Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (3)

2.

Коктейлът „Молотов“ не се взриви. В затворената бутилка нямаше достатъчно кислород. Фитилът от горящ парцал възпламени разливащия се бензин, когато бутилката се счупи на парчета.

Тази бутилка се разби, но не особено зрелищно.

На метър и двайсет над земята безшумно се издигна огнено кълбо.

Шоу се дръпна настрана, а Карол побягна, пищейки към бунгалото си. Шоу се поколеба дали да не я последва. Полумесецът от трева на банкета гореше и бавно се приближаваше към високите храсти. Той прескочи телената ограда, хукна към кемпера си и извади пожарогасител. Върна се, напръска огъня със силна струя бяло вещество и го угаси.

— О, боже мой! Добре ли сте, господин Шоу? — Карол също мъкнеше пожарогасител, но по-малък. Нейният всъщност не беше необходим, но тя го използва, защото, разбира се, това винаги беше забавно. Особено когато пожарът е потушен.

След една-две минути Шоу се наведе и докосна с длан всеки квадратен сантиметър на обгорената трева, както се беше научил преди много години.

Никога не оставяйте лагерен огън, без да потупате с ръка пепелта.

Той погледна към Гризача, който обаче беше изчезнал.

Пристигна патрулна кола и спря. Полицията на Оукланд. От колата слезе грамаден чернокож полицай с лъщяща, обръсната глава, който също държеше пожарогасител — най-малкият от трите. Той огледа овъглената трева и върна червения цилиндър под предната седалка на колата.

Полицай Л. Адисън, според името на значката му, се обърна към Шоу. Високото метър и деветдесет и осем сантиметра ченге вероятно изтръгваше самопризнания само като се приближеше към заподозрения и се надвесеше над него.

— Вие ли се обадихте? — попита Адисън.

— Да. — Шоу обясни, че човекът, който е хвърлил коктейла „Молотов“, е избягал. — Натам. — Той посочи към буренясалата улица, където имаше купчина боклуци на всеки няколко метра. — Вероятно не е отишъл много далеч.

Ченгето попита какво се е случило.

Шоу му разказа. Карол допълни с някакво безсмислено обяснение колко трудно е да си вдовица и сама да въртиш бизнес.

— Хората се възползват. Боря се. Налага се. Всеки би го правил. Понякога ме заплашват.

Шоу забеляза, че тя погледна ръката на Адисън, където нямаше венчален пръстен.

Полицаят наклони глава към радиопредавателя „Моторола“, закрепен на рамото му, и разказа за случая на Централата, използвайки описанието на Шоу. Беше доста подробно, но той пропусна информацията, че извършителят е приличал на гризач, защото това беше въпрос на лично мнение.

Адисън отново погледна Шоу.

— Може ли да видя документите ви за самоличност?

Има противоречиви теории какво да направиш, когато представител на закона поиска документите ти за самоличност и ти не си заподозрян. Шоу често се изправяше пред този проблем, тъй като често се озоваваше на местопрестъпления и места, където се извършваха разследвания. По принцип не беше необходимо да показваш нищо на никого. В този случай трябваше да бъдеш готов да понесеш последиците от отказа си да съдействаш. Времето е една от най-ценните стоки на света и да ядосаш ченгетата ти гарантира, че ще изгубиш големи части от него.

Колебанието му в момента обаче не беше какво да направи по принцип, а защото се тревожеше, че шофьорската книжка за мотоциклета му е била забелязана на мястото на вчерашното нарушение. Следователно името му можеше да е в системата.

И после си спомни, че те вече го познават. Той се беше обадил на 911 от личния си телефон, не от друг телефон с предплатена карта. Ето защо Шоу даде книжката си на полицая.

Адисън й направи снимка с телефона си и качи данните някъде.

Шоу забеляза, че ченгето не направи същото с Карол, въпреки че косвено беше засегнат нейният къмпинг за каравани. Шоу си помисли, че тук става леко противопоставяне — непознат в града срещу местен жител — но не каза нищо.

Адисън видя резултатите и се втренчи изпитателно в Шоу.

Щеше ли да му потърси сметка за вчерашното нарушение? Шоу реши да го нарече с истинското му име: кражба. Нямаше бягство в евфемизмите.

Очевидно боговете на правосъдието не го преследваха днес. Адисън му върна книжката.

— Познахте ли го? — обърна се той към Карол.

— Не, полицай. Трудно е да ги запомня всичките. Тук идват много хора заради най-ниските цени в района.

— По вас ли хвърлиха бутилката, господин Шоу?

— Към мен. Беше за отклоняване на вниманието, а не нападение. За да може мъжът да избяга.

Полицаят се замисли.

— Потърсих го в интернет — изтърси Карол. — Молотов тайно е работил за Путин.

Двамата мъже я погледнаха стъписано. След това Шоу продължи да говори на ченгето.

— И за да изгори доказателствата. Отпечатъците и ДНК върху стъклото.

Адисън остана замислен. Той беше от хората, често срещани сред полицаите, чиято липса на език на тялото говори красноречиво. Адисън вероятно разсъждаваше по въпроса защо Шоу говори за улики.

— Ако мъжът не е бил тук, за да ви създава проблеми, госпожо, тогава защо мислите, че е дошъл? — попита полицаят.

Преди Карол да отговори, Шоу рече:

— Заради онова. — Той посочи към отсрещната страна на улицата, към пустеещия парцел, който беше забелязал по-рано.

Тримата тръгнаха натам.

Къмпингът за каравани се намираше в занемарен търговски квартал покрай магистрала 24, където туристите можеха да отседнат, преди да изкатерят стръмния връх Гризли или да посетят съседния Бъркли. Пълният с боклуци и бурени парцел беше отделен от имота зад него със стара дървена ограда, висока два метра и половина. Местни художници я бяха използвали като платно за някои много талантливи рисунки, много по-високо ниво от графити: портрети на Мартин Лутър Кинг младши, Малкълм Екс и двама други мъже, които Шоу не позна. Когато се приближиха, той видя имената, написани с печатни букви под рисунките: Боби Сийл и Хюи П. Нютън, които бяха свързани с партията „Черните пантери“. Шоу си спомни студените нощи през детството си в дома им без телевизор. Аштън четеше на Колтър и на брат му и сестра му предимно американска история. Голяма част от нея беше за алтернативни форми на управление. „Черните пантери“ фигурираха в няколко лекции.

— Аха — рече Карол и изкриви устни от отвращение. — Престъпление от омраза. Ужасно. — Тя кимна към рисунките и добави: — Обадих се на градската управа и им казах, че трябва да ги запазят. Те така и не ми отговориха.

Радиопредавателят на Адисън изпращя. Шоу чу съобщението: патрулна кола е обиколила съседните улици и полицаите не са видели човек, отговарящ на описанието на подпалвача.

— Направих видеозапис — каза Шоу.

— Така ли?

— След като се обадих на 911, сложих телефона в джоба си. — Той докосна вътрешния джоб в лявата страна на сакото си. — Записваше през цялото време.

— А сега записва ли?

— Да.

— Бихте ли го изключили? — Адисън го каза не като въпрос, а като заповед: Изключете го. Без въпросителна.

Шоу го направи и рече:

— Ще ви изпратя скрийншот.

— Добре.

Шоу щракна върху снимката, въведе номера на мобилния телефон на Адисън и му изпрати изображението. Двамата бяха на метър и двайсет един от друг, но Шоу си представи как електронното пътуване обикаля половината свят.

Телефонът на полицая иззвъня мелодично. Той не си направи труда да погледне снимката. Даде на Карол визитната си картичка, както и на Шоу. Колтър имаше богата колекция от визитни картички на полицаи. Струваше му се забавно, че ченгетата имат визитни картички като рекламни агенти и мениджъри на хедж фондове.

Адисън си тръгна и Карол попита:

— Няма да направят портрет по описание, нали?

— Не.

— Е, благодаря ви, проверихте как стоят нещата, господин Шоу. Направо се ужасих, че ще изгорите.

— Не се тревожете.

Карол се върна в бунгалото си, а Шоу — в кемпера си „Уинебаго“. Той се замисли върху един аспект на срещата, който не сподели с полицай Адисън. След раздразненото „Ти сериозно ли“ във връзка с обаждането до 911 коментарът на Гризача можеше да бъде: „Защо направи тази тъпотия?“. Освен това беше възможно — повече от петдесет процента — да каже: „Защо го направи, Шоу?“. Което, ако се беше случило в действителност, би означавало, че Гризача го познава или знае за него.

И това, разбира се, би поставило в друга светлина въпроса.