Таня Кинкел
Мандухай (16) (Великата царица на монголците)

Петнайсета глава

— Значи ли това, че истинският владетел на Средното царство е една бивша дойка? — попита Чоросбай-Темур и се засмя толкова силно, че се задави и закашля.

— Бивша бавачка — поправи го Ма Дзин, макар да не му се вярваше, че подобни тънкости имат значение за Чоросбай-Темур. С идването на пролетта Ма Дзин се беше върнал при монголците и сега с потрес установи, че заварва Чоросбай-Темур все така болнав. Е, поне умът на господаря му беше пъргав както винаги.

— В такъв случай аз наистина съм отмъстен за злото, сторено ми от бащата на сегашния император, и ще благодаря на небето — каза Чоросбай-Темур, след като отново бе в състояние да говори. — Едва ли има по-добър начин да се направи за смях неговата династия. Разкажи ми повече за търговските условия. Колко дълго според теб ще може да се разчита на тази жена? Дали да се опитаме през следващите две-три години да извлечем колкото е възможно по-голяма изгода, преди да е омръзнала на императора? Ами ако по-късно той започне да слуша наложниците си — дали следващата жена ще може изобщо да смята?

— Никой не знае колко трае любовта — отвърна Ма Дзин, — но трябва да имате предвид, че тази бавачка, доскоро едно нищожество, вече успя да се превърне в най-могъщата жена на империята, да сложи на най-важните постове само свои приятели и да се отърве от една съперница, чийто ранг и родословие всъщност би трябвало да я правят недосегаема. Тя прояви огромно търпение — търпение да се учи, което само по себе си вече е голямо постижение. Само десет дни преди пристигането ми в столицата тази жена е била бита с камшик. Така че трябваше да лежи в леглото и да си лекува раните. Вместо това тя преговаря с мен спокойно и невъзмутимо. Не бива да се подценява такава личност.

Усмивката изчезна от лицето на Чоросбай-Темур.

— Вероятно си прав, приятелю. Но дали тя ще ни вреди, или ще ни бъде от полза, в случай че упражнява по-дълго властта си?

— Смятам, че ще прави това, което е от полза за самата нея и за нейния император. Ако е на мнение, че заради авторитета му е абсолютно наложително да тръгне отново на война с монголците, ще подкрепи тази идея; засега обаче, изглежда, смята за по-полезно да напълни отново държавната хазна чрез търговия. При стария император имаше много гладни години, ала тя знае, че монголците не се занимават със земеделие, така че за Китай няма да си струва да завладява сухите монголски степи, защото по тях не може да се отглежда зърно. — Ма Дзин се поколеба, преди да продължи. — Дали ханът ще разполага с достатъчно влияние, за да й предложи по-голяма печалба чрез търговия, вместо чрез контрабанда?

— Що се отнася до моя клан, мога да потвърдя още сега — тутакси отвърна Чоросбай-Темур.

Ма Дзин го познаваше достатъчно добре, за да схване какво се крие зад така бързо обявената му готовност: господарят му явно възнамеряваше да изпраща само скопени жребци или кобили, които не могат да раждат, защото това би довело до нови и нови сделки в дългосрочен план, чиято цена да определя той. Ала Чоросбай-Темур също усети накъде всъщност биеше Ма Дзин, затова добави, че е научил последните новини за хана и съответно за Мандухай, когато племенникът и съпругата му са се върнали на юг преди началото на зимата. Това станало, преди из степите на Гоби да се разчуе, че Бег-Арслан е потеглил с част от хората си на север, за да се увери, че позицията му като тайджи, тъст на хана и владетел на Пътя на коприната остава непроменена.

— И оттогава не сте чували нищо? — разтревожи се Ма Дзин.

— Беше зима. Знаеш, че зимно време се изпращат куриери само в краен случай. Ако конят си счупи крака и окуцее, понеже се е подхлъзнал, и той, и ездачът му ще умрат още същия ден.

— Може би ако вие лично…

— Лалугер — сериозно подзе Чоросбай-Темур, — моята дъщеря е детето на моето сърце. Но аз имам дълг преди всичко към моя клан и после към моя народ. Благодарение на отсъствието на тайджи аз имах възможност, съгласно старото право, да наредя на собствените си хора да разположат зимните си станове на места, които преди бяха заети от неговите, и най-после отново да преговарям директно с клановете на „Трите стражи“. Човек не пропилява такова предимство, като кръстосва страната посред зима без съществена причина.

Логиката на Ма Дзин казваше същото. Освен това бе неразумно да се тревожи за едно момиче, което не беше от неговата кръв и към което бе прикрепен навремето като военна плячка — момиче, омъжило се за човека, когото монголците имаха вместо император. Ала Ма Дзин не можеше и не искаше да забрави как бе държал на ръце детето Мандухай, как тя се превръщаше постепенно в жена; помисли си също как една-единствена грешка на уважаемата By, съпругата на Ченхуа, й беше попречила да бъде законна императрица. Ето защо той помоли Чоросбай-Темур да му позволи час по-скоро да тръгне към долините на Орхон и господарят му се съгласи. За негова изненада преди заминаването му го дръпна настрана съпругата на Чоросбай-Темур, Брибсун, която, макар вече да не демонстрираше някогашното си недоверие към Ма Дзин, не проявяваше и особено дружелюбие към него.

— Чуй ме — подхвана тя, — моята дъщеря може да поиска да те задържи при себе си, а може би не. Знай обаче, че няма да имаш причина да се върнеш при нас.

— Но дъщеря ви сигурно ще иска да изпрати вести на своите родители! — възпротиви се той, мъчейки се да проумее причината за тази нова враждебност.

— Да ги изпрати по друг куриер.

— Господарке Брибсун — учтиво, но категорично подзе той, — винаги съм ви уважавал, но вашият съпруг…

— Моят съпруг — кипна Брибсун и той видя дълбоките бръчки, които грижите бяха издълбали върху лицето й — няма да живее дълго. Вътре в него има язви, които го разяждат. През всичките тези години бях принудена да търпя присъствието ти в моята юрта, китаецо, макар често да се питах дали няма да ни убиеш, докато спим. Принудена бях да живея с теб, защото съпругът ми го искаше и, признавам, че ти се грижеше добре за дъщеря ми. Продължавай да го правиш. Но ме остави да прекарам с моя съпруг поне последните месеци, които ни отпуска небето, без физиономията ти да ми напомня, че за него ти винаги си бил по-важен от моя душевен мир!

Загорча му в устата. Можеше да остане в родината си. Можеше да вземе златото, което му беше поверил Чоросбай-Темур, и да си изгради нов живот някъде из Китай, под ново име и с хора, говорещи собствения му език. Какво дължеше той на един куп варвари, които го бяха пленили навремето? Нищо.

Само дето те вече не бяха варвари за него. Съзнаваше кристално ясно какво си беше въобразявал — че е намерил ново семейство. „Като роб сред северните варвари?“ — прошепна подигравателно вътрешният му глас, а той му отговори с „да“, убедено и с цялото си сърце. Беше обикнал не само Мандухай; разбираемо бе да се привържеш към детето, което отглеждаш. Но той обичаше и Чоросбай-Темур, първоначално господар по принуда, превърнал се после в господар по необходимост и от взаимна полза и накрая — в господар по избор, ако не и в нещо повече; когато Чоросбай-Темур се обръщаше към него с „приятелю“, Ма Дзин беше склонен да вярва в искреността на монголеца. Затова понесе така болезнено жестокия удар да чуе, че на господаря му остава малко живот и че той, Ма Дзин, е отпратен и няма да го види повече.

Брибсун беше стиснала устни. За миг Ма Дзин се изкуши да изтълкува гнева в очите й като ревност, но после си напомни, че тя няма за какво да ревнува. Той беше малко повече от бивш роб, нали току-що му го беше казала. А тя бе съпругата на Чоросбай-Темур.

— Повече няма да се явявам пред очите ви — беззвучно промълви Ма Дзин, поклони се и си тръгна. Напусна стана призори на следващия ден, когато светлината в степта още беше мека и дружелюбна. Ала Чоросбай-Темур беше станал да го изпрати.

— Като те гледа човек как седиш на коня, Лалугер, няма да повярва, че навремето се хлъзгаше на седлото като някоя от нашите напълнени със слама кукли, когато се налагаше да заблуждаваме китайците, че разполагаме с повече бойци, отколкото всъщност имахме — каза Чоросбай-Темур. — Какво правят годините!

— Годините и добрите учители — отвърна китаецът, преизпълнен с чувства, които не беше в състояние да изрази.

— Годините научиха и мен на много неща, Ма Дзин — отвърна Чоросбай-Темур, като за първи път употреби избраното от самия евнух име. Ма Дзин предполагаше, че господарят му отдавна го е забравил, ако изобщо го е знаел някога. — Понякога трябваше да се вслушвам по-добре в знаците, идващи отвън, когато шаманите ме предупреждаваха за опасността от лешояди и ми казваха, че детето ми било любимец на праотците. За жалост ние невинаги можем да разберем онова, което идва при нас от отвъдното. Аз го разбрах едва когато ми се наложи да избирам между позора и незабавното отмъщение, равносилно на смърт за мен и за всичките ми хора. Заради Мандухай изтърпях „подаръка“ на твоя император и тя оцеля. Преди това ти ме беше научил, че един мъж може да се откаже от собствената си чест, за да спаси живота на други хора. Освен това годините ме научиха, че понякога не съществуват добри решения, а имаш само избор между две лоши, и че после се налага да се примириш, че никога няма да узнаеш дали си избрал правилното. Ти ме научи, че понякога герои има не само сред победителите, но и сред онези, които смятат за победени. Всички тези уроци аз изпитах на собствения си гръб, но най-напред, приятелю мой, най-напред ги видях от теб.

Утринната зора рисуваше светли петна върху сивата коса на Чоросбай-Темур. Ма Дзин осъзна: господарят му също беше наясно, че се сбогуваха завинаги. Искаше му се да благодари на монголеца за думите му, за това, че заради оцеляването на Мандухай бе понесъл ужасното унижение от страна на императора, искаше да го помоли за позволение да остане до края, но не успя да каже нищо. Вместо това от устата му излезе една дума на собствения му език, която не беше използвал, откакто с лекомислието на неопитната си младост бе тръгнал към Туму в свитата на един също толкова лекомислен и неопитен император. Това беше възклицание, с което се пожелаваше на владетеля безкрайно дълъг живот и което използваха и самите монголци, вероятно вече без да знаят от кого са го възприели.

— Вансуй! — извика Ма Дзин. — Многая лета!

Обърна се и потегли на коня си към слънцето, давайки най-сетне воля на дълго потисканите сълзи.

* * *

Ма Дзин пътуваше с камила заради багажа си и отначало не срещаше затруднения да намира подслон при номадите, които или се владееха от клана Чорос, или дължаха отчисления на клана Борджигин. После обаче се натъкна на пастири, които се оплакаха, че наскоро през този район минал тайджи Бег-Арслан и, без да пита, взел животни от стадата им, за да нахрани хората си. Изобщо не възпирал мъжете да се нахвърлят на техните дъщери и жени, като заявил, че самият той имал в леглото си нова млада съпруга и не можел да упреква хората си, задето искали същото. Не наказвал бойците си дори когато някои от тях се отнасяли толкова грубо с тези жени, че те умирали вследствие на насилията, нито пък им поискал да дадат коне за кръвнина.

— Обаче тайджи е най-силният мъж в страната — каза един пастир, докато Ма Дзин се грееше вечерта на неговия огън, — към кого да се обърнем, за да се оплачем?

— Към хана — предложи китаецът.

— Та нали тайджи е мечът на хана. Новата жена, за която стана дума, е доведена дъщеря на хана, а собствената му дъщеря е омъжена за хана. Как при това положение да очаквам справедливост?

— Аз пък чух — намеси се друг пастир, преди Ма Дзин да успее да каже нещо, — че и ханът имал нова съпруга. Идвала от юг, от клана Чорос, като Есен. Навремето баща й бил дясната ръка на Есен.

— Какво значение има това, докато тайджи си остава тайджи?

Двамата пастири не бяха единствените, от които Ма Дзин чу оплаквания от войската на Бег-Арслан и от нейното поведение по време на похода, нито единствените, които споменаваха новата съпруга на хана. Следващото споменаване обаче го изненада, защото докато поеше животните си на един кладенец, някакъв търговец, събирач на кожи, разказваше на друг, предлагащ подправки и сол, какво бил преживял през зимата братовчед му, който служел в стана на Мандул хан.

— Нашите хора смятали, че тя ще помоли хана да се смили над нейния човек. Но тя не направила нищо подобно. Извършила екзекуциите със собствените си ръце. Така никой не можел да я упрекне в нищо.

— Със собствените си ръце ли? — смая се Ма Дзин.

— Също като праотците — гордо отбеляза търговецът, а евнухът си спомни за малкото момиче, към чиито дрехи пришиваше звънчета, за да го пазят от лешоядите.

— Ясно ли е дали е имало прелюбодеяние?

— Изобщо не става въпрос за това — нетърпеливо рече монголецът. — Сега съпругът, естествено, е обезчестен. Ако онези двамата са били виновни, то те са умрели все пак храбро, докато той дори не е имал доблестта да отмъсти собственоръчно за прелюбодеянието, ами сам е извадил на бял свят позора си. Ако ли пък са били невинни, значи е позволил да умрат от чисто зложелателство. Във всеки случай никой след това няма да иска да има нещо общо с него, ханът също го е уволнил от служба.

След всичките тези години още имаше моменти, в които му се струваше, че никога няма да разбере монголците. При тях жестокостта вървеше ръка за ръка с отзивчивостта, нарушаването на договорите — с безграничното гостоприемство към непознатите. Но това абсолютно презрение към смъртта — то беше ужасно, дори ако именно то бе тайната на техния успех и ги беше научило да поробват народи, които наброяваха хилядократно повече бойци от самите тях. Та нали Мандухай беше негова питомка, нали беше възприела и неговия начин на мислене. Как е могла да постъпи така?

 

 

Най-напред разправяха, че станът на Мандул хан се намирал близо до руините на Каракорум, после слуховете твърдяха, че след заминаването на тайджи Мандул хан се върнал в по-малката Долина на вечния извор. Там Ма Дзин намери опоскани площи, чиято трева пролетта още не беше подновила, огнища от юрти и безброй следи от каруци, но едва, две долини по-нататък се натъкна най-после на пролетния стан на Мандул хан. За свой късмет бързо попадна на един боец от клана Чорос, ала въпреки това му се наложи да се представя пред няколко часовои и да обяснява желанието си да бъде пуснат по-нататък, докато най-сетне го заведоха при царица Мандухай. Заедно с доведената си дъщеря Ишиге и още няколко жени тя щавеше овчи търбуси, в които после щеше да се съхранява масло. Никоя от жените не беше облечена като за прием — всички бяха с работни дрехи, така че на Ма Дзин му струваше известни усилия да ги убеди, че съпругата на хана ще пожелае да се срещне с него като бивш член на старото й домакинство. Нещо го стегна за гърлото, когато видя познатата до болка гледка: Мандухай в синята си роба, косата дръпната назад в кок, който — както винаги, когато си го правеше без чужда помощ — беше оформен набързо и стоеше малко накриво. После тя погледна към него и той видя, че лицето й е отслабнало. Усмивката й обаче си беше същата.

— Ма Дзин! — извика тя, после пак: — Ма Дзин! — По-рано щеше да се хвърли в обятията му, но явно съзнаваше, че вече не подобава на една съпруга и владетелка да се държи така със слуга от мъжки пол. Това не го учуди, предвид историята, която беше чул. Надяваше се само из стана бързо да се разчуе какъв е и какво му липсва, защото имаше твърдото намерение да прегърне Мандухай. А ако чутата история беше вярна, то тя имаше нужда точно от този негов жест.

Засега обаче той не желаеше да забавя пристигането си с обяснения и просто й се поклони, а тя го хвана за ръцете. След като го представи като верен слуга на баща си и свой възпитател, любопитството на другите жени понамаля и те скоро се заеха отново с щавенето. Мандухай накара Ма Дзин да й разкаже за пътуването си. Той започна от края и й разказа за оплакванията на много хора от Бег-Арслан и неговата войска.

— Това не трябва да се случва — каза тя. — Яса, законът на праотците за всички монголци, е недвусмислен и важи и днес от Киев до Манджурия, навсякъде, където управляват монголци. Не е редно той да се отнася с нашите кланове, сякаш са чужди народи.

— Очевидно смята, че му е позволено. Без наличието на друг предводител и на войска, от която да се страхува, едва ли ще се отърве от тази си заблуда.

— Ма Дзин — тихо каза тя, — достатъчно здрав ли е баща ми, за да поведе поход? Смятам, че мога да убедя хана да направи и него тайджи. Не съм сама — побърза да добави тя, погрешно прочела скептицизъм върху лицето на Ма Дзин. — Спечелих… спечелих си съюзници измежду неговите съветници. Смятам също така, че той вече ми има пълно доверие.

— Мандухай — отвърна той, — твоят… вашият баща, царице моя, не е достатъчно здрав за подобна задача. И никога вече няма да бъде достатъчно здрав.

Тя седеше притихнала.

— Когато се сбогувах с него — продължи Ма Дзин, — той още стоеше с двата си крака на земята. Ала майка ви не остави място за съмнения относно бъдещето му, пък и той едва ли вярва вече в него, ако съдя по думите, които ми каза.

Тя вдигна неволно ръце, но после май се сети, че ще предизвика нещастието, ако захванеше да се вайка и да си издере лицето, преди да е настъпила смъртта. Вместо това преплете пръсти, за да им попречи да направят нещо друго, и завъртя пръстена, който баща й беше взел от Есен и бе сложил на пръста й.

— Тъжен е този час, в който се срещаме отново, мой Лалугере — прошепна тя. Той заряза всякаква предпазливост и я обгърна с ръце. След известно време тя се откъсна от него и го помоли да продължи разказа си. Този път китаецът започна от пътуването си до Средното царство. За разлика от баща си тя не се разсмя, когато чу какво се беше случило с малкото момче и с неговата бавачка, които лично бе срещнала в Забранения град. Само поиска да узнае защо императорът не се е оженил за уважаемата Ван и не я е направил своя императрица, щом нещата стоят така.

— Защото е невъзможно. Едва ли Мандул хан щеше да се ожени за вас, ако бяхте дъщеря на обикновен пастир.

— Разбира се, че нямаше. Обаче му трябваха бойците на моя баща, а ако утре поиска да се ожени за дъщеря на пастир, като нищо ще го направи. — Тя свъси чело. — В такъв случай бившата бавачка Ван е наложница и като такава може да загуби всичко, ако императорът се обърне срещу нея?

— Точно така. Семейството й е от аристокрацията, но е без значение — така поне беше досега, и макар че Ван вече им осигурява земи и титли, всичко ще зависи от благосклонността на императора. Ако реши да я отпрати…

— След всичко, което ми разказа, не вярвам да го направи — вметна Мандухай.

— Ще има и други наложници и най-вече съпруги, които по ранг стоят по-високо от нея. Всеки император има цели дузини. Така е прието.

— Да, но въпреки това не вярвам, че той ще отпрати уважаемата Ван — отсече Мандухай. — Не и това момче. Та тя го е отгледала. — Погледът й, отправен към Ма Дзин, издаваше огромна ранимост. — Човек може да си вземе нова наложница, но не и нова майка. Или нов баща.

За да я отклони от мислите за собствените й родители, а също и за да скрие колко е трогнат от думите й, китаецът побърза да възрази:

— Вярно е, обаче тя не му е майка.

— Щом го е отгледала, значи е.

Вероятно беше права. Доколкото си спомняше Ма Дзин, не беше обичайно императриците, съпругите и наложниците да се виждат често с отрочетата си, дори само защото се нуждаеха от цялото си време, за да запазят благоволението на императора, пък и се страхуваха да не си развалят фигурата, ако сами кърмят децата си. За това си имаше дойки и бавачки. Да, уважаемата Ван беше и баща, и майка на император Ченхуа, като се вземеше предвид, че по време на пленничеството на баща му той дълго време е бил лишен от обичайните възпитатели евнуси. Всички, с които бе говорил досега Ма Дзин, се подиграваха и възмущаваха от подобно нарушаване на йерархията: как така една бивша бавачка ще застане редом с императора като негова наложница! Но последната забележка на Мандухай му разкри, че, сливайки няколко толкова различни роли, Ван бе съумяла да изгради връзка, която едва ли можеше да бъде разтрогната.

— Навремето тя ни предупреди — замислено изрече Мандухай. — За нея това беше важно, достатъчно важно, за да се хвърли пред коня ми, добре го помня. Защо? Ти така и не ми обясни, а после… е, после не говорехме за онези дни.

— Тя се опитваше да намери съюзници, които да премахнат тогавашния император, за да се върне брат му на трона и съответно нейният питомец отново да стане престолонаследник — обясни Ма Дзин. — Разбира се, това нямаше да е възможно дори ако вашият баща не беше… така де, ако посещението бе протекло по друг начин, но Ван беше млада и неопитна в тези неща. Все пак постъпката й доказа, че е готова да върви по необичайни пътища. Смятам, че ще се застъпва за търговското споразумение, докато й носи ползи.

Мандухай се взря в пръстите си и в невзрачния оловен пръстен.

— Тогава си мечтаех да видя Забранения град в развалини и пепелища. След онова, което се случи…

— Тогава вие бяхте още дете, Мандухай — меко промълви той. Тя кимна в знак на съгласие.

— Да. Но вече знам, че има по-важни неща, за които си заслужава да се бориш. Ако търговията изживее подем и ние, а не само тайджи, започнем да получаваме отчисления от нея, то и ханът ще бъде в състояние да събере около себе си още повече кланове, които да служат пряко на него, а не на Бег-Арслан.

 

 

Мандухай удържа на думата си и се застъпи пред съпруга си за търговското споразумение, но изминаха доста дни, през които Ма Дзин не научи нищо повече по въпроса — нито добро, нито лошо. Затова пък още в първия ден от престоя си беше удостоен с аудиенция при хана на монголците. Очевидно Мандухай бе обяснила на съпруга си какво е положението с Ма Дзин, защото Мандул хан благоволи да го повика и да му заговори.

— Чуй ме — подзе той, — не се съмнявам в думите на моята съпруга, че си евнух, като онези, които са служели на хановете по времето, когато още сме живеели в Средното царство. Но тук това не е обичайно.

Ма Дзин се уплаши. Нямаше къде да отиде, ако съпругът на Мандухай го отпратеше.

— Та какво искам да кажа — продължи ханът. — Не можеш да живееш в юртата на съпругата ми. Не искам постоянно да обяснявам на всички хора в стана защо това не я прави лоша съпруга, а мен — пълен глупак.

— Разбира се — с облекчение отвърна Ма Дзин.

— Ще ти бъде позволено да управляваш домакинството й, каквото е нейното желание. Можеш да разпънеш собствената си юрта близо до нейната.

— Много сте любезен. Кълна се да служа вярно на вас и на вашата съпруга.

— Надявам се — отвърна ханът и му даде знак да си върви.

Ма Дзин го видя едва три дни по-късно, този път редом с Мандухай в одеждите на монголска благородница. Той не пропусна да отбележи, че под робата си тя носеше една от ярките копринени ризи, които й беше донесъл. За първи път я виждаше до съпруга й, който иначе май я посещаваше от време навреме само нощем. Тя се държеше изправена, с достойнство, но на Ма Дзин не му се струваше, че наистина е едно цяло със своя съпруг. И все пак по устните й пробяга усмивка, когато погледна към събралото се множество. До нея стоеше по-голямата жена на хана, Йехе Хабарту, а зад тях — Ишиге, момичето, което беше малко по-малко от Мандухай и все пак бе нейна доведена дъщеря. Откъм мъжката страна съзря мъжа с висок ранг, който имаше честта да стои до хана, макар и малко зад него — Нойонболод, който беше поискал ръката на Мандухай от името на Мандул хан. Що се отнася до останалите воини, Ма Дзин познаваше само неколцина по име и физиономия. Очевидно ханът беше събрал всички, които не бяха натоварени със спешни задачи в стана и можеха да се поберат в юртата за гости, където не живееше никой — тя служеше само за приемане на пратеници.

— Моята съпруга и аз — оповести ханът, засмян до уши — получихме благословията на Майката земя и на Вечното синьо небе. Тя очаква дете. Най-после ще имам наследник!

В данданията от ликуващи възгласи и прославящи песни, която избухна, Ма Дзин погледна най-напред към Мандухай. Радваше се за нея, но чувството беше странно — та нали до вчера тя също беше дете? Така поне му се струваше. По този начин позицията й пред нейния съпруг беше окончателно осигурена и нямаше да бъде застрашена от смъртта на баща й. По-голямата съпруга на хана, дъщерята на Бег-Арслан, стоеше с каменно изражение. Мандухай му беше разказала как е успяла да убеди Йехе Хабарту, че не е нужно да враждуват, но Ма Дзин изпитваше известни съмнения по въпроса. Никой не обичаше да го изместват, а Йехе Хабарту със сигурност знаеше, че за нея това ще означава поредната крачка назад, особено ако втората съпруга родеше син. Нямаше да се налага синът на Мандухай и Мандул хан да се легитимира като престолонаследник чрез брак с една от съпругите на някой бездетен хан, а това означаваше, че Йехе Хабарту не можеше вече да се надява да сключи втори брак съобразно ранга си след смъртта на Мандул хан. Не, нямаше как да е щастлива от това развитие на нещата. Ма Дзин реши да я държи под око.

Евнухът извърна очи към мъжката страна и установи, че Йехе Хабарту не беше единственият човек, който не проявяваше признаци на радост от добрата новина и дори не се усмихваше леко. Изражението на Нойонболод беше като на ловец, който седмици наред е вървял по дирите на снежен леопард само за да намери животното убито и разкъсано от мечка.

Той също не откъсваше поглед от Мандухай.