Джефри Дивър
Избягай, ако можеш (17)

16.

Колтър Шоу стоеше приведен върху мрежестото мостче в сумрачното, подобно на пещера пространство във фабриката и се ослушваше.

Отвсякъде отекваха звуци. Стъпки? Капеща вода? Старата постройка улягаше? И ревът на реактивни двигатели над главата му. Фабриката се намираше по пътя на финалния подход на самолетите към летището в Сан Франциско. За момент ревът на самолетен двигател заглуши всички звуци.

Например стъпките на някого, който се приближава зад теб.

Шоу намери врата, която не беше закована с винтове. Отвори я, бързо влезе вътре и пак я затвори. Качи се на мостчето на третия етаж, за да огледа пространството долу.

Шоу не видя следа от Софи, нито от Индивида X. Тук ли беше похитителят? Сигурно беше предположил, че Шоу се е обадил за помощ. Но също така би рискувал да остане още няколко минути, за да намери и убие Шоу, който можеше да има някаква уличаваща информация, например регистрационния номер на колата му. Софи Мълинър, разбира се, също щеше да умре.

Той слезе по металните стълби до приземния етаж — лабиринтът, който беше огледал отгоре, мрежа от кабинети, работни станции, бетонни плочи и машини, които вероятно все още бяха там, защото технологиите ги бяха направили излишни за употреба и вече не ставаха дори за части.

В сумрака всичко изглеждаше сюрреалистично. И на Шоу му се виеше свят. Предположи, че е от въздуха, наситен с парливите изпарения на дизелово гориво, смазка и огромни колонии плесен.

Той забеляза прозореца, който беше счупила Софи — до друго мостче на четвъртото ниво — но там нямаше места, където да се скрие някой. Тя се беше спотаила някъде на главното ниво. Шоу започна да го претърсва, като обикаляше около плочи, кофи за боклук, машини и работни станции. Той мина покрай редица стаи с табели „ПРОЕКТ НА ВЪЗДУШНО ВИТЛО II“, „ИНЖЕНЕРЕН КОНТРОЛ“, „ВРЪЗКА С МИНИСТЕРСТВОТО НА ОТБРАНАТА“. Шоу спря пред всяка и се ослуша за дишане, стъпки, за онова променено ехо, когато човек заема пространство в стая.

Не, там нямаше никого.

Офисът обаче беше различен от останалите помещения. Вратата беше затворена и закована със същите винтове като външните врати. Шоу спря. На стената имаше грубовата рисунка, подобна на зловещото лице с шаблон, с бизнесменска шапка и вратовръзка, изобразено на листовката в кафене „Куик Байт“. Това отговори на въпроса кой я е закачил.

Шоу отново се обърна към офиса със закованата врата. В стената, отвътре навън, беше пробита дупка с радиус един метър. На пода навън бяха разпръснати парчета гипсокартон и прах. Шоу приклекна и забеляза стъпки в белия прах, малки. На Софи ли бяха? Тя, изглежда, не беше носила обувки или чорапи, нито е била боса, а бе увила краката си с парцали.

Шоу доближи ухо до дупката с назъбени очертания, която беше достатъчно голяма, за да се провре човек, и се заслуша.

Похитителят може би държеше Софи тук и тя някак беше успяла да се освободи от тиксото, което той със сигурност беше използвал, и бе намерила вътре нещо, с което да разбие стената. Вероятно се беше опитала да избяга от сградата, но не беше намерила врата, която да не е закована.

Шоу обмисляше следващия си ход, когато чу леко изщракване вдясно, последвано от тихо мърморене, сякаш някой се ядосваше, че неволно се е издал. Звуците се чуха от дъното на съседен коридор, между дълги метални стени, по които минаваха тръби. Имаше табела с надпис „НЕ НАРУШАВАЙ ПРАВИЛАТА: КАСКА ИЛИ ГЛОБА. ТИ ИЗБИРАШ!“.

В дъното на коридора имаше рафтове с двесталитрови варели и купища дъски.

Отново се чу мърморене.

Софи ли беше, или Индивидът X?

И после, когато очите му привикнаха със сумрака, Шоу видя сянка върху пода на фабриката. Движеше се бавно. Беше на човек, който не се виждаше, вляво от пресичащите се коридори.

Шоу не можеше да не се възползва от предимството си. Щеше бавно да се приближи до ъгъла и бързо да завие. Ако сянката беше на X, Шоу щеше да хване ръката му, която държеше пистолета, и да го повали на земята. Знаеше няколко начина как да простре някого на пода, така че да не се изправи скоро.

Шоу се приближи още. Шест метра. Три. Метър и половина.

Сянката леко помръдна назад и напред.

Още една крачка.

Колтър Шоу влезе право в капана.

Опъната тел над пода. Той се спъна и падна тежко, като протегна ръце точно навреме. Мъчителната лицева опора спаси челюстта му от счупване. Шоу се надигна приведен и видя суитшърт, закачен на кука. За него беше завързано риболовно влакно.

Това означаваше…

Преди да се изправи напълно, върху раменете му се стовари варел, освободен от рафта. Беше празен, но ударът го повали на земята. Той чу, че Софи изпищя:

— Копеле! Ти го уби!

Момичето вървеше към него. Косата й беше разрошена, очите й — широко отворени, а тениската й — изцапана. В ръката си държеше саморъчно направен нож от парче стъкло, увит в парцал в края вместо дръжка.

Шоу отмести варела, който леко отскочи в бетона. Този звук и писъците щяха да издадат местоположението им на X.

— Софи! — промълви той и стана. — Всичко е наред! Не говори.

Смелостта й изневери, и тя се обърна и побягна.

— Почакай — прошепна Шоу.

Софи влезе в друга стая и затвори вратата от солиден метал. Шоу я последва, на десетина метра от нея. Движеше се по стъпките й, където нямаше други капани. Отвори вратата и се озова в котелно помещение или топилня. Покрай стените бяха наредени сандъци за въглища, някои все още пълни до половината. Навсякъде имаше прах, пепел и сажди.

И светлина в далечния край на дълга редица пещи.

Шоу проследи стъпките на Софи към студената светлина, чийто източник се намираше на трийсетина метра над него. Шоу застана в основата на комина. По време на работните дни на фабриката нямаше такава голяма загриженост за околната среда и пещите бълваха изпарения във въздуха на южната част на Района на залива на Сан Франциско. В средата на основата имаше яма с диаметър четири-пет метра, пълна със сиво-кафява мръсотия, вероятно стара пепел и въглищен прах, примесени с дъждовна вода.

Шоу потърси стъпките на Софи, но те изведнъж бяха изчезнали.

И после той видя защо. На вътрешната страна на комина бяха монтирани правоъгълни стъпала, които стърчаха на двайсет сантиметра от стената му — стълба за смели работници, които да се катерят до върха, за да поставят предупредителни светлини за самолетите.

Софи беше на десетина метра и продължаваше да се катери. Падането от там би я убило или парализирало.

— Софи, аз съм приятел на баща ти. Търся те. — Шоу съзря проблясък и бързо отскочи назад, когато тя хвърли нещо към него.

Беше онова, което той предположи — парчето стъкло. Прелетя покрай него и се строши в краката му. Шоу погледна към входа на котелното помещение. Нямаше следа от похитителя. Засега.

Софи плачеше и гласът й трепереше.

— Ти го уби! Видях те!

— Аз бях там, но стреля онзи, който те е отвлякъл.

— Лъжеш!

— Трябва да бъдем тихи. Той може да е още тук. — Шоу шепнеше дрезгаво. Спомни си галеното име, с което я наричаше баща й. — Фий! Моля те.

Тя спря да се катери.

— Лука — добави Шоу. — Лука е твоят пудел. Обикновен, бял.

— Откъде знаеш… — Гласът й заглъхна.

— Ти сама си се наричала Фий, когато си била бебе. Баща ти предложи награда за намирането ти. Това правя.

— Така ли?

— Ходих в дома ти. Алта Виста Драйв. Лука седеше до мен на дивана със златиста покривка. Грозният златист калъф. Пред масичката за кафе със счупен крак.

— Какъв цвят е каишката на Лука?

— Синя с бели искрящи камъчета — отговори Шоу и после добави: — Може да са диаманти.

Лицето й стана неподвижно и после се разтегли в лека усмивка.

— Татко е предложил награда?

— Слез, Фий. Трябва да се скрием.

Тя се поколеба за момент и после започна да слиза.

Шоу видя, че краката й треперят. Сигурно от височината.

Когато стигна на четири-пет метра от пода, Софи пусна дясната си ръка и избърса потната си длан в бедрото си.

Преди обаче да се хване отново за стъпалото, лявата й ръка се изплъзна. Тя изпищя и отчаяно посегна към стъпалото, но не можа да се хване. Превъртя се назад и полетя с главата надолу към мястото на земята, където на остри като бръснарските ножчета парченца се беше строшил ножът й от стъкло.