Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (25)

24.

Нямаше логична причина да плати сто и петдесет долара, за да си върне кола, която преди всичко не трябваше да бъде задържана.

Но това беше факт.

Още по-обидното беше, че таксата беше пет процента върху сумата, ако използваш кредитна карта. Колтър провери наличността в сметката си — сто осемдесет и седем долара. Даде картата си „Американ Експрес“, плати и отиде на изхода да чака.

Полицейският паркинг представляваше обширен двор в занемарена част на Вали, от източната страна на магистрала 101. Някои от колите бяха тук от месеци, съдейки по мръсотията по тях. Шоу започна да брои самолетите, които се снишаваха за приземяване на летището в Сан Франциско, и се замисли как шумът им изнервящо беше заглушил звуците на евентуални нападатели, докато търсеше Софи в старата фабрика. Той се отказа на шестнайсетия. Докараха колата му пет минути по-късно. Шоу я огледа. Нямаше драскотини или вдлъбнатини. Чантата с лаптопа му все още беше в багажника и вероятно беше претърсена, но нищо не беше повредено или взето.

Отривистият глас на джипиеса го насочи към по-облагородена част на Силициевата долина, и по-тиха в късната вечер. Шоу се отправи към къмпинга за каравани във възвишенията Лос Алтос. Беше избрал обиколен маршрут, пренебрегвайки инструкциите на електронния женски глас и търпеливите му преизчисления и поправки.

Защото някой го следеше.

Когато излезе от полицейския паркинг, забеляза, че една кола запали фаровете си, направи обратен завой и подкара към него. Шофьорът рязко спря на жълт светофар, когато лесно можеше да премине, без да го глобят, и колата зад него бързо свърна към тротоара. Шоу не можа да види марката, модела или цвета.

Случаен крадец на коли или обирджия? Два процента. Едва ли си заслужаваше да лежиш в затвора заради шевролет „Малибу“.

Детектив Дан Уайли, който смяташе да го спука от бой? Четири процента. Това би било удовлетворяващо, но щеше да сложи край на кариерата му. Той беше самовлюбен, не глупав.

Детектив Дан Уайли, който се надяваше да го хване да си купува марихуана или кокаин? Петнайсет процента. Уайли имаше вид на отмъстително копеле.

Някой престъпник, който Шоу беше помогнал да хвърлят зад решетките, или наемен убиец, или главорез, нает от споменатия престъпник? Десет процента. Тези типове не бяха малко. Би било трудно някой да го е проследил до полицейския паркинг, но не беше невъзможно. Шоу определи двуцифрено число на тази вероятност, защото имаше склонност да увеличава процентите, когато последиците от това, което можеше да се случи, бяха особено болезнени. Или фатални.

По-голямата вероятност беше да е Индивидът X, чиито планове за Софи Мълинър беше осуетил и който беше дошъл да отмъсти: шейсет процента.

Шоу намали гласа на джипиеса, изключи автоматичната спирачна система и подкара по тиха улица. Настъпи яко газта, все едно се опитваше да избяга. Преследвачът също увеличи скоростта. Шоу достигна осемдесет километра в час, удари спирачки и зави наляво. Гумите се плъзнаха, защото асфалтът беше мокър от росата, и Шоу за малко не загуби контрол върху управлението. Задницата на колата занесе. Той успя да овладее сложната маневра точно навреме и шевролетът плавно се шмугна във входа на тъмен закрит паркинг. След шест-седем метра Шоу направи обратен завой. Гумите изсвириха пронизително. Той настъпи газта и се отправи обратно към входа.

Телефонът му беше включен и камерата записваше. Фаровете на колата светеха ярко. Беше готов да улови образа на преследвача.

Плячката му така и не се появи. Минута по-късно Шоу форсира двигателя, излезе от паркинга и зави надясно, като предполагаше, че преследвачът го чака.

Улицата беше пуста. Той продължи към къмпинга за каравани, като този път изпълняваше инструкциите на джипиеса. Спря на входа на къмпинга и се огледа наоколо. Имаше улично движение, но колите профучаваха в непрекъснат поток една след друга. Шофьорите им не се интересуваха от него. Шоу влезе в къмпинга, зави по Гугъл Уей и спря.

Слезе, заключи колата и тихо се приближи до вратата на кемпера си. Влезе вътре, без да включи осветлението, извади пистолета „Глок“ от шкафчето с подправките и в продължение на пет минути се взира през щорите. Нямаше коли.

Шоу влезе в малката баня и се изкъпа първо с гореща, а после с леденостудена вода. Облече джинси и суитшърт и си направи вечеря от бъркани яйца с тарагон и салвия, препечена филия с масло и парче солена селска шунка и бутилка бира „Анкър Стийм“.

Седна на пейката да вечеря и както обикновено провери местните новини. Нападната беше друга жена — в Дейли Сити — и извършителят беше арестуван, преди Шоу да спаси Софи. Имаше няколко несвързани със случая истории — популярен профсъюзен деятел отричаше обвинения в корупция; осуетен терористичен акт на доковете на Оукланд; увеличаване на броя на регистрираните гласоподаватели, докато калифорнийци се готвеха да гласуват на някакъв референдум.

Колкото до отвличането на Софи Мълинър, водещите и коментаторите не съобщаваха новини, които Шоу не знаеше, и продължаваха да правят онова, което умееха най-добре: разпалваха параноята. „Точно така, Кенди, от опит знам, че такива похитители — заради тръпката, както ги наричаме — често нападат много жертви.“

И Шоу беше влязъл в новините.

Детектив Дан Уайли беше казал, че загрижен гражданин, Колтър Шоу, който иска наградата, предложена от господин Мълинър — сякаш беше користолюбив наемник — е предоставил информация, която се оказала полезна за спасяването.

Шоу затвори интернет и изключи лаптопа и рутера.

Оказала се полезна…

Наближаваше полунощ.

Шоу беше готов да заспи, но сънят не идваше. Той отиде до шкафа в кухнята и отново извади плика, който беше откраднал от архивите на Калифорнийския университет, Бъркли, онзи с елегантно изписаното „Оценени изпити 5/25“. Вътре бяха документите, които беше прегледал по-рано. Отвори празна тетрадка и свали капачката на писалката си.

Изпи глътка бира и започна да чете сериозно, като се зачуди дали наистина ще намери отговора на въпроса какво се е случило рано сутринта на пети октомври преди петнайсет години, на мрачния и каменист Еко Ридж.