Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (43)

41.

Въпреки че беше пътувал много, мъжът, когото не го свърташе на едно място, не се беше качвал на хеликоптер.

Сега летеше с хеликоптер и това не му доставяше удоволствие.

Височината не беше проблем, нито дори отворената врата. Брезент и стомана, в подходяща конфигурация, на която можеш да разчиташ. И сбруята в хеликоптера „Бел“ беше удобна. Колтър, брат му и сестра му бяха преодолели рано страха от височини — пак благодарение на Аштън — като се научиха да се катерят, преди да навършат тринайсет години. Когато не го примамваше някоя предизвикателна работа, Шоу намираше хубава отвесна скала и се катереше (винаги свободно катерене, с въжета, за да предотврати падане, не за да си помага в катеренето). По-рано през деня той беше погледнал с копнеж над рамото на Стандиш към картата с пътеките, водещи към мястото на катеренето, което планираше, докато гостуваше на майка си в „Дворът“.

Не, сто и петдесетте метра между него и върхарите на дърветата не бяха проблем. Шоу просто не искаше да повърне. Мразеше това повече от болката. Е, от повечето видове болка.

Може би беше неизбежно, а може би не. Петдесет на петдесет. Той си пое дълбоко дъх. Лоша идея. Газовете и изпаренията от горивото са съзаклятници.

Ладона Стандиш седеше до него, препасана с предпазен колан. Пътуваха с гръб по посоката на движението. Пред тях с лице седяха двама полицаи от тактическите части, облечени в черно, с еднакви бронежилетки. На гърдите им с бели печатни букви пишеше ПОЛИЦИЯ, както и на гърба, но с по-големи букви. Държаха картечни пистолети „Хеклер и Кох“. И Стандиш не изпитваше удоволствие от пътуването. Не поглеждаше през отворената врата и непрекъснато преглъщаше. В ръката си стискаше пликче за повръщане и Шоу се надяваше да не започне с това. Силно се надяваше Стандиш да не повърне. Силата на внушението беше страховита.

Тя носеше бронежилетка и оръжието си. Шоу също беше с кевларена жилетка, но без оръжие, по правилата. Правилото „За по-безопасно“ очевидно е отишло по дяволите.

Те бяха в хеликоптера благодарение на Марти Ейвън, създателят на „Шепнещият човек“. Главният изпълнителен директор им беше обяснил, че алгоритъмът на играта произволно избира три от петте предмета, които се оставят на играчите, например риболовното влакно, парцалът и стъклената бутилка в случая със Софи. Другите две неща можеше да варират, но попадаха в две категории: храна и комуникации. Храна или вода — на Софи бяха дали второто — и някакво средство за сигнализиране за помощ, да съобщиш на съюзник къде си или да предупредиш за опасност. В нейния случай — кибрит. Понякога играчите получаваха фенерче или сигнално огледало. По-често им даваха възможност да запалят огън. Ако не кибрит, то запалка за цигари или кремък и стомана. Това също така помагаше на играчите да останат живи в някои от по-студените места в играта, например планински върхове или пещери.

— Ако е в гора и има кибрит или запалка, жертвата може да се опита да запали огън — предположи Ейвън.

— Горски пожар в Северна Калифорния? — рече Шоу. — Това със сигурност би привлякло вниманието на всички.

— Човекът няма да е глупав — каза Стандиш. — Ще контролира огъня. Вероятно ще запали малък огън на поляна или на скала, където ще го забележат, но няма да се разпространи.

Стандиш се беше обадила на управата на парка и те бяха използвали дронове и сателити с инсталирани термални сензори, за да видят дали някоя от системите ще регистрира пламъци. Тя научи, че Парковата служба е засякла малък огън на върха на скалист хълм в Националния парк „Редудс“. Пламнал в полунощ, горял за малко и после угаснал. Сканирането с инфрачервени лъчи показало, че към един часа след полунощ на същото място отново имало огън. Отбелязали мястото, за да го проверят по-късно, но тогава не изпратили екипи.

Шоу намери мястото на картата. Беше на четирийсет минути път с кола от мястото, където беше отвлечен Хенри Томпсън.

Рейнджърът беше обяснил по високоговорителя, че е странно, че е имало огън на онова място по това време на утрото, тъй като не е близо до туристически пътеки и единственият път наблизо, стар път за сечене и извозване на дървени трупи, е преграден с верига. Странно било също така, че там изобщо е имало огън, защото нямало мълнии и огънят е бил ограничен до гола скала, на която, изглежда, не растат храсти от пукнатини в камъка.

— Решихме, че някакви къмпингари са се отклонили от пътя.

— Има ли сателитни изображения на мястото? — попита Стандиш.

Рейнджърът й изпрати няколко снимки и тя, Шоу и Ейвън се събраха пред монитора с висока разделителна способност.

Гледаха конфигурация от скали или сенки, но също и нещо, което можеше да е човешки силует, застанал до огъня.

— Това ми е достатъчно — заяви Стандиш и грабна телефона си, за да се обади.

Стандиш и Шоу бързо отидоха до „Мофет Фийлд“, стара военна база на север от Сънивейл и Маунтин Вю — само на десетина минути от „Дестини Ентъртейнмънт“. Поне десетина минути по начина, по който шофираше Стандиш. Шоу се държеше за облегалките на седалката и се наслаждаваше на високоскоростното пътуване.

Полицайката обясни, че въздушните функции на военните намаляват, въпреки че спасителните операции си остават. „Гугъл“ взели под наем голяма част от базата и участвали във възстановяването на Хангар 1, който бил една от най-големите дървени конструкции в света, построен през трийсетте години, за да подслонява дирижабли и други по-леки от въздуха летателни апарати.

Там се качиха на хеликоптера „Бел“ на Оперативната група, който сега — само след двайсетина минути летене — наближаваше мястото, където беше забелязан огънят. Четирима други полицаи от тактическите части пътуваха със стар и масленозелен „Хюи“ на Националната въздушна гвардия, който летеше на петдесетина метра вдясно от тях.

По слушалките Шоу чу, че гърлото на Стандиш издава леки звуци на гадене, и ги изключи. Това помогна.

Мъгливите, разпрострели се на всички страни очертания на предградията в долината се превърнаха в хълмове и дървета, а после пейзажът стана неравен и неприветлив и вечнозелените секвои отстъпиха място на скалист терен, дървета с голи клони и пресъхнали речни корита. Това беше сърцето на Националния парк „Редудс“. Шоу мислеше, че неравната камениста земя ще изпрати въздушни течения нагоре към небето и ще влоши полета. Странно, но въздухът беше спокоен. Хеликоптерът друсаше повече, отколкото когато летяха над предградията.

Стандиш леко наклони глава. Сигурно беше чула, че пилотът казва нещо. Шоу сложи слушалките си и се включи в разговора.

— Не — извика Стандиш.

— Прието — отвърна пилотът. — Ще намеря площадка за кацане.

Шоу погледна Стандиш, която каза:

— Пилотът попита дали искам да прелетим няколко пъти над мястото. Казах му „не“. Не мисля, че извършителят е тук след толкова часове, но той ще се върне на мястото с оръжие. Ще ни чуе, че кацаме, но не искам да ни види.

Каква беше вероятността той да се върне точно сега? Шоу реши, че е малка. Все още помнеше ясно как се строполи Кайл Бътлър, когато го порази куршумът.

Двата хеликоптера се снишиха над поляна на плато на шейсет-седемдесет сантиметра от дъното на долината и после кацнаха едновременно. Шоу бързо изскочи навън и наведе глава, въпреки че не беше необходимо. Перките на хеликоптера бяха високо, но човек го прави инстинктивно. Веднага почувства, че стомахът му е по-добре. И не реагира, когато Стандиш скочи от другата страна, наведе се и повърна. След това се изправи, изплю се и изплакна устата си с вода от бутилка, която й даде пилотът, сякаш ги държеше под ръка точно за тази цел.

Стандиш отиде при Шоу.

— Поне не остана нищо за пътуването на връщане.

Те и двамата полицаи с тях хукнаха към края на поляната, където към тях се присъединиха четиримата мъже от хеликоптера „Хюи“, също с тактическа екипировка. Те кимнаха на Стандиш и Шоу, когото изгледаха с любопитство. Стандиш не го представи. Пилотът отиде при тях и разгърна карта на района. Бяха му казали координатите на мястото на огъня и той го беше отбелязал с червена химикалка. Пилотът се огледа наоколо, за да прецени точно къде се намират по отношение на мястото. Шоу погледна картата и после хълмовете наоколо. Беше се упражнявал в ориентиране в „Дворът“, а в колежа се беше състезавал в спорт, който включваше преход през гориста местност, последван от определен маршрут, използвайки само компас и карта.

Шоу посочи.

— Огънят е бил там, на петстотин метра от тук. Зад онзи хребет. По права линия.

Всички се втренчиха в него. Той погледна Стандиш. В края на краищата, това беше нейното издирване.

— Инструктираха ли ви началниците ви? — обърна се тя към четиримата мъже от другия хеликоптер. Шоу видя, че те не са от Оперативната група. Униформите им бяха други. Може би бяха от окръжната или щатската полиция. Екипировката им беше лъскава, ботушите им — лъснати и оръжията им — нови и може би неизползвани.

— Не, госпожо — отговори единият от тях, мъж с изпъкнали мускули на ръцете. — Казаха ни само, че има ситуация със заложник и вероятно враждебна територия.

— При първото отвличане — на момичето Мълинър — неизвестният заподозрян се е върнал на мястото с оръжие. Случаят завърши с убийство — обясни Стандиш и двама от мъжете явно знаеха това, защото кимнаха. — Оръжието е деветмилиметров пистолет „Глок“. Вероятно е с дълго дуло, за по-голяма точност. Извършителят умее да стреля. Малко вероятно е да е тук. Направихме наблюдение със сателит и с дрон и не забелязахме никакви превозни средства. Виждате колко гъста е гората. Има много места, където може да се скрие. Гледайте за стрелци. — Тя се обърна към Шоу: — Кои са най-добрите маршрути?

Той взе червената химикалка на пилота и начерта линии като скоби от мястото, където стояха, до хребета, където беше горял огънят.

— Северният. Ще трябва да внимавате.

— Хмм, кой е северният? — попита единият полицай от специалните части.

Шоу го показа на картата.

— Когато стигнете до кедъра, ще има стръмен склон.

Мълчание.

— Как изглежда кедърът?

Шоу посочи един.

— Ще видите стръмния склон едва когато стигнете до него. И щом преминете хребета, ще можете да видите дали има стрелци от високите места тук и тук. Слънцето е в добро положение. Ще блести в очите му. А ако има бинокъл или оптичен мерник, обективът ще хвърля отблясък.

— Заложникът ще бъде без обувки — добави Стандиш. — Може да е увил с нещо краката си, но не мисля, че е отишъл много далеч.

— И е донесен тук в безсъзнание — продължи Шоу, — затова няма да знае къде се намира. Той не е любител на природата и не мисля, че ще тръгне през гората, за да се измъкне. На негово място бих търсил вода и подслон.

— Първо проверете и обезопасете мястото — каза Стандиш, — и после го търсете. Вероятно сте се досетили, че господин Шоу тук е следотърсач. Той ще ни помага. Господин Шоу е консултант на Оперативната група.

След това тя попита Шоу къде е старата дървосекаческа пътека. Той погледна картата, обърна се и посочи.

— С Шоу ще тръгнем по този път — каза Стандиш и кимна. — Неизвестният заподозрян няма да е завлякъл жертвата толкова далеч — до хребета. Сигурно го е оставил близо до пътя. С господин Шоу ще потърсим това място и ще го обезопасим. — Тя ги погледна един по един. — Съгласни ли сте?

Всички кимнаха.

— Въпроси?

— Не, детектив.

Стандиш тръгна към дървосекаческата пътека, а Шоу разгледа още веднъж картата, за да реши кое е най-логичното място, където Шепнещият човек, който играе Второто ниво на играта, може да остави Хенри Томпсън.

Тъмната гора…

Полицаите се събраха и започнаха да разговарят. Вероятно се разпределяха кой с кого да тръгне. Някой се изсмя. Шоу сгъна внимателно картата и се приближи до тях. Тъй като не знаеше кой е изрекъл думите, които току-що чу, той ги погледна всичките и кимна.

Те също кимнаха. Явно се почувстваха неудобно.

— Не знам дали детектив Стандиш е лесбийка, или не — прошепна Шоу, след като беше чул инфантилния им коментар, — но вие се излагате и не ви прави чест да я наричате „мъжка лесбийка“ и „рошава негърска шунда“.

Те го погледнаха хладно. Двама наведоха глави.

Шоу си помисли, че едрият ще реагира. Свъсените му вежди и мускулестите му ръце говореха, че е побойник. Най-слабият от полицаите отговори:

— Стига, човече. Това не означава нищо. Така си говорим в тактическите части. По войнишки. Шегуваме се. Живеем на ръба. Изпускаме парата.

Шоу погледна новото му оръжие, с което очевидно беше стреляно само на учебно стрелбище. Полицаят отмести поглед.

Шоу огледа останалите.

— И аз имам малко индианска кръв във вените си, от майчина страна. Но знаете името ми. И не е Джеронимо^[1].

Възмутеното изражение на лицата на няколко полицаи показваше, че Шоу е виновен за тази неприятна случка, защото не се е присъединил към тях в обидите. Той се обърна и тръгна след Стандиш, за да търси мястото, където неизвестният заподозрян беше оставил Хенри Томпсън да избяга, ако може.

Или да умре с достойнство.