Таня Кинкел
Мандухай (28) (Великата царица на монголците)

Двайсет и седма глава

От самото начало Исама беше във възторг от вероятността да се разпорежда повече или по-малко самостоятелно с оазисите по протежение на Пътя на коприната. Ако Бег-Арслан успееше да превземе крепостта „Инчуан“ — е, добре, тогава той щеше да се принуди да върне поне два от тях, но междувременно можеше да събира предостатъчно налози от керваните, така че положението му нямаше да се влоши. В случай че Бег-Арслан се провалеше, то беше твърде съмнително дали старецът, зает да си ближе раните, ще му отнеме тези оазиси.

Обаче Бег-Арслан искаше най-напред да получи реликвите на Чингис хан, преди да допусне Исама до своите оазиси, а това никак не му се нравеше. Вярно, повечето от хората му го следваха заради изгледите за добра плячка, но бяха впечатлени и от факта, че притежаваше реликвите на праотеца и жената на Златния принц. Освен това той се досещаше, че Бег-Арслан се домогва до светините, за да повиши собствения си авторитет и да се представи за наследник на праотеца. Тайджи беше в състояние да сметне Исама за излишен, щом се докопа до реликвите, а след това да заповяда да го премахнат и да повери оазисите на някой от своите водачи. Докато притежаваше реликвите, Исама притежаваше нещо, на което Бег-Арслан държеше извънредно много в момента, затова предпочиташе нещата да си останат така.

След дълги и упорити преговори се споразумяха Бег-Арслан да получи ако не самите реликви, то поне деветте бели конски опашки, които навремето са представлявали знамето на Чингис хан. Това беше достатъчно, за да запази Исама властта си в оазисите по Пътя на коприната, докато Бег-Арслан потегляше към Черната река под знамето на Чингис хан.

— Само не допускай онази жена да те подмами я на север, я на изток — предупреди го Бег-Арслан.

— Аз пък си мислех, че тя просто е извадила късмет с ойратите? — невинно попита Исама, който се наслаждаваше на възможността да поизмъчи великия тайджи.

— Вярно, извадила е късмет. Обаче тя, или който там я съветва, явно има достатъчно мозък в главата, за да се възползва от него. Веднъж дъщеря ми каза, че била умна и жилава за трима — умислено добави Бег-Арслан. — Сметнах, че преувеличава, както е обичайно за жените. Но в крайна сметка май е била права.

Исама се въздържа от коментар. Споменаването на Йехе Хабарту му беше неприятно. Още усещаше с кожата си презрителния й поглед, още чуваше подигравателния й глас, когато я караше да признае, че той е бог сред мъжете. Бег-Арслан никога не беше дал да се разбере дали и доколко е осведомен за отговорността на Исама за падението на дъщеря му. Разбира се, той не можеше да знае, че Исама я е изнудвал с тайната за свързващото ги деяние, нито пък че е имал основания да се опасява тя да не му отмъсти, щом Мандул хан умре. Вероятно тайджи продължаваше да смята Златния принц за любовник на своята дъщеря и хвърляше част от вината за гибелта й върху Мандухай. Но може да беше стигнало до ушите му, че именно Исама е разказал на Мандул хан за изневярата на Йехе Хабарту. Той беше дълбоко убеден, че дъщерята си е просто дъщеря. Не е като да беше оклеветил сина на Бег-Арслан. Освен това тайджи не си падаше по сантименталностите. Исама му беше нужен, за да му пази гърба, особено сега, когато вече не можеше да разчита на ойратите. Със сигурност Бег-Арслан нямаше да се обърне срещу него заради една отдавнашна смърт, повтаряше си Исама.

Ала въпреки това не обичаше да говори за Йехе Хабарту.

— Остави я да се прави на закрилница на последната издънка на Златната наследствена линия и да впечатлява хората за известно време — продължи Бег-Арслан, а Исама се отпусна, защото мислите на тайджи очевидно се бяха насочили към Мандухай, а не към мъртвата му дъщеря. — Това бързо ще се изтърка, ако постоянно не се добавя нещо ново. Най-напред ще я разоблича като страхливка, защото тя няма да посмее да тръгне към крепостта „Инчуан“. После ще докажа, че аз и само аз имам благословията на Чингис хан, и ще се върна като негов отмъстител и наследник. Ще видиш, че тогава ще й останат малцина привърженици сред водачите на кланове. Те няма да са й достатъчни да задържи огромните пасища в изконните земи, да не говорим за севера. И тогава… — Бег-Арслан удари с юмрук по дланта си, — тогава ще й покажем къде е мястото й на този свят.

Всичко това звучеше много добре и Исама не смяташе да се отклонява от този план, особено пък след като чу, че тайджи е завзел земята в голямата речна „Примка“, без да срещне особена съпротива. Както се бяха договорили, Бег-Арслан оповести не само на Мандухай, но и на целия свят, че великодушно дава възможност на хатун да участва в славното превземане на крепостта „Инчуан“, за да отдаде почит към Чингис хан. Исама очакваше с нетърпение и радост да се разчуят първите истории за страхливата Мандухай. Обаче не се чу нищо.

Затова пък до ушите му стигнаха съвсем други съобщения.

— Мандухай хатун — разказа един преминаващ търговец — е призовала всички водачи на кланове да се оплакват лично на нея, ако през последните години хората на тайджи са им отнемали земя и добитък, които не му се полагат.

— Това е смешно — смая се Исама. — Тя може да говори каквото си иска, но тайджи със сигурност няма да се съобразява на кого е присъдила някакви животни, които сега пасат в неговите стада.

Търговецът го погледна изпод вежди.

— Само че тайджи не е тук. Той замина, а това прави хатун единствен източник на правдини сред нас, монголците.

— Нищо подобно. Никой няма думата в оазисите, освен мен… и тайджи, когато се завърне — изръмжа Исама.

— Вярно е, че вие не притежавате друга земя извън оазисите, за която да претендирате, което далеч не означава, че това се отнася и за клановете, които са били по-могъщи, докато още служехте на стария хан — бодна го търговецът. — Впрочем, самият тайджи неведнъж е казвал, че служи само на хана, както си му е редът.

Така беше, разбира се, но всеки трябваше да е наясно, че става въпрос само за формалност. Исама не можеше да повярва на ушите си.

— Нима той не е тръгнал към „Инчуан“ по поръчение на хатун, с което изрично признава върховенството й, нейното и на Даян хан? Така поне се говори навсякъде и всички вярват в това!

Това вече беше прекалено.

— Не, не е така! Всичко това е напълно погрешно! Тази жена е лъжкиня!

— Не и що се отнася до водачите на кланове, които се надяват да получат от нея повече стада и земи — весело отвърна търговецът, неспособен да крие повече задоволството си, защото никой не обичаше владетелите на оазиси заради налаганите от тях прекомерно високи налози върху водата.

Исама не беше в състояние да планира така далновидно като Бег-Арслан, но това, което изникна в представите му, никак не му хареса. Едва ли някой водач на клан би казал „не“ на подобна стръв: отсъствието на тайджи плюс обещанието за повече добитък и земя от страна на Мандухай. Напротив, те щяха да подкарат радостно животните си към две допълнителни долини извън позволените им от Бег-Арслан и да възхваляват хатун; щеше да е нужно много време, за да бъдат поставени отново на място след неговото завръщане. Освен ако той, Исама, не го направеше още сега. Но за целта трябваше да напусне оазисите. А без ойратите и техните коне той беше без опора в изконните земи, затова пък имаше предостатъчно враждебно настроени към него кланове, които не биха позволили да им отнемат отново хубавите нови територии.

— Надявам се тази жена да е наясно, че нито един водач на клан не би си мръднал пръста, след като са получили това, което искат — промърмори Исама и не за първи път си помисли, че не е трябвало в никакъв случай да слуша Йехе Хабарту и да убива детето на Мандухай вместо самата Мандухай. В такъв случай светът сега би изглеждал много по-простичко. Но той позволи да бъде убеден — не на последно място, защото искаше да си отмъсти на Мандул хан и съзнаваше, че смъртта на наследника му ще засегне стария хан много по-тежко, отколкото смъртта на по-младата му съпруга. Едва по-късно му се беше изяснило, че Йехе Хабарту е искала само да възстанови собствения си статут като ключ към властта за следващия хан. Жените бяха коварни, с изключение на сегашната му съпруга, която правеше каквото той й каже и беше прекалено плаха, за да посмее да му възразява. Той вече имаше от нея две деца, здрави деца, което показваше, че е по-добър мъж от покойния Златен принц и знае как да си размахва члена. Понякога, когато гуляеше с хората си, пристягаше пояса около хълбоците си и съобщаваше, че ей сега отива да заплоди майката на Даян хан, а мъжете се превиваха от смях. Не че Шихер споменаваше изобщо обстоятелството, че най-големият й син сега е хан. Тя си знаеше мястото. Да, Шихер беше порядъчна жена, пък и той я бе възпитал, както трябва.

Исама изпрати на Бег-Арслан вест за глупостите, които Мандухай върши с останалите водачи на кланове, и за лъжата, че тайджи действал по нейно поръчение. Отговорът обаче така и не дойде, защото повечето негови пратеници биваха прихващани от хората на хатун. Постепенно той усети също, че престава да получава коне от ойратите. Разбира се, все още ги имаше търговските кервани, които превозваха порцелан, кожи, чай, нефрит и лак на запад и в повечето случаи злато, скъпоценни камъни, ала най-вече стъкло — на изток, но ако изискваше от тях прекалено високи данъци, те можеха да не дойдат през следващата година. Освен това те пренасяха всевъзможни стоки, но не и животни. Господарите на оазисите очакваха животни не от търговците, а от степните племена. Исама стана неспокоен и се запита дали все пак да не рискува да прекоси Гоби в северна посока и да наложи там властта си. Ако успееше да победи Мандухай, най-сетне щеше да сложи край на глупавите истории за храбрата и умна хатун, а на него, Исама, нямаше да се налага повече да изчаква дали Бег-Арслан ще се върне от коридора Гансу с победа, или с поражение.

Ако обаче тя победеше Бег-Арслан, щеше да го лиши от всякаква подкрепа. А Исама не вярваше, че Мандухай ще му предложи да й служи, както беше постъпила с ойратите. Нещо се бе случило между нея и Йехе Хабарту, а той не знаеше какво й е разказала първата жена на хана. През повечето време си казваше, че няма как Мандухай да знае какво е сторил, в противен случай щеше веднага да й проличи. Жените не умееха да крият такива неща. Но въпреки това беше убеден, че тя би го убила, ако се озове беззащитен пред нея. Обзе го яд само като си спомни как тя беше успяла да представи първата му съпруга, онази невярна жена, и боеца от клана Чорос като достойни за съжаление герои, а самия него — като жалък завистник, и как бе превърнала мига на удовлетворение в миг на срам. Понякога още го сънуваше, сънуваше, че острието на Мандухай пронизва собственото му сърце вместо това на първата му съпруга.

Както и да въртеше, както и да сучеше, нямаше добри решения при създалото се положение, но Исама трябваше да избере бързо онова, което криеше най-малко опасности и обещаваше най-голяма печалба.

 

 

Сред военачалниците, които проявяваха най-големи амбиции и не се задоволяваха просто да изпълняват заповеди, но и предлагаха промени, Ван открояваше двама: Ван Юе и Ю Джи Юн. Ван Юе, започнал като млад благородник, бе привлякъл вниманието на Ченхуа с дързостта си да носи дрехи със скъсени ръкави вместо със задължителните дълги, широки ръкави, за да можел „да движи свободно ръцете си и така да служи още по-добре на своя император“, както беше заявил нахално. След няколко съвместни ловни излета Юе получи поста на западната граница, който бе поискал, но за разлика от повечето благородници, които виждаха във военните постове преди всичко възможности за добри приходи, той изпращаше дълги доклади в столицата. Прекалено дълги, по мнението на Ченхуа.

— В разговорите беше много по-забавен — разочаровано констатира той и остави на Ван да ги чете. Ван Юе имаше идеи и една от тях беше веднъж завинаги да се сложи край на монголските набези в граничния район, като се изпратят наистина големи кервани, препълнени със стоки и придружени от многобройна охрана, за да привлекат цели пълчища от монголци, които после да бъдат ликвидирани от причакващите ги в засада войски. Хрумването беше добро, но то показваше на Ван, че Ван Юе не се е научил да смята. При подобна стратегия неминуемо щяха да бъдат загубени няколко тлъсти кервана, а освен това щеше да има нужда от много войници, които да се крият дни наред. А какво щеше да стане с неохраняваните гранични крепости? И ако се изпратеха допълнителни войници, кой щеше да им плаща заплатата? Тя зададе писмено тези въпроси и от шпионите си научи, че Ван Юе се оплакал от „дребнавия дух, царящ в Забранения град“, но все пак се заел да подобри предложенията си.

Вторият военен, отличаващ се с оригиналните си хрумвания, развиваше друг, също скъпоструващ план. Ю Джи Юн беше на мнение, че трябвало да се съживи един проект отпреди повече от петстотин години от епохата Хан — старите фрагменти от стената и всички гранични постове да се свържат с една огромна нова стена, висока четири до шест човешки боя, широка три до пет човешки тела и с кули, по-високи от седем мъже, застанали един върху друг. По този начин варварите нямало да могат да нахлуват в Средното царство, най-после хората щели да си отдъхнат от тях, а след като няма повече да са в състояние да воюват със Средното царство, северните варвари или ще се избият помежду си, или ще започнат да се държат като истински човеци и ще направят скок в своето развитие.

„Те вече са живели сред нас“, пишеше Ю Джи Юн. „Следователно би трябвало в тях да съществуват наченки на един по-благороден начин на живот.“

Това предложение беше още по-скъпоструващо от предложението на Ван Юе, поне в краткосрочна перспектива, и тъй като опитите на Златния принц, макар и досадни, не се бяха превърнали в истинска опасност благодарение на своевременното предупреждение, Ван не му отдаваше особено значение, докато Бег-Арслан тайджи не нападна и окупира „Примката“ на Жълтата река. За разлика от Златния принц, той беше опитен военачалник и тя съзнаваше, че трябва да го взема насериозно.

— Вашият съвет не струваше много, ако това е резултатът от разместването на войски по границата — каза тя на Лалугера. Това се случи малко след като беше изпратила съобщението си до Мандухай. Ван не очакваше скорошен отговор от монголката. Искането й към нея беше по-скоро изпитание. Добре би било да държи в ръцете си отдавна изчезналия печат, той би повишил неимоверно престижа на Ченхуа, а и нейния, но не беше нещо, от което тя се нуждаеше непременно. Ван искаше да знае дали Мандухай е готова при всички обстоятелства да извърши нещо толкова значимо за варварите, като да се лиши от печата заради Лалугера. Едва ли имаше по-добра възможност да се разбере от какво е направена тази варварска царица. Затова Ван й изпрати съобщението и задържа Лалугера и собственика на магазина за хартия, у когото той живееше. Не ги хвърли в тъмница. Това би било прахосничество, защото Лалугера беше по-подходящ за разговори от повечето придворни лакеи, а казаното от него можеше да се окаже полезно. Ала пазачите, които тя постави пред къщата на собственика на магазина за хартия и които придружаваха ежедневно евнуха, независимо къде ходеше, му даваха недвусмислено да разбере, че не е свободен да напусне града без разрешението на Ван.

— Напротив — възрази Лалугера. — Моят съвет ще ви даде възможност окончателно да се отървете от Бег-Арслан, и то в момент, когато е отслабен. Ако не беше Мандухай, той щеше да тръгне към „Инчуан“ с двойно по-голяма войска, а тези бойци сега му трябват за охрана на неговите земи.

— Ако не беше Мандухай, той вероятно изобщо нямаше да се изкуши да търси слава и почести чрез завземането на нашите крепости — язвително отбеляза тя.

— Напротив, щеше. Той преследва кариерата на Есен, както предсказах. Най-напред тайджи, после — желанието да се докаже, като тръгне по стъпките на Чингис хан.

— Както и да е, сега е отсам нашите граници и представлява опасност. Вие се хвалехте, че разбирате монголците по-добре от който и да било наш военачалник. Е, как да се справим с тази опасност?

— Моята фантазия на затворник, заплашен с разчленяване, е много по-ограничена, отколкото ако бях свободен човек.

Ван се засмя и понечи да го перне с ветрилото си. Но макар да й беше приятно, че най-сетне има насреща си човек, с когото да води словесни битки, тя не беше склонна да отстъпи по същината на въпроса.

— Вие сам поискахте да постъпите на служба при мен, Хан Лай — каза тя. — Не забравяйте това. Никой не ви е принуждавал. Пак вие се хвалехте пред мен, че имате власт над сърцето на една варварска царица. В противен случай нямаше откъде да го знам. В тази страна ние сме търговци по душа, Хан Лай, и вие го знаете не по-зле от мен. Който се самовъзхвалява така, трябва да очаква, че стоката ще бъде проверена.

Той се поклони.

— Проверена, не разчленена. Никой няма да има полза от нея, ако е на парчета.

— Напротив. Купувачът ще стане по-мъдър, след като се увери, че тя е била гнила от самото начало и не е можела да му предложи нищо друго — отвърна Ван, а после попита делово: — Какво ще ме посъветвате относно тайджи?

По изражението й той разбра, че не е склонна на повече шеги.

— Говоря сериозно. Той е отслабен и вие можете да се възползвате от това. Знам как. Права сте, сам заложих живота си на карта, и то не за първи път, за да служа на нашия народ. Това обаче не се отнася за моя хазяин, търговеца на хартия. Баща му си беше болнав, а всичките тези тревоги — домът му под обсада, а синът му пленник, предизвикаха преждевременната смърт на стареца. Синът му е неутешим. Ако и с него се случи нещо, няма да простя на себе си… или на онези, които са отговорни за това, пък и вече нямам какво да губя.

— Всички имаме да губим по нещо, Лалугер — натърти Ван. — Опрат ли нещата дотам, всяка част от тялото ни е скъпа.

Той сведе поглед към нозете й, пое си дъх и каза:

— И въпреки това, уважаема Ван, навремето вие сте поискали да ви счупят пръстите на краката, защото детето, което сте били тогава, е вярвало, че без превързани нозе няма да има добър живот.

Думите му преминаха като светкавица през всичките й маски и обвивки, сякаш смъкнаха дрехите от тялото й и я оставиха гола и беззащитна. Той беше мъж и, ако беше вярно каквото й бе разказал, от селски произход. Как можеше да знае какво означава за едно момиче да му стягат нозете с превръзки?

Сякаш отгатнал мислите й, евнухът додаде:

— Аз пожертвах мъжествеността си, за да избягам от нивите и да стигна до Забранения град. Наистина ли смятате, че не знам какво значи да бъдеш осакатен в името на една по-възвишена цел?

„Ти си имал избор“, помисли си Ван. „Мен никой не ме е питал, най-малко пък родителите ми.“ Но той беше прав, и двамата знаеха, че болките се превъзмогват, макар да те бележат за цял живот. И двамата знаеха какво е да бъдеш безсилен и да искаш нещо повече. Сега беше неин ред да реши дали да му повярва, че няма да й каже нищо повече, докато не пусне търговеца на хартия и продължи да заплашва самия него. Тя си помисли за докладите за проникването на Бег-Арслан, за това как сравнително малката войска на Есен бе унищожила тази на императора, с което беше променила завинаги живота й. Помисли за двамата си военни с техните предложения — в момента по-важно беше не че щяха да струват скъпо, а че осъществяването им щеше да продължи твърде дълго, за да успее да се справи с Бег-Арслан. Помисли си също, че не се е преборила за властта, за да види как империята загива заради едно-единствено погрешно решение.

— Знаете ли какво никога не разбрах? — попита внезапно тя, за да си осигури време да обмисли избора си и да разколебае събеседника с рязката промяна в настроението си. — Защо северните варвари изобщо са били в състояние да ни завладеят. Та ние сме много повече от тях, винаги сме били. Те живеят в шатри с животните си, нямат капчица култура, нито понятие за история, философия, математика или за каквито и да било науки, докато няма страна на света, която да ни превъзхожда във всички тези области. Е, защо?

— Но те могат да спечелят всичко и нямат нищо за губене, освен живота си, а той значи удивително малко за тях — тихо промълви той, — там, в безкрайната камениста шир, която наричат своя страна.

Докато тя мислеше върху думите му, се появи слуга и й предаде вест, която накара Ван да вдигне високо вежди.

— Както изглежда, всички ние трябва да преценим още веднъж кой какво има да губи — каза тя на Ма Дзин. — Мандухай е готова да ви откупи.

 

 

Кремъка пристигна в Императорския град с десет коня и с пратеника на наложницата Ван. По пътя се представяше за търговец на коне в служба на хатун. След границата двамата избягваха всякакви въпроси благодарение на печата, носен от пратеника.

— Какво ще правите сега? — попита пратеникът, когато се озоваха на Площада на небесното спокойствие пред самите порти на Забранения град.

— Ще продам конете, нали съм търговец.

— Но нали трябваше по поръчение на вашата господарка да отидете при уважаемата Ван…

— Вие ще предадете писмото и после ще ми съобщите отговора. През това време аз ще продам конете. Да не мислите, че съм ги довел по целия дълъг път, без да извлека поне малка полза? Та нали сам ми казахте, че за добър кон мога да получа сто трийсет и два фунта чай или една бала от висококачествената коприна и десет — от грубата! Не е нужно хатун да знае нещо, което не я засяга. Ще продам конете, а после ще се срещнем отново тук, за да ми кажете дали вашата господарка е съгласна с предложението на хатун за размяната, или не.

Пратеникът го погледна колкото развеселено, толкова и объркано, и се съгласи с идеята му. Най-ярката черта на хората от Средното царство беше, че бяха в състояние тутакси да повярват в търговския дух и желанието за печалба у събеседника си. В действителност Кремъка нямаше намерение да продава конете срещу коприна или чай. Трябваха му съюзници, за да осъществи една поне що-годе сигурна размяна. В столицата все още живееха много потомци на монголците, а никой човек с монголска кръв не би могъл да откаже кон. Седнеха ли върху кон, те щяха отдалече да приличат на Кремъка, което беше много важно за него, ако се наложеше да бяга. Именно по тази причина бе взел конете. Убеден беше, че хатун е била права и Ван ще се опита по някакъв начин да му отнеме Ма Дзин, щом усетеше фалшивия печат в ръцете си. Така че му трябваше нещо, с което да отвлече вниманието на нейните преследвачи.

След известно търсене той откри достатъчно мъже от монголски произход, жадни за коне и приключения, за да осъществи плана си. Вечерта пратеникът му съобщи съгласието на уважаемата Ван и още през нощта Кремъка, придружен от примамките си, потегли на кон към онова място извън столицата, където навремето се беше установило монголското пратеничество начело с Чоросбай-Темур. Мястото на стария стан се намираше в равнина, така че всеки новодошъл се виждаше отдалече. Кремъка не се изненада, когато на сутринта, много преди уговорения час — по свечеряване — съзря китайски войници на хоризонта. Те се скриха в коритата на пресъхнали потоци, предполагайки, че още не е дошъл и няма как да ги открие. Малко преди залез-слънце пристигна пратеникът с друг китаец, който трябва да беше Ма Дзин. Ръцете му бяха вързани, а цялата му фигура изразяваше отчаяние, но поне бе жив.

Бяха се разбрали Ма Дзин да тръгне към Кремъка и да спре по средата на пътя, изчаквайки предаването на нефритения печат. От мястото на срещата си с него Кремъка трябваше да изстреля с прашка печата към пратеника. Той усещаше с кожата си присъствието на притаените войници, докато се приближаваше крачка по крачка, водейки два коня за юздите, към мъжа, който се препъваше насреща му. Когато най-после застана пред Ма Дзин, онзи каза на собствения му език:

— Трябва да знаете нещо. Това е клопка.

— Отдавна го знам — отвърна Кремъка, взе прашката си, сложи в нея фалшивия печат и изстреля съдържанието й, но не по посока на пратеника, а към скритите войници. Същевременно извика високо и ясно на техния език:

— Ето ви съкровището, което иска вашата господарка. Който й го занесе, ще бъде възнаграден богато!

Метна се на коня, сграбчи Ма Дзин и го качи на седлото пред себе си, защото не беше сигурен дали човекът умее да язди достатъчно добре, и поведе другия кон за юздата. Нямаше време да се оглежда, за да разбере колко време ще се забавят войниците, докато намерят печата и тогава да се впуснат да го преследват, ала петимата мъже, на които беше дал по два коня, изскочиха от прикритието си, профучаха покрай него и се разпръснаха във всички посоки. Всичките носеха същата обикновена връхна дреха като неговата и всичките бяха сложили на коня пред себе си по един мъж в китайска носия. Кремъка яздеше с все сили, но поне двама китайски войници бяха по петите му. Те също яздеха, ала конете им носеха наполовина по-лек товар. С известни усилия и само с едно кратко спиране той успя да издърпа Ма Дзин, така че да седи изправен, и да изреве в ухото му да се хване за гривата на коня. После Кремъка посегна към лъка и стрелите и започна да стреля по преследвачите си.

Преди тръгване се беше упражнявал с мъж на коня пред себе си, след като бе изготвил плана си. Както очакваше, още първата му стрела улучи — успя да уцели в шията единия войник, но вторият скъсяваше разстоянието помежду им. После и той изостана, щом видя Кремъка да вдига отново лъка. Никой китаец не би тръгнал да преследва сам монголец, чиито умения с лъка е видял току-що. Животът му беше по-скъп. Така Кремъка спечели малко време, за да си поеме дъх, и спря конете едва когато се увери, че никой не го следва.

Въздъхна дълбоко. Първата, най-трудната крачка беше успешна. Вечното синьо небе беше на негова страна и за първи път от много време той беше убеден, че е избрал правилната посока.

Краката на китаеца трепереха, докато Кремъка му помагаше да слезе от седлото, за да се качи на резервния кон. Лицето му беше изкривено от страх и много по-младо, отколкото бе очаквал Кремъка, но това вероятно се дължеше на факта, че беше от мъжете, на които е била отнета мъжествеността. Освен това със сигурност бе отвикнал да язди наравно с монголците.

— Не ме ли чухте? — попита той. — Това беше капан!

— Да, бях подготвен за него — доволно отвърна Кремъка. — Сега ще ви заведа при Мандухай хатун, имайте ми доверие, Ма Дзин.

Човекът насреща му не изглеждаше успокоен или благодарен, а направо отчаян.

— Точно това се опитвам да ви обясня през цялото време — избухна той. — Аз не съм Ма Дзин! Името ми е Ли Донгян и, кълна се в боговете, иска ми се никога да не бях срещал Ма Дзин!

 

 

Архивите на Забранения град се славеха като най-богатите в целия свят. След пристигането на вестта от Мандухай Ван възложи на един служител да потърси някакво описание на загубения голям нефритен печат на императорите на Средното царство и след два дни въпросният писар го намери. Описанието и рисунката му бяха пред нея, когато пратеникът й и командирът на отряда, който му беше дала за подкрепление, се върнаха и разказаха за успешното бягство на варварина.

— Но поне взехме печата — завърши пратеникът и триумфално извади едно замърсено парче нефрит, което припряно избърса с ръкава си. Ван го погледна, после погледна описанието и рисунката от архива и се зачуди да се смее ли, да плаче ли. Накрая смехът победи.

„И все пак“, помисли си тя, след като пратеникът и войниците се оттеглиха, кланяйки се и изричайки безброй извинения. „Исках да разбера що за жена си, варварко, и сега вече знам. Но все още държа твоя Лалугер, така че предимството е на моя страна, дори ако не си склонна да дадеш всичко за него.“