Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (34)

32.

Колтър Шоу не пътуваше към „Дворът“, за да види майка си, нито отиваше да се удивлява на хилядолетни дървета, и не възнамеряваше да се катери по високите скали „Ел Капитан“ в „Йосемити“.

Нито пък да ходи някъде другаде.

Той все още беше в Силициевата долина — по-точно в кафене „Куик Байт“. Пиеше на малки глътки кафе, което беше прекрасно, въпреки че не се доближаваше до салвадорските зърна от Потреро Гранде, където и да се намираше това.

Шоу погледна информационното табло. Снимката на Софи, която беше закачил вчера, все още беше там. Той се запита дали това е заради видеокамерата, която сега беше насочена към таблото. Шоу беше помолил за още разпечатки — материали, които му беше изпратил частният му детектив Мак в отговор на искането му. Той потърси Тифани да й благодари за помощта, но тя и дъщеря й не бяха там в момента.

— Рядко получавам обаждания от хора, след като ги убия — чу се наблизо прелъстителен женски глас. — Радвам се, че не се сърдиш, синко.

Към него се приближаваше Мади Пул. Хубавото й лице, осеяно с очарователни лунички, се усмихваше. Тя седна на стола срещу Шоу. Зелените й очи искряха.

Синко…

Шоу си спомни как Дан Уайли го наричаше „Шефе“ и си помисли, че търпимостта на някого към галените имена зависи изцяло от човека, който ги употребява.

— Да ти взема ли нещо? — попита Шоу.

Мади погледна към съседната маса, където седяха двама млади мъже с широки анцузи и якета и пиеха „Ред Бул“ и кафе. Погледите им бяха замъглени. Шоу си спомни, че това е сборен център на компютърния и геймърския свят. Часът — десет и половина сутринта — вероятно беше ужасно ранен за тях. И очите на Мади бяха зачервени.

— Онова — каза тя. — „Ред Бул“ и кафе. Не смесени, разбира се. Това би било странно. И без мляко или нещо друго, което би разредило кофеина. А, и може би нещо сладко. Имаш ли нещо против?

— Не се притеснявай.

— Обичаш ли сладки неща, Колт?

— Не.

— Горкият.

Шоу се приближи до витрината, огледа сладкишите под пластмасови куполи и извика:

— Руло с канела?

— Четеш мислите ми — отговори Мади.

Този избор не изискваше картонче с номер. Продавачът затопли рулото трийсет секунди, докато се разтопи глазурата, и после го сложи на поднос заедно с напитките. И втора чаша кафе за Шоу.

Той занесе подноса на масата.

Мади му благодари, изпи целия „Ред Бул“ и после малка глътка кафе. Замаяният й вид изчезна.

— Виж. Вчера — в играта на „Хонг-Сунг“, „Потапяне“? Трудно е да се обясни. Въпросът е, че ставам обсебена, когато играя. Която и да е игра. Не мога да се контролирам. Или когато спортувам. По-рано се спусках със ски по стръмни склонове и карах велосипед по планински пътеки. Пръст и сняг. Ти караш ли нещо?

— Мотокрос. Въртенето на педали е трудна работа. Имам бензинов двигател.

— Тогава може би знаеш, че трябва да победиш. Няма друг избор.

Шоу знаеше. Не бяха необходими допълнителни обяснения.

— Благодаря — каза Мади. Напрегнатото й, тревожно настроение премина. — Сигурен ли си, че не искаш един залък?

— Да.

Тя откъсна с вилицата парче от сочното руло, бързо го пъхна в устата си и докато дъвчеше, затвори очи и въздъхна блажено.

— Приличам ли на реклама? На онези реклами за ресторанти, в които някой отхапва парче пържола и придобива такъв вид, сякаш изпитва оргазъм?

Шоу не беше гледал много реклами. И определено не беше виждал такава реклама.

— Ходи ли пак на Конференцията? — попита той.

— Да, няколко пъти. После се връщам в къщата ми под наем, където е оборудването ми. „ГрайндърГърл“ трябва да си изкарва прехраната. — Мади лапна още една хапка и веднага изпи глътка кафе. — Прилив на захар. Никога не съм употребявала кокаин. Не е необходимо, когато имаш глазура. Съгласен ли си?

Нима го питаше дали проявява интерес към наркотиците? Шоу не се интересуваше. Взимаше само болкоуспокояващи, когато се нуждаеше. Това беше въпрос по пътя към сближаване. Но моментът не беше подходящ.

— Станало е още едно отвличане.

Тя пусна вилицата в чинията. Усмивката й помръкна.

— По дяволите. Същият ли е похитителят?

— Вероятно.

— Открили ли са жертвата?

— Не. Той все още е в неизвестност.

— Той? Тогава не става дума за сексуален извратеняк? — попита Мади.

— Никой не знае.

— Има ли пак награда?

— Не. Само помагам на полицията. И ми е необходима твоята помощ.

— Нанси Дрю.

— Коя?

— Имаш ли сестра, Колт?

— Три години по-малка от мен.

— Тя не четеше ли за Нанси Дрю?

— Детската книжка?

— Всъщност е поредица. За момиче детектив.

— Не мисля. — Децата Шоу бяха чели много, но в голямата библиотека в къщата в „Дворът“ нямаше детска литература.

— Прочетох ги всичките, докато растях… Друг път ще говорим за годините… Не се усмихваш много, нали?

— Не, но нямам нищо против годините.

Това й хареса.

— Питай.

— Похитителят може би е основал престъпленията си на видеоигра. „Шепнещият човек“. Знаеш ли я?

Мади отново лапна парченце от рулото и го задъвка замислено.

— Чувала съм я. Има я отдавна.

— Играла ли си я?

— Не. Това е екшън приключение. НМС. — Тя забеляза недоумението му. — Извинявай. Това означава „не е в моя стил“. Аз съм стрелец от първо лице, забрави ли? Мисля, че това е игра за някого, затворен някъде, който трябва да избяга. Нещо такова. Под категория „Оцеляване“ на екшън приключение. Мислиш, че някой психопат я играе в реалността, за да се забавлява?

— Това е една от версиите. Той е умен и планира всичко предварително. Познава криминалистиката и как да не оставя улики. Майка ми е психиатър. Разговарял съм с нея за някои от случаите, по които съм работил. Тя ми каза, че социопатите — серийни убийци — се срещат много рядко и дори организираните обикновено не са чак толкова организирани. Разбира се, похитителят може да е такъв. Мисля, че вероятността е десет процента. Някой толкова умен може да се държи като луд, за да прикрива какво прави всъщност.

— Какво?

Шоу отпи от кафето.

— Нямам много предположения. Едното е да остави без работа производителя на „Шепнещият човек“.

Той й разказа за случая с ученичката в Охайо и съучениците й, които са играли играта в реалния живот. Мади каза, че не е чувала за това.

— Може би това престъпление е подсказало идеята на извършителя — продължи Шоу. — Когато се разчуе, че за втори път някой е бил вдъхновен да играе играта в реалния живот, лошата слава може да съсипе компанията. — Той почука с пръст по разпечатките. — Вероятно го знаеш, но има много притеснения за насилието във видеоигрите. Може би извършителят се възползва от това.

— Споровете започнаха през седемдесетте години и не спират и до днес. Има една ранна аркадна игра на име „Смъртоносна надпревара“, публикувана от компания тук, мисля, че в Маунтин Вю. Беше с лошо качество: в черно и бяло, двуизмерна, кръгчета и линии. И предизвика шумен скандал. Караш кола на екрана и прегазваш хора. Те умират и изскача надгробна плоча. Конгресът, всички обезумяха. Сега има „Голямата автокражба“… Една от най-популярните игри на всички времена. Получаваш точки, като убиваш ченгета или се разхождаш и застрелваш хора напосоки. — Мади докосна ръката му и го погледна в очите. — Аз си изкарвам прехраната, като убивам зомбита. Имам ли вид на психически неуравновесена?

— Въпросът е кой би имал мотив да съсипе компанията.

— Бившата съпруга на главния изпълнителен директор?

— Помислих за това. Името му е Марти Ейвън и е щастливо женен от двайсет и пет години. Е, аз добавям щастливо. Да речем, че няма бивша в картинката.

— Недоволен служител — предположи Мади. — В света на технологиите има много такива.

— Може би. Струва си да се провери… Мисля си и нещо друго. Каква е конкуренцията в геймърския свят? Имам предвид между компаниите, производители на игри, не между играчите.

Мади се изсмя саркастично.

— По-скоро битка, отколкото конкуренция. — Очите й станаха замислени и тъжни. — По-рано не е било така. Едно време. По твоето време, Колтър.

— Много смешно.

— Всички работеха заедно. Даваха ти безплатно код. Нямаше глупости с авторските права. Подаряваха компютърно време и раздаваха игри без пари. Онази, която ме запали, беше „Дуум“. Помниш ли я от Конференцията вчера? Епицентър за стрелци от първо лице. Първоначално беше за споделяне. Достъпна за всеки, който я иска. Това не продължи дълго. Когато компаниите разбраха, че могат да печелят пари от този бизнес… Е, тогава стана всеки стрелец за себе си.

Мади му разказа за известните „Конзолни войни“ в края на осемдесетте и началото на деветдесетте години, битката между „Нинтендо“ и корпорацията „Sega“, Марио водопроводчикът срещу Соник таралежът.

Светилище на рицарите, които защитават онеправданите…

— В днешно време не може да гледаш новините за Силициевата долина, без да видиш репортажи за кражба на търговски тайни, нарушаване на авторски права, шпиони, търговия с вътрешна информация, пиратство, саботаж. Купуване на компании и после уволняване на всеки и погребване на софтуера им, за да не се конкурира с твоя. — Тя погледна остатъците от рулото и отмести чинията настрана. — Но да убиеш някого, Колтър?

Шоу се стремеше да взема награди за бегълци, които са готови да убият за по-малко от стойността на мерцедес втора употреба. Той си спомни екрана на входа на Конференцията.

ПРИХОДИТЕ НА ИНДУСТРИЯТА С ВИДЕОИГРИТЕ ЗА МИНАЛАТА ГОДИНА Е 142 МИЛИАРДА ДОЛАРА 15% ПОВЕЧЕ ОТ ПРЕДИШНАТА ГОДИНА…

Имаше един куп мотиви за толкова много пари.

— „Шепнещият човек“ е направена от…

— О, Колт. Ние казваме публикувана. Играта се публикува, като книга или комикс. От студио, като Холивуд. Сега игрите всъщност са като филмите: аватарите и съществата са истински актьори, заснети на фона на зелен екран. Има режисьори, кинематографи, дизайнери на звука, сценаристи и аниматори.

— Публикувана е от „Дестини Ентъртейнмънт“. Марти Ейвън и „Дестини“ са съдени десетки пъти. Всички съдени десетки пъти. Всички съдебни дела са уредени с извънсъдебни споразумения или са прекратени. Има няколко оплаквания, че Ейвън е откраднал изходен код. Не съм сигурен какво означава това, но изглежда е важно.

— Колкото са важни сърцето и нервната система.

— Може би някой от ищците е бил изритан от съда и е искал да отмъсти на „Дестини“ по свой начин. — Шоу плъзна купчина листове към Мади. — Това е списък на съдебните дела, заведени срещу „Дестини“ през последните десет години. Състави го моят частен детектив.

— Имаш частен детектив?

— Можеш ли да провериш дали има ищци, които публикуват игри като „Шепнещият човек“ и са съществували преди десет години?

Мади започна да чете и каза:

— Трябва да е някоя независима компания. Никоя от големите — „Активижън Близард“, „Електроник Артс“ и така нататък — не би наранила никого. Това би било лудост.

Шоу не беше съгласен с това — благодаря ти за параноята към корпоративна Америка, Аштън — но за момента реши да се придържа към частните компании.

Мади чете не повече от две минути и спря.

— Е, мисля, че заслужих канеленото си руло — каза тя и написа някакво име.