Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (37)

35.

Докато стоеше в сумрачната ниша и го претърсваха експертно в пълна тишина, Шоу се замисли за недостатъка в плана си, който иначе беше добър според него.

След като половин час игра ролята на наивен посетител, който задава привидно безсмислени, но проучващи въпроси, той предположи, че служителите на „Найт Тайм“ ще осъзнаят, че със сигурност е имал друга цел, а не да купува на малките си племеннички видеоигри, които са абсолютно неподходящи за деца.

И щеше да излезе от Конгресния център, за да види дали пазачите на Найт ще се хванат на въдицата: самият Шоу. Веднага щом отидеше на паркинга и се отправеше към усамотения ъгъл, където беше оставил шевролета, той щеше да набере телефонния номер на Мак и да остави линията отворена. Частният детектив щеше да чуе кой и колко от хората на Найт са погнали Шоу. Ако това се случеше и звучеше така, сякаш Шоу е в опасност, Мак щеше да се обади на СОГТП и в офиса на шерифа на окръг Санта Клара. Освен това Шоу беше пъхнал пистолета си „Глок“ в жабката на шевролета, за всеки случай.

Добър план на хартия, за да изкара на показ Найт или хората му като евентуални заподозрени.

Но план, основаващ се на предположението, че те няма да посмеят да му посегнат в самия Конгресен център.

Шоу сбърка.

И сега бързо го водеха на десетина метра навътре в черното сърце на павилиона на „Найт Тайм“, през още плащаници от звукоизолиращи завеси. Той чу далечния бас на рекламата на „Главоблъсканица VI“ и после, след като изпълни целта са за отвличане на вниманието, силата на звука намаля.

Шоу не си направи труда да каже нищо. И без това охранителите с обръснати глави нямаше да отговорят. Той знаеше, че те са професионалисти. Дали по-ниският беше Индивидът X? Софи беше казала, че похитителят не е висок.

Обувки номер четирийсет и две…

Стигнаха до истинска врата, не завеса, и спряха, а след това сложиха в пластмасова кутия всичко, което Шоу имаше в джобовете си, включително, разбира се, телефона, на чийто екран беше номерът на Мак, но все още ненабран.

Двамата мъже дадоха кутията на един друг, хванаха Шоу за раменете, вкараха го в стая и го сложиха да седне на удобен черен стол, един от осемте около абаносова маса. Стените представляваха непрозрачни прегради, а таванът беше облицован с акустични плочки. Всички повърхности бяха боядисани в черно или направени от матови материали. В помещението цареше абсолютна тишина. Единственото осветление идваше от малка точка в долната част на едната стена, нещо като нощна лампа. Беше достатъчно, за да се видят някои детайли: камерата — думата машинално изникна в съзнанието на Шоу — беше квадратна, шест на шест метра, и таванът беше висок два метра и нещо. Нямаше телефони, нито екрани или лаптопи. Само стая и мебели. Уединена и изолирана от външния свят.

Баща му би я оценил.

По-ниският пазач излезе. Другият остана до вратата. Шоу видя някои от чертите на похитителя си. Нямаше накити. Със слушалка в ухото като агент на Тайните служби или телевизионен коментатор. Тъмен костюм, бяла риза, раирана вратовръзка, която изглеждаше закачена. Това беше стар номер, за да не може да се използва като гарота по време на бой. Лицето му беше в сенките и затова Шоу не видя изражението му. Предположи, че е каменно. Той познаваше мъже като този.

Шоу започна да обмисля следващите си стъпки.

Имаше деветдесет процента вероятност да не му се случи нищо лошо поради неудобството извършителите да се справят с последиците — да изнесат от Конгресния център осакатеното му или мъртво тяло. Той предположи, че тази логика не означава много за сприхавия и темпераментен Тони Найт, който ако стоеше зад отвличанията, рискуваше всичко заради отмъстителната си прищявка да съсипе конкурент, който му е направил нещо лошо.

Изведнъж на тавана блесна светлина от насочен надолу прожектор. Студена светлина. Вратата се отвори. Шоу присви очи.

В стаята влезе Тони Найт. Главният изпълнителен директор беше по-слаб и по-нисък, отколкото изглеждаше на снимките, които Шоу беше намерил в интернет, въпреки че пак беше внушителен мъж. И на Шоу му хрумна мисълта: защо да предполага, че Найт е замислил отвличанията, ако наистина стои зад тях? С неговия избухлив и отмъстителен нрав, на Найт сигурно би му доставило удоволствие сам да отвлече Софи Мълинър и Хенри Томпсън.

Найт втренчи тъмните си очи в сините очи на Шоу. Отблясъците на светлината на тавана правеха погледа му още по-зловещ. Директорът беше със скъп панталон и официална бяла риза. Двете най-горни копчета бяха разкопчани и разкриваха гъсти косми на гърдите, които засилваха животинското му излъчване. Ръцете му бяха големи и непрекъснато се свиваха в юмруци и се разпускаха. Шоу преценяваше накъде да се претърколи, за да намали до минимум пораженията от първия удар.

Найт се настани начело на масата. Шоу, който седеше срещу него в другия край, забеляза, че столът му, както и другите шест, са пет-шест сантиметра по-ниския от осмия, стола на Найт. Тази стая явно се използваше за чувствителни преговори и ниският главен изпълнителен директор искаше очите му да са на едно ниво с другите, а не да ги гледа от долу нагоре.

Найт извади телефона си, пъхна слушалката в ухото си и се вгледа в екрана.

Аштън Шоу учеше Ръсел, Колтър и Дорион, че оцеляването зависи от планирането.

Никога не позволявайте да ви заварят неподготвени.

Планирай как да избегнеш или да елиминираш заплахата. Шоу предположи, че охранителят е въоръжен, а Найт не е. Той не разбираше много от бокс и бойни изкуства, но баща му беше научил децата си на граплинг умения… Пък и Шоу имаше много трофеи по борба от дните си в „Ан Арбър“.

Щеше да бъде сравнително лесно да обезвреди пазача до вратата. Найт — и егото му — сигурно беше инструктирал охранителя да очаква заплахи за живота на шефа си, не за неговия.

Шоу стъпи здраво на пода и небрежно сложи ръка на ръба на масата. С периферното си зрение видя, че пазачът не забеляза маневрата. Краката на Шоу — силни от преходите и катеренето по скали — се напрегнаха и той регулира баланса. Три метра до охранителя. Хвърля се и в същото време блъска масата към Найт. Връхлита с тяло върху пазача, може би го удря с изпъната длан в челюстта и забива лакът в слънчевия му сплит. Отнема оръжието му и дръпва плъзгача, за да се увери, че е зареден патрон, дори ако това означава да изхвърли един. Контролира двамата мъже в стаята. Взима телефон, излиза на пътя, по който е дошъл, и се обажда на Ладона Стандиш.

С мрачно изражение Найт стана ядосано.

Лека промяна. Когато Найт се приближава, хваща го за реверите, блъска го към охранителя и взима оръжието.

Едно…

Директорът тръгна към Шоу и се наведе над него, като продължаваше да свива и отпуска ръце.

Две…

Шоу се подготви, преценявайки разстоянията. В стаята очевидно нямаше видеокамери. Добре.

И тогава с отекващи в ушите децибели Тони Найт гневно изкрещя:

— „Главоблъсканица VI“ не е вейпъруер. Не можете ли да го проумеете с шибаните си мозъци?

Върна се при стола си, седна, скръсти ръце на гърдите си и се втренчи в Шоу.