Таня Кинкел
Мандухай (17) (Великата царица на монголците)

Шестнайсета глава

Две години след възкачването на Ченхуа на трона започна Годината на кучето Бинго. Ван се чудеше дали годината ще бъде добра или лоша за нея, защото за първи път в живота си беше бременна. Лекарите я уверяваха, че на нейните трийсет и четири години още е достатъчно млада, за да роди безопасно, макар първа бременност на тази възраст да беше нещо необичайно. Тя беше наясно, че завистниците й са изпаднали в ужас, защото раждането на син и статутът на майка на император биха й осигурили власт до смъртта й, дори ако с Ченхуа се случеше нещо. Ченхуа я обсипваше с подаръци и отгатваше всичките й желания само по очите. Ала тя го познаваше и забелязваше как отклонява неспокойно поглед от нея. Свикнал беше да бъде най-важният човек в нейния живот, никога не му се беше налагало да я дели с когото и да било. Няколко от наложниците на баща му също бяха родили деца, така че Ченхуа не беше израснал съвсем без братя и сестри, но той ги познаваше толкова слабо, колкото своите братовчеди и братовчедки, пък и те имаха други бавачки.

Освен това Ван усещаше, че видът на бременното й тяло намалява желанията му. О, той все още искаше тя да го прегръща, но случаите, в които пожелаваше нещо повече, ставаха по-малобройни. Тя беше достатъчно самоуверена, за да бъде сигурна, че след раждането на детето отново ще обърне нещата, но и прекалено предпазлива, за да не предприеме нищо дотогава. Враговете й сигурно нямаше да пропуснат да пробутат в леглото на императора някое хубаво момиче с голям бюст и стегнат задник, което да я замести. Единствената възможност да им попречи беше да ги изпревари. Лично щеше да се погрижи леглото на императора да не остава празно, но жените в него нямаше да бъдат използвани като оръдия на амбициозните си семейства. Не. Ван шокира Джи, като му възложи да й уреди преговори със собственичките на особено търсените куртизанки.

— Ама… — понечи да се възпротиви той, но млъкна, защото му просветна накъде биеше Ван.

Куртизанките не бяха с благородно потекло, напротив — доста често родителите им ги продаваха още като малки момичета, за да покрият дълговете си. Понякога печелеха достатъчно добре, за да се откупят по-късно от договорите си и да водят живот по свой избор; понякога срещаха богати мъже, които си загубваха ума по тях, поемаха договорите им и ги превръщаха в свои наложници. По правило обаче след десетина добри години куртизанката беше принудена все повече да намалява цената си и или да кара по-млади жени да работят за нея, или да свърши като слугиня. Всяка куртизанка би се смятала за осигурена до края на живота си, ако някой откупеше договорите й от името на императора, пък макар и за ограничен период от време. Ако владетелят я харесаше и пожелаеше да я задържи в Забранения град, работата й беше опечена. Ако императорът прекараше само няколко седмици с нея, дори и само една-единствена нощ, работата й пак беше опечена, защото и собственичката й, и самата куртизанка щяха да вдигнат многократно цената й за всеки бъдещ клиент. Богатите мъже щяха да дават мило и драго, за да се докоснат до това, което е докосвал Синът на небето и за което иначе се полагаше смърт.

Куртизанките обаче нямаха влиятелни семейства, за чиито интереси да работят, нито пък причина да се обърнат срещу жената, която им е предложила този нечуван късмет. Напротив. Всяка друга любима наложница, с изключение на Ван несъмнено би поискала да има императора само за себе си.

— Те ще ви боготворят — заключи Джи.

— Надявам се — отвърна Ван. — Защото аз ще платя за тези договори от собствените си средства.

Средствата й бяха от имотите, които й бе подарил императорът, но Джи предпочете да си замълчи. Що се отнася до императора, той отново беше поразен от щедростта на Ван и от любовта й към него, пък и изобщо нямаше нищо против да изпробва красивите й подаръци. Никой не знае за любовта толкова като куртизанките, увери го Ван, за да обясни жеста си. Той охотно повярва — нали цял живот беше слушал какви ли не истории и приказки на тази тема.

— После ще ми разкажеш какво си научил, мило другарче — прошепна Ван, мъчейки се да не тълкува изписаната върху лицето му радост като знак, че отдавна е чакал позволението й да се възползва от императорските си привилегии спрямо жените.

Джи докладва прилежно за първите срещи на императора с куртизанките. Този път Ван не изпита задоволство от успешния си план. Би трябвало да се радва, задето за пореден път е успяла да изпревари противниците си, но вместо това усети в сърцето си нещо като ревност. Детето в утробата й се размърда. Кой знае защо се запита какво ли би било, ако беше жена на дребен собственик на магазин за хартия, който да се радва с нея за първото им дете и да крои смели планове за бъдещето му.

„Май бременността наистина замъглява ума“, помисли си Ван и изчака Джи да излезе, преди да даде воля на сълзите си.

 

 

Момчето, управлявало като хан преди Мандул, беше загубило живота си от ръката на един от подчинените на Бег-Арслан. Междувременно този човек се бе издигнал до предводител на собствена група от воини и, поне на думи, вече не се биеше за Бег-Арслан, макар да беше общоизвестно, че продължава да му плаща данък. Ханът реши да тръгне на поход срещу неговия клан, който, поне официално, беше независим, под предлог да отмъсти за покойния млад хан и така да се отърси от зависимостта; за целта Мандул хан повери на Нойонболод командването на малката армия, с която разполагаше.

Мандухай наблюдаваше заминаването на мъжете, държейки на ръце сина си, и се гневеше на себе си, задето част от нея искаше да тръгне с тях, както правеха жените при по-големите походи към чужди земи. Но това беше невъзможно. Дори да нямаше едногодишно дете, за което да се грижи, съпругът й пак нямаше никога да й позволи. Нещо повече, за него това би означавало загуба на авторитет, защото самият Мандул хан оставаше в стана си, пък и походът беше предвиден само за двайсетина дни. Тя си повтаряше, че би трябвало да е доволна и щастлива. Беше изпълнила първата си важна задача като съпруга на хана и му бе родила син. Междувременно ханът беше започнал да се вслушва често в съветите й, стига да ги придружаваше с ласкателства. Досега детето й бе здраво и бодро и тя очакваше с нетърпение деня, в който то щеше да получи истинското си име. Сиреч, животът й беше запълнен и смислен, а желанието сама да потегли на кон към далечни земи, за да даде урок на хората на Бег-Арслан и да изпълни отново със значение титлата на мъжа си, беше неблагодарно и глупаво — то означаваше да се изплюе в лицето на боговете и да отхвърли даровете им.

Понякога обаче се чувстваше като кон, който принуждават да тегли каруци наравно с кравите и воловете, винаги с хомот, винаги впрегнат, вместо да му позволят да галопира из степта. Понякога дори й идеше да смъкне от тялото си новите разкошни одежди, в които искаше да я вижда Мандул, и да се разкрещи. Не, тя не беше доволна!

Детето й, което до истинското си наименуване носеше галения прякор Рунтавелко, беше здраво увито в овча вълна. Всеки ден го разтриваха с лой, за да укрепят кожата му и да държат злите духове надалече. Като първороден син на Мандул хан Рунтавелко имаше не една, а две дойки, които трябваше да помагат на Мандухай, а доведената й дъщеря Ишиге също използваше всяка възможност да прегърне малкия и да си поиграе с него. Понякога младата майка си мислеше, че детето й може и без нейните грижи, но после се укоряваше в липса на благодарност към боговете.

Рунтавелко изгука блажено. Подчинявайки се на внезапен импулс, Мандухай подаде детето на по-младата от двете дойки, която стоеше зад нея, и й нареди да го пази през следващите няколко часа. Преоблече се набързо, грабна лъка и колчана и се метна на любимия си кон. Каза на часовите, че отива на лов за зайци, но всъщност искаше просто да прекара няколко часа сама, освободена от всичко, дори от мислите си — когато летиш над равнината, с лекота оставяш грижите и съмненията зад гърба си. Върна се в стана след два часа изтощена, но щастлива. Отдалече чу плач и вайкания. Щом я съзряха, часовите извикаха, че ханът наредил да я търсят под дърво и камък. Мандухай скочи от коня и се втурна към юртата си, пред която се беше събрала група жени и неколцина от по-възрастните слуги, които веднага й направиха път, щом я разпознаха. В юртата я посрещна по-старата дойка с лице, по което личаха пресни следи от побой, и тутакси се хвърли на земята пред нея.

— Господарке, господарке, кълна се, така го намерих!

Не в люлката, а върху леглото, върху собственото легло на Мандухай, лежеше детето й, без да помръдва — такова не го беше виждала никога. Тя се спусна към него и коленичи. По нослето му личаха следи от притискане, сякаш някой му го беше стискал с пръсти, а устните му бяха посинели. Устните, които не помръдваха. Мандухай опря буза в личицето му, духна в устата му, взе го на ръце, но омекналото телце оставаше неподвижно и безмълвно като плъстената кукла, която висеше над него от върха на юртата — символ и закрилник на дома, призван да бди над обитателите й.

— Що за болест е това? — попита Мандухай; гласът й изневери и стана писклив като в детството. — Какво е това, което му е отнело гласчето, какво е?

През това време дойката хлипаше и се вайкаше непрестанно.

— Когато влязох, вече беше мъртъв, кълна се, господарке, кълна се, трябва да е била Лястовичката, не бях аз, не бях аз, кълна се…

„Лястовичка“ беше прякорът на по-младата дойка, на която бе поверила детето си и която не се виждаше никъде. Мандухай още не проумяваше, не искаше да проумее и духаше непрекъснато в устата на сина си.

— Мандухай — чу познат глас тя, — Мандухай… — беше Ма Дзин. Той изтръгна детето от обятията й, когато тя започна трескаво да разтрива мъничките му крака и ръце, за да го загрее. Междувременно намериха младата дойка, по-точно трупа й. Някой й беше прерязал гърлото и я бе скрил при свинете, чиито кочини бяха отдалечени заради острата миризма; бяха я захвърлили там вероятно с надеждата, че животните ще я наядат до неузнаваемост. Мандул хан заповяда всички мъже и жени в стана да бъдат прегледани за следи от кръв. Ханът беше извън себе си от гняв. На Мандухай каза само едно изречение:

— Майка, която изоставя рожбата си, сама си навлича нещастие.

Цяла нощ тя седя край детето си и го люля, докато около нея идваха и си отиваха сенки, които от време навреме се опитваха да я заговорят. На сутринта поиска да й донесат вода и изми малкото телце, за да може да го изпрати при боговете. После застана пред съпруга си.

— Откриха ли убиеца на дойката?

— Не — отвърна той, а горчивината и мъката в гласа му не бяха намалели. — Синът ми щеше да е жив, ако майка му е била там, когато е имал нужда от нея.

— Тогава щяхте да имате мъртва съпруга и мъртъв син, вместо мъртва дойка и мъртъв син — обади се Йехе Хабарту, която беше влязла в юртата на хана след Мандухай. — Очевидно убиецът е искал да види вашия наследник мъртъв, и то на всяка цена.

Мандухай извърна глава и се втренчи в нея, без да казва нищо, а ханът неохотно изръмжа:

— Вас никой не ви е питал, Голям нос. Сигурно Вечното синьо небе ме мрази много, щом ми оставя две съпруги, забравили дълга си, и ми отнема единствения син!

Йехе Хабарту сложи ръка на рамото на Мандухай.

— Да си вървим, малка сестро — каза тя. Мандухай се подчини и не продума, докато вървяха към юртата на Йехе Хабарту. Проговори едва когато тя отпрати слугините си.

— Закълни ми се, че не си го сторила ти — беззвучно промълви тя. Йехе Хабарту дръпна ръката си от рамото й.

— Как можа да помислиш подобно нещо? От него бих могла да го очаквам, но от теб? Искаш ли да ти покажа дрехите си?

— Не — отвърна Мандухай. — Ти едва ли би го сторила със собствените си ръце.

— Дотук с твоите приказки за приятелство и вярност между съюзници! — обвинително извика Йехе Хабарту. — Нима не се унижавах пред Мандул хан, както ме посъветва ти, макар да нямах какво да печеля, освен някой и друг подарък? Нима не подкрепях съветите ти, макар да са насочени против моя баща?

Чувството за вина, обзело Мандухай още преди съпругът й да започне да я обвинява, беше прекалено силно, за да остави място за угризения на съвестта й пред Йехе Хабарту. Единственото, което блокираше отчаянието и вината, беше разумът й, който й казваше, че за всичко това трябва да има някакво обяснение, някакъв смисъл, а също и виновник, който да бъде наказан. Би приела присъдата на боговете, ако синът й беше умрял като брат й, когото не бе познавала — при злополука, причинена от силите на природата, или от болест, като толкова други деца. Обаче някой преднамерено му беше спрял притока на въздух. И отмъщението не беше работа на боговете. Беше нейна.

— Моето дете сложи край на твоите мечти — сурово каза тя.

Гневът и обвиненията се настаниха между двете жени, разляха се подобно на черна отрова. В очите на Йехе Хабарту се четяха гняв и огорчение.

— Не само на моите. Едно ще ти кажа, сестро: много се лъжеш, ако смяташ, че Нойонболод е тръгнал на война заради наследниците на Мандул хан!

— Какви ги приказваш?

— И не си въобразявай, че си единствената, която е удостоявал с любезни думи и дълбоки погледи. Започне ли човек да мечтае да стане хан, той никога не престава. Кой, според теб, е подбрал часовите в този стан? Нойонболод! Да намериш мъж, готов да пререже гърлото на една жена и да задуши едно дете — това е дреболия, след като сам си получил върховното командване и очакваш да се завърнеш като герой, превъзнасян до небето, когото никой не може да заподозре!

Струваше й се, че върви през блато и с всяка крачка затъва все по-дълбоко в тинята. „А моето дете е мъртво“, мислеше си Мандухай. „Детенцето ми е мъртво. Два часа, само някакви си два часа ме нямаше — и детенцето ми е мъртво.“ Нямаше нужда от упреците на Мандул хан, за да бъде убедена, че щеше да спаси детето си, ако беше останала при него. Знаеше, че винаги щеше да се справи с един-единствен нападател. Ала думите, изречени от съпруга й, не бяха нищо в сравнение с това, което крещеше собствената й съвест. Думите на хана бледнееха пред ужасната представа, че един от двамата души, които бяха по-близки на сърцето й от Мандул хан, би могъл да е отговорен за случилото се. Желанието й да открие виновника, с когото да сподели бремето си, виновника, когото да мрази и накаже, растеше неудържимо. Права беше Йехе Хабарту. Нойонболод имаше толкова основания, колкото и самата тя, да желае смъртта на детето на Мандухай, и дори повече възможности да реализира желанието си.

„Но той е мой… приятел“, протестира душата й, „а тя — моя приятелка. Да имаш основания и възможност — това далеч не е доказателство.“

— Детенцето ми е мъртво — прошепна тя. Гневът, разочарованието и ревността върху лицето на Йехе Хабарту се стопиха, а гласът й отново стана помирителен.

— Знам — промълви тя. — И нека Майката земя бъде с теб, защото от този хан никога няма да заченеш друго. Познавам го аз него.

 

 

Следващия път, когато ханът влезе в юртата на Мандухай, беше изминала една седмица от злощастното събитие. Той не се задържа дълго вътре.

— Не знам — подзе той, без да я поглежда в очите — дали ти е ясно, че твоята небрежност осъди на гибел Златната наследствена линия. След това, което стори Есен, и след смъртта на нашето момче аз съм вече последният потомък на праотеца Чингис хан.

Тя беше разполагала със седмица време, за да се подготви за този момент. Ма Дзин я убеждаваше да преглътне гордостта си и да моли хана за прошка, да се признае за виновна и да го обсипе с ласкателства, та да я приеме отново в леглото си. Баща й беше мъртъв, а беше повече от съмнително дали братовчед й, който сега ръководеше клана Чорос, би тръгнал на война заради нея, в случай че ханът я напъди. Прав беше по всички въпроси, но сега, когато се изправи пред съпруга си, Мандухай осъзна, че няма да направи нищо подобно.

Беше загубила детето си. Ако Мандул хан беше скърбял заедно с нея, нямаше да й струва нищо да коленичи пред него и сама да се признае за виновна за смъртта на сина си. Но кога в живота си той беше правил друго, освен да търси вината за всяка превратност на съдбата навсякъде, само не у себе си? Напротив — беше сторил всичко, за да засили мъката й. Явно това за него беше по-важно, отколкото да намери убиеца, който все още не бе открит. Докато това не се случеше, две от нейните приятелства щяха да бъдат отровени от подозрения; все пак имаше късмет, че Ма Дзин беше до нея. Но ханът можеше да го отпрати по всяко време, когато му скимне. Оставаха й само рангът, гордостта и задачата, която си беше поставила сама след нощта, прекарана с мъртвото дете.

Не, Мандухай нямаше да се моли.

— Не е точно така, мой хане.

Лицето му придоби презрително изражение.

— Ще ти кажа същото, което казах на Йехе Хабарту, когато ми спомена името му. Нойонболод е потомък на брата на Чингис хан, Хасар, а не на Чингис хан, следователно не е част от Златната наследствена линия, все едно какво си въобразява.

— Нямах предвид Нойонболод — хладно отвърна Мандухай. Значи Йехе Хабарту вече беше ходатайствала пред Мандул хан да посочи Нойонболод за свой наследник. Тя се зачуди дали този факт говореше по-скоро в полза на подозрението й, че Йехе Хабарту е поръчала убийството на нейното дете, или в ущърб на Нойонболод, или и на двамата, и сърцето й щеше да се пръсне, ала успя да се загърне в ледената мантия, която навремето й помогна да понесе две екзекуции.

— Тогава кого? — смая се Мандул хан.

— Внукът на Есен — поясни Мандухай, — сина на дъщеря му и на един хан от клана Борджигин; детето, спасено от Самур гунджи. Това момче е само с няколко години по-малко от мен и вероятно вече е в състояние да борави с меча.

Мандул хан свъси чело, понечи да заговори, прокашля се и накрая каза:

— Вярно е. Кълна се в боговете, вярно е. Ще пратя да го доведат. — Най-после погледна Мандухай директно, с неприкрита враждебност. — Смятах да си взема нова жена, но като се замисля, жените ми донесоха толкова разочарования и болки, че всеки нов опит не би си струвал. Да, това, от което имам нужда, е нов син, без да се обременявам с още проклети жени. Ако внукът на Есен е жив, аз ще го приема като мой син, затова пък вие няма да ми трябвате повече!

 

 

Само след няколко дни пристигна вест, че Нойонболод е удържал победа и скоро се връща при хана. Той успял да примами воините на тургулите на един полуостров край езерото Хубсугул, като предварително скрил саловете, с които превозил през нощта своите три хиляди бойци зад гърба на обкръжилите го врагове. После заповядал да запалят цялата гора на полуострова. Никой не оцелял. Всички кобили, много жребци, стадата от овце и якове паднали в ръцете му като плячка, така разказал пратеникът.

— В стана очакват да бъде провъзгласен за златен принц като награда за заслугите му — каза Ма Дзин на Мандухай, използвайки титлата, с която ханът отличаваше своя наследник, — а Нойонболод отсега предвожда голяма част от войската, която го цени и уважава. Наистина ли смятате, че ханът би избрал някой друг при тези обстоятелства?

— А ти смяташ ли за възможно Нойонболод да е заповядал смъртта на детето ми? — отвърна с въпрос Мандухай. Не беше споделила с него защо тази вероятност би била за нея най-лошото от всички обяснения, а той не би могъл да го отгатне по безстрастния й тон.

— Не знам — откровено призна Ма Дзин. — Вие го познавате по-добре от мен. В стана говорят само хубави неща за него, което е доста рядко срещано явление за военачалник, определят го като справедлив предводител и храбър воин. Но ако един мъж иска нещо достатъчно силно, то той може да оправдае пред себе си всичко, включително смъртта на дете.

— Есен е бил добър предводител — каза Мандухай, — а щял да заповяда да убият собствения му внук, ако не била Самур гунджи. Ако съществува и най-малката вероятност Нойонболод да има пръст в тази работа, аз не мога… не бива да допускам да стане някога хан. Надявам се, че внукът на Есен е наследил добрите качества на своя дядо, а не само лошите.

Тя очакваше Ма Дзин да я попита за Йехе Хабарту, но той не го направи. Нито пък изтъкна, че ако Нойонболод се окажеше напълно невинен за смъртта на сина й, тя току-що беше подхвърлила мисълта за лишаването от наследство на един мъж, неизменно верен и лоялен към нея и съпруга й. Вместо това евнухът въздъхна и повтори, че щяло да е по-добре, ако се постараела да спечели отново сърцето на съпруга си.

— Той има сърце на заек и аз не го искам — твърдо отвърна Мандухай. — Искам да видя убиеца на детето ми наказан. Който и да е той.

Ма Дзин понечи да възрази нещо, но явно се побоя от последиците. Това я уязви въпреки вцепенението, което я обгръщаше след смъртта на сина й. Никога не беше му давала повод да се страхува от нея.

— Сподели с мен мислите си, Лалугер — тихо помоли тя.

— Струва ми се — колебливо подзе той, — че и ханът, и вие направихте едно и също нещо по една и съща причина. Търсихте човека, върху когото да хвърлите вината за най-лошото, което ви се случи. Той избра за това вас, а вие — най-напред Йехе Хабарту, а после — Нойонболод.

— Искаш да кажеш, че аз искам тези двамата да са виновни? — кипна тя. — Искам точно обратното! Искам отново да прегърна Йехе Хабарту като сестра и съюзничка, без да се питам дали не съм си въобразявала, когато смятах, че не е нужно да бъдем врагове, и дали вместо това не съм приютила змия в пазвата си. Искам да чествам победата на Нойонболод като първата от много победи в името на една нова епоха, вместо да си представям как по негова заповед нечия ръка е отнела въздуха на моя Рунтавелко! Иска ми се да бях тръгнала с него! Иска ми се никога да не бях излизала на разходка! О, Ма Дзин, не биваше да тръгвам на разходка, защо излязох на разходка? Защо имах дойки, след като разполагах с предостатъчно време за детето си? Защо не споделях по-често топлината си с него, защо не го дарявах с усмивката си, защо не го храних, защо не му държах ръчичката? Как искам детенцето ми да е живо!

Тя говореше все по-бързо, думите извираха от нея, думи, които не беше възнамерявала да изрече; накрая се озова на колене пред него, с глава в скута му, както правеше като малка. Сълзите, които не бяха потекли дори в онзи момент, когато притискаше в обятията си мъртвото телце на своя син, най-после рукнаха по бузите й.

— Защо момченцето ми е мъртво? Защо е мъртво, Ма Дзин? Защо?

Той погали косата й и промърмори една китайска молитва. Чак сега тя разбра как майка й и баща й са скърбели цял живот за мъртвия й брат. Нямаше какво да се каже в подобно положение, за да се подобрят нещата, и Мандухай беше доволна, че Ма Дзин изобщо не опита, а просто беше тук, до нея. И двамата знаеха, че имаше само един отговор на този въпрос. Синът й беше мъртъв, защото някой бе поискал това, и докато този човек не бъдеше открит и наказан, тя нямаше да има доверие никому — дори нямаше да моли Майката земя и Вечното синьо небе да излекуват сърцето й.

Както се оказа, внукът на Есен и далечен братовчед на Мандул хан, потомъкът на праотеца Чингис, пристигна точно един ден след Нойонболод, когато празненството в чест на победата му беше в разгара си. Придружаваше го мъжът, при когото го беше скрила навремето Самур — не водач на клан, а обикновен човек от района на река Онон, където е отраснал и праотецът Чингис, докато още се е казвал Темуджин. Момчето се държеше самоуверено и побърза да назове името си, макар никога да не беше попадало в толкова великолепно обкръжение.

— Недей — великодушно каза Мандул хан. — От днес, мили ми братовчеде, ще носиш ново име, защото аз те приемам за свой син. Ще се казваш Баян-Мунке.

Той вдигна чашата си:

— За Баян-Мунке, Златния принц!

Всички мъже, които също държаха в ръцете си чаши или мехове, повториха наздравицата, включително и Нойонболод. Мандухай го наблюдаваше, но той се владееше прекалено добре, за да разкрие чувствата си. Момчето сияеше от щастие.

Мандул хан го повика, сложи го да седне на почетното място до себе си и оповести, че тъй като двамата са единствените останали потомци на Чингис хан, явно волята на Вечното синьо небе е да свършат като баща и син. Пастирът, който беше отгледал момчето, се прокашля.

— Новият ми син ще бъде вечно благодарен и верен и на теб, добри човече — рече му ханът, — не се безпокой. Стадата ти ще бъдат удвоени.

— Това ме прави щастлив, велики хане — отвърна пастирът и погледна подканващо към новия Златен принц. Момчето се изчерви и накрая промълви с глас, явно съвсем наскоро мутирал:

— Ами… има… такова, има още един потомък на праотеца Чингис, велики хане. Моята съпруга, дъщерята на осиновителя ми, вече ми роди син.

Думите му предизвикаха кратка тишина, последвана от одобрителното мърморене на повечето гости, защото това означаваше, че наследяването е двойно подсигурено и че Мандул хан е взел правилното решение. Самият Мандул хан не изглеждаше чак толкова въодушевен. Вероятно си мислеше, че пастирът е сложил дъщеря си в леглото на младия Баян-Мунке, колкото е възможно по-бързо, за да се свърже чрез брак с клана Борджигин — нещо, което би било непостижимо за него при нормални обстоятелства.

— Дъщеря ми също е тук, велики хане — додаде угодливо пастирът и издърпа иззад воините на хана, натоварени със задачата да доведат при господаря си пастира и момчето, едно начумерено и уплашено момиче, което беше поне две-три години по-голямо от Баян-Мунке.

— В такъв случай нека и тя да ни е добре дошла — каза Мандухай и отиде при момичето, без да чака подканата на съпруга си. — Как се казваш? — попита тя и подуши лявата и дясната буза на гостенката.

— Шихер, господарке — отвърна девойката и я последва към женската страна, където Мандухай я представи на Йехе Хабарту и на Ишиге и й даде знак да седне между двете. През това време черпеха пастира с айраг, а Мандул хан говореше оживено на младия Баян-Мунке.

— Значи имаш дете, Шихер? — попита Мандухай, доволна, че успяваше да овладее гласа си, за да звучи неутрално учтиво.

— Да, господарке. Обаче то остана у дома. Всичко стана набързо, а пък детето ми е твърде малко, за да пътува.

За жалост новият Златен принц явно не умееше да отговаря веднага на словесния поток на Мандул хан, защото бе предизвикал пауза, която даде възможност думите на Шихер да стигнат до почетното място. Мандул хан погледна към тях.

— Добре казано — отсече той на висок глас. — Не всяка майка подлага на риск живота на детето си.

Възцари се неловко мълчание — войниците, които бяха придружили Нойонболод на похода, очевидно вече бяха научили от останалите в стана за случилото се; на всички стана ясно в кого беше прицелена забележката на хана. На всички — с изключение на новия Златен принц и на хората, при които беше отраснал. Момчето схвана само, че най-важният мъж тук е похвалил Шихер, и реагира като ревнив брат, чийто баща току-що е предпочел сестра му.

— Аз реших детето да остане у дома — припряно обясни той. — Понеже реве постоянно, пък тя не може да го усмири!

Шихер почервеня и избухна в сълзи.

— Май трябва да потърсиш юрта за нашата нова снаха, сестро — обърна се Йехе Хабарту към Мандухай на висок глас.

Можеше да помоли Ишиге, но това беше чудесен повод за измъкване от празненството и Мандухай го прие с благодарност. Тя отведе Шихер от празнуващите и едва след известно време осъзна, че нито Ишиге, нито Йехе Хабарту ги бяха последвали. За Ишиге беше разбираемо — нали именно ханът я беше осиновил и целият й по-нататъшен живот зависеше от него, не от Мандухай. И щом той даваше публично воля на гнева си към втората си съпруга, за момичето нямаше да бъде разумно да застане на нейна страна. Вероятно и Йехе Хабарту имаше подобни причини или пък беше останала заради Нойонболод. Но Мандухай не искаше да знае за това, а предпочиташе да смята, че Йехе Хабарту не е искала да гледа повече публичното унижение на самата нея и на Шихер.

Шихер не притежаваше дори капчица инстинкт за самосъхранение или подозрителност към непознатите. Непрестанен словесен поток съпровождаше хлипането й.

— Толкова отвратително се държи с мен! Сякаш съм искала да се омъжа за него! Открай време си беше гадно малко момче, дърпаше ме за плитките, а освен това пърди, докато пъха в мен оная си работа! Иска ми се ханът да го беше повикал много по-рано!

За щастие шумът в празнуващия стан беше достатъчно голям, за да заглуши вайканията на Шихер. Въпреки това Мандухай се спря и запуши с длан устата на момичето, чиито подпухнали от плач очи се ококориха изненадано.

— Продължавай да приказваш — сряза я Мандухай — и ще дадеш повод на него и на всеки, който ти мисли злото, да направи чаша от черепа ти.

Шихер избъбри нещо неясно изпод ръката й.

— От този ден нататък всички ще искат да му оказват влияние, защото сега той е Златния принц. Ако сметнат, че ще му направят услуга, като те унижават, хората ще постъпват именно така. Не забравяй дори за миг, че никой тук не ти е приятел, и ако се преструват на приятели, те го правят само защото кроят планове как да те използват по-късно. Не се доверявай никому и си дръж устата затворена за това, което чувстваш!

Очите на момичето бяха станали големи като паници. Тя кимна замаяно и Мандухай отмести ръката си. Зад тях, откъм празненството, долетяха одобрителни възгласи, песни и пляскане на безброй ръце: явно беше започнало надпиването. После някой изръкопляска непосредствено зад гърба им и двете жени се извърнаха стреснати.

— Какви перли на мъдростта и колко щедро раздадени — каза Нойонболод. — Но не забравяйте, Шихер, това също може да е част от някакъв план, в случай че Мандухай хатун иска по-късно да ви използва. Не съществува безкористна отзивчивост! Никъде!

В светлината на вечерното слънце ясно се виждаха сенките под очите му. Беше преживял похода без наранявания, а Мандухай се мразеше, задето това я изпълваше с облекчение.

— Не е редно почетният гост да напуска празненството — отбеляза тя.

— О, но аз вече не съм почетен гост. Той е нашият нов Златен принц и това прави съпругата му също почетна гостенка, която аз последвах единствено защото имам дългосрочни планове. Някой глупак би могъл да си помисли, че току-що съм станал свидетел как една жена, за която бих свалял звезди от небето, е била наранена по непростим начин от своя съпруг, и че съм тръгнал след нея, за да бъда на нейно разположение. Но никой от нас не е такъв глупак, нали?

— Вие бихте сваляли за мен звезди от небето? — изписка останалата без дъх Шихер. — Ами че вие изобщо не ме познавате!

Погледът на Нойонболод се плъзна по нея, изражението му омекна.

— Не — отвърна той. — Съжалявам.

Поклони се на Шихер и Мандухай, обърна се и се върна на празненството.

— Наистина не разбирам тукашните хора — безпомощно изрече Шихер.