Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (10)

9.

Петнайсетгодишният Колтър Шоу прави заслон в северозападния квадрант на „Дворът“, до пресъхнало корито на поток, в подножието на отвесна скала, висока трийсетина метра.

Заслонът е в стила на лааву, така наречената финландска „хижа“. Скандинавците обожават тези временни постройки, които се срещат често в ловни и риболовни територии. Колтър знае това, защото баща му му е разказвал. Момчето никога не е било извън Калифорния или Орегон, или щата Вашингтон.

Той е наредил борови клони върху наклонения покрив и сега събира мъх, за да осигури изолация. Лагерният огън трябва да остане навън.

Изведнъж го стряска изстрел. От пушка е, тъй като звукът е по-плътен от пукота на пистолет.

Изстрелът е в имота на семейство Шоу, защото не може да се стреля другаде. Аштън и Мери Дав Шоу притежават близо хиляда акъра и от тук до границите на имота има два километра.

Колтър изважда оранжев ловджийски елек от раницата си, облича го и тръгва по посока на изстрела.

След стотина метра пак се стряска, когато покрай него бързо преминава млад елен. На задния му крак има кръв. Колтър го проследява, докато еленът галопира на север. Момчето продължава да върви в посоката, от която дойде животното. Скоро ще намери ловеца, сам, навлизайки навътре в имота на семейство Шоу. Той не вижда, нито чува приближаването на Колтър. Момчето го оглежда.

Широкоплещестият мъж с блед тен на лицето носи камуфлажни дрехи и маскировка и широкопола шапка. Косата му е късо подстригана. Дрехите изглеждат нови и ботушите не са издраскани. Мъжът не е предпазен с оранжев елек и това е изключително лоша идея в гъста гора, където ловците могат да бъдат сбъркани с дивеч или храст. Елеците не предупреждават елените за присъствието ти, защото тези животни са чувствителни към синия, не към оранжевия цвят.

Мъжът носи малка раница и брезентов колан с бутилка вода и резервни пълнители за пушката. Самата пушка беше любопитен избор за лов — едно от онези черни, къси оръжия, които се смятат за щурмови карабини. Забранени са в Калифорния, с няколко изключения. Неговата е „Бушмастър“, предназначена за патрон.223 — малък боеприпас, който обикновено се избира за лов на елени и никога за по-голям дивеч. Освен това късата цев означава, че пушката не е точна на голямо разстояние. Тези пушки са полуавтоматични и стрелят всеки път, когато се натисне спусъкът. Този аспект е идеален за лов, но майката на Колтър, най-добрият стрелец в семейството, е научила децата си да ловуват само с пушки с ръчно презареждане. Мери Дав мисли, че ако не можеш да убиеш безболезнено мишената с един изстрел, ти не си работил достатъчно усилено, за да се приближиш до нея или изобщо нямаш работа да ловуваш.

Другото странно нещо е, че „Бушмастър“ няма оптичен мерник. Нима мъжът използва обикновен мерник, за да ловува? Или е пълен аматьор, или изобщо не умее да стреля. И после Колтър се сеща, че човекът само е ранил елена. Това е отговорът.

— Господине, извинете. — Гласът на Колтър, дори тогава гладък баритон, стряска мъжа.

Той се обръща. Гладко избръснатото му лице се изкривява от подозрителност. Мъжът оглежда тийнейджъра. Колтър е със същия ръст като сега, макар и по-слаб. Ще натрупа мускули едва в колежа и отбора по борба. Джинсите, суитшъртът, дебелите ботуши и ръкавиците — септемврийският ден е студен — предполагат, че момчето само се разхожда сред природата. Въпреки елека той не може да е ловец, тъй като няма оръжие.

Сестрата на Колтър често го дразни, че никога не се усмихва, но изражението му обикновено е дружелюбно, каквото е и сега.

Мъжът обаче продължава да държи ръкохватката на пушката. Пръстът му е протегнат успоредно на цевта, не на спусъка. Това казва на Колтър, че в пълнителя има патрон и че ловецът познава оръжието, ако не и тънкото изкуство на лова. Може би някога е бил войник.

— Как сте? — пита Колтър, като гледа мъжа право в очите.

— Добре. — Тънък глас. Писклив.

— Това е нашият имот, господине. Тук не може да се ловува. Има табели. — Винаги учтив. Аштън беше научил децата си на всички аспекти на оцеляването — от как да разпознават отровните дребни горски плодове от безвредните до как да се предпазват от мечки и да предотвратяват евентуални конфликти.

Никога не предизвиквайте враждебно настроение в звяр или човек…

— Не видях никакви табели — отвръща мъжът. Очите му са тъмни и студени.

— Знам. Земята е голяма. Но е наша и ловът е забранен.

— Баща ти тук ли е?

— Не е наблизо.

— Как се казваш?

Аштън учеше децата си, че възрастните трябва да спечелят уважението ти. Колтър не отговори.

Мъжът накланя глава настрана и ядосано пита:

— Тогава къде мога да ловувам?

— Навлезли сте на километър и половина навътре в земята ни. Сигурно сте паркирали на Уикам Роуд. Отидете осем километра на изток. Там гората е обществена.

— Вие притежавате всичко това?

— Да.

— Тогава вие сте нещо като във филма „Избавление“, така ли? Свирите ли на банджо?

Колтър не разбира за какво говори мъжът. По-късно ще разбере.

— Е, тогава тръгвам — казва ловецът.

— Почакайте.

Мъжът спира и се обръща.

Колтър е озадачен.

— Преследвате онзи елен, нали?

Ловецът го поглежда изненадано.

— Какво?

— Онзи елен. Ранен е.

Въпреки че мъжът е неопитен, всеки знае това.

— О, улучил ли съм нещо? — пита той. — Чух шумолене в храстите. Помислих, че е вълк.

Колтър не знае какво да отговори на тази странна забележка.

— Вълците ловуват по здрач и нощем — обяснява той.

— Така ли? Не знаех.

А да натискаш спусъка без сигурна мишена?

— Все едно, господине. Трябва да го намерите. И да го довършите.

Мъжът се смее.

— Какво е това? Кой си ти, че да ме поучаваш?

Тийнейджърът предполага, че този човек, с невежеството си и новите си дрехи, е поканен да ловува с приятели и тъй като никога не е ходил на лов, иска да се упражнява, за да не се чувства неудобно.

— Ще ви помогна — предлага Колтър. — Но не можем да го оставим.

— Защо?

— Трябва да намериш раненото животно. Да не го оставяш да страда.

— Да страда — прошепва мъжът. — Това е само елен. На кого му пука?

Никога не убивайте животно освен по три причини: за храна или кожа, при самозащита и от състрадание.

Бащата на Колтър беше дал на децата си дълъг списък с правила и повечето започваха с „Никога“. Колтър и големият му брат Ръсел, които наричаха баща си „Кралят на Никога“, веднъж попитаха защо той не изразява философията си за живота с „винаги“. Аштън отговори: „Никога привлича повече вниманието ви“.

— Елате — казва Колтър. — Ще ви помогна. Мога достатъчно добре да разчитам следи.

— Не ме притискай, хлапе.

В този момент дулото на „Бушмастър“ много леко се отмества към Колтър.

Стомахът му се свива. Колтър, брат му и сестра му често практикуват самоотбрана: схватки, борба, ножове, огнестрелни оръжия. Но той никога не е участвал в действително сбиване. Домашното обучение ефективно премахва вероятността от заяждания на хулигани.

Колтър си мисли, че това е глупав жест на глупав човек.

И знае, че глупавият човек е много по-опасен от умния.

— Що за баща имаш? Как може да позволява на сина си да говори така?

Дулото се отмества още няколко сантиметра към Колтър. Мъжът определено не иска да убива, но гордостта му е стъпкана като пъпеш, и това означава, че може да изстреля един куршум по посока на Колтър, за да го уплаши и да го прогони. Куршумите обаче имат навика да попадат на места, където не възнамеряваш да попадат.

За една секунда, вероятно по-малко, Колтър изважда стария револвер „Колт Питон“ от кобура отзад на колана на панталона си и го насочва надолу и встрани.

Никога не се прицелвайте в мишената, докато не сте готови да натиснете спусъка или да изстреляте стрелата.

Мъжът отваря широко очи от почуда и се вцепенява.

В този момент Колтър Шоу осъзнава нещо, което би трябвало да е шокиращо, но въпреки това е по-скоро като запалване на лампа и осветяване на досега тъмно място. Той гледа на човешкото същество по същия начин, по който гледа на лос, който ще бъде вечерята днес, или на водач на глутница вълци, който иска да изяде Колт.

Той преценява заплахата, изчислява процентите и мисли как да убие, ако се осъществи вероятността от злополучните десет процента. Колтър е спокоен и студен като тъмнокафявите очи на псевдоловеца.

Мъжът продължава да стои абсолютно неподвижно. Той би трябвало да знае, че момчето е отличен стрелец — от начина, по който Колтър борави с револвера „Магнум.357“ — и че ще стреля пръв.

— Господине, бихте ли извадили пълнителя и патрона вътре, моля? — Колтър не откъсва поглед от нарушителя, защото очите сигнализират следващия ход.

— Заплашваш ли ме? Мога да се обадя на полицията.

— Рой Бланш в Уайт Сълфър Спрингс с удоволствие ще разговаря с вас, господине. Всъщност с нас двамата.

Мъжът се обръща леко, в профил, и заема поза за стрелба. Десетте процента се превръщат в двайсет. Колтър запъва с палец петлето на магнума, все още насочил дулото надолу. Това дава на револвера възможност за единичен изстрел и означава, че когато той се прицели и стреля, спусъкът ще бъде по-лек и ще стреля по-точно. Мъжът е на десет метра от него. Колтър е уцелвал консерва в центъра от това разстояние.

След малко мъжът изхвърля пълнителя, като натиска бутон. Това означава, че оръжието му определено е незаконно в Калифорния, където се изисква употребата на инструмент, за да смениш пълнителите на полуавтоматичните пушки. Той дръпва плъзгача и от пушката изхвърчава дълъг, лъскав патрон. Мъжът взима пълнителя, но оставя патрона.

— Аз ще се погрижа за елена — казва Колтър. Сърцето му блъска силно в гърдите. — Ако напуснете имота ни, господине.

— О, може да се обзаложиш, че ще го напусна, тъпако. Но разчитай, че ще дойда пак.

— Да, господине. Ще разчитаме.

Мъжът се обръща и си тръгва.

Колтър го следва — безшумно, за да не разбере той, че върви след него — в продължение на два километра и нещо, докато мъжът стига до паркинг до речна топола и бели лодки за рафтинг. Ловецът хвърля оръжието си в задната част на голям черен джип и потегля.

След като нарушителят тръгва, Колтър Шоу се залавя за работа.

Ти си най-добрият следотърсач в семейството, Колтър. Можеш да намериш врабче, което е изпуснало дъха си върху стрък трева…

Той тръгва да търси раненото животно.

От състрадание…

Няма много следи от кръв и земята в тази част на имота е покрита с борови иглички, с изключение на скалите. Почти невъзможно е да се видят дири от копита. Класическите, изпробвани и доказани методи на следотърсачество няма да проработят. Но момчето не се нуждае от тях. Може да проследяваш и мислено, като предположиш къде би могла да отиде плячката.

Едно ранено животно би потърсило две неща: място, където да умре, или място, където да се лекува.

Второто означава вода.

Колтър безшумно си проправя път през гората, този път към малко езеро, кръстено „Яйцето“ от Дорион, когато тя беше на пет, заради формата му. Това е единственият воден басейн наблизо. Носовете на елените, които имат обонятелни сензори отвън и отвътре, са десет хиляди пъти по-чувствителни от човешките. Еленът сигурно беше разбрал точно къде е езерото по молекулите, отделяни от минерали, характерни само за езерната вода, изпражненията на земноводни и риби, водораслите, тинята, загниващите листа и клони и остатъците от жаби, захвърлени на брега от бухали и ястреби.

Триста метра по-нататък Колтър открива елена с кръвта на крака. Навел е глава и пие вода. Колтър изважда револвера и безшумно пристъпва към него.

А Софи Мълинър?

Също като елена, и тя би потърсила утеха и успокоение след нараняването си — решението на баща й да се преместят и тежките думи, отправени към нея под влиянието на гнева. Шоу си припомни видеозаписа: девойката стоеше с прегърбени рамене и стискаше и отпускаше юмруци. Яростта, с която тя грабна падналата каска.

Кое беше нейното езеро „Яйцето“?

Карането на велосипед.

Баща й го беше казал, когато го разпита. Шоу си припомни и елегантния скок от велосипеда, който Софи изпълни пред „Куик Байт“, мощното, решително потегляне от кафенето, като яростно въртеше педалите.

Момичето явно намираше утеха в равновесието, карането и скоростта.

Шоу си помисли, че Софи се е отправила на възможно най-трудното каране на велосипед в живота си.

Докато седеше на предната седалка на шевролета, той отвори чантата с лаптопа си и извади карта на Района на залива на Сан Франциско. В кемпера си имаше стотина карти на по-голямата част на Съединените щати, Канада и Мексико. За Колтър Шоу картите бяха вълшебство. Той ги колекционираше — съвременни, стари и древни. Беше украсил дома си във Флорида с карти в рамки. Предпочиташе хартиените пред дигиталните, така както избираше книга с твърди корици, не електронна. Беше убеден, че изживяването от хартията е по-богато.

Когато работеше по някоя задача, сам си чертаеше карти — на най-важните места, които посещаваше по време на разследването. Изучаваше ги и търсеше улики, които на пръв поглед не бяха очевидни, но които лека-полека изпъкваха. Имаше богата колекция от свои карти.

Той бързо се ориентира, докато седеше в колата пред кафене „Куик Байт“ в центъра на Маунтин Вю.

Софи се беше отправила на север. Шоу проследи с пръст хипотетичен маршрут в тази посока, по магистрала 101 и към Района на залива на Сан Франциско. Той видя, че ако е продължила на север, Софи би стигнала до голям зелен правоъгълник — паркът „Сан Мигел“, на три километра от кафенето. Шоу реши, че Софи може да е избрала място като това, за да върти педалите ядосано по пътеките, без да се притеснява за уличното движение.

Но беше ли паркът място, където можеше да се кара велосипед? Хартията си беше свършила работата. Време беше за двайсет и първия век. Шоу отвори „Гугъл Ърт“ (паркът беше само на няколко километра от централния офис на компанията) и видя изображения, че „Сан Мигел“ е изпълнен с кръстосващи се черно-кафяви или пясъчни пътеки и е хълмист — идеален за каране на велосипед.

Шоу включи двигателя и подкара към парка, като се чудеше какво ще открие.

Може би нищо.

Може би приятели велосипедисти, които ще кажат: „О, Софи ли? Да, тя беше тук в сряда. Тръгна си. Отправи се на запад по Алварадо. Не знаем къде отиваше. Съжаляваме“.

Или: „О, Софи ли? Да, тя беше тук в сряда. Беше ядосана на баща си за нещо. Отиде при приятелката си Джейн за няколко дни. За да го накаже, че се е държал лошо. Каза, че ще се върне у дома в неделя“.

В края на краищата, понякога имаше щастлив край.

Както с елена край езерото „Яйцето“.

Оказа се, че бързият, но тънък куршум е влязъл и излязъл през хълбока на животното, без да уврежда кости, и беше обгорил раната.

Докато стоеше на три метра от нищо неподозиращия, пиещ вода елен, Колтър прибра револвера в кобура и извади от раницата си бутилката от половин литър с дезинфектанта „Бетадин“, което той, брат му и сестра му винаги носеха. Затаи дъх, пристъпи към елена и спря. Животното вдигна глава, предупредено от няколкото молекули чужда миризма. Момчето внимателно насочи спрея и напръска с червено-кафявия антисептик раната на елена, който подскочи високо във въздуха и после хукна изведнъж и се скри от погледа му като същество от анимационен филм. Колтър не можа да сдържи смеха си.

„А ти, Софи — мислеше си той, докато наблюдаваше парка. — Тук ли си дошла, за да се лекуваш? Или да умреш?“