Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (13)

12.

Шоу отиде в кафене „Куик Байт“ и Тифани го поздрави, като кимна разтревожено.

Тя му беше изпратила съобщението и го беше помолила да се отбие там.

Важно!…

— Колтър. Ела тук. — Те тръгнаха от гишето за поръчки към таблото с обявите, на което Франк Мълинър беше закачил снимката на Софи.

Листовката вече не беше там. На нейното място имаше лист хартия за компютър с размери двайсет на трийсет сантиметра. На него имаше странно черно-бяло изображение, сякаш направено с шаблон. Изобразяваше лице: две очи, кръгли орбити с черен блясък в горния десен ъгъл на всяка, разтворени устни, яка и вратовръзка. На главата имаше бизнесменска шапка от петдесетте години.

— Изпратих ти съобщението веднага щом го видях, но не знам кой го е сложил и кога. Разпитах всички тук, работници и клиенти. Нищо.

Корковото табло беше близо до страничната врата, извън обсега на камерата. Камерата нямаше да помогне.

Тифани се усмихна леко.

— Мадж? Дъщеря ми? Страшно ми е ядосана. Изпратих я у дома. Не я искам тук, докато не намерят виновника. Тя също идва с велосипед на работа, три-четири пъти в седмицата. А той е бил тук!

— Не непременно — отвърна Шоу. — Понякога хората взимат обявите „ИЗЧЕЗНАЛ“ за сувенири. Или, ако и те искат наградата, изхвърлят обявата, за да стеснят кръга.

— Наистина ли? Някой прави това?

И по-лошо. Когато наградата стигнеше шестцифрено число и нагоре, търсачите на награди измисляха всевъзможни творчески начини да обезсърчат конкуренцията. Шоу имаше белег на бедрото си като доказателство.

Това зловещо изображение.

Дали похитителят го беше сложил нарочно?

И ако беше така, защо?

Извратена шега? Изявление?

Предупреждение?

Нямаше текст. Шоу откачи листа, използвайки салфетка, и го пъхна в чантата с лаптопа си.

Той огледа клиентите. Почти всички се бяха втренчили в екраните на компютрите си.

Външната врата се отвори и влязоха още клиенти — бизнесмен с тъмен костюм и бяла риза, без вратовръзка и с измъчен вид; ниска, дебела жена със синя болнична униформа и красива, червенокоса жена на двайсет и пет години, която погледна Шоу и намери свободно място да седне. От раницата й се появи лаптоп. Какво друго?

— Видях принтер в офиса ти — каза Шоу на Тифани.

— Искаш да го използваш ли?

Той кимна.

— Какъв е имейлът ти?

Тя му го каза и Шоу й изпрати снимката на Софи.

— Може ли да направиш две разпечатки?

Тифани изпълни молбата му и скоро се върна с разпечатките. Шоу написа отдолу информацията за наградата и закачи снимката на таблото.

— Може ли да обърнеш камерата да гледа натам?

— Разбира се.

— Внимавай да не те види някой.

Тифани кимна, явно все още ядосана на посегателството.

— Искам да попитам дали някой е виждал Софи. Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се. — Тя се върна на гишето за поръчки.

Шоу забеляза промяна в нея. Мисълта, че царството й е било осквернено, беше развалила настроението й, и на лицето й беше изписана подозрителност.

Шоу взе втората разпечатка, която беше направила Тифани, и тръгна към клиентите. Попита половината — безуспешно, когато чу женски глас зад себе си.

— О, не. Това е ужасно.

Той се обърна и видя червенокосата, която беше влязла в кафенето преди няколко минути. Тя гледаше листа хартия в ръката му.

— Това племенницата ви ли е? Или сестра ви?

— Помагам на баща й да я намери.

— Роднини ли сте?

— Не. Той предложи награда. — Шоу кимна към листовката.

Жената се замисли за момент, без да показва реакция към новината.

— Той сигурно се е побъркал. А майка й?

— Вероятно и тя. Но Софи живее с баща си.

Жената имаше лице, което можеше да се нарече сърцевидно в зависимост от това как косата й обрамчваше челото й. Тя постоянно подръпваше кичурите си. Шоу предположи, че го прави, когато е напрегната. Кожата й имаше слънчев загар като на човек, който често е навън. Имаше атлетично телосложение. Черният й клин разкриваше изключителни бедрени мускули. Шоу предположи, че тя кара ски и велосипед и тича. Раменете й бяха широки и загатваха, че жената редовно посещава фитнес. Бягаща пътечка или степер, или както там се наричаха, биха побъркали човек като него, когото не го свърта на едно място.

— Мислите ли, че й се е случило нещо лошо? — Зелените й очи, влажни и големи, бяха изпълнени с безпокойство, докато гледаха снимката. Гласът й беше мелодичен.

— Не знаем. Виждали ли сте я?

Тя присви очи и отново се вгледа в снимката.

— Не.

Жената хвърли поглед към ръката му, където нямаше халка. Шоу вече беше забелязал същото за нея. Той видя и още нещо — тя беше десет години по-млада от него.

Червенокосата отпи от покрита чаша.

— Желая ви успех. Искрено се надявам, че момичето е добре.

Тя се приближи до една от масите, отвори лаптопа си, включи слушалки и започна да пише. Шоу продължи да разпитва клиентите дали са виждали Софи.

Отговорът беше „не“.

Той реши да се върне в парка „Сан Мигел“ и да помогне на криминалистите, които детектив Дан Уайли беше изпратил на местопрестъплението. Благодари на Тифани и крадешком й кимна да започне наблюдението си.

Шоу се отправи към вратата, когато усети движение вляво. Никой идваше към него.

— Хей. — Беше червенокосата. Слушалките бяха окачени на врата й и кабелът се полюшваше. Тя се приближи до Шоу. — Аз съм Мади. Отворен ли е телефонът ти?

— Какво?

— Телефонът ти. Заключен ли е? Искаш ли да си сложиш парола?

— Че кой не иска?

— Да.

— Отвори го и ми го дай. Ще въведа моя номер. Така ще знам, че е там и ти не се преструваш, че го записваш, като всъщност въвеждаш пет-пет-пет-едно-две-едно-две.

Шоу погледна красивото й лице и пленителните й очи — онзи оттенък на зеленото, който беше обещал Ранд Макнали за растителността в парка „Сан Мигел“.

— Пак мога да го изтрия.

— Това е екстремна стъпка. Обзалагам се, че няма да си направиш труда. Как се казваш?

— Колтър.

— Сигурно е истинското ти име. Когато мъж сваля жена в бар и й каже фалшиво име, винаги е Боб или Фред. — Тя се усмихна. — Проблемът е, че аз съм малко напориста и това плаши мъжете. Ти обаче нямаш вид на мъж, който се плаши. Е, дай да запиша номера си.

— Кажи ми го и аз ще ти позвъня още сега.

Мади се намръщи престорено.

— О-хо. Така ще имам номера ти във входящите си обаждания и ще го запиша в контактите си. Готов ли си да приемеш това обвързване?

Шоу вдигна телефона си. Тя му каза номера си и той го набра. Мелодията й беше някакво рок соло на китара, което Шоу не позна. Мади се намръщи престорено и доближи телефона до ухото си.

— Ало?… Ало?… — И след това затвори. — Предполагам, че е бил някой от телемаркетинга. — Смехът й искреше като очите й.

Тя отново отпи от кафето си и подръпна кичур от косата си.

— Е, ще се видим пак, Колтър. Желая ти успех в това, което правиш. О, и как се казвам?

— Мади. Не ми каза фамилното си име.

— Постепенно обвързване. — Тя сложи слушалките на ушите си и се върна при лаптопа си. Психеделичният скрийнсейвър на екрана отдаваше заслуженото на шейсетте години.