. Той беше Синът на небето и толкова подобен на боговете, колкото може да бъде един човек, обаче той и Ма Дзин трябва да бяха почти връстници, ако Ма Дзин бе изчислил правилно собствената си възраст. Не можеше да бъде сигурен. У дома, в беднотията, възрастта му нямаше никакво значение. Предполагаше, че е на двайсет и две години, също като императора, и посрещаше с пълно разбиране приказките на по-старите евнуси, че императорът проявявал нетърпение и не искал повече да бъде направляван от предишните си регенти.

Ръководителят на Министерството на ритуалите, главният евнух на двореца, разпространи навсякъде вестта, че въпрос на чест за всички евнуси е да подкрепят с все сили желанието на императора да даде урок на варварите, все едно колко се противят висшите военни и чиновниците.

— Нас ни наричат женчовци — отбеляза един от новите приятели на Ма Дзин, — а те самите се страхуват от северните варвари! Ха!

За похода трябваха доброволци, защото императорът, който нямаше доверие на военачалниците, искаше да си създаде собствена гвардия от евнуси. Ма Дзин се записа веднага. Това щеше да бъде големият поврат в неговия живот, мислеше си той. Щеше да се отличи в борбата срещу варварите, да привлече вниманието на някой евнух с висок ранг, може би дори на самия Син на небето, и тогава мъкненето на дърва за огрев и риненето на боклуци щяха да останат в миналото, а той щеше наистина да е достоен да носи името Ма Дзин.

Леко се разочарова, когато накрая се озова в обоза с провизиите, а не в прякото обкръжение на императора, обаче се надяваше това положение скоро да се промени. Участваше във всички учения, които членовете на старата лична гвардия, единствените евнуси, запознати с оръжията, провеждаха с младите евнуси. Обикновените войници се присмиваха на новата конкуренция — и те като всички мъже, които Ма Дзин бе срещал извън Забранения град, презираха евнусите, смятаха ги за недъгави и наполовина жени и им нямаха доверие, да не говорим за завистта, която изпитваха, защото евнусите имаха право да живеят близо до императора и неговото семейство, поради което никога нямаше да останат без хляб и работа. Ала и войниците изгаряха от нетърпение да победят варварите и колкото по-далеч оставаше столицата, толкова повече разговори се водеха в становете по този въпрос. Ма Дзин научи, че са на път за град Датун, който бил покорен и окупиран от варварина Есен. Всички бяха единодушни относно изхода от императорската наказателна акция. Този Есен, както разправяха, имал едва двайсетина хиляди воини, докато Синът на небето бе мобилизирал за похода над петстотин хиляди войници.

— Двайсет хиляди ездачи — дълбокомислено изрече един от по-възрастните войници. — Някой от вас, младоци, виждал ли е монголец да язди?

— Ездачи или не, те са си варвари — презрително отвърнаха младите.

Преди да дойде в Забранения град, Ма Дзин не беше виждал кон. Императорът разполагаше с коне и конюшни, но армията се състоеше от пехотинци, с изключение на един отряд, който наричаха „Трите стражи“ и за който твърдяха, че щял да се присъедини към тях в Датун. Младежът се обърка, след като чу, че той също се състоял от монголци.

— Опитомени монголци — обясниха му. — Такива, дето знаят какъв е редът и са преклонили глава пред императора. Когато се отървахме от игото на варварите, откъм нашата страна на границата останаха повече от тях, отколкото си тръгнаха, а императорите в своята доброта приеха предложените им смирено услуги.

Ма Дзин изпитваше любопитство към варварите — както към опитомените, така и към дивите. Като всички деца и той бе израснал с историите за славните владетели Хунъу и Юнлъ, баща и син, които прогонили варварите от Средното царство и възстановили господството на истинските хора. Като всички деца и той беше слушал легендите за най-страховития измежду варварите, за оногова, от когото започнала бурята и който унищожил света — Чингис хан. Но това се беше случило преди повече от двеста години, а днешните варвари вече не бяха демони, ами просто дръзки джафкащи кученца, разбойници и пройдохи, забравили дадените им уроци. По изключение и евнусите, и войниците, и чиновниците бяха единодушни по този въпрос.

— Като видят, че са безнадеждно по-слаби от нас, сигурно ще побегнат веднага — оптимистично заяви Дън, новият приятел на Ма Дзин, с когото той делеше една стая в отредените за евнусите квартири. Дън произхождаше от същата област като Ма Дзин, което отначало им даваше много теми за разговор, но за разлика от него е бил кастриран още като дете и отраснал в самия Забранен град, в училището за евнуси. Добре беше за Ма Дзин да има човек, с когото да разговаря и когото с радост слушаше.

Понеже много искаше да се отличи, Ма Дзин се надяваше, че Дън се заблуждава по въпроса. И продължи да се надява, докато армията на императора пристигна в град Датун и го завари напълно безлюден. Останали бяха само главите, подредени една до друга върху градските стени като керемиди. Датун беше изцяло опустошен. Нямаше нищо, което би могло да предложи подслон и храна на войската. Никъде обаче не се виждаха варвари. Възмущението от убийствата се примеси с безпокойство, защото никой не проумяваше що за тактика е това.

— Защо са разрушили града, вместо да го окупират и да очакват зад стените му нашите мощни сили? — обърна се Ма Дзин към стария войник, който ги бе попитал дали някой от тях е виждал монголец да язди.

— Защото са знаели, че ще дойде непобедимата армия, скопецо — изръмжа онзи. — Надявам се, че императорът не възнамерява да тръгне по-нататък на северозапад. Прекосяването на пустинята е мъчна работа, а „Трите стражи“, нашите собствени монголци, които трябваше да ни доведат коне, още не са пристигнали.

Миризмата на изгорено месо и трупове напомни на Ма Дзин за дома и за мъртвото му семейство.

— Не е ли редно да се погрижим за мъртвите, докато сме тук, вместо да ги оставяме на лешоядите?

— Императорът не може да остане тук — прекъсна ги един претичващ покрай тях евнух. — Тук, сред всичко това… — Той направи широк жест с ръка, при което дългите ръкави на копринената му дреха се смъкнаха чак до лактите. — Би било крайно неподобаващо.

Донесените провизии свършиха бързо, гладът засегна дори офицерите. Императорът послуша съветниците си и обяви победа — нали, в крайна сметка, варварите бяха избягали, така че армията получи заповед да напусне Датун. Ала после, вечерта, когато всички бяха изтощени от безкрайно дългото ходене, се появиха монголците. Най-напред това беше само сбор от малки черни точки на хоризонта, обвити в прах, жега и трепкаща светлина. После точките се превърнаха в облак, който се спусна към войската, както хиляда стършели се нахвърлят на беззащитния добитък — така поне се стори на селския син Ма Дзин. Опита се да използва повереното му копие, както го бяха учили неотдавна, но ездачите не се приближаваха дотолкова, че да ги достигне. Той бягаше и се спъваше, бягаше и се спъваше. Възседналите коне монголци не се приближаваха и до другите китайски войници, ала ужасяващо свирещите им стрели бяха навсякъде. По-опитните войници разправяха, че свиренето идвало от дупките във върховете на стрелите. Монголците ги правели така, за да всяват страх, което обяснение не правеше шума по-малко зловещ. Опитаха се да формират с щитовете си „костенурки“. Отначало численото им превъзходство като че ли им помагаше, но в равнината нямаше възможност за отстъпление, така че военачалниците не успяваха да задържат войниците си накуп или да ги предпазят от бягство. Скоро войската беше обсадена от три страни. Единственият свободен път водеше към пустинята. С ужас установиха, че ездачите от „Трите стражи“, които уж трябваше да се бият на страната на императора, очевидно бяха предали Сина на небето.

Три дни и три нощи монголците изтласкваха войската на императора към безводната равнина и скоро Ма Дзин престана да брои загубите. Не беше възможно да се прецени ситуацията. Имаше само пот, страх, кръв и отчаян опит за оцеляване.

— Ще ни избият до крак — изплака приятелят му Дън вечерта на втория ден.

— Вас, скопците — със сигурност, понеже сте безполезна пасмина — изсумтя един войник. — Но не и всички нас. В противен случай северните дяволи отдавна да са го направили. Искат само императора, и го искат жив.

— Трябва да се доберем до императора — каза Ма Дзин на Дън по-късно, след като бяха направили напразен опит да се сдобият с малко вода.

— С цел да го защитим ли? Ама ние сме с твърде нисък ранг, за да ни позволят да го доближим!

— Смяташ ли, че варварите ги е грижа за това? — извика Ма Дзин. В действителност отдавна вече не държеше да защити императора или да го впечатли. Не, той държеше да оцелее, а ако монголците наистина искаха да хванат императора жив, то близостта до него вероятно беше най-сигурното място и за неговите войници.

Към обед на третия ден по-голямата част от армията — или това, което беше останало от нея — стигна до местността Туму^[2]. Ариергардът, който трябваше да ги охранява, не се появи — бил напълно унищожен, както разказаха войниците, откъснати от своите части. Нямаше го вече и главния церемониалмайстор, научиха Ма Дзин и Дън, след като успяха да се приближат до носилката на императора. Цареше невъобразим хаос, защото главният церемониалмайстор, когото императорът бе назначил и за главнокомандващ, бил убит от останалите висши военни.

— Евнусите са виновни, те ни надробиха тази попара с монголците, тези проклети евнуси! — горещяха се мъжете и Ма Дзин разбра, че съществуваше опасност да загинат, но не от монголска ръка.

— Ама нали императорът лично… — подзе Дън. Ма Дзин побърза да му запуши устата с ръка. Никой вече не искаше да знае, че императорът е заповядал този поход. Императорът беше Синът на небето, той никога не беше виновен.

Войниците се нахвърлиха върху евнусите пред очите на монголските ездачи, които явно се наслаждаваха на зловещото представление. Всякакъв ред във войската бе изчезнал окончателно. „Ако убийствата продължат до вечерта“, отчаяно си помисли Ма Дзин, „ще има само мъртъвци, все едно дали ще се избият един друг, или ще умрат от стрелите на монголците“. Имаше ли възможност да се сложи край на този ужас? Една сентенция на отшелника се бе загнездила в главата му като фикс идея: „Сам човек е нищо — общността е всичко“.

Той щеше да умре. Ако ли не, за него никога нямаше да има бъдеще в Забранения град и изобщо в Средното царство. Но това беше единствената възможност, която съзираше, за да сложи край на продължаващото от няколко дни клане.

След като загуби копието си, Ма Дзин взе боздугана на един мъртвец, за да се сдобие отново с оръжие. Извърна се рязко и удари с него Дън, така че приятелят му изпадна в безсъзнание. После бързо го скри между два трупа, изпрати молитва към предците си и, без да се оглежда наляво и надясно, се втурна право към една от оставените на земята носилки. Дрехите го издаваха, че е евнух, той вече не носеше оръжие, а малцината телохранители, останали около носилките на военачалниците, наблюдаваха взаимното изтребване и държаха под око монголците, превиващи се от смях на конете си. Тласкан от отчаяние и изпълнен със съзнанието, че вече няма какво да губи, Ма Дзин се промъкна до закритата носилка на императора, нахълта в нея и издърпа навън младия мъж, който клечеше там като някое дете. Шишкавият младеж, облечен в императорско жълто, се тресеше като трепетлика. Претърколиха се заедно в прахоляка. Ма Дзин беше наясно, че разполага само с няколко мига, преди някой от телохранителите да разбере какво се е случило.

— Ей, монголци! — извика с пълен глас той. — Нали искате Сина на небето, монголци? Ето ви го!

Насред целия хаос около него настъпи тишина, като в окото на бурята. После телохранителите вдигнаха мечовете си. Ма Дзин долови думите на някакъв монголец, които не разбра, но веднага след това чу свистенето на стрелите — и вече нямаше никакви телохранители.

— Сложете край на това — извика той право в ухото на императора, когото продължаваше да държи в здравата си хватка. — Моля ви, сложете край, докато още има живи.

Заприиждаха все повече и повече монголци и бързо образуваха кръг около него и императора. Всички те носеха шлемове, така че Ма Дзин не виждаше лицата им под прахоляка и кръвта. Един от тях скочи от седлото с лекота, сякаш не носеше тежка ризница и защитни железни пластини на ръцете.

— Предавам се — изохка императорът в ръцете на Ма Дзин, — предавам се. Ще платя колкото поискате, само ме оставете жив. Убийте войниците, но не и мен.

Тези думи явно не направиха никакво впечатление на монголеца. Ма Дзин не беше ял и пил от три дни, всичките му мускули горяха повече, отколкото в най-усилните дни на нивата. „Все пак всички ще умрем“, помисли си отчаяно той, ужасен от думите на императора. Ала Ма Дзин бе преживял толкова ужасии, че изтощението го надви: обгърна го черен мрак и той изпадна в безсъзнание.

Дойде на себе си от люлеещи се движения и силната миризма на животинска пот. Някакъв човешки глас каза нещо, което той не разбра. Ма Дзин не посмя да помръдне, макар да усещаше нахлуващата в главата му кръв. След известно време конят спря и монголецът, който го яздеше, го издърпа и му показа с жестове как да обвие с ръце корема на ездача и да се държи за пояса му. Замаяният Ма Дзин се подчини. Чудеше се защо е още жив. Може би на варварите им трябваше някой, когото да изтезават? Не можеше да бъде по-зле от това, което го заплашваше, ако бе останал в китайски ръце. Само за греховното докосване на свещената персона на императора без разрешение щеше да получи сто удара с камшик. А пък за това, което бе сторил със свещената персона на императора, щяха да го изкормят жив.

Неволно Ма Дзин се сети за касапина у дома и за загубата на тестисите си, която сам бе пожелал. Монголците хич да не си мислят, че Ма Дзин не е подготвен да изтърпи болка. Но защо ли се заблуждаваше? Така или иначе, животът му беше свършен. Всичките му мечти бяха стъпкани в прахта. Той посрами предците си, а името, което сам си бе избрал, сякаш му се подиграваше. Вместо да стане герой, бе извършил най-лошото престъпление, каквото изобщо съществуваше. Предателство към господаря, към Сина на небето. Но какво беше казал мъдрецът за отговорността? „Сам човек е нищо — общността е всичко.“ Това оправдание съскаше в главата му като въздушни мехурчета върху непоносимо гореща вода.

Два дни по-късно, след като нарядко се натъкваха на хора с непознати бели шатри, той за първи път съзря огромно множество от кръгли шатри, подобни на светлите плоски гъби, които познаваше от дома. Тези шатри, заобиколени от многобройни каруци, трябва да бяха жилищата на варварите. Ала не се виждаха нито стада, нито деца, значи ставаше дума за военен лагер. Щом зърнаха шатрите, мъжете, с които яздеше, се засмяха и запяха неблагозвучни песни; монголецът, с когото делеше един кон, беше не по-малко гръмогласен от другите. Отведоха Ма Дзин до едно от по-големите жилища. Оказа се неочаквано трудно да слезе от коня. Коленете му трепереха. Но защо? Та нали сам бе погледнал смъртта в очите, нали беше готов за нея?

Пазачът го побутна да влезе в кръглата бяла шатра. Ма Дзин примигна, докато очите му се нагодят към полумрака. На легло в другия край, точно срещу входа, седеше мъж, който не носеше шлем и нагръдник, но явно бе участвал доскоро в битката. Ма Дзин го позна веднага. Този мъж бе заповядал да избият телохранителите и бе скочил от своя кон пред императора. Пазачът каза нещо, бутна го още веднъж в гърба и безмълвно напусна шатрата. Ма Дзин се изправи пред водача на варварите с ясното съзнание, че гледа смъртта в очите, но от умора не можа да изпита радост.

— Ние не награждаваме предателите — обяви седналият мъж на разбираем китайски, макар веднага да се усещаше акцентът на нецивилизованите варвари. Тъмната му коса беше обръсната на слепоочията и вързана на опашка отзад. — Праотецът Чингис хан винаги е вземал главите на онези, които са се опитвали да му се подмажат чрез предателство. Тези хора нямат чест. Така че, какво очакваш?

— За мен — само смърт — честно отвърна Ма Дзин. Не виждаше смисъл да моли варварин за живота си. — Но ако има оцелели от нашата войска и ако е жив благородният император, значи всичко е наред.

Монголецът поглади редките си мустаци. Начинът, по който варварите носеха лицевото си окосмение, донякъде наподобяваше този на цивилизованите хора, но те несъмнено дължаха това на благотворното влияние на Средното царство. На Ма Дзин му беше на езика да попита за Дън, ала се надяваше, че хитрината му е била успешна, понеже не бяха го открили сред многобройните трупове. Вместо това попита дали Синът на небето е добре.

— Само ние сме деца на Вечното синьо небе и така ще бъде вовеки веков — хладно отвърна монголецът. — Твоят император е добре. Той очаква пристигането на нашия тайджи. Знаеш ли, твоето деяние е единственото, което тайджи не бе предсказал за тази битка. Затова си още жив. Познавам го и съм сигурен, че ще бъде любопитен да те види.

„А след като задоволя любопитството на някакъв варварин, ще умра“, с горчивина си помисли Ма Дзин. Тайджи — това сигурно беше титлата, която носеше предводителят на монголците.

— Значи, вие сте само слуга? — попита непреднамерено обидно той.

Тонът му сякаш развесели монголеца.

— Аз съм Чоросбай-Темур, чинсанът на нашия тайджи — отвърна той; за изненада на Ма Дзин той употреби китайската титла, която означаваше нещо като държавен секретар на първия министър. — И негов побратим. А ти с какво се занимаваш, нищожен предателю, когато не предаваш своя император на врага?

— Аз съм евнух пети ранг от Министерството на огъня и водата — гордо оповести Ма Дзин, леко преувеличавайки ранга си. Монголецът го изгледа с удивление.

— Искаш да кажеш, че нямаш тестиси? — без заобикалки попита той. — Но гласът ти е като на мъж.

— Едва преди две години станах евнух — сковано отвърна Ма Дзин. Само варварин можеше да не знае, че тънкият глас е характерен за онези, които са загубили мъжеството си още като деца.

— Какво си сторил, за да те накажат така? — полюбопитства монголецът.

— Сам избрах съдбата си. Исках да служа на императора, а нямах друг начин — каза Ма Дзин.

Монголецът го изгледа замислено — дори един северен варварин беше в състояние да усети подигравката, която си бе позволила с него съдбата.

— Ти си като лалугера, който си отхапал един пръст, защото не успял да убие последното слънце — отбеляза той, колкото учудено, толкова и непонятно, и сбърчи чело.

— Как си представяше живота, ако не беше предал своя император след битката му срещу нас? — попита монголецът.

— Подбудител на злото е не този, който пръв хване оръжието, а онзи, който го принуждава да посегне към него — отвърна Ма Дзин с една от мъдростите на отшелника.

Седящият насреща му мъж се сепна, после се засмя с пълно гърло и изведнъж го погледна със съвсем различно изражение.

— Умееш ли да правиш истински полезни неща? Боравенето с оръжие явно не е от тях. Вие, китайците, сте обсебени от писането. Можеш ли да пишеш?

Макар Ма Дзин да беше решил да умре с достойнство и да не се поддава на глупави надежди, разумът му подсказа, че ако се постарае малко, може да убеди този мъж да не го убива. Монголецът се беше окичил с китайска титла. Варварите обичаха да им прислужват китайци. Това им даваше възможност да си въобразяват, че приличат на истински хора и на китайски благородници. Така твърдяха мнозина в Забранения град.

Ма Дзин беше научил няколко йероглифа от отшелника, така че можеше да си напише името. Имаше желание да научи повече — според отшелника това бил смисълът на живота, но не успя. Така че умееше да пише съвсем слабо, както всеки друг селски син. Знанията си по смятане пък беше придобил при разправиите с едрия земевладелец, който година след година искаше все по-голяма част от реколтата след ипотекирането на имота. Разбира се, можеше да твърди пред варварина, че умее да пише, и да нарисува в прахоляка някакви знаци, които монголецът със сигурност нямаше да отличи от истинските йероглифи. Но още първия път, когато този самонадеян чинсан поискаше да му диктува послание до реална личност, той щеше да бъде разкрит и така само щеше да удължи страданията си.

— Не, не мога — отвърна и понечи да остави нещата така, ала същият боен дух, който го бе накарал да не допусне едрият земевладелец да го унищожи, явно още беше в него, защото додаде: — Обаче мога да издоя крава по-бързо от всеки друг и да изора нивата с вол, защото бях селянин.

— Полезно, но не е някаква рядкост — небрежно подметна монголецът. — Иначе нищо ли не можеш?

— Мога да приключа битка — дръзко изрече Ма Дзин, а монголецът отново се засмя, след което рязко уточни:

— Ние приключихме битката. Ти само ускори малко нещата. Какво друго умееш? Щеше ли да доиш крави за своя император?

Ма Дзин беше сигурен, че няма да направи впечатление със способността си да носи дърва за огрев в Забранения град и да изнася боклука оттам. Бездруго не можеше да спомене за мечтата си да стане голям герой като своя съименник. Затова изрече първото, което му хрумна:

— Ако ме беше повишил, с радост щях да подстригвам малките принцове и принцеси и да държа демоните далече от тях.

Монголецът се напрегна видимо. Ма Дзин не знаеше защо, но последната забележка, която бе подхвърлил, без изобщо да се замисля, очевидно бе предизвикала вълнение у варварина.

— Значи умееш да се грижиш за деца? — бавно попита монголецът.

— Да — отвърна Ма Дзин. Без малко щеше да добави, че е имал братя и сестри, ала това не беше никаква препоръка при положение че братята и сестрите му бяха мъртви, затова предпочете да си замълчи. Децата на императора бяха настанени в Залата на Висшия етикет, източно от портата „Донган“ и недалече от Министерството на ритуалите. Повечето евнуси мечтаеха да служат там. Сегашният ръководител на Министерството на ритуалите беше постигнал власт и уважение именно по този начин — грижейки се за сегашния император, докато е бил дете.

Главният церемониалмайстор вече не беше между живите, сети се Ма Дзин. По време на битката го бяха убили офицери от собствената му армия, а императорът не им беше попречил или поне — не бе успял да им попречи, което в крайна сметка си беше едно и също.

Монголецът свъси чело. Каза нещо на монголски и додаде на китайски:

— Ще видим. Смятай се за моя бойна плячка, Лалугер. Като се върнем в летния стан, ще те заведа при жена ми, та да се грижиш за моята дъщеря. Тя си има дойка, но с брат й се случи нещо лошо, затова искам още някой да бди над нея. Усетя ли, че действаш зад гърба ми, жив ще те одера.