Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (8)

7.

Колтър Шоу влезе в кафене „Куик Байт“ в Маунтин Вю.

Тук беше дошла Софи в сряда, в шест вечерта, точно преди да изчезне.

В четвъртък Мълинър бе идвал тук, за да пита за дъщеря си. Не му беше провървяло, но беше убедил управителката да сложи листовка „ИЗЧЕЗНАЛА“ на корковото табло, където сега беше закачена редом с обяви за бояджии, уроци по китара и йога и три други листовки „ИЗЧЕЗНАЛ“ — две кучета и един папагал.

Шоу огледа заведението и долови миризма на гореща мазнина и на запържен лук, бекон и тесто. Имаше надпис, че закуска се сервира през целия ден.

„Куик Байт“, основано през 1968 година, не можеше да реши дали иска да е бар, ресторант или кафене и затова беше избрало да бъде и трите.

Можеше да функционира и като изложбена зала за компютри, тъй като повечето посетители се бяха прегърбили над лаптопи.

Фасадата беше от армирано с метална нишка стъкло и гледаше към оживена улица в Силициевата долина. На стените имаше тъмна ламперия, а на пода — неравни дъски. На високите столчета без облегалки пред слабо осветения бар в задната част в момента не седеше никой. Това не беше изненадващо, като се имаше предвид часът — единайсет и половина преди обяд — въпреки че присъстващите клиенти не приличаха на хора, които употребяват алкохол. Външният им вид говореше, че са компютърни маниаци. Плетени шапки на главите, широки анцузи, гуменки и маратонки. Повечето бяха бели, следвани от източноазиатци и южноазиатци. Имаше и една двойка чернокожи. Средната възраст на посетителите в кафенето беше двайсет и пет години.

Стените бяха отрупани с черно-бели и цветни фотографии на компютри и свързани с тях артефакти от ранните дни на технологията: радиолампи, високи два метра решетки с жици и правоъгълни сиви компоненти, осцилоскопи и грамадни клавиатури. Надписите под изображенията разказваха историята на устройствата. Едното се наричаше „Аналитичната машина на Бабидж“ — предшественик на компютъра, задвижван с пара, на сто и петдесет години.

Шоу се приближи до гишето за поръчки и поиска яйца по мексикански със салата, кафе със сметана и царевичен хляб вместо тортиля чипс. Кльощавият млад мъж зад гишето му даде кафето и малка телена стойка с картонче с номер деветдесет и седем, нанизано на кръглата спирала на върха.

Шоу избра маса близо до външната врата. Пиеше си кафето на малки глътки и оглеждаше заведението.

Сервираха храната бързо и сервитьорката, хубава млада жена с татуировки и пиърсинг, му донесе поръчката. Шоу изяде бързо половината ядене. Но въпреки че храната беше доста добра и той беше гладен, яйцата бяха само претекст да бъде тук.

Той нареди на масата снимките на Софи, които му беше дал баща й. Преснима ги с айфона си и после ги изпрати на имейла си. Включи лаптопа си, отвори съобщенията и зареди снимките на екрана. Обърна лаптопа така, че всеки, който влизаше или излизаше от кафенето, да може да види колажа от фотографии на деветнайсетгодишното момиче.

Шоу взе кафето си, отиде до Стената на славата и като любопитен турист започна да чете. Той използваше компютри и интернет в бизнеса си с наградите и при други обстоятелства историята на високите технологии би му се видяла интересна. Сега обаче се беше съсредоточил да наблюдава лаптопа си в отражението на витрината.

Тъй като нямаше законна власт, не трябваше да прекалява с гостоприемството на заведенията. От време на време, ако обстоятелствата позволяваха и ситуацията беше неотложна, той оглеждаше клиентите. Понякога съзираше един-два полезни факта. По-често не му обръщаха внимание, а понякога му казваха да напусне.

Ето защо Шоу правеше онова, което правеше и сега: търсеше информация.

Лаптопът с ярките снимки на Софи беше примамка. Докато хората поглеждаха снимките, Шоу наблюдаваше тях. Дали някой обръща особено голямо внимание на екрана? Дали лицето му показва, че познава човека на снимката? Загриженост? Безпокойство? Любопитство? Паника? Оглежда ли се наоколо, за да види на кого е лаптопът?

Шоу забеляза няколко любопитни погледа към компютъра, но не достатъчно любопитни, за да предизвикат подозрение.

Той можеше да гледа стената още пет минути, преди това да започне да изглежда странно, и затова спечели още малко време, като извади мобилния си телефон и проведе въображаем разговор, който му осигури още четири минути. После триковете му свършиха и Шоу се върна на мястото си. Петнайсетина човека бяха видели снимките и всички реагираха с безразличие.

Шоу седеше до масата, пиеше кафе на малки глътки и четеше съобщения и имейли на телефона си. Лаптопът все още беше отворен, така че да го виждат всички. Засега никой не захапа стръвта. Шоу отиде пак на гишето за поръчки, което сега беше обслужвано от трийсетинагодишна жена, едно десетилетие по-млада от сервитьорката, но със сходни черти на лицето. Той предположи, че са сестри.

Жената издаваше заповеди и Шоу реши, че тя е управителката или собственичката.

— Желаете ли нещо? Хубави ли бяха яйцата? — с приятен глас попита жената.

— Да. Имам един въпрос. Жената на информационното табло?

— А, да. Баща й идва тук. Тъжна история.

— Така е. Аз му помагам. Търся я.

Шоу говореше самата истина. Обикновено не споменаваше за наградите, освен ако някой не повдигнеше въпроса.

— Много хубаво от ваша страна.

— Някой клиент да е споменавал нещо за нея?

— Не и пред мен. Мога да попитам хората, които работят тук. Ако някой знае нещо, ще ви се обадя. Имате ли визитна картичка?

Той й даде една.

— Благодаря. Бащата много се тревожи.

— Софи — каза жената. — Винаги съм харесвала това име. Означава „мъдрост“. В листовката го пише.

— Тя учи в университета „Конкордия“. Бизнес. И работи като програмист на половин ден в „Джен Сис“. Според баща й Софи е много добра в работата си. Аз нямам представа какво е софтуерна програма.

Колтър Шоу беше мълчалив по природа, но когато работеше, нарочно бъбреше. Беше установил, че това предразполага хората.

— И ми харесва как я нарекохте — добави жената.

— Как?

— Жена. Не момиче. Тя изглежда млада и повечето хора биха я нарекли момиче. — Тя погледна сервитьорката — слаба и стройна, с широки кафяви джинси и кремава блуза — и й кимна да дойде.

— Това е дъщеря ми Мадж — каза управителката.

„О, не й е сестра“ — изненада се Шоу.

— А аз съм Тифани. — Майката прочете името на визитната картичка, протегна ръка и се здрависа с Шоу. — Вие сте Колтър.

— Това име ли е? — попита Мадж.

— Така пише тук. — Тифани й показа визитната картичка. — Той помага за намирането на онази изчезнала жена.

— Момичето от обявата ли? — попита Мадж.

Майка й погледна иронично Шоу.

Момиче…

— Видях снимките й на лаптопа ти — каза Мадж. — Запитах се дали си полицай или нещо подобно.

— Не. Само помагам на баща й. Мислим, че това кафене е последното място, където е била, преди да изчезне.

Лицето на дъщерята се изопна.

— Боже! Какво мислиш, че се е случило?

— Още не знаем.

— Ще проверя вътре — каза Тифани, взе листовката от корковата дъска и изчезна в кухнята, където сигурно я показа на готвачите и помощниците. Върна се и пак закачи листовката. — Нищо. Има и втора смяна. Ще се погрижа да я видят.

Шоу си помисли, че Тифани го каза убедено и категорично. Явно щеше да го направи. Той извади късмет, че намери майка, при това близка с детето си. Тя щеше да съчувства повече от другите на бащата на изчезнало момиче.

Шоу й благодари.

— Имаш ли нещо против, ако попитам клиентите дали са я виждали?

Жената, изглежда, се разтревожи. Очевидно не искаше да притеснява клиентите си с неприятни новини.

Оказа се обаче, че не това е причината за намръщването й, защото Тифани попита:

— Не искаш ли първо да видиш записа от охранителната камера?