Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (33)

31.

— Проверявах някои следи, които ми даде Брайън Бърд — обясни Шоу. — Места, където е бил Хенри Томпсън през последния ден и нещо. Исках свидетел, който е видял да го следи някой, и може би пак да намеря видеозапис. Нищо не излезе. Казах това на Брайън. И той отвърна, че в отвличането на Хенри няма логика. И че някой играе извратена игра.

Стандиш изсумтя одобрително и вдигна очи от разпечатката.

— Знаете ли за „К3“? Конференцията в града? — попита Шоу.

— Компютри. Геймъри, нали? Объркват трафика и предизвикват задръствания. Но това е в Сан Хосе, затова не ми пука особено много. Какво общо има с неизвестния заподозрян?

— Той е можел да изнасили или да убие Софи по всяко време, но не го е направил. Оставил я е в онази стая във фабриката с няколко неща, които тя е можела да използва, за да оцелее. Пет неща: риболовно влакно, кибрит, вода, стъклена бутилка и парцал.

— Добре.

Шоу разбра, че тя се досеща накъде води това и започва да изпитва съмнения.

— Вчера бях на Конференцията.

— Така ли? Падате си по видеоигри?

— Не. Ходих там с една приятелка.

„Чудех се какво да правя, след като твоите хора отмъкнаха колата ми“ — помисли си Шоу.

— И видях една игра, в която събираш разни неща, които можеш да използваш, за да играеш — продължи той. — Оръжия, дрехи, храна, вълшебни сили.

— Аха, вълшебство.

— Ами ако това наистина е някаква извратена игра? Влязох в интернет и потърсих видеоигри, в които дават пет предмета на играчите и те ги използват, за да оцелеят. Открих една. „Шепнещият човек“.

Стандиш разпери като ветрило горните няколко листа на разпечатката. Докато шаблонното изображение на „Шепнещият човек“ беше направено грубовато, Шоу беше изтеглил няколко професионално нарисувани образа, повечето от промоции или реклами на играта. Някои бяха направени от фенове маниаци.

— Нещо като призрак ли? — попита Стандиш. — Или какво?

— Нещо свръхестествено, кой знае? В играта той те поваля и губиш съзнание. Свестяваш се бос — като Софи — и имаш пет неща. Може да ги размениш или да ги използваш като оръжия, за да убиваш други играчи и да откраднеш техните неща. Или пък играчите може да действат заедно — един има чук, а друг — гвоздеи. Играе се онлайн. Във всеки един момент играят стотина хиляди души от всички краища на света.

— Господин Шоу — започна детектив Стандиш, вече изпълнена с недоверие.

— Играта има десет нива, от по-лесно към по-трудно. Първото се нарича „Изоставената фабрика“.

Стандиш не каза нищо.

— Вижте това. — Той се обърна към лаптопа си и зареди „Ютюб“. Двамата се наведоха към екрана. Шоу написа в търсачката името на играта и се появиха десетки видеоклипове, изобразяващи сцени от „Шепнещият човек“. Шоу щракна върху един от тях. Видеото започна от гледната точка на човек, който се разхождаше по тротоар в приятно предградие. Музиката беше тиха и се чуха стъпки. Играчът спря и се обърна. Не видя нищо освен тротоара. Когато се обърна, за да продължи, Шепнещият човек беше препречил пътя му и леко се усмихваше. След кратка пауза съществото се хвърли напред. Екранът потъмня. Мъжки глас, пронизителен и главозамайващ, прошепна: „Ти си изоставен. Избягай, ако можеш. Или умри с достойнство“.

Екранът бавно просветля, сякаш играчът идваше в съзнание. Огледа се и видя, че се намира в стара фабрика. Близо до него имаше пет предмета: чук, горелка, макара връв, златен медальон и бутилка с някаква синя течност.

Мъжът вдигна глава и видя жена аватар, която се промъкваше крадешком към него и се готвеше да открадне златния медальон. Той грабна чука и я преби до смърт.

— Боже! — възкликна Стандиш.

На екрана се появи текст:_ Току-що спечели таблетки за пречистване на вода, копринена лента и нещо, което прилича на часовник, но може и да не е._

— Във фабриката? Неизвестният заподозрян е дал на Софи достатъчно предмети, за да избяга, ако се досети как. Заковал е всички врати, с изключение на една. Дал й е шанс да победи.

— Теорията ти е, че той основава отвличанията на играта, така ли? — попита Стандиш след кратко мълчание.

— Това е хипотеза — поправи я Шоу. — Теорията е хипотеза, която е потвърдена.

Тя го погледна и после отново се обърна към екрана.

— Не знам, господин Шоу. Повечето престъпления са елементарни. Това е сложно.

— Случвало се е и преди. Със същата игра. — Той й даде друг лист, статия от вестник в Дейтън. — Преди осем години двама гимназисти се вманиачили по играта.

— Тази игра? „Шепнещият човек“?

— Да. Играли в реалния живот и отвлекли тяхна съученичка. На седемнайсет години. Скрили я в хамбар и я завързали. Тя била сериозно ранена, докато се опитвала да избяга. И тогава те решили, че е по-добре да я убият. Опитали се, но девойката избягала. Едното момче било изпратено в психиатрична клиника, а другото било осъдено на двайсет и пет години затвор.

Това привлече вниманието на детектив Стандиш.

— И двамата са… — започна тя.

— И двамата са все още в системата.

Стандиш погледна разпечатките и ги сгъна.

— Заслужава си да се провери. Признателна съм ви. И оценявам онова, което направихте за Софи Мълинър, господин Шоу. Вие спасихте живота й. Дан Уайли не го направи. От опит знам, че цивилните могат да… объркат разследването. Затова, с цялото ми уважение, ще ви помоля да запалите този ваш готин кемпер и да отидете да видите майка си. Или пък да видите секвоите, да разгледате националния парк „Йосемити“. Отидете където искате, само не тук.