Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (41)

39.

— Малкото ти име? — попита Стандиш. Те пътуваха през Силициевата долина с разнебитената й кола. Отзад се беше разхлабило нещо. — Не съм чувала такова име.

— Аз съм едно от три деца — обясни Шоу. — Баща ни изучаваше Дивия запад. Кръстен съм на планинеца Джон Колтър, от експедицията на Луис и Кларк^[1]. Малката ми сестра се казва Дорион, на Мари Айо Дорион, една от първите жени планинци в Северна Америка. Тя и двете й деца оцелели два месеца посред зимата на враждебна територия — Мари Айо, не сестра ми. Големият ми брат Ръсел е кръстен на Озбърн Ръсел, планинец и политик, спомогнал за сформирането на правителството в Орегон.

— И те ли са в бизнеса с наградите?

— Не.

Въпреки че в случая с Дорион, крушата не беше паднала по-далеч от дървото. Тя работеше в консултантска фирма за подготовка за критични ситуации. Що се отнася до Ръсел. Но никой в семейството не знаеше къде е той и какво прави. Шоу от години се опитваше да го намери. Надяваше се и в същото време се тревожеше, че може да успее.

Пети октомври, преди петнайсет години…

Понякога Шоу си мислеше, че трябва да се откаже.

Знаеше обаче, че няма да го направи.

Никога не изоставяйте задача, която знаете, че трябва да завършите…

Те пътуваха на юг по магистрала 101 и бяха оставили зад гърба си луксозния „Нийман Маркус“ в Силициевата долина, както и по-скромните, но спретнати квартали, където беше сгушено кафене „Куик Байт“ и където живееше Франк Мълинър. Тук, от двете страни на магистралата, която сериозно се нуждаеше от ремонт, беше бандитска територия и имаше жилища, построени по градски проекти, изоставени сгради и надлези, нашарени с графити със знаци на банди.

Според джипиеса офисите на „Дестини Ентъртейнмънт“ не бяха далеч. Фойл беше казал на Шоу, че „Шепнещият човек“ е главната игра на компанията. Може би не бяха имали други големи хитове и неуспехите бяха накарали „Дестини“ да кривне по лошия път.

Шоу спомена това на Стандиш, когато тя излезе от магистралата и пое по странични улици.

— Но това е моят лош път.

Той погледна Ладона.

— Свиден роден дом. ИПА. Източен Пало Алто. Тук съм израснала.

— Извинявай.

Тя се подсмихна.

— Не се обиждам. ИПА… Не обърква ли всички това? Наистина е на север от другия Пало Алто. Място толкова далеч по лошия път, че не можеш да чуеш дори свирка на влак. Баща ти е харесвал каубоите. Е, това е било „Тумбстоун“ по онова време. Най-големият брой убийства в страната.

— В Силициевата долина?

— Да. Тогава са били предимно чернокожи, благодаря, заради „Практиката на червената черта“^[2] и ограниченията, наложени от расовите закони в СД. — Стандиш се ухили. — Когато растях тук, всяка нощ имаше престрелки. Ние децата — имам трима братя — висяхме в „Уиски Гълч“. В Станфорд не разрешаваха алкохол на километър и половина от територията на университета. Но какво са километър и половина и една пряка? Да, в ИПА имаше търговски център с много магазини и барове. Там играехме. Докато татко дойдеше да ни търси и ни завлечеше у дома. Разбира се, „Гълч“ беше разрушен и заменен с „Юнивърсити Съркъл“. Боже, сега там има хотел „Четири сезона“! Само си представи какво светотатство, Колтър. Миналата година имаше само едно убийство и самоубийство — някакъв компютърен маниак и съквартирантът му. Баща ми би се обърнал в гроба.

— Наскоро ли го загуби?

— О, преди години. Татко не се облагодетелства от новата много по-добра статистика. Беше застрелян. Точно пред апартамента ни.

— Затова ли стана полицай?

— Сто процента. Гимназия, три години в колеж и после в Академията на двайсет и една, минималната възраст. И след това постъпих в полицията на ИПА. Работех на улицата, докато завърших вечерно криминално право. После се преместих в „Криминални разследвания“. Обожавах работата си. Но… — Стандиш се усмихна тъжно.

— Какво се случи?

— Нищо не излезе. Не се вместих. Затова поисках да ме прехвърлят в Оперативната група.

Шоу беше озадачен. Населението, което виждаше, беше предимно чернокожо.

Стандиш забеляза изражението му.

— О, не заради това. Говоря за баща си. Не ти обясних. Да, постъпих в полицията заради него. Но не защото той беше някакъв невинен нещастник, когото застреляха пред мама и мен. Той беше истински гангстер.

Шоу можеше да си представи как са реагирали ченгетата, когато са научили, че работят с дъщерята на истински гангстер, чиито хора може да са простреляли или дори убили техни приятели.

— Той беше бос в района на Пългас авеню. Погна го екип на отдел „Наркотици“ от Санта Клара и отиде на юг. След като постъпих в полицията, тайно прочетох досието му. О, боже, татко беше много лош. Наркотици и оръжия, оръжия и наркотици. Заподозрян в три удара. Не могли да го обвинят в два от случаите. За третия имали шанс, но свидетелят изчезнал. Вероятно в залива близо до Рейвънсуд. — Стандиш изцъка с език. — И ти да видиш, с братята ми се връщаме от училище и, по дяволите, ако мама е болна, баща ми е сготвил вечеря и ни чете „Хари Потър“. Водеше ни на бейзболни мачове. Половината ми приятелки нямаха бащи. Но татко беше до нас. До смъртта си.

Те продължиха да пътуват мълчаливо пет минути. Минаха по прашни странични улици и покрай купчини боклуци и кутии от безалкохолни напитки и бира по тротоарите.

— Ей там е. — Стандиш кимна към триетажна сграда, която изглежда, беше на петдесет-шейсет години. Тази постройка и няколко други наоколо не бяха занемарени като останалите по пътя дотам. Централата на „Дестини Ентъртейнмънт“ беше наскоро боядисана, в ярко бяло. Шоу видя елегантни офиси на улицата: графичен дизайн, рекламни агенции, фирма за кетъринг, консултантска компания.

„Тумбстоун“, претворен от предприемачите в Силициевата долина.

Те спряха на паркинга на „Дестини“. Другите коли бяха скромни. Нямаше тесла, мазерати и беемвета като пред „Гугъл“ и „Епъл“, които бяха наблизо. Фоайето беше малко и украсено с художествени интерпретации на „Шепнещият човек“, които варираха от рисунки с чертички и кръгчета до професионални картини с маслени и акрилни бои. Шоу предположи, че са направени от абонати. Той потърси изображението с шаблон, което харесваше похитителят, но не го видя. Стандиш, изглежда, правеше същото.

Секретарката им каза, че Марти Ейвън ще бъде свободен след няколко минути. Някакъв експонат привлече погледа на Шоу и двамата със Стандиш се приближиха до висока до кръста маса с размери два на два метра, където имаше макет на предградие. На табелката пишеше:

Плакет обясняваше, че макетът е на предложен жилищен квартал, който ще бъде построен върху имот в Сан Хосе, окръг Санта Клара. Идеята беше хрумнала на Марти Ейвън като реакция към „непосилно високите“ цени на къщите в района.

Шоу се замисли за изселването на Франк и Софи Мълинър в Гилрой, световната столица на чесъна. И за странстващите работници в „Уолмарт“, за които Хенри Томпсън пишеше в блога си.

— В Оперативната група има два отворени случая — каза Стандиш, докато гледаше надписа. — Някои от големите високотехнологични компании карат с автобуси служителите си от Сан Франциско и други градове на юг или изток. Нападнали ги по пътя. Хората са ядосани, мислят, че тези компании са виновни, че всичко е толкова скъпо. Има ранени. Казах им да махнат проклетото име на компанията от автобуса. Направиха го. Най-после. — Тя се усмихна кисело. — Не беше кой знае колко сложно да се досетиш.

Шоу прочете, че Ейвън е създал консорциум от местни корпорации, които предлагат жилища на приемливи цени на служителите си.

Великодушен жест. И умен. Шоу подозираше, че инвеститорите се тревожат от изтичане на мозъци — че програмистите ще се преместят в Канзас или Колорадо.

Той се запита дали защото „Дестини Ентъртейнмънт“ не е в същата стратосфера като „Найт Тайм“ и другите големи студия за видеоигри, Ейвън е избрал да разработи нова сфера: с гарантиран поток печалба — недвижими имоти.

И после секретарката каза, че Ейвън ще ги приеме. Те показаха документите си за самоличност. Дадоха им пропуски и ги насочиха към последния етаж. Качиха се в асансьора и забелязаха надпис: „ГОЛЕМИЯТ КАХУНА^[3] НАТАМ“.

— Хмм — измърмори Стандиш.

Тръгнаха „натам“ и минаха покрай трийсетина работни станции. Оборудването беше старо, нищо, което дори да се доближава до лъскавите джунджурии в павилиона на „Найт Тайм Гейминг“. Шоу можеше само да си представя какъв е кабинетът на шефа на компанията.

Стандиш почука на вратата, на която имаше скромна табелка „Г. КАХУНА“

— Влезте! — чу се отвътре.