Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (18)

17.

За разлика от парка „Сан Мигел“ сега представителите на закона пристигнаха бързо и масово. Десет патрулни коли, карнавал от проблясващи светлини.

Съдебният лекар току-що беше приключил с огледа на Кайл Бътлър. Този екип пристигна пръв. Това винаги се беше струвало странно на Шоу. Човек би си помисли, че труповете може да почакат — след като потвърдиш, че наистина са трупове, разбира се — докато веществените доказателства може да изсъхнат или да бъдат ответи от вятъра, или да променят състава си, но се предполагаше, че те са експерти.

Сърцето и мозъкът на разследването, изглежда беше Съвместна оперативна група за тежки престъпления, и по-точно Дан Уайли. Внушителният мъж разговаряше с други ченгета, някои местни, други от Санта Клара Каунти, и няколко цивилни агенти, които Шоу чу, че са от Бюрото за разследване — калифорнийското, не Федералното. Шоу леко се изненада, че ФБР не участва. Както беше напомнил на Уайли, отвличането беше не само щатско, но и федерално престъпление.

Шоу стоеше на товарната платформа, където му бяха казали да чака Уайли. Той беше казал на детектива за думите на Кайл Бътлър и бе изказал предположението, че Индивидът X — макар и употребявайки предпочитания полицейски термин неизвестният заподозрян — е избягал на юг по Тамиен Роуд.

— На магистрала 42 и Тамиен може да има камери за наблюдение. Не знам каква е марката, нито цветът на колата. Той сигурно кара внимателно. Спира на червени светофари, не превишава скоростта.

Уайли беше изсумтял и бе отишъл да предаде информацията на подчинените си. Или пък не.

Сега той крещеше на млада полицайка с прибрана на кок коса.

— Казах да го потърсиш. Говорех сериозно. Как така не разбра?

Жената наведе глава и тръгна да го търси, каквото и да беше то.

Шоу погледна към двете линейки на десетина метра от него. В едната беше мъртвият Кайл Бътлър, а в другата — Софи Мълинър, чието състояние все още беше неизвестно. Шоу беше успял да я предпази да не падне върху осеяния със стъкла под, като я отклони към ямата с пепелта, която беше отвратителна, но по-мека от бетона. Той усети, че някаква кост в нея изпука, когато тя внезапно промени посоката си на падане и се отправи към неприятната каша. Шоу я извади веднага, докато Софи стенеше от болка и повръщаше. Най-чистата вода, която той намери, беше застояла дъждовна вода, горе-долу чиста. Шоу загреба с шепи, изля я в устата й и като зъболекар й каза да изплакне устата си и да изплюе водата. Химичните вещества в ямата можеше да са опасни. Счупването беше лошо, на лъчевата и лакътната кост на ръката, въпреки че костта не беше пробила кожата.

Шоу не чу разказа й за отвличането. Времето им заедно до комина беше посветено на оказване на първа помощ. Той видя, че парамедикът, който се грижеше за Софи, се отдалечи и започна да говори по мобилния си телефон.

Шоу тръгна към линейката, за да говори с момичето.

Уайли го видя.

— Не се отдалечавайте твърде много, Шефе. Трябва да поговорим.

Шоу не му обърна внимание и продължи да върви към линейката. Вдясно, от другата страна на телената ограда, видя новинарски микробуси и трийсетина репортери и оператори и няколко зяпачи.

Софи седеше зашеметена, с безизразни очи. Счупената й дясна ръка беше във временен гипс. Скоро щяха да я закарат в болница. Шоу беше запознат със счупванията. Щеше да се наложи операция. Парамедиците явно бяха използвали препарат за промивка в спешни случаи, за да изчистят химичните вещества от организма й, доколкото могат.

Софи видя Шоу и примига.

— Той наистина ли е… — Гласът й беше дрезгав и тя се закашля. — Кайл?

— Мъртъв е. Да.

Софи наведе глава и се разплака, като закри очи с ръка, а после си пое дъх и попита:

— Намериха ли… убиеца?

— Не.

— Боже! — Тя извади хартиена кърпа от кутия и избърса очите и носа си.

— Защо Кайл?

— Той видя колата на похитителя. Можеше да я идентифицира.

— Заедно ли дойдохте?

— Не. Казах му да отиде у вас да види баща ти. Но той се тревожеше за теб. Искаше да ми помогне да те намерим.

Софи отново се разрида.

— Той беше… много мил. О, майка му. Някой ще трябва да й каже. И на брат му. — Очите й ту се съсредоточаваха, ту губеха фокус. — Как… Как ме намери?

— Проверих места край парка „Сан Мигел“, където може да си била.

— Това ли е мястото? — попита тя и погледна високата сграда.

— Видя ли похитителя? Позна ли го?

— Не. Той беше със скиорска маска и слънчеви очила.

— Сива ли?

— Да, така мисля.

Плетената шапка.

Телефонът на Шоу иззвъня. Той погледна екрана, натисна ОТГОВОРИ и даде телефона на Софи.

— Баща ти.

— Татко!… Не, добре съм. Ръката ми. Счупих ръката си… Кайл е мъртъв. Убиха Кайл. Застреляха го… Не знам кой беше… Онзи човек… — Тя го погледна.

— Шоу.

— Шоу. Татко, той ме намери. Шоу ме спаси… Добре… Къде си?… И аз те обичам. Обади се на мама. Ще й се обадиш ли?… Обичам те.

Софи затвори и върна телефона на Шоу.

— Той идва.

Очите й се отместиха към сградата, където я бяха държали в плен.

— Той ме остави там — прошепна тя. — Събудих се в тъмна стая. Сама. Беше толкова страшно, колкото и ако се беше опитал да ме изнасили. Щях да се боря. Щях да го убия, мамка му. Но той само ме остави там. Два дни. Трябваше да пия дъждовна вода. Отвратително.

— Намерила си стъклото и си пробила дупка, за да излезеш от там?

— Вътре имаше бутилка. Счупих я и направих нож.

— Господин Шоу? — чу се глас зад него.

Шоу се обърна и видя русата полицайка, на която преди малко се караше Уайли.

— Детектив Уайли ми каза да ви заведа при него.

Софи протегна здравата си ръка и стисна рамото му.

— Благодаря — прошепна тя и очите й се напълниха със сълзи.

— Моля ви, господин Шоу — рече полицайката. — Детектив Уайли каза веднага.