Таня Кинкел
Мандухай (10) (Великата царица на монголците)

Девета глава

И на стари години всички се обръщаха към Самур единствено със „Самур гунджи“ — принцеса Самур, защото беше дъщеря на хан. Издокарала се бе в роба от червеникава коприна, покрита със златни бродерии, със сигурност донесена от Китай, а украсата на главата й беше по-голяма и по-тежка от онази, която се осмеляваха да слагат от време навреме повечето млади съпруги на кланови предводители. Състоеше се от два огромни, устремени нагоре рога от брезова кора, обвити с конски косми и с косата на Самур от младини и накичени със златни халки и опали, които се спускаха от извивката на двата рога и преминаваха в три коралови пръстена от всяка страна, разделени със златни телове и завършващи с плетеница от плат. Отляво и отдясно на лицето висяха нанизи от мъниста, които го правеха по-издължено, отколкото беше в действителност. Истинската коса на Самур, скрита под украсата, вероятно беше рядка и бяла, ала тялото й очевидно бе все още достатъчно силно, за да носи тази композиция, а очите й гледаха будно и зорко.

— Ако си дошъл да поискаш правнука ми, можеш да си тръгваш веднага, Чоросбай-Темур.

— Не съм дошъл да повтарям неща, които вече знаете, Самур гунджи — отвърна Чоросбай-Темур и погледна многозначително към жените, които споделяха юртата с нея. Дъщерята на Есен не беше между тях. Самур понаведе леко глава, съвсем леко; едва ли можеше да прави бързи движения с тази огромна украса. Явно схвана молбата му да говорят насаме, но не се съобрази незабавно с нея. Вместо това подзе:

— Знаеш ли как внукът ми започна с убийствата на моя клан? Беше поканил целия клан Борджигин на сватбата на дъщеря си, естествено. Каза, че ще се организират игри и празненства в нейна чест. И това беше естествено. Нареди да се издигнат една до друга две еднакви юрти, само за гостите. Хората му изкопали под едната юрта дълбок ров и го покрили с плъстени постелки. После моят внук Есен каза, че искал да окаже особено уважение на представителите на клана Борджигин, като приветства всеки поотделно. И така, двама от хората му въвеждаха всеки гост в едната от тези две юрти. Есен им предлагал чаша с напитка за добре дошли. В момента, в който представителят на клана Борджигин поемал чашата, хората на Есен захващали да пеят на висок глас във възхвала на госта. Толкова силно, че заглушавали звуците, които издавал гостът, докато го убивали. После хвърляли трупа в рова под съседната юрта. Така погинаха четирийсет и четирима благородници от клана Борджигин. Оттогава умряха още трийсет и трима, които не бяха дошли на сватбата, и шейсет и един предводители, понеже отказали да тръгнат с него срещу клана Борджигин.

При тези думи повечето жени започнаха да се люшкат насам-натам. Чоросбай-Темур се запита колко ли от тях бяха също от клана Борджигин или се бяха омъжили за мъже от този клан.

— В такъв случай разбирате причината, поради която не казах лично на тайджи защо отказвам да тръгна срещу клана Борджигин — изрече той с надеждата, че Самур ще разбере какво има предвид, когато нарича Есен „тайджи“, а не „ханът“, както напоследък се титулуваше Есен; при първото си посещение в стана му Чоросбай-Темур едва се сдържа да не трепне, когато чу обръщението „Есен хан“ от устата на мъжете, които сега служеха на неговия някогашен побратим.

Самур наклони за втори път глава.

— Ох — избухна тя, — ох, тази украса ми натежа много. Пък и ти, Чоросбай-Темур, не заслужаваш да я нося заради теб. Махнете я от главата ми, гъски такива!

Придружителките й се подчиниха незабавно, при което Чоросбай-Темур забеляза, че за вдигането на украсата от главата на Самур бяха нужни усилията на две по-млади жени. Старицата се надигна. Собствената й коса наистина беше снежнобяла и рядка, едва стигаща да се завие на кок; на места кожата на главата й прозираше.

— Да се разходим из стана, Чоросбай-Темур — подкани го Самур. — Думите за смъртта на хората от клана трябва да се изговарят там, където вятърът ще отвее зловонието на страха.

Ъгълчетата на устата й висяха надолу, цялото й изражение издаваше презрение, но щом оставиха юртата и жените зад гърба си, Самур подкара направо:

— Значи си проумял, че Есен трябва да бъде свален? Той си отряза всички пътища назад, пък и не би бил способен да направи завой. Вечното синьо небе ме е наказало с внук, който не се задоволява да върви по стъпките на праотеца Чингис хан. Не, той иска сам да бъде Чингис хан и да накара света да забрави, че изобщо е имало Чингис хан преди него.

„Да“, помисли си Чоросбай-Темур. „Такава е мрачната същност на целия план.“ Амбициите на Есен обхващаха не само бъдещето, но и миналото. Затова не му беше достатъчно да държи в ръцете си властта. Той искаше власт и безсмъртие, искаше поне същата слава, каквато имаше праотецът Чингис, а тази слава можеше да бъде завоювана само чрез нова династия и чрез заличаването на старата.

— Знам, че ако не бъде свален, ще избухнат отново войни между племената и клановете и ще се сгромолясаме в пропастта — каза Чоросбай-Темур.

— Не се залъгвай — трезво отвърна старицата. — Войни ще има във всички случаи, независимо кой ще бъде новият тайджи и кой — новият хан, защото в момента няма човек, който да се мери по власт с моя внук Есен. Но войните може да са по-малко на брой и то такива, с които нашият народ може да се справи. Смяташ ли да опиташ сам да станеш тайджи?

Той тръсна глава.

— Не. Аз предавам вашия внук не заради поста му.

— Дай ми търпение, Майко земя! Не става дума за това. Някой трябва да поеме юздите в свои ръце.

— Няма да съм аз — отвърна той по-спокойно, но не по-малко решително. — Не знам дали клюките са стигнали до вас, но човек, който е бил унизен като мен в Средното царство, не може да бъде нещо повече от предводител, комуто се подчинява единствено неговият клан. Затова дойдох при вас. Не знам колко от другите предводители ще успея да убедя да застанат срещу Есен, като разчитам на предишния си авторитет. Докато вие… Всички ви се възхищават, а фактът, че осъждате делата на внука си, е с огромна тежест. Освен това имате житейски опит и разбирате от хора. Кажете ми кого смятате за полезен съюзник и кого — подходящ за нов тайджи.

— Ами велик хан? — сухо попита тя. — Това не ви ли вълнува? Или смятате, че Есен вече е успял в опита си да избие всички мъже от клана Борджигин?

— И двамата с вас знаем, че личността на хана вече не е от значение — тихо напомни той.

— А пък аз ви казвам, че Нефритеното царство на монголците няма да бъде възстановено, докато не се сдобием с хан, който наистина заслужава да бъде следван. Сега обаче нямаме време да го търсим и вие сте прав — по-важно е да намерим някой, подходящ за тайджи. Някой, който не се е изложил при китайците. Хм. Какво мислите за Бег-Арслан?

В първия момент Чоросбай-Темур не се сети кого имаше предвид старицата. После му просветна. Един млад и амбициозен мъж, който бе установил главната си квартира в оазиса Турфан, защото това му даваше достъп до голяма част от Пътя на коприната, но който съвестно плащаше отчисления на Есен.

— Не съм се срещал с него. Имате ли основания да смятате, че е подходящ?

— Само факта, че никой досега не го е изгонил от оазиса Турфан. Трябва да е постигнал споразумение с другите предводители от югозапада, макар да не е от техните хора, а там никой не обича чужденците.

Права беше — натрапваше се изводът, че Бег-Арслан е в състояние да си извоюва авторитет.

— Може и да загубим — възрази все пак той.

— Няма нищо сигурно на този свят, освен миналото. Ние обаче можем да формираме бъдещето, така че направете го, за да не загубим — твърдо нареди тя.

— Ще се ослушвам да разбера какво говорят мъжете, които са се срещали с Бег-Арслан. Имам ли вашата дума, че ще гарантирате за мен пред всеки от хората, които ще убедя да въстанат срещу Есен?

Тя се закова на място.

— Откъде да знам, че всичко това не е хитрина, с цел да помогнете на приятеля си, та после да ме обвини в предателство?

Чоросбай-Темур можеше да каже, че Есен смята за предателство отказа й да му предаде дъщеря му и нейното дете. Но вече се беше уморил от оправдания и обяснения.

— Защото спасението на нашия народ е по-ценно за вас от собствения ви живот — отговори той. Тя го изгледа продължително и кимна.

— И за вас — потвърди старицата. — И за вас.

 

 

Ван беше на път да заскубе косите си, изтръгвайки космите един по един, след като научи за случилото се в Залата на висшата хармония. Сега варварите в никакъв случай нямаше да се борят заради този император и да премахнат от пътя му неговия брат. Вярно, старият император беше повишил леко авторитета си, което в крайна сметка трябваше да се отрази добре и на неговия син, но това не променяше факта, че той беше и си оставаше без власт, докато брат му управляваше с новия военен министър, дърпащ конците зад трона. Тя попита императрицата вдовица дали не е дошло време да съберат бащата и сина и получи отговора, че нямало да е добре, ако внукът й започне да се залъгва относно бъдещето си, затова следвало да продължи да бъде възпитаван в подобаваща скромност в нейния дворец.

— Какво се е случило всъщност между императрицата вдовица и големия й син? — попита Ван евнуха Джи. Той сви рамене.

— Според моите началници причината е в простичкия факт, че Възвишения възмъжа и поиска да докаже, че може да управлява сам. Освен това се ожени и си взе наложници, така че императрицата вдовица престана да бъде най-важната жена в живота му. Разбира се, уважението към по-възрастните винаги трябва да се поставя на първо място, но, моля ви се: кой млад мъж, в чиито крака лежи светът, няма да предпочете красотата, която държи в обятията си, пред ръката, люляла люлката му?

— Със сигурност императрицата вдовица не се е мяркала край тази люлка — възрази Ван. — За целта е имала дойки и бавачки.

Въпреки това думите на евнуха я накараха да се замисли. Запита се какво ли би се случило един ден, когато нейният питомец, независимо дали ще бъде принц или император, се ожени. Тя не му беше майка и съответно нямаше право дори на уважение, богатства или жилища. Щеше да бъде зависима от неговата милост и благодарност. И от тези на бъдещата му жена.

Перспективите бяха крайно незадоволителни, но много повече я тревожеше близкото бъдеще. Младият император се радваше на отлично здраве. Изглежда, щеше да достигне дълбока старост. Наложниците му раждаха непрекъснато деца, а синът, който му бе родила неговата императрица, растеше и крепнеше. Тронът на дракона беше вече само фантом за нейния питомец, а след това, което баща му бе сторил в деня на пристигането си, беше рухнала и надеждата й за намеса на варварите.

Отначало Дзяншен всеки ден питаше Ван дали вече е дошло време да отидат при баща му и той пак да стане престолонаследник. Когато той се отказа да задава този въпрос, Ван се почувства още по-зле, отколкото когато беше принудена да го разочарова отново и отново. Щом момчето вече не хранеше надежди за друг живот, значи беше загубило и част от доверието си към нея, защото тя му се бе заклела, че един ден ще се възкачи на Трона на дракона. Най-сетне настъпи моментът, който трябваше да промени всичко. Императрицата майка се разболя. През двореца й се точеха върволици от лечители и гадатели, а от приказките и клюките ставаше ясно, че нито един от тях не е оптимист. Старата жена имаше силни болки, а опиумът, който й даваха, помагаше само за кратко. Накрая Ван я чу да пита един от лекарите си докога боговете ще я лишават от обществото си.

— Не е редно да страдам тук — каза тя, — аз, която цял живот съм живяла заради другите. Колко опиум е нужен, за да ме отведе окончателно при възвишените ми предци?

— Възвишена господарке…

— Колко?

— Ако вие, Възвишена, ми дадете изрична заповед — отвърна лекарят, — то ще имам грижата следващата ви напитка да съдържа не само опиум.

— Давам ти моята изрична заповед!

Малко след като Ван долови този разговор, императрицата вдовица заповяда да доведат при нея двамата й сина, онези от дъщерите й, които още бяха живи, и всичките й внуци. Тя отдели много думи на сина на по-малкия си син, като всичко се въртеше около заръката да бъде добър император и да направи чест на предците си. За питомеца на Ван имаше само шляпване по бузата и съвет да стане будистки монах.

— Така ще имаш дълъг живот — заключи императрицата вдовица и погледна към големия си син. — Същото бих препоръчала и на баща ти.

„Само през трупа ми“, помисли си Ван със суровост, каквато не бе подозирала досега в себе си. Всички очи в залата бяха вперени в императрицата вдовица и никой не поглеждаше към масичката, на която стоеше лекарството — онова лекарство, за което лекарят се беше заклел, че ще отведе безболезнено императрицата вдовица при нейните предци. Ван реши да действа — не в резултат на дълго обмислян план, но не и съвсем импулсивно. Всичко, което се беше трупало в нея от години, се сля в едно и я накара бързо да се приближи до масичката и да вземе лекарството. Нямаше проблем да го скрие в дългия си ръкав и да се слее отново с тълпата от слуги и придворни дами.

Сърцето й биеше до пръсване, ала лицето й не издаваше нищо, сигурна бе в това. Не че някой обръщаше внимание на изражението на някаква си незначителна бавачка на един маловажен принц.

„Не и през моя труп“, помисли си Ван и прикова поглед върху малкия престолонаследник и баща му, чичото на нейния питомец.

 

 

Въстанието срещу Есен избухна в Годината на маймуната. Чоросбай-Темур не разчиташе на бърза победа, защото познаваше добре стария си приятел. И все пак не очакваше, че ще изминат две години, докато Есен се окаже без семейство, стада и последователи и хукне да бяга. Две години, през които войната между клановете взе толкова жертви, че, както се кълняха хората, чак река Орхон променила цвета си — почервеняла. Две години, през които днешният съмишленик можеше да стане враг утре и неохотен съюзник вдругиден. Две години, през които той се питаше дали всичката тази кръв е полепнала по неговите ръце, а не по тези на Есен, и дали нямаше да е по-добре, ако децата на Вечното синьо небе се бяха подчинили на Есен, вместо да страдат от тази братоубийствена вражда. Дали заличаването на целия Борджигинов род нямаше да бъде по-малкото зло, пък било то на цената на мъртвите деца и паметта на праотеца Чингис хан?

Ала Чоросбай-Темур не можеше да се върне назад. Семейството му щеше да умре, ако Есен спечелеше, да не говорим за самия него. Есен не прощаваше нищо и никому. Ето защо Чоросбай-Темур продължи да се бие със страстта на отчаянието и съзнавайки, че няма право да загуби. Винаги си беше представял, че решението ще дойде след двубой между него и Есен, но в крайна сметка не друго, а ненавистта на двама от знаменосците на тайджи, почувствали се пренебрегнати при повишенията и разпределението на плячката в полза на синовете на Есен, му даде възможност да открие стана на своя побратим и да го нападне, преди да е успял да позиционира войската си. Победата беше внушителна, но самият тайджи не беше нито сред мъртвите, нито сред пленените.

— Да обявим награда за залавянето му — предложи Бег-Арслан, който се беше колебал известно време на чия победа да заложи — на бунтовниците или на Есен, но сега проявяваше огромно старание и, както бе принуден да признае Чоросбай-Темур, действително беше умен и успешен пълководец.

— Той няма да успее да събере войска — отвърна Чоросбай-Темур. — Какво би могъл да обещае на своите воини? Вече няма за раздаване нито добитък, нито злато, нито почести.

Бег-Арслан присви очи.

— Нали не смяташ да го оставиш жив? За какво проливахме кръвта си, за какво се борихме, ако не за смъртта на Есен?

„Страх го е“, помисли си Чоросбай-Темур. „Страх го, че няма да стане тайджи, докато Есен е жив.“

— Аз пък мислех, че се борихме, за да престане Есен да напоява Майката земя с кръвта на потомците на праотеца Чингис хан и да разединява нашия народ — благо отвърна той и макар и двамата да бяха наясно, че не това бяха мотивите на Бег-Арслан, последният не можеше да твърди друго, особено докато го чуваха стоящите наблизо воини. — Лично аз ще се помоля пред светилището с реликвите на праотеца в знак на благодарност, задето успяхме.^[1]

Никой не знаеше къде е погребан праотецът Чингис хан; сам той бе пожелал така. Ала хановете още носеха със себе си юртата, в която е живял по време на последния си поход, юртите на главната му жена Борте и на майка му Хулун, а също раклите и дрехите, в знак на почит и уважение. За последно те бяха притежание на Есен и въпреки че си беше поставил дългосрочната цел да заличи с действията си завета на най-великия хан, той явно не бе посмял да се раздели с тях или да ги унищожи. Ето защо те бяха паднали в ръцете на бунтовниците заедно с това, което беше останало от притежанията на Есен. „Дори само тези юрти доказват, че начинанието му е било погрешно“, помисли си Чоросбай-Темур. Щом въпреки всичко не е могъл да се пребори с поверието, че притежанието на реликвите гарантира благоразположението на духа на Чингис хан, как е очаквал, че останалата част от народа ще се отрече от почитта си към праотеца и от Златната наследствена линия?

Чоросбай-Темур водеше дъщеря си Мандухай, когато отправяше молитвите си. Мандухай си остана единственото му дете, което го натъжаваше; той схващаше този факт като наказание на Майката земя, задето бе допуснал да бъде унижен от императора в Средното царство, а после беше предал своя побратим. Ако бе останал с Есен, Майката земя и Вечното синьо небе щяха да го накажат още по-строго, защото този грях щеше да бъде по-голям. Но нарушената клетва си оставаше нарушена клетва. Може би щеше да разбере дали е постъпил правилно, или погрешно, ако жена му най-после забременееше, ако му родеше син и той оцелееше. Преди всичко искаше да благодари, задето той и семейството му още бяха сред живите.

Юртата на праотеца Чингис хан стоеше върху една от големите каруци, с които се превозваха юртите на предводителите, защото беше твърде стара, за да влиза в съприкосновение със земята. От смъртта на праотеца бяха изминали повече от двеста години, така че плъстта бе загубила светлия си цвят и сега беше мръсносива. Знамената на праотеца, онези девет конски опашки от неговите жълти жребци, с които бе започнал още като Темуджин да се отърсва от бедността и да трупа стада и влияние, също вече не бяха бели, а почти тъмнокафяви. Чоросбай-Темур нареди на Мандухай да разпръсне част от айрага, който бе донесъл в знак на благодарност: за огъня на юг, за въздуха на изток, за водата на запад и за мъртвите на север, и лично намаза с второто си дарение — див мед, една от средните колони, които обрамчваха огнището.

— Чуй ме — подзе молитвата си Чоросбай-Темур, — чуй своя народ.

Мандухай го наблюдаваше — щом той вдигна молитвено ръце, и тя направи същото. Беше будно дете, не се налагаше да й се обяснява по два пъти, но и много своенравна, затова той не се учуди, че в полумрака на старата юрта дъщеря му не повтори просто така думите му, а си добави нови.

— Чуй ни и ни дай най-после добър хан!

Чоросбай-Темур цъкна с език и тя млъкна. Докато дъщеря му гледаше ококорено свещените оръжия, земята, по която беше стъпвал самият праотец, и стрелите с отдавна ръждясали върхове, Чоросбай-Темур осъзна, че всъщност и той се молеше за същото, макар да беше наясно, че то не е във властта на праотеца. Добрият предводител не се появяваше от нищото, а трябваше да бъде обучаван и възпитаван. Самият праотец цял живот е почитал майка си Хулун: тя го научила да държи на дълга към своя народ, да почита духовете, без да позволява да го обсебят, и да търси своя път. Налагало му се да се доказва чрез изпитания; като малък праотецът загубил баща си, израснал в крайна бедност, сред изменници, и бил почти на два пъти по двайсет години, когато започнал да обединява монголците в един народ. Трябвало да се разправи с превъзхождащите го по мощ врагове, защото децата на Вечното синьо небе винаги щяха да бъдат в малцинство. Трябвало да превръща победените в съюзници, защото се нуждаел от свободен гръб. И не на последно място, трябвало да спечели благоразположението както на Вечното синьо небе, така и на Майката земя, защото светът е наред само ако тези две неща са в съзвучие.

Той разказа това на дъщеря си Мандухай, за да й обясни защо праотецът просто не е дал благословията си на някого и така да уреди всички въпроси.

— Значи Есен е бил лош предводител? — попита детето.

— Той е отгледан от жена, волева и почтена като прамайката Хулун — отвърна Чоросбай-Темур; всяка изречена дума го пробождаше право в сърцето. — Есен започна да обединява нашия народ още докато беше по-млад от праотеца и издържа много изпитания. Щеше ли в противен случай да му бъде подарена победата само с два тумена срещу императора, който предвождаше петдесет тумена на бойното поле? Ала после той реши, че единството и народът съществуват само за да служат на неговото величие, вместо неговото величие да служи на народа. Така добрият предводител се превърна в лош.

— Но вие сте добър предводител, нали, татко? — попита малката му дъщеря.

Детската вяра беше безгранична. Мандухай бе видяла какво му стори императорът — и въпреки това говореше така. Това понамали глождещото го чувство за позор, макар че никога нямаше да й каже защо бе понесъл този позор, вместо да избере незабавното отмъщение и славната смърт за себе си и за всичките си придружители. Така щеше само да я натовари излишно.

— На клан, да — отвърна той, решен да отвърне на доверието с истина. — На племе, да, а също и на част от войска. Но аз не мечтая за невъзможни неща като праотеца Чингис. Никога не бих могъл да съм тайджи и никога — хан, дори ако във вените ми течеше кръвта на праотеца.

— Но… но вие нарекохте това, което иска Есен, също невъзможно и мечта, татко. Добро ли е, или е лошо човек да иска невъзможни неща?

Преди не много време той беше чул Лалугера да казва нещо, което научил от един мъртъв отшелник: „Който постига всичките си цели, вероятно е избрал твърде лесно достижими, но само глупакът упорства да направи нещо, вместо да се откаже, докато мъдрият се отказва от това, което не може да направи“. Много неща можеха да се кажат по адрес на китайците, но те със сигурност умееха да боравят с думите.

И отново, както толкова често през последните години, той се запита дали при бунта бяха умрели повече хора, отколкото ако той не бе избухнал. Кой беше извършил по-голямото предателство — той или Есен? И кое беше предателство? Есен твърдеше винаги: „Единственото непростимо предателство е да загубиш“. Тук трябваше да признае, че е бил прав, защото в крайна сметка Есен загуби. Ала тази увереност не намаляваше вътрешните терзания на Чоросбай-Темур.

Мълчанието между него и дъщеря му ставаше все по-потискащо.

— Да искаш за себе си повече, отколкото за своя народ — това е неправилно — промълви накрая той. — Хайде, помоли се още веднъж на праотеца и да си вървим.

Той не изпрати преследвачи подир Есен, но и не попречи на Бег-Арслан да изпрати своите. Два дни по-късно пристигна вест, че Баго, синът на един човек, когото Есен бе победил навремето, го намерил и убил. Баго се хвалеше, че това станало в двубой, но Чоросбай-Темур се съмняваше.

— А после — заключи пратеникът на Баго — моят храбър господар го обеси на едно дърво, та всички да видят какво очаква онези, които дръзват да се нарекат велик хан, без да са част от Златната наследствена линия. Та нали кланът Чорос, от който произлиза Есен, води началото си от едно момче, увиснало на дървото майка на живота? Това е подходящата смърт за него, каза моят господар.

И наистина, такава беше легендата за произхода на клана Чорос, която Чоросбай-Темур беше чувал като малък. Кланът Борджигин произхождаше от сиво-син вълк, а кланът Чорос — от момче, увиснало на дървото майка. Тази подигравка с историята добави и капчица гняв към чувството на облекчение, тъга и вина, което го изпълваше. Той оседла любимия си кон и се учуди, когато дъщеря му и вечният й придружител Лалугера го настигнаха, едва-що беше напуснал стана.

— Господарю — задъхано подзе китаецът, — тя настоя да ви последва, а пък аз не можех да я пусна сама. Макар войната да е приключила, сигурно още се скитат…

— След войната е като преди войната — прекъсна го Чоросбай-Темур и погледна дъщеря си, седяща изправена на коня, който обикновено яздеше нейната майка. — Защо искаш да ме придружиш?

— Майка каза, че сигурно ще пожелаеш да погребеш Есен — отвърна Мандухай, прехапа устни и продължи: — Защото е от нашия род и по-рано ти беше побратим и защото благородният монголец заслужава да има гроб, а не — погребение от лешоядите, вълците или дивите кучета като обикновен войник.

— И защото това, което Баго е сторил с него, е гавра с нашия род — допълни Чоросбай-Темур, подозирайки, че съпругата му е наприказвала още куп неща. Вече го бе сторила пред него: напомни му, че не дължи нищо на Есен, след като го бе изпратил в Средното царство заедно със семейството му, и че всякакви сълзливи вайкания по старото приятелство са излишни.

— Щом жестът е насочен срещу нашия клан — каза Мандухай, — значи е редно да те придружа.

Той не знаеше доколко тя схваща отговорността, която човек дължи на своя клан, и дали това обяснение не повтаряше чутото от възрастните. Но изпита облекчение, че няма да бъде сам, когато намери Есен. Ако беше сам, щеше накрая да се почувства смазан от спомена за общото минало. С Мандухай до себе си щеше да знае, че е действал в името на бъдещето, в името на нейния живот.

Не говориха много, докато яздеха към планината Хонго Хан, чиито две разклонения обрамчваха една долина. Малко по-нататък имаше още няколко по-ниски възвишения и хълмове, но планината Хонго Хан се извисяваше над по-ниските хълмове със самоувереността на почетен гост от твърда скала и сигурно щяха доста да се лутат, докато намерят дървото, на което Баго бе обесил трупа на Есен, ако не бяха лешоядите.

Навремето Чоросбай-Темур смяташе лешоядите за полезни; те се справяха с мършата и бяха част от света — такъв, какъвто беше. Връщаха труповете на човеците на небето, така ставаше винаги когато някой от хората му имаше небесен рожден ден. Но след смъртта на Пухчо той виждаше в тях единствено злобни разбойници, затова посегна към лъка и стреля, без изобщо да се замисли.

От години не беше виждал Есен. Избягваха да се срещат в битките, още повече че и двамата следваха уроците, които от времето на праотеца Чингис хан постановяваха предводителят да направлява хода на битката, застанал в центъра отзад, докато дясното и лявото крило напредват. Чоросбай винаги водеше дясното крило.

Дори да нямаше лешояди, пак щеше трудно да разпознае мъртвия Есен. Накълваният от птиците труп, който висеше на дървото, можеше да бъде на кого ли не. Чоросбай-Темур се запита дали Баго не ги е излъгал — домъкнал е трупа на неизвестен войник от бойното поле, обезобразил го е и го е представил за Есен, за да се прослави и да прибере наградата. Може би Есен още се луташе някъде из страната и планираше кърваво отмъщение или нов живот под друго име — или и двете.

После съзря нещо, което Баго явно не беше сметнал за ценно и не го бе откраднал и което лешоядите още не бяха отнесли заедно с плътта. Пръстен от бронз на малкия пръст на лявата ръка на трупа. Когато бяха момчета, Самур бе дала този пръстен на внука си с думите, че бил на самия праотец Хубилай, разширил империята до най-големите й размери. Носел го винаги, та дори сред най-прекрасните богатства на Средното царство да помни откъде е тръгнал.

— Побратиме — прошепна Чоросбай-Темур, — побратиме, какво сторихме ние с теб?

Мандухай местеше поглед от него към трупа — на едни места бяха останали само дрипи от плът, плат и кожа, а на други още имаше непокътнати части от тялото. После започна да събира безмълвно нападалите по земята клони, за да ги струпа за огън.

— Господарю — ненадейно се обади китаецът, — вярно ли е, че синът на дъщерята на Есен и на предишния хан е още жив?

— Така каза прабаба му — отвърна Чоросбай-Темур и си спомни как го беше удивил Лалугера при първата им среща. Той, Чоросбай, не проумяваше как можеш да предадеш господаря си, при това — не за собствена изгода, а за благото на другите. Тази беше основната причина да остави отчаяния младеж жив и да го направи член на своето домакинство.

Сега разбираше отлично подбудите на Ма Дзин.

— Тогава потомците на Есен може би един ден все пак ще царуват над вашия народ — каза Лалугера, — и те също ще бъдат потомци на Чингис хан.

Утешителна мисъл, макар никой да не можеше да каже дали момчето, което по това време трябваше да се сдобие с име, щеше да оцелее и да притежава нужните способности, та някой ден да стане хан.

За едно беше прав Есен: да бъдеш част от дадена наследствена линия не означава, че притежаваш определени способности. Уважение заслужава само онзи, който постига това, което е във възможностите му.

— Бъдещето ще покаже дали момчето заслужава уважение — каза Чоросбай-Темур, сложи пръстена, принадлежал някога на най-могъщия им хан, на най-дебелия пръст на дъщеря си, за да й носи късмет и да я дари с мъдростта, която бе отличавала някога един от най-великите монголци. После подхвана оплаквателна песен и след миг към него се присъедини високият, твърд глас на дъщеря му Мандухай.