Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (24)

23.

Те влязоха в павилиона и един служител ги насочи по коридор към Стая 3.

Пространството десет на десет метра беше като зад кулисите в театър: скелета, стълби, платформи, мебели, гумено дърво, голяма мушама, маса, на която имаше пликчета чипс и консерви с храна, и стенен часовник с махало. Шоу и Мади бяха сами в стаята.

Това беше само игра, разбира се, но Шоу почувства, че навлиза в режим на подготовка. Трябваше да се подготви, също както преди да се спусне по скала или да изкачи някой хълм с ямахата достатъчно бързо, за да излети във въздуха.

Никога не бъдете неподготвени физически или психически…

— Подгответе се за битка — прозвуча глас от тонколоната горе. — На едно сложете очилата. Три… две… едно!

Шоу натисна бутона, който му беше показала Мади.

И светът изведнъж се промени.

Изумително.

Стенният часовник се превърна в брадат магьосник, платформите — в ледени тераси, гуменото дърво — в лагерен огън, който гореше с буен пламък. Мушамата стана скалист бряг на бурен океан с водовъртежи, които засмукваха кораби в тъмни спирали. На небето имаше две слънца, едното жълто, другото синьо, които заедно осветяваха света в мъгливозелено. Стените вече не бяха черни завеси, а пейзажи на далечни заснежени върхове, и висок вулкан, който изригваше. Всичко беше в поразителна триизмерност.

Шоу погледна вдясно и видя Мади, сега с черна броня. След това погледна краката си и установи, че и той е с броня. На ръцете си имаше черни метални ръкавици, а джойстикът в дясната му ръка се беше превърнал в лъчев пистолет.

Завладяващо изживяване.

„Потапяне“ беше изключително подходящо име.

— Колт — извика Мади, въпреки че гласът не беше нейният. Тонът беше дрезгав.

— Тук съм — отговори Шоу. И неговият глас беше променен — от спокоен баритон в грубоват бас.

Той забеляза, че Мади се катери по скалиста тераса, която беше обикновено скеле, преди да си сложи очилата. Беше се привела ниско и въртеше глава напред и назад.

— Те идват. Приготви се.

— Кой…

Шоу ахна. На скалната тераса до Мади скочи някакво същество. Лъскавото синьо нещо имаше човешко лице, но със зъби на саблезъб и три очи, които светеха в червено. Съществото замахна с меча си към Мади. Тя го взриви с лъчевия си пистолет. То обаче не умря веднага и продължи да я напада, поемайки искрящите попадения на оръжието й. Размаха втори светещ меч. Мади го избегна и скочи от скалите на тревисто поле. Движенията й бяха елегантни и в играта.

Чувствени…

В същия момент от небето се спусна летящ птеродактил, който изтръгна сърцето на Шоу от гърдите му.

ТИ ТОКУ-ЩО УМРЯ! — появи се надпис на екрана на очилата му. Шоу си спомни кой бутон трябва да натисне.

РЕСТАРТИРАНЕ…

Той оживя отново. И сега се включи умението му да оцелява.

Никога не изпускайте от поглед околната обстановка…

Шоу се завъртя — точно навреме, за да избегне някакво тумбесто същество, което го нападна с огнен чук. Уби го с пет изстрела на лазера и се наложи да отскочи назад от последното замахване на оръжието му, преди съществото да умре.

Съобщението на екрана на очилата беше: ТОКУ-ЩО СПЕЧЕЛИ ЧУК ОТ ЛАВА. В долния десен ъгъл се появи малко изображение на чука. Прозорецът се наричаше СКЛАД ЗА ОРЪЖИЯ.

На тревистото поле пред него се появи сянка.

Сърцето на Шоу заби по-силно и той бързо погледна нагоре, точно навреме, за да убие едно от проклетите летящи чудовища. И то имаше квазичовешко лице. Шоу почувства, че се облива в пот и е напрегнат. Изпита желание да стреля безразборно, да взривява същества през бурени и дървета и да натиска спусъка, когато няма ясна видимост.

Замисли се за ловеца, който простреля елена през храстите.

О, улучил ли съм нещо? Чух шумолене в храстите. Помислих, че е вълк…

Шоу се успокои и пое контрол върху тактиката. Застреля множество бягащи, летящи и гърчещи се неща, докато едно извънземно неспортсменски пусна голям камък от върха на хълм и го смаза.

РЕСТАРТИРАНЕ…

Той видя, че Мади Пул се бие едновременно с три същества и се хвърля за укритие зад паднало дърво, отрупано с торби с царевица и селски хляб — това беше масата с чипса и консервите супа. Шоу имаше добра видимост към едното и го уби. Мади не даде знак, че е благодарна за помощта. Като истински войник тя не можеше да отклони вниманието си.

От тонколоните се разнесе глас с азиатски акцент:

— Изживяването ви с „Потапяне“ ще свърши след пет минути.

Мади застреля другите двама нападатели, натисна бутон на очилата си, приближи се до Шоу и натисна същия бутон и на неговите очила. Фантастичният свят остана, но извънземните изчезнаха. Изведнъж стана тихо. Чуваха се само измислените звуци на океана и вятъра. В ръцете им вече нямаше лазерни пистолети.

— Страхотно изживяване — отбеляза той.

Тя кимна.

— Абсолютно. Забеляза ли, че всички същества имат човешки лица?

— Да.

— Хонг Уей, изпълнителният директор на компанията, поръча на целеви групи да набележат злодеи. Геймърите се чувстват много по-удобно, когато убиват нещо, което прилича на човек, отколкото на животно. Ние сме храна, Бамби е опасен.

Шоу се огледа наоколо.

— Къде е изходът?

— Имаме още няколко минути — престорено свенливо каза Мади. — Хайде да се бием още малко.

Той беше уморен след изпълнения със събития ден, но му беше приятно да е с нея.

— Играя.

Тя се усмихна, а после хвана ръката му и я сложи върху друг бутон на очилата.

— На три натисни този.

— Разбрах.

— Едно… две… три!

Шоу натисна бутона и от джойстика се появи нажежен до червено меч. И в нейната ръка се появи меч. Този път нямаше други същества. Бяха само двамата.

Мади Пул не загуби нито секунда. Тя скочи към него и бързо размаха меча. Шоу умееше да борави с ножове, но никога не беше държал меч в ръката си. И все пак сражението с оръжието беше инстинктивно. Той парира удара й и атакува, ядосан, че не му беше казала какво изисква тази част от играта. Тя отби всичките му удари или ги избегна. Веднага щом не я улучеше, Мади се връщаше и отново го нападаше. Предимствата му бяха по-дълги крака и сила, а нейните — бързина и че е по-малка мишена.

Шоу се задъха… и не само от усилието да се катери по каменни тераси и скали.

По тонколоните съобщиха, че им остават две минути. Крайният срок сякаш зареди с енергия Мади. Тя нападаше непрекъснато. Шоу рани крака й, а Мади — рамото му. Появи се кръв. Зловещ брояч на очилата му показа, че му остават деветдесет процента живот.

Той финтира и Мади се хвана на уловката. Избегна удара му твърде късно и получи повърхностно разрязване на бедрото. Шоу чу тихия й, мрачен глас:

— Копеле.

Той атакува и Мади отстъпи. Опита се да скочи на ниска скална тераса — платформа на петдесетина сантиметра над земята — прецени погрешно и падна тежко. Въпреки че подът беше застлан с дунапрен, тялото й се блъсна в ръба на платформата. Свлече се на колене, хвана се за ребрата и изохка от болка.

Шоу се изправи, спусна меча и се приближи до нея да й помогне.

— Добре ли си?

Той беше на един метър от нея, когато тя изведнъж скочи на крака и заби меча си в корема му.

Ти току-що умря!

Всичко беше преструвка. Мади беше паднала нарочно и се беше приземила по особен начин — със свити крака, за да запази равновесие и да атакува.

От тонколоната на тавана съобщиха, че времето им е изтекло. Фантастичният свят отново се превърна в задкулисно помещение на театър. Свалиха очилата си. Той кимна и се приготви да каже: „Това беше удар под пояса — нелоша шега“ — но не го направи. Мади избърса потта от челото и слепоочието си с ръка и се огледа наоколо с изражение, което не беше много по-различно от това на съществата, които го бяха убили. Не победоносно, не ликуващо. Нищо. Само лед.

Шоу си спомни какво беше казала Мади, преди да влязат в павилиона.

Само ще я опитаме тук, за да се позабавляваме…

Докато вървяха към изхода, тя сякаш изведнъж осъзна, че не е сама, и попита:

— Хей, не си вбесен, нали?

— Всичко е точно.

Неловката напрегната атмосфера малко се промени, но не изчезна напълно, когато излязоха от стаята. Желанието на Шоу да покани Мади на вечеря се изпари. Щеше да го направи. Може би. По-нататък. Не тази вечер.

Те дадоха очилата си на служителя на ХСЕ, който ги пусна в контейнер за дезинфекция. На изхода дадоха на Мади брезентова торба. Шоу предположи, че вътре има нова игра, която тя да прегледа вкъщи.

Телефонът му иззвъня.

Местен код.

Полицията в Бъркли, за да го арестуват за кражба? Дан Уайли и комисар Къмингс бяха решили да го задържат отново, след като бяха размислили за „Големия обир на веществено доказателство“?

Обаждането наистина беше от СОГТП. Дежурната на гишето му каза, че може да вземе колата си от полицейския паркинг.

Шоу беше капнал от умора и бе умрял три-четири пъти по време на играта и си помисли: Пробвай.

— Може ли някой да ми я докара?

Мълчанието, което сигурно означаваше изумлението на дежурната полицайка, продължи три секунди.

— Опасявам се, че не можем да го направим, господине. Трябва да отидете да я вземете лично.

Тя му каза адреса и той го запомни, а след това погледна Мади.

— Колата ми е освободена.

— Мога да те закарам.

Беше очевидно, че тя предпочита да остане на Конференцията. Шоу нямаше нищо против.

— Не, ще взема такси.

Той я прегърна, а Мади го целуна по бузата.

— Беше забавно… — започна Шоу.

— Лека нощ! — прекъсна го тя и подръпвайки косата си, тръгна към друг павилион — с извънземните и мечовете — а самият Шоу беше изтрит от съзнанието като изхвърляне на данни от оперативната памет на твърд диск.