Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (1)

Трето ниво:
Потъващият кораб
Неделя, 9-и юни

Колтър Шоу хукна към океана и внимателно огледа кораба.

Дългият дванайсет метра изоставен риболовен плавателен съд, който беше на няколко десетилетия, потъваше с кърмата надолу, и вече беше три четвърти потопен във водата.

Шоу не видя врати към каютата. Сигурно имаше само една, която сега беше под водата. В предната част на надстройката, която все още беше над морското равнище, имаше люк, обърнат към носа. Отворът беше достатъчно голям, за да се провре, но изглеждаше закован. Шоу реши да се гмурне към вратата.

Той спря и се замисли. Трябваше ли да направи точно това?

Потърси въжето, с което гемията беше завързана за кея. Можеше да го затегне и да попречи на кораба да потъне.

Нямаше въже. Плавателният съд беше закотвен и това означаваше, че е свободен да се спусне на десет метра до дъното на Тихия океан.

И ако жената беше вътре, да я вземе със себе си в студен, мрачен гроб.

Докато тичаше по хлъзгавия пристан и отбягваше най-прогнилите места, Шоу съблече изцапаната си с кръв риза и събу обувките и чорапите си.

Силна вълна разлюля гемията, която се разтресе и потъна още няколко сантиметра в сивата, безразлична вода.

— Елизабет? — извика Шоу.

Отговор не последва.

Той пресметна, че има шейсет процента вероятност тя да е на борда. И петдесет процента вероятност да е жива в наводнената каюта.

Каквито и да бяха процентите, нямаше съмнение какво предстои. Шоу бръкна във водата и прецени, че температурата е четири-пет градуса. Щеше да разполага с половин час, преди да изпадне в хипотермия.

„Е, да включим хронометъра“ — помисли си той.

И се гмурна.

* * *

Океанът не е течност, а втечнен камък. Смазва те.

И е коварен.

Шоу възнамеряваше да изкърти задната врата на каютата и после да изплува с Елизабет Чабел. Водата обаче имаше друга идея. В минутата, в която се показа над повърхността да си поеме дъх, той беше тласнат към един от дъбовите пилони, от който танцуваха дантелени растения, изящни, тънки зелени коси. Шоу протегна ръка да се хване, когато беше запратен към дървото. Дланта му се плъзна по хлъзгавата повърхност и главата му се удари в пилона. Зрението му се изпълни с взрив от жълта светлина.

Друга вълна го повдигна и отново го запокити към кея. Този път Шоу едва съумя да избегне един ръждясал шип. Вместо да се бори срещу течението, за да се върне на кораба, който се намираше на два-три метра от него, той зачака отдръпващата се вълна да го отнесе до плавателния съд. Издигна се на гребена на вълната и този път шипът се заби в рамото му. Почувства остро убождане. Сигурно имаше кръв.

Имаше ли акули тук?

Никога не взимайте назаем неприятности…

Вълната спадна. Шоу заплува по течението, вдигна глава, напълни с въздух дробовете си, гмурна се и с всички сили заплува към вратата. Солената вода пареше очите му, но той ги държеше широко отворени. Слънцето беше ниско и тук беше тъмно. Той съзря онова, което търсеше, хвана валчестата метална дръжка и я завъртя. Дръжката помръдна назад и напред, но вратата не се отвори.

Шоу отново се издигна над повърхността, за да поеме въздух. Гмурна се пак, хвана дръжката на вратата с лявата си ръка, а с дясната потърси катинари или резета.

Шокът и болката от първоначалното гмуркане намаляха, но той трепереше силно.

Аштън Шоу беше научил децата си как да се подготвят за оцеляване в студени води. Първо, водолазен костюм. Втори избор — неопрен. Две шапки, защото загубата на топлина е най-голяма през черепа, дори с коса, гъста като на Колтър. Не обръщайте внимание на крайниците. Не губите топлина през пръстите на краката или ръцете. Без предпазно облекло единственото решение е да се махнете от там колкото е възможно по-бързо, преди хипотермията да ви обърка, вцепени и убие.

Оставаха двайсет и пет минути.

Шоу направи още един опит да отвори вратата на каютата и пак не успя.

Замисли се за предното стъкло към палубата на носа. Това беше единственият начин да измъкне Елизабет.

Той заплува към брега, гмурна се и сграбчи достатъчно голям камък, за да разбие стъклото, но не толкова тежък, че да го завлече на дъното.

Риташе усилено и ритмично и съгласуваше усилията си с вълните. Върна се при кораба и забеляза, че името му е „Улови мига“.

Шоу успя да изкатери наклона от четирийсет и пет градуса до носа, закрепи се на изправената нагоре предна част на каютата и доближи лице до тъмното стъкло с размери метър и двайсет на деветдесет сантиметра.

Надникна вътре, но не видя следа от трийсет и две годишната брюнетка. Забеляза, че предната част на каютата е празна. На половината разстояние до кърмата имаше напречна преграда, с врата в средата и прозорче на височината на главата, чието стъкло липсваше. Ако Елизабет беше там, тя сигурно беше от другата страна — онази, която беше пълна с вода в по-голямата си част.

Шоу вдигна камъка с острия край напред и удари стъклото, отново и отново.

Той разбра, че производителят на плавателния съд е укрепил стъклото срещу вятър, вълни и градушка. Камъкът дори не нащърби стъклото.

Колтър Шоу разбра и още нещо.

Елизабет Чабел беше жива.

Тя беше чула трясъка и бледото й, красиво лице, обрамчено със сплъстена мокра коса, се появи на прозорчето на преградата между двете секции на каютата.

— Помогни ми! — изкрещя Чабел толкова силно, че Шоу я чу ясно през дебелото стъкло между тях.

— Елизабет! — извика той. — Помощта идва. Стой над водата.

Знаеше обаче, че помощта, която обеща, вероятно ще дойде, след като корабът потъне на дъното. Шоу беше единствената й надежда.

За някой друг може би щеше да е възможно да се провре вътре през счупеното прозорче и да се прехвърли в предната, по-суха половина на каютата.

Но не и за Елизабет Чабел.

Похитителят й, умишлено или случайно, беше избрал да отвлече жена, която беше бременна в седмия месец и не можеше да мине през рамката.

Чабел изчезна, за да потърси пространство някъде над леденостудената вода. Колтър Шоу вдигна камъка и отново започна да удря предното стъкло.