Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (23)

22.

Мади Пул не разработваше видеоигри, не създаваше дизайна им и не пишеше реклами за кампаниите им.

Професията й беше да ги играе.

Грайндинг — като прякора й онлайн — беше изпълнение на повтарящи се задачи, за да се усъвършенства играта и да се намери оптималната стратегия на поведение. Тези специалисти играеха часове наред за стрийминг сайтове като „Туич“.

— Няма да те питам дали знаеш тези неща. Просто ги приеми. И така, много хора влизат в сайта и гледат как играят любимите им геймъри.

Мади му обясни, че бизнесът е огромен и че геймърите имат посредници като известните спортисти и актьори.

— А ти имаш ли?

— Мисля по въпроса. Когато това се случи, обвързваш се с определени ангажименти. Не си толкова свободен да играеш където и когато искаш. Разбираш ли какво имам предвид?

Колтър Шоу не отговори и попита:

— Хората, които влизат в сайта, играят ли?

— Не. Само гледат. Те виждат екрана ми, докато аз играя, все едно надничат над рамото ми. Освен това към мен е насочена камера, за да виждат готиното ми лице. Имам слушалки и микрофон и обяснявам как играя, какво правя, защо го правя, пускам шеги и бъбря. Много мъже — и някои жени — са влюбени в мен. Някои ме дебнат, но се справям с тях. Ние момичетата геймъри трябва да сме корави. Жените, които играят, са почти колкото мъжете, но грайндинг и турнирите са мъжки свят, и мъжете ни правят най-различни номера. — Лицето й се изкриви от възмущение. — Една геймърка, която познавам — тя е хлапе, осемнайсетгодишна — победи двама тъпаци в загубения им сутерен в Бейкърсфийлд. Те научиха истинското й име и адреса й и изпратиха специалните части в дома й. Представяш ли си? Когато някой се обади на полицията и каже, че в дома му има стрелец, той го описва. Ченгетата трябва да реагират на сигнали. Изкъртили с ритници вратата и арестували момичето. Случва се по-често, отколкото мислиш. Разбира се, веднага я освободили и тя откри онези, които го направиха, въпреки че бяха използвали проксита, и те свършиха в затвора.

— Какво представлява татуировката ти? — попита Шоу и погледна врата й.

— После ще ти кажа. Може би. И така, това е отговорът, Колт.

— На кой въпрос?

— Какво правим тук. Та-да!

Те стояха пред павилион в ъгъла на Конгресния център. Беше голям колкото другите, но много по-тих. Нямаше лазери и силна музика. Скромно електронно табло известяваше:

В този павилион нямаше плейстейшъни. Действието, каквото и да беше, се развиваше в огромна палатка, оцветена в черно и лилаво. Имаше опашка от хора, които чакаха да влязат.

Мади се приближи до пропускателния пункт. Зад бюрото седяха две азиатки на трийсет и няколко години, по-възрастни от повечето служители в другите павилиони. И двете бяха облечени с еднакви морскосини делови костюми. Мади показа пропуска си и шофьорската си книжка. Азиатките провериха в компютъра си и й дадоха бели очила и безжичен джойстик. Мади подписа някакъв документ на екрана и кимна на Шоу.

— Аз?

— Ти. Ти си мой гост.

Той показа личната си карта и също получи комплект от играчките. Документът, който подписа, беше за освобождаване от отговорност.

Двамата тръгнаха към преградения със завеса вход на палатката и се наредиха на опашката — повечето млади мъже, които държаха джойстикове и очила.

— Аз съм професионален рецензент на видеоигри — обясни Мади. — Всички студия ни наемат да им даваме обратна информация за бета-версиите на нови игри. Отдавна чакам „Потапяне“. Само ще я опитаме тук, за да се позабавляваме, и после ще я взема у дома за сериозна проверка.

Шоу разгледа сложните очила, които имаха редица бутони от двете страни и слушалки.

Опашката се движеше бавно. Той забеляза, че двама служители — едри, навъсени мъже, облечени с мъжкия вариант на строгите официални костюми на жените — стоят на входа и пускат по няколко човека наведнъж едва след като същият брой хора излязат от изхода наблизо и върнат очилата си на друг служител. Шоу видя израженията на онези, които излизаха. Някои изглеждаха втрещени и клатеха глави. Един-двама изглеждаха обезпокоени.

— ХСЕ означава „Хонг-Сунг Ентърпрайзис“ — обясни Мади. — Китайска компания. Разработването на видеоигри винаги е било международно. САЩ, Англия, Франция и Испания са сред първите. След това Азия дръпна много напред. Особено Япония. С „Нинтендо“. Знаеш ли как е „Нинтендо“?

— Марио, водопроводчикът.

Когато напусна „Дворът“ и отиде в университета и после започна да работи, обучението на Шоу по съвременна култура значително се обогати.

— През осемдесетте години ХСЕ е била компания за карти за игра и после е създала първите конзоли за видеоигри — това е нещо като аркадните игри у нас. Името е интересно. Повечето хора казват, че означава „Остави късмета на небесата“, в буквален превод. Но аз играех с японски геймъри и те мислят, че има по-дълбоко значение. „Нин“ означава „рицарски“, „тен“ е от Тенгу, митичен дух, който учи на бойни изкуства онези, които са претърпели загуба, и „до“ е „светилище“. Затова за мен „Нинтендо“ означава светилище на рицарите, които защитават онеправданите. Така ми харесва повече. А сега, отново в часа по история. Япония се извиси в света на видеоигрите. Но Китай пропусна видеокупона, защото Комунистическата партия не одобрява игрите. Явно вижда в тях нещо подривно. Докато осъзнаха, че изпускат парите. Двеста милиона американци играят видеоигри. В Китай играят седемстотин милиона. Правителството се намеси и Пекин се изправи пред проблем — играчите седят на задниците си по цял ден. Затлъстяват, губят форма. Млади са, на трийсет и няколко години, но получават сърдечни удари. Затова ХСЕ, „Хонг-Сунг Ентърпрайзис“, направи нещо по въпроса. — Мади посочи надписа „Потапяне“. — Когато играеш, ти всъщност се движиш — навсякъде. Не седиш само пред телевизора и не се поклащаш като фалшива ракета за тенис, а обикаляш, тичаш, скачаш. В мазето си, в дневната, в двора. На плажа, на полето. Има версия, която можеш да играеш на трамплин, а сега разработват друга, която може да използваш в басейн. — Тя вдигна очилата и посочи. — Виждаш ли? Отпред и отстрани има камери. Слагаш си ги, влизаш в интернет и излизаш на двора си, но това вече не е твоят двор. Алгоритмите на играта променят онова, което виждаш. Тротинетката, барбекюто, котката — всичко се превръща в нещо друго. Зомбита, чудовища, скали, вулкани. Аз спортувам редовно и затова обичам тази игра. „Потапяне“ ще бъде следващото голямо нещо. Компанията вече дарява хиляди игри на училища и болници, за да помогне с рехабилитацията, и на армията. Има софтуер, който пресъздава бойни полета, и войниците могат да тренират по всяко време. В казармата, вкъщи, където и да са.

Те бяха следващите, които щяха да влязат.

— Добре, това е. Колтър, сложи си очилата.

Той ги сложи. Все едно гледаше през леко обагрени в сиво слънчеви очила.

— Джойстикът е оръжието ти. — Мади се усмихна. — Хмм, хванал си го на обратно. Ако стреляш така, ще се уцелиш в слабините.

Шоу го преобърна. Беше като дистанционно управление и го чувстваше удобно в ръката си.

— Натискаш този бутон, за да стреляш. — Мади хвана лявата му ръка и я вдигна до лявата страна на очилата. — Това е копчето за включване. Натисни го за секунда и нещо, след като влезем вътре. А този бутон? Усещаш ли го? — попита тя и той кимна. — Ако умреш, натисни го. Ще те рестартира и ще възкръснеш.

— Защо мислиш, че ще умра? — попита Шоу.

Мади само се усмихна.