Таня Кинкел
Мандухай (35) (Великата царица на монголците)

Трийсет и четвърта глава

Ван предпочиташе да прекарва влажните летни месеци в Градината на златната вода, намираща се в северната част на столицата. Там имаше малък палат, служил навремето за ловна резиденция на монголските императори. Споменът за това беше причина той да не бъде разширен и превърнат в голям дворец, в който да има място за целия двор, но на нея й беше точно по мярка. Тук почти липсваше прахолякът и се усещаше много малко от жегата, проникваща дори в Забранения град. И въпреки това беше достатъчно близо, за да поддържа Ван връзка с двора. Императорът също обичаше да идва тук, но през това лято цялото му време заемаха опитите да създаде колкото може повече потомци с многобройните нови наложници от благородническо потекло. Макар да беше все така щастлив от внезапната поява на най-големия си син, явно и той се съмняваше тайно дали всичко е истина, или само изглежда така. А може би просто не искаше бъдещето на династията му да зависи от едно-единствено припознато дете. И така, Ван обитаваше палата само с няколко писари, слугините си и ежедневните депеши, когато вниманието й привлече една от жените, метящи коридорите. Редовното метене сутрин и вечер беше неизбежно за постигането на съвършена чистота. Тази задача беше под достойнството на камериерките и придворните дами, а евнусите с нисък ранг бяха останали в Забранения град, така че жените, усърдно размахващи метлите от вършина, бяха селянки от околността, което можеше да се познае по непревързаните им нозе. Друго нещо обаче се наби в очите на Ван. Тя се сепна, поразмисли и на висок глас обяви, че желае днес да пие малко по-рано чая си.

— Аз ли да ви приготвя чая, или ще заповядате да повикам управителя? — попита прислужничката й.

— Сама ще си го запаря — отвърна Ван, — но за всеки случай сервирай и за гост, защото е възможно по-късно да ни посети Синът на небето.

В павилиона край езерото, където й сервираха, тя остана сама с дървената дъска, листенцата от улун^[1] и сервиза от червен порцелан, изпратен й от град Исин. Докато чакаше, изплакна две чаени чаши и каната с приготвената гореща вода, както се полагаше за начало на чаената церемония.

— Кое ме издаде? — попита един глас от входа. Ван не вдигна поглед, докато не почисти и каната.

— Никоя жена, отраснала в тази страна, няма вашата походка — отвърна тя. — Свикнали сте да ходите по този начин, защото от деца седите на коня. Дори нашите селянки не се движат така. Аз обаче видях веднъж цяло пратеничество, което се отличаваше с тази походка. Цяло пратеничество плюс едно малко момиче. — Каната и чашите бяха почистени идеално. — Седнете.

Жената, която седна срещу Ван, не беше по-висока от нея и имаше малко по-широко лице, очевидно излагано постоянно на слънце и вятър, и коса, все още без нито един бял косъм. Очите й гледаха пронизително и зорко. Носеше селското облекло с несъзнателна пренебрежителност, която издаваше, че не я е грижа дали някой ще я намери за красива, или за грозна. Тя наблюдаваше Ван, без да се опита да й помогне. Това беше жена, свикнала други да я обслужват.

— Възпитателят ви научил ли ви е на чаената церемония? — попита Ван и сложи листенцата улун в каната, преди да ги залее с гореща вода. — Ако ли не, трябва да ви предупредя. Първата настойка не става за пиене. Тя трябва само да разтвори листенцата и да омекоти горчивината на следващите настойки. — Тя взе каната и веднага изля горещата вода в предвидените за целта панички.

— Настойката на добрия мирис — каза монголката. — Да, научена съм, макар навремето да не вярвах на моя възпитател, че вашият народ действително усложнява толкова много пиенето на чай.

Ван се усмихна и повторно напълни каничката с гореща вода. Този път преброи наум до двайсет, преди да налее чая в чашите — първо в тази пред монголката, после в своята.

— Настойката на добрия вкус — подчерта тя. — Окажете ми честта да я опитате. Не е отровна.

Монголката взе чашата. Вместо да сръбне шумно, както се говореше по адрес на варварите, тя отпи малко по-голяма първа глътка, отколкото би отпила една китайка.

— Оценявам доверието ви — каза Ван.

— О, това не е доверие — отвърна гостенката. — Не съществува отрова, която да е ефикасна в гореща вода и да не действа моментално. Вие обаче сте твърде любопитна да чуете каквото имам да казвам, за да ме убиете веднага.

Ван отпи първата глътка от топлата чашка в ръката си.

— Наистина ли ме мислите за любопитна?

— Ако не мислех така, нямаше да съм тук. Щях да изпратя някой от моите воини.

— Значи и вие сте любопитна — констатира Ван.

— Как да не съм? — попита другата жена, а Ван имаше чувството, че отново гледа в огледалото, само че този път не за да види остарялото си лице, а това, което можеше да се случи в друг един живот.

— След като сте тук лично — проговори китайката, — предполагам, че вашият хан е достатъчно надежден, за да бъде оставен сам да носи отговорността. Колко приятно за вас…

Сега беше ред на монголката да се усмихне.

— О, значи такъв е бил планът ви — каза тя. — Искали сте да ни скарате. А аз смятах, че намерението ви е било да накарате „Трите стражи“ да го вземат в плен.

Ван понечи да стане, за да приготви следващата настойка, но Мандухай поклати глава:

— Оставете на мен. — Тя взе червената каничка и отново я напълни с вода. Ван броеше наум и установи, че Мандухай изчака точно трийсет удара на сърцето, преди да налее чая в чашките, десет момента по-дълго от първия път, точно според предписанията. Нейният Лалугер наистина я беше обучил много добре.

— Да не би „Трите стражи“ да са се престарали? — попита тя, докато Мандухай пиеше чая си. — Със сигурност не бих възразила, защото човек винаги трябва да приема владетелите, които му подаряват… или които се предават сами. Обаче действително целях да ви скарам. Какво да се прави, като вашият народ има обичая да напада други страни, когато е обединен и добре управляван. Вие какво щяхте да направите на мое място?

Мандухай не отговори веднага и Ван също предпочете да се наслади на малко по-силния вкус на чая.

— Вие и аз — проговори най-сетне Мандухай, — ние двете сме вършили неща, които никой преди нас не е вършил. Не се примирявахме с обстоятелството, че светът винаги е трябвало да се придържа към едни и същи правила. Вие нямаше да сте там, където сте сега, ако не бяхте способна да осъществявате невъзможни мечти. Затова не мога да разбера защо в момента проявявате такова късогледство.

— Късогледство? — повтори Ван и усети полъх на непревзето възмущение от тази дързост. Грабна каната малко по-припряно и не така спокойно, както беше планирала предварително, преди отново да загребе от съда с горещата вода.

— Вие сте готова да играете същата стара игра, която се играе от стотици години. През целия си живот неизменно съм слушала да превъзнасят до небесата нашия праотец Чингис хан, но веднъж чух един мъж да казва, че споменът за него не ни помага, а ни спъва. Този мъж беше Есен, а в живота си той извърши и долни, и велики дела. Като дете се отвращавах от него. Едва по-късно проумях, че е бил прав за някои неща. Споменът за праотеца ни спъва, защото се стремим просто да му подражаваме. Докато той е станал велик, защото е дръзнал да направи нещо ново, а не защото е правил винаги само това, което е правено преди него. Неговото време не е моето време, уважаема Ван. Той ни учеше да завладяваме света, това е вярно. И ние завладяхме света. Вашата страна беше нашето столче за крака, и то в продължение на сто и трийсет години. Но през това време ние престанахме да бъдем един народ. Още тогава бяхме отново разединени, както преди праотеца, само че върху много по-голяма площ. Някои станаха мюсюлмани, някои станаха като Големите носове от запад, други дори татари, а тук, тук ние се превърнахме в нещо, което не беше нито вашият народ, нито моят народ от едно време. Нито риба, нито рак, нито къща, нито юрта, а просто някакво скеле, което се опитва да бъде и двете неща едновременно. Подобна постройка не може да просъществува. А сега ми кажете, уважаема Ван, защо трябва да искам това да се случи още веднъж на моя народ?

Петдесет удара на сърцето, и Ван доля на себе си и на Мандухай. После посочи с широк жест към езерото, градината, така безупречно красива, че нямаше равна на себе си дори в Забранения град.

— Как може да не искате всичко това? — попита тя. — Аз го поисках още щом го видях за първи път. Няма на този свят по-красива и по-богата страна. Средното царство е дарът на боговете за човечеството. Затова ни най-малко не се учудвам, че векове наред всички, от дребни разбойници до велики пълководци, са се стремели да го завладеят. А вашият народ се измъчва от спомена, че веднъж е успял да го покори. Наистина ли искате да ме убедите, че той е в състояние да се лиши от толкова красота и богатство и да се задоволи да живее с конете и камилите си под открито небе?

Добавеният чай накваси устните й и тя беше изненадана, че Мандухай, вместо да отговори, попита за сол.

— Сол ли?

— Ние си пием чая с щипка сол и малко мляко — невъзмутимо поясни гостенката. — Така ни е по-вкусен.

Ван направи неволно гримаса. Обикновено контролираше напълно мимиката си, но при този разговор проявата на чувства беше абсолютно маловажна предвид подобно варварско отношение към чая, това най-благородно питие.

— Ето, виждате ли — каза Мандухай, — точно това имам предвид. Вие не можете да си представите, че някой предпочита чая по друг начин, освен по вашия, след като веднъж сме се научили да го пием съгласно вашия обичай. Обаче е така. Когато напуснахме Средното царство, ние взехме със себе си чая и също като вас обичаме да го пием. Само че по нашия си начин.

— От вас никога няма да излезе поетеса — отбеляза Ван. — Подсоленият чай не става за символ на готовността на монголците да се въздържат от завоевания. Не на последно място, защото човек трябва да може да си позволи чая, а вашият народ е беден.

Ван си признаваше тайно, че този разговор й доставя по-голямо удоволствие от повечето неща, които от години съставляваха живота й. Не толкова, колкото властта; упражняването на власт обаче щеше да си остане недостижимо. Но във всеки случай беше по-освежаващ от ежедневното общуване с куп подчинени й мъже.

— Беден е не този, който има малко, а този, който иска много. Лишението се възприема като загуба само ако много си искал да притежаваш нещо определено. Всъщност ние имаме нужда само от пасища и от нашата свобода — отвърна Мандухай.

— Аз пък си мислех, че сте тук, за да ме убиете, след като задоволите любопитството си — каза Ван. — Аз на ваше място щях да постъпя така. Защото това, което казах, може да се обърне наопаки. Вашият народ ще се чувства по-добре, ако моят има слабо управление. Не искам да се обявявам за незаменима, пък и междувременно в нашата върхушка се навъдиха доста добри чиновници, както и добри военачалници в нашата армия. След няколко години без добро управление, след като всички министри и фамилии с подходящи за омъжване дъщери са се премахнали взаимно от пътя си, всичко ще се подреди някак си, но през тези години вие ще извлечете полза, вие и вашите хора.

Мандухай се вгледа в нея и лицето й отново се озари от усмивка.

— Може ли още малко чай? — попита тя. Този път Ван преброи до шейсет, преди да долее чашите.

— Когато се омъжих за първи път — подзе Мандухай, — заварих друга съпруга на хана. Тя смяташе, че нямаме никакъв избор, освен да бъдем противнички. Смятах и все още смятам, че това й убеждение бе погрешно. Тя беше умна и пламенна; ако само бе останала моя съюзничка, каквато беше за известно време, щяхме заедно да преобърнем света. А тя щеше да е жива и до днес.

— Значи вие я убихте? — попита Ван, отлично съзнавайки, че най-вероятно Мандухай е въоръжена. Тя имаше своите предохранителни мерки и пазачи, но ако се вярваше на слуховете за способностите на варварите, щеше да е мъртва, преди да е отзвучал първият й вик. Бе постъпила лекомислено, давайки възможност за този разговор на метящата „селянка“, която беше събудила подозренията й, но го направи не само от любопитство. Когато стоеше пред императора, съзнавайки, че този мъж — най-важният човек в нейния живот, може най-накрая да се окаже способен да я прогони и да я изхвърли като стара дреха, която, макар и удобна, е заменима, тя внезапно се проникна от съзнанието за самотата, в която живееше от години. Винаги си беше въобразявала, че ще я споделя с Ченхуа, както когато беше дете. Сега знаеше, че е невъзможно. Това убеждение не бе събудило у нея желанието да умре, но настоящият разговор й даваше нещо, което не бе притежавала никога. Не приятелство, разбира се, нито пък обич, не — нещо друго: равностойност.

— След като ме предаде — каза Мандухай — и ми отне сина ми.

Двете жени изпиха чая си, а Ван си мислеше, че навремето бе обичала императора като свой син. Онова време беше по-просто.

— Все още съм любопитна — подзе Ван. — Хайде да си поиграем на хрумвания, без връзка с действителността. Аз ви вярвам, че не възнамерявате да завладеете отново Средното царство с вашия вече обединен народ, а вие ми вярвате, че нямам намерение да тръгна по стъпките на една покойна варварска царица и да изпратя младия ви хан при неговите предци. Какво е следващото, което трябва да се случи в невъзможната ви мечта? Ново търговско споразумение, докато някой монголски княз не реши отново, че трябва да се докаже в граничния район?

— Много скоро това ще стане далеч по-трудно за нашите младежи, като се има предвид начинът, по който свързвате в момента вашите гранични укрепления — сухо отвърна Мандухай, — ако стената изобщо се строи заради нас. Моята мечта включва и условието да не се позволява повече на клановете от „Трите стражи“ да играят решаващата роля. Те трябва да се определят: или да живеят под ваше управление и в такъв случай да се оттеглят зад новата ви стена, или да живеят под наша закрила, изцяло откъм нашата страна на граничния район. Това ще излезе по-евтино и на нас, и на вас, защото няма всеки път да ги ухажваме, за да ни правят услуги.

— Нелоша мечта — каза Ван и отново остави Мандухай да налее чая и да изчака седемдесет удара на сърцето, преди да напълни чашките. — Но си остава само мечта. Може да ви се стори смешно, но аз действително бих искала да вярвам, че е възможна. Нека се изразя така: не бях ни най-малко изненадана, когато вашият печат се оказа фалшив, а вие явно сте очаквали, че няма така лесно да ви върна вашия Лалугер. Когато човек е така запознат с необходимостта от хитрост и лъжа, както сме запознати ние с вас, как при това положение може да се създаде базата, която доверието изисква?

Към пояса на Мандухай беше прикрепена торбичка, в каквато селянките обикновено носеха нещо за хапване. Тя бръкна в нея и извади някакъв предмет.

— Понякога делата говорят повече от думите.

В ръцете й белият нефритен дракон се извиваше над печата, толкова малък и древен, че вероятно произхождаше от времената далече преди появата на Чингис хан. Дъхът на Ван секна.

— Е, значи сте станали по-добри в преправянето — каза тя, налагайки си колкото може по-безразлично държане.

— Ако смятате така, няма да имате нищо против да забележите, че този печат е разделен на два блока — възрази Мандухай, премести леко пръстите си върху нефрита и Ван видя, че някой грижливо беше разделил скъпоценния нефрит на две части, под дракона и над квадратния печат.

— Това е мое наследство — каза Мандухай, — то е и ваше наследство. Но ние двете можем да даваме обещания само за времето, докато сме живи. Наясно съм по въпроса. Нашите наследници ще трябва да решават отново кое е правилно и кое не, всеки за своето време. Но вие и аз, тук и сега, можем заедно да се опитаме да намерим друг път, вместо непрекъснато да се състезаваме, нанасяйки си взаимно смърт и поражения. Ако имате куража да го сторите.

Ван можеше да вземе печата и да я пусне да си върви, а после, изчаквайки я да се отдалечи достатъчно, за да не може да я достигне с ножове или с камъни от прашката, да повика пазачите си, както всъщност бе намислила. Можеше също да каже „не“ и да се остави да я убият. Тази смърт би била достойна за пиеса от онези, които императорът обичаше да гледа още от дете. Щеше да умре на върха на своята власт, вместо да се мъчи всеки ден да оправдава отново и отново съществуванието си като наложница на един мъж, който отдавна не спеше с нея. Нямаше вече да има евнуси и чиновници, които да сплашва или окуражава, нито млади жени, които да демонстрират собствената й смъртност, нито деца, които да извикват у нея въпроса какво ли щеше да бъде, ако собственото й дете бе оцеляло.

— Позор би било да не се спаси от варварите едно толкова красиво нещо, поне отчасти — бавно изрече тя.

— Точно затова го разделих на две. Едната част ще трябва да живее в заточение при народа на хората без коне.

— И започваме с…

— „Трите стражи“ — додаде Мандухай. — После, след като са разселени в една или друга посока, пристъпваме към търговията с коприна, чай и коне за вашия двор.

— Мисля, че е по-добре да си вървите — каза Ван, — преди да съм се опомнила и да започна да говоря и да мисля като разумен човек. Но ако ми оставите печата, нищо чудно отново да се размечтая и да спазвам договорките.

Мандухай се надигна. В едната си ръка държеше дракона, в другата — квадратния печат с надписа, съобщаващ за вечното господство над Средното царство. Тя остави дракона между каната и чаената чаша на Ван.

— Е, този избор е…

— Тъй като вашият народ обича да ни нарича варвари — заговори Мандухай, придвижвайки се заднешком към вратата на чаения павилион, без да изпуска Ван от погледа си — и все изтъква колко много неща сме научили от вас, то аз не мога да се лиша от един пример на китайското писмено изкуство. Но драконът също олицетворява господството, не е ли тъй? Той е най-силният от всички символи, иначе нямаше да опирате престола си на него. Смятам, че не сте ощетена.

— Толкова ли сте сигурна, че сама нямате нужда от дракон?

Монголката я изгледа и Ван си спомни за историите от детството си, в които се твърдеше, че северните варвари имали очи като котките и можели да виждат в тъмното.

— Мислех, че вашите съгледвачи са ви казали в коя година съм родена. Аз съм дракон.

Със свободната си ръка тя отвори малката врата зад себе си и се обърна с гръб към китайката. Точно в този момент Ван трябваше да се сниши зад масата и да повика стражите, на които бездруго бе заповядала да не се отдалечават много. Ала тя остана безмълвна. Може би още утре щеше да съжалява и да си промени мнението. Но сега, с нефритения дракон пред себе си и с все още топлия чай в ръката си, тя за сетен път се наслади на представата как още веднъж ще се домогне до невъзможното.

 

 

Следващото гранично укрепление се намираше само на около сто и четирийсет ли в северозападна посока от столицата на Средното царство. То беше сред първите, свързани със следващите при строежа на стената, ала срещу малко злато всеки самотен ездач можеше да бъде пуснат без много-много обяснения. Мандухай се почувства сигурна, че не я преследват, едва след като измина поредния час в езда от монголска страна, загърбвайки граничното укрепление. Свечеряваше се. Първоначално тя възнамеряваше да прекара нощта у същите пастири, при които беше отседнала на идване, ала конят й се държеше така, сякаш надушваше позната миризма, може би дори — стан в родината. Тя присви очи. И наистина, точките на хоризонта бяха твърде много, за да представляват само трите юрти и малкото стадо, за които си спомняше.

Колкото повече се доближаваше, толкова повече подробности забелязваше: там бяха издигнати знамена, а те пък й бяха познати както опакото на дланта й. Явно и от там я бяха видели, защото насреща й се зададоха неколцина ездачи. Едва повярва на очите си от радост, когато съзря сред тях Кремъка.

— Мандухай хатун — каза той, след като се приближи достатъчно, за да бъде чут, — Даян хан ми заповяда да очаквам тук завръщането ви.

— А самият той е…

— … също тук, но изслушва молбите на хората от околността. Нищо не беше в състояние да ги спре, щом узнаха, че е пристигнал ханът.

Тя изпита облекчение, гордост — и все пак нещо я бодна. Бату-Мунке действително беше пораснал. Кремъка й разказа онова, което знаеше за смъртта на Исама. Той не беше присъствал лично, защото бе тръгнал с Нойонболод, но, както й сподели, по-късно воините на Нойонболод се обединили с тези на Даян хан, така че вече всеки знаел историята или поне смятал, че я знае. Научавайки, че Исама най-после е мъртъв, Мандухай изпита удовлетворение, но и някаква празнота. Винаги беше смятала, че след това ще се почувства различно, ала дори духът на мъртвото й дете да беше доволен, тя не усещаше нищо. Може би вниманието й беше прекалено заето със следващата новина, която й съобщи Кремъка. „Шихер“, помисли си Мандухай. В много отношения това се бе случило по нейна вина. Тя беше изоставила тази жена на произвола на съдбата и не бе направила опит да я спаси, когато все още имаше какво да се спасява, чисто и просто защото смяташе, че Шихер ще бъде пречка по пътя й. Но колкото и да се чувстваше отговорна за нея, толкова по-голямо беше възмущението й, когато чу, че Бату-Мунке за пореден път е бил отблъснат от майка си. Тя реши да отиде веднага при него, вместо да изчака и да се почисти от пътуването.

Както й беше разказал Кремъка, младият хан изслушваше хора, които му представяха спорните си случаи. За момент тя се спря, за да го наблюдава, и се запита какво щеше да прави, ако се беше излъгала, ако той бе допуснал грешка или сам бе загинал от ръката на Исама. Невъобразимо! Бату-Мунке вероятно усети присъствието на нов човек в юртата, защото вдигна глава и погледна в нейна посока. Върху лицето му се изписа радостно облекчение, ала той не се втурна насреща й, както щеше да направи по-рано, ами продължи да слуша внимателно просителите.

— Съседът ми нарочно смеси стадото си с моето, без преди това да успеем да маркираме животните, а моите пръчове са по-добри — ядно изръмжа единият.

— Стадата приблизително еднакви ли бяха по численост? — попита ханът и след като получи утвърдителен отговор, плесна с ръце: — Треперете и слушайте, защото това е моята присъда: по-възрастният от вас ще дели, по-младият ще избира коя от двете части на кого да бъде дадена.

Мандухай се изненада. Това решение не беше сред нещата, които той бе научил от нея. Тя щеше да продължи да разпитва двамата мъже, докато разбере кой от тях казва истината. Тази мъдрост си беше лично негова, на Бату-Мунке; тя не се бе сетила за подобна възможност, макар да й прозвуча съвсем естествено, след като я чу. Каквото и да се беше случило между него и Шихер, сега той очевидно беше пораснал.

Веднъж Мандухай бе хвърлила ефирни розови листенца в един дълбок кладенец с надеждата да чуе някакво ехо. Сега ехото звучеше около нея и нямаше как да не бъде чуто. Тя се сети за младия орел, който той беше изтръгнал от самото небе и го бе отгледал. И с тази си постъпка я бе изненадал, колкото и да си мислеше, че го познава. Когато погледна в дръзките жълти очи на птицата, тя изпита чувството, че надниква в сърцето на Даян хан, и то беше сърце на мъж. Тъй като нямаше възможност да вземе орела в Средното царство, тя беше принудена да го остави в главния си стан, но скоро, много скоро щеше да тръгне на лов с птицата и заедно с Бату-Мунке да наблюдава как тя се извисява в небесата.

Изведнъж се изпълни с увереност. „Днес“, помисли си Мандухай. — „Днес ще станем мъж и жена.“

В живота й нямаше много сигурни неща. Дали щеше да живее в мир със Средното царство през остатъка от живота на Ван, или още утре китайката щеше да измисли поредната хитрост, за да я повали, това знаеха само боговете, но тя не съжаляваше, задето я бе оставила жива. Винаги можеш да убиеш, но да рискуваш, да се стремиш към невъзможното можеш само докато другите дишат. Също така беше неизвестно дали щеше да успее да накара Шихер и по-малките й деца да свикнат с живота при тях, а тя беше длъжна — както на Шихер, така и на Бату-Мунке — поне да опита. Освен това най-вероятно никога нямаше да се срещне с Нойонболод, без да изпита едновременно радост и съжаление, защото той олицетворяваше пътя, по който тя не беше тръгнала. Всичко това бе висящо, като листо, понесено от есенния вятър, за което никой не може да каже къде ще намери покой. В едно обаче беше убедена: бъдещето все още й принадлежеше, докато имаше смелостта да го очертава съобразно своите желания.

— Нашата хатун се върна при нас и ще ми помага да отговарям на въпросите ви — каза Бату-Мунке Даян хан и следващите молители бързо-бързо й сториха път. Мандухай отвърна на усмивката му и зае мястото си до него.